Виктор Юго
Mugitusque boum

Мучене на волове и в дните на Вергилий,

и днес, по залез-слънце, със сенки лекокрили,

или когато сутрин елмаз подир елмаз

росата едра рони, едно дочувам аз:

— Жита вълнисти, зрейте, потъвай в злак, морава,

с венец от буйни снопи земята да възпява

морето златогриво сред жътвения пек!

Живейте, храсти, твари, и камък, и човек!

Щом слънцето се скрие и всички нас подкани,

и тъмните дървета подобно великани

към хълмите поемат през гъстите треви,

към къщи и орачът по хълма гол върви,

дима над свойта стряха — и той огнище има! —

съзрял, припрян да зърне жената си любима,

в прегръдка пак да стопли немирното дете —

о, нека тоя порив в гръдта му да расте,

тъй както никне мракът и раснат часовете.

Предмети, живи твари, живейте и цъфтете —

с усмивка зряла нека тук всичко разцъфти!

Отдъхвай си, човеко, почивай, вол, и ти!

Живейте! И лудейте! И сейте зряло семе!

И нека пак, във всичко, жив трепет да обземе

Природата — в гнездо ли, зад къщния ли праг,

сред тъмните ли тръпки на падналия мрак,

но поривът за обич дано не секва — в злака,

в блатата, в пещерите, в горичка или в млака

тук всичко да зачева с любов, да се плоди

под взора меланхолен на тихите звезди!

Да затрептят усмивки, крила, вълни, лазури —

о, трепети на страсти и на сърдечни бури!

Самата вечност нека с целувка ни дари!

Покой, добро, надежди и щастие дори —

о, плодове, паднете от тия вечни клони!

 

Това в речта ви схванах, о, гласове изконни;

тя, както при Вергилий, света преобрази:

водата — в царствен лебед, ветреца плах — в брези,

и пяната — в зъл зъбер, и в тая вис беззвездна —

човека… О, Природо! О, нощ в бездънна бездна!

 

юли 1855