Константин Балмонт
Сбогуване с дървото

Аз обичах дървото високо и древно,

        в него пееха славеи нежно в нощта,

а под него вълните се люшкаха гневно

        и шумеше пшеница, и ручей шуртя.

 

Аз обичах в дървото омайните птици,

        те прелитаха леко от клон върху клон.

Планините вековни му бяха връстници

        и покритият с мълнии сив небосклон.

 

Аз обичах във него спокойната дума

        на върха, който буря вещае след миг,

и шума на подвижната есенна шума,

        и сълзата небесна, отронена с вик.

 

Аз обичах дървото — в покой и стихии

        със ресници на Вий^[1], сред мъха побелял.

То столетия тук носи име Русия —

        със секира наострена в ствола му бял.