Константин Балмонт
Бяла страна

Моята страна е винаги във бяло,

път пред мен се носи, пълен със тревога.

Светлината — странна като в катедрала.

Сам съм. Няма никой. И говоря с бога.

 

Утре пак животът ще кладе огньове,

но не ще достигне топлина до мен.

Няма да се върне слънцето отново,

а в душата клета — нито нощ, ни ден.

 

И макар че влача тежкото си бреме

и се точи пътят, пълен със тревога —

сам съм сред простора с умълчано време,

сам съм, няма никой и говоря с бога.