Константин Балмонт
Дъжд

И мишки зад вратата,

и дом, потънал в сън.

И капки по стената

се стичаха отвън.

 

Валеше тихо, вяло.

Звъня часовник плах.

С душа, от скръб преляла,

къде съм не разбрах.

 

Аз слях се с тази сънна

и тежка тишина.

В забравата потънал,

бях нощна тъмнина.

 

Като гробар отруден,

в настръхналия мрак

стената бръмбар буден

дълбаеше: „Тик-так“.

 

Равнил звука със точка,

във тъмното стаен,

с чукчето тънко, точно,

почукваше над мен.

 

И кратките мотиви

аз слушах до зори,

спокойни и приспивни,

повтаряха: „Умри.“

 

И мъртъв, бездиханен,

и изоставен тук,

дочувах този странен,

предричащ нещо звук.

 

И някой шепнешката

ме викаше насън.

И капки по стената

се стичаха отвън.