Константин Балмонт
Скат

Тръгна ли по ската тъмен, щом здрачи,

своята съдба погледна ли в очи,

под ракитите дочувам шепот тих,

радост пих, но със меда отрова пих.

 

А по ската път белее, пада мрак,

стръмнината е поръсил ситен сняг,

от небето месечина в този час

на сърцето ми говори с лунен глас.

 

„Де е стадото, овчарю немарлив?

Ако ти не пи от лятото щастлив,

цвете чудно и вълшебно сам открил,

стадото като звезди би преброил.

 

В краткото си време влязъл като в рай,

ти забрави, че началото е с край,

ти забрави, че със срок е този свят,

дъх отпил от изумителния цвят.

 

Ти забрави, че животът е с врати,

и че цъфналият цвят ще прецъфти,

есенен пожар когато запламтя,

се любуваше на чудните цветя.

 

Не видя как стадото се разпиля,

как горяха многолюдните села,

как почервеня лесът като пожар,

как посърна лунноесенният чар.

 

Сам със себе си остана посред път,

вълчи сватби шумно вдигаше лесът,

и подострил тънки рогове, сега

аз ти пея с лунна сила и тъга.“

 

Затанцуваха снежинките край мен,

побеля светът — замислен, притаен,

само нейде в снежната далечина

ниско до земята тлееше главня.

 

Месецът ли от небето свети там?

Или аз за свойта участ пея сам?

Или бурята, вилнееща от глад,

ме изведе върху този стръмен скат?