Константин Балмонт
Из „Трилистник“

В градината ми греят рози бели,

до белите червени — тъй прекрасни,

а в моята душа — мечти несмели,

        стеснителни, но страстни.

В живота те видях веднъж, любима,

веднъж мечта с мечтата тук се срещат,

гори в душата ми любов непобедима,

        несвършваща, гореща.

Лицето ти пак виждам — побледняло,

косите ти — като вълна запалена,

очите ти с надежда потъмняла

        и устните ти алени.

Веднъж, веднъж познах при теб, любима,

какво е щастие, от любовта забрава —

о, сянко моя, безтелесна си, но зрима.

        Любов не се предава.

Омайна любовта е — гроздове узрели,

в душата ми звучат молитви страстни,

в градината ми греят рози бели,

        до белите червени — тъй прекрасни.

Слънцето залязва. Пак съм сам. И сам.

Слънцето напуска земния ни храм.

Светлина последна по върха личи —

сетният му поглед, сетните лъчи.

Въздухът изстива, от мъгла скован.

Някой тежко диша, във земята взрян.

Потъмняват бавно морските води.

— От нощта избягай, бързо си иди.

— Твоят дом къде е? — Само там е той,

дето с поглед следваш звездния порой,

дето с лъч просветват твоите мечти,

дето има слънце, дето си и ти.