Константин Балмонт
Май свършва, небосклонът все повече тъмнее…

Май свършва, небосклонът все повече тъмнее.

На тридесет ще бъда след още пет лета.

И славеят ще млъкне, хлад остър ще повее,

навеки ще угасне за мене пролетта.

 

Ще дойдат дни на странстване и дни на изпитания,

изпълнени с неверие, с неволи и борба,

в които ще ме мъчат най-тежките страдания

и сам ще опозная всесилната съдба.

 

Какво ли предвещава животът, колко драми,

или любов и щастие, докато бъда жив?

Но знам: ще ме излъже, знам: той ще ме измами

и ще ме поведе по пътя най-трънлив.

 

Ще падам може би по този път от рани,

приятели ще губя — те скъпи са ми днес.

А може би — това е най-страшно — да престана

да вярвам в свойта правда, да вярвам в свойта чест.

 

Но нека! Аз ще тръгна напред без колебание —

в студа, в нощта и в зноя, повярвал в чудеса,

аз искам да изплача поне едно страдание,

аз искам да изтрия поне една сълза!