Стефан Маларме
Погребална наздравица

О, ти фатален знак за ориста щастлива!

Оставил лудостта над гроба да прелива,

не вярвай, че с магична надежда — най-подир! —

пред теб поднасям златно чудовище в потир.

Видение, недей стремежа ми възпира:

нали самият аз положих те в порфира.

Обрядът иска с пръсти да угасим свещта

пред гробницата с тежка чугунена врата:

от нас поканено на празника, къде е

отсъствието на поета — да запее,

затворено дълбоко сред този скъп палат;

о, то е само слава пламтяща — занаят

до онзи час всеобщ на пепел, който влива

в стъклата пламъка на вечер горделива,

разбрала, че е смъртно и слънцето над нас!

 

Величествена, цяла, самотна в свойта страст

трепти фалшивата ни гордост, в дим се вие.

О, тая дива гмеж! Тя казва: Всички ние

сме призраците смътни на бъдещите дни.

Но с толкова жалейки по голите стени

презрях аз ужаса сияещ на сълзата,

сам глух за своя стих безшумен, свят в тълпата

от слепи минувачи, и горди, и без свян,

превърнал се — стопанин на своя сив саван —

в героя девствен на посмъртната надежда.

Мъглата в бездната безкрайна пак се свежда

и с думи премълчани, не — вятър раздразнен —

Небитието среща Човека победен:

„О, спомен-хоризонт, не си ли ти Земята?“

Сънят е вой; и чуй — просторът глух подмята

като играчка тоя помръкнал вик: „Не знам!“

 

А Господарят с поглед суров, изправен, сам

на рая чудото възбудено смирява —

с последни трепети в гласа си то дарява

на Розата и Крина потайни имена.

Какво от този жребий го чака бъднина?

О, вие, вярата си мрачна забравете.

Без сянка е духът, блестящ сред вековете.

За вашите копнежи и аз да бях видял

кой тук припадна вчера в дълга ви — Идеал,

плод от градината на нашето светило,

за да възкръсне за злощастие унило

тържествена възбуда във въздуха подир

дъжда от думи — пурпур пиян и чист потир,

и дъжд, и бисери; щом взорът се разнежи,

остава там — върху цветята, все тъй свежи,

огражда часовете и дневните лъчи.

 

О, нашите горички — обител са, личи:

там чистият поет, смирен, със щедрост странна

на свойто бреме враг, тъй гони го от бляна,

не утрото на отдих надменен пак да е

смъртта антична, дето — като за Готие^[1] —

устата свила и очите святи скрила,

пред нас изпречва — на алеята унила

украса — тежък камък, погребал ред злини

и тишина оскъдна, и плътни мрачини.