Стефан Маларме
Лазурът

На вечния Лазур сияйната насмешка

потиска — сред цветята тъй чезнеш отмалял —

поета слаб, проклел и дарбата си тежка

в безплодната пустиня на земната Печал.

 

Аз бягам — но къде? — и чувствам как в душата

наднича по-досаден, по-страшен в тоя свят

от угризение… Коя ли нощ развята

да хвърля — жалка дрипа — връз присмеха злорад.

 

Мъгли, настъпвайте! Размятайте парцали;

с унила влажна пепел от студ и мрачина

оловните блата на есента засяли,

схлупете пак над всичко таван от тишина.

 

И ти — излез навън от Лета с блатна тиня,

о, Скръб, и с тия бледи тръстики и калта,

в небето затъкни отново всяка синя

огромна дупка — дело на злобните ята.

 

И още! Тъжните комини с всички сили

да бълват дим, да вдигат студен летящ зандан

от сажди, с ужаса си черен ослепили

и слънцето — болника безкръвен, изтерзан!

 

Небето — мъртво е! О, земна твърд — опора,

забрава дай за всичко — и Грях, и Идеал —

на мъченика клет, потеглил към обора

с човешкия добитък, глава на завет сврял.

 

А щом и моята глава е пуста — в нея

е кухо като в празен буркан от евтин грим! —

не ще натруфя аз скърбящата идея

и ще зова с прозявка съня невъзмутим.

 

Уви! Всесилният Лазур — аз чувам — пее

в камбаните. Гласът му кънти, мой дух злочест,

и с живия метал ни стряска и пилее

победата си злобна — о, синя благовест!

 

Лети в мъглата той и днес, от меч по-точен,

агонията твоя сече; какъв абсурд —

да бягаш в своя бунт безплоден и порочен!

Обсебен съм. Лазурът! Лазур! Лазур! Лазур!