Шиничи Хоши
Дебелокожо животно

— Их, веднъж да ни падне тази планета!

— И вода има, и климатът е хубав, и растения колкото искаш. Само животни да отглеждаш!

Странните същества със златисти рога на главите разговаряха в космическия кораб, спрял в пространството. С червените си пипала те показваха напред към зелената планета, около която обикаляше един спътник.

— Представяш ли си как ще се увеличи жизненият стандарт на нашата планета, ако успеем да превърнем тази планета в пасбище! Колко хубаво ще бъде!

— Само че, за да можем да пасем тук нашите домашни животни, най-напред ще трябва да разчистим планетата от всякакви местни гадини.

— Прав си. Тогава да хванем някое от тях и да разберем къде им е слабото място.

— Идеята ти е прекрасна! Трябва обаче много да внимаваме да не ги изплашим, иначе няма да можем да хванем нищо.

Включиха двигателите и се придвижиха откъм затъмнената страна на планетата, където беше нощ. Намериха едно по-уединено място край реката и хвърлиха електронната мрежа.

— А! Опъва се! Струва ми се, че се е хванало нещо!

— Така ли! Тегли бързо мрежата, да видим какво сме уловили!

Издърпаха електронната мрежа в кораба. Животното, което се беше хванало в нея, непрекъснато мърмореше нещо, но те, естествено, не го разбираха.

— Значи това са животните, които обитават тази планета. Да опитаме най-напред с удари.

Автоматичният камшик започна да налага животното. Засвистяха ударите. За тяхно голямо учудване обаче, без да обръща внимание на ударите, животното продължаваше да си мърмори. Ударите, изглежда, нямаха за него никакво значение.

— Дебелокожо животно! Изобщо не реагира! Да опитаме с медикаменти.

Най-напред го заляха с най-силната киселина, после опитаха с основа, опитаха и най-различни отрови.

— Интересна работа! Още е живо.

— Странна история! При това за миг не престава да мърмори! Този път ще опитаме с огън.

Запалиха горелката и започнаха да го обгарят, като постоянно увеличаваха температурата.

— Още мърда. Опитай да увеличиш още малко градусите!

— Повече от това не може.

— По всичко личи, че от високи температури няма да умре. Дай да опитаме нещо друго.

Сложиха животното в камера за свръхвисоко налягане, удряха го с автоматичен чук, опитаха и с мощни радиоактивни лъчи — животното не реагираше.

— В главата ми не се побира такова чудо! Какво ли не опитахме, а на него нищо не му става!

— Не мога да си представя, че може да съществуват такива животни! Какво да се прави. Няма да е лесно да превърнем тази планета в пасбище.

— Ще трябва да се примирим. Ще го вземем със себе си на нашата планета, ще го закараме в научноизследователските лаборатории и ще помолим учените да открият средство да го унищожим. Ако техните усилия не се увенчаят с успех, отново ще се върнем на планетата.

Огорчени от развитието на събитията, те отново включиха двигателите и се отправиха към своята планета.

Животното, което бяха уловили на тази планета с помощта на електронната мрежа, се бе свило в един ъгъл на космическия кораб, който се отдалечаваше от зелената планета, и продължаваше да си мърмори унило:

— Каква досада! Каква досада!