Стефан Маларме
Цветята

От стария лазур с лавини златни — сняг,

о, вечен звезден сняг — ти някога подири

и взе за младата, но девствена все пак

земя разкрехнати цветя — като потири:

 

див гладиол, по-лек от лебед възгордян,

и лавър, за души изгнани дар божествен,

по-чист от пръста на архангел, пламнал в свян,

изгарящия свян на всеки изгрев девствен,

 

и хиацинт, и мирт като отблясък блед,

и — сякаш женската уханна плът — богата

зла роза: пищната Иродиада сред

градини — в силна и лъчиста кръв облята.

 

Ти бели стонове на лилии създал,

виж как в морето от въздишки, сякаш пяна,

през синия тамян на хоризонта вял

въззели са се към луната разридана!

 

Осанна с лютнята, в кадилен дим и мрак,

Мадона сред лъчи, градината проболи!

Да глъхне ехото в божествен полумрак

с екстазни погледи, с блестящи ореоли!

 

О, Майко, кърмеща с могъщата си гръд

цветчета — бъдещи флакони, и цветята,

огромните цветя с ухаещата Смърт:

за слабия поет, изсмукан от съдбата!