Стефан Маларме
Прозорците

В зловонния тамян на болницата мръсна,

висящ като завеса от скучна бяла скръб,

щом отегченото разпятие му втръсна,

умиращият трепна и му обърна гръб,

 

повлече се — не ще съгрее гнило тяло,

но слънцето да зърне, да долепи поне

до топлото стъкло, от светлина преляло,

стърчащи бели косми и сухи рамене.

 

И с трескава уста, и за лазури жадна —

тъй както в младините щастлива е могла

да гълта девствена безценна плът! — нападна

с лигавеща целувка златистите стъкла.

 

Опиянен и жив! Забравил в миг кошмара:

светено масло, капки, часовник, хрипкав стон,

разбит креват… А вън и днес денят догаря

над стрехите, опрели до кървав хоризонт;

 

и вижда той: в река от пурпур и ухания

от лебеди по-дивни галери златни спят,

люлеят диви и съкровищни сияния

и натежава бавно от спомени сънят.

 

И тъй, покъртен от бездушните, от тия,

които все се валят сред щастие — о, те

засищат свойта сласт и в свойта мръсотия

кърмачката въвличат, с невинното дете! —

 

побягвам — с кръста си примамват ме стъклата:

отблъснал с яко рамо живота, низостта,

в тях, с вечната роса облени и в позлата

от девствената утрин на Безконечността,

 

се виждам Ангел чист! И гина, и със стона —

в прозорците изкуство и тайнство да трепти! —

възраждам се, лети мечтата ми с корона

към небеса предишни с цъфтящи красоти.

 

Ала уви! Светът е господар: с кошмара

ме отвращава в моя подслон — един абсурд! —

и мръсният бълвоч на Глупостта ме кара

носа си да запушвам пред чистия лазур.

 

О, как ли, щом от гняв душата ми трепери,

как да строша кристала с чудовищна пета,

за да побягна сам с крилете си безпери

и с онзи риск — да падам без край, във вечността?