Стефан Маларме
Умолително писмо

Принцесо, как завиждам на Хеба — с жест познат

над чашата, която целувате, превита.

И аз пламтя, но нямам и шанса на абат,

ни гол от порцелана ви гледам сам с възхита.

 

И тъй като не съм ви любимец голобрад,

бонбон или червило, забава дяволита,

и погледа ви дълго търпях аз, непризнат,

о, руса — с коафьори-златари в дивна свита,

 

да не мълчим… Усмивки, дъхтящи на малини —

не са ли кротко стадо от агнета невинни,

сърцата като листи погубващо безспир;

 

да не мълчим… рисува на розово ветрило

Буше овчарска свирка, приспиваща унило.

О, вашите усмивки — кой днес им е пастир?