Артюр Рембо
Моето скитничество (Фантазия)

Вървях, юмруци свил в джобовете съдрани,

с палто — за вехтошаря отдавна идеал —

под свода скитах, Музо, до късно — твой васал;

с какви мечти — ехей! — бе пълна любовта ни.

 

С една огромна дупка на гащите отзад.

Занесен Палечко, започнал да подскача

след рими. „Звездната кола“ бе кръчма в здрача —

от ярките прозорци струеше шушнещ хлад.

 

Седях край пътя сам под фантастично синьо

небе и слушах как, по-силна и от вино,

росата ситна стине по моето лице;

 

и ронех рими аз, дордето мрак се спуща:

подръпвах връзките на старите обуща,

коляно като лира притиснал до сърце!