Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Jewels of Aptor, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юрий Лучев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
Самюъл Р. Делейни. Съкровището на Аптор
Роман
Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1994
Библиотека „Галактика“, №116
Преведе от английски: Юрий Лучев
Редактор: Жана Кръстева
Художник: Димитър Трайчев
Художествен редактор: Илко Бърдаров
Американска, първо издание
Излязла от печат юли 1994
Формат 70/100/32. Изд. №2420
Печатни коли 12. Цена 45 лв.
ISBN — 954–418–064–8
Издателска къща „Галактика“
ДФ „Бряг-принт“
© Юрий Лучев, преводач, 1994
© Димитър Трайчев, рисунка на корицата, 1994
Samuel R. Delany. The Jewels of Aptor
Bantam Books ISBN 0–553–203114–8
© 1962 by Ace Books
История
- —Корекция
- —Добавяне
Разбиват се вълните в лилавия зрак
на двойното безсъние. На кея
пристават кораби… Но ще отплавам пак,
през обръчи от страх и огън път верен ще намеря.
И нека ярки сводове крепят нощта
с въже от вятър и отломки светлина.
Изправен под звездите, аз ще кажа: „Ето,
стоял съм върху камък, гледал съм небето“.
След това я заведоха на брега на морето. Не се чувствуваше съвсем добре, затова седна на една скала и зарови ходила във влажния пясък. Присви рамене и се загледа над водната повърхност.
— Беше ужасно. Страшно. Защо трябваше да ми го показвате? Та той беше просто едно малко момче. Какво ли ги е накарало да му сторят всичко това?
— Това е само филм. Показахме ти го, за да се учиш.
— Да, но филм за нещо, което наистина се е случило!
— Преди няколко години и на няколкостотин мили оттук.
— Но така или иначе се е случило! Следили сте ги с лъч, и когато образът се появил на екрана, сте заснели филма, и… Защо ми го показахте?
— Спомни си какво сме те учили.
Но тя не можеше да си спомни: съзнанието й все още бе във властта на видяното — бързи движения, алени одежди, мъчителна агония.
— Той бе само едно дете — промълви тя, — На не повече от единайсет-дванайсет години.
— Ти самата си още дете. Още не си навършила шестнайсет.
— Какво трябваше да науча?
— Огледай се. Трябва да виждаш нещо.
Но картината бе все още твърде жива, твърде алена, твърде ярка…
— Трябва да го научиш още тук, на този бряг — то е сред дърветата ей там, в скалите тук долу, в черупките около нозете ти. Ти го виждаш, но не го разпознаваш. — Гласът му стана по-мек. — Всъщност ти си чудесна ученичка. Възприемаш бързо. Спомняш ли си нещо от заниманията но телепатия преди месец?
— „Чрез метод, подобен на радиоизлъчването и приемането — започна тя, — синапсовите структури на съзнателната мисъл се прочитат от едната мозъчна кора и се дуплицират в другата, в резултат на което получаваме точно копие на сензорните впечатления…“ Но аз не мога да го правя, тъй че методът не ми помага!
— А историята? Ти се представи много добре на изпита. Помага ли ти, в такъв случай, знанието за събитията в света преди и след Големия ножар?
— Не знам. Но е… интересно.
— Филмът, който видя, е донякъде исторически. Тоест, разказва за неща, случили се в миналото.
— Да, но беше толкова… — Погледът й пробягна уплашено по блестящите вълни. — Страшно…
— Значи историята ти харесва само защото е интересна? Никога ли не си си задавала въпроса какви са причините за постъпките на хората в тия твои книжки?
— Да, искам да знам причините. Искам да знам защо са приковали онзи човек на дъбовия кръст. Искам да знам защо са му сторили всичко това.
— Добър въпрос… който ми напомня нещо: горе-долу по същото време, когато са го приковавали на кръста, в Китай било решено силите на Вселената да бъдат представяни чрез кръг, половината черен, половината бял. Но за да не забравят, че не съществува чиста сила, нито само една-единствена причина за нещата, сложили бяло петно върху черната половина и черно — върху бялата. Интересно, нали?
Тя се намръщи заради промяната в темата. Но той продължаваше да говори:
— А спомняш ли си историята за влюбения златар, който в автобиографията си писал, че когато бил на четири години, той и баща му видели Митичния саламандър върху плочата пред огнището; бащата грабнал момчето и го запратил на полицата със съдините в другия край на стаята, като измърморил, че Челини бил още твърде малък, за да запомни случката, ако не е придружена с болка.
— Спомням си — отвърна тя. — Спомням си как Челини казал, че не е сигурен дали болката от удара била причината да запомни Саламандъра, или Саламандърът бил причината да запомни удара.
— Да! Да! — извика той. — Това е! Причината, причините… — От силното вълнение качулката му се смъкна назад и тя видя лицето му в медната следобедна светлина. — Не забелязваш ли схемата?
Набраздено чело, бръчици като паяжина около очите, тя проследи белезите на годините по лицето му и сведе поглед.
— Само че не знам какво е саламандър.
— Прилича на сините гущери, дето пеят под прозореца ти — обясни той, — само че не е син и не пее.
— Тогава защо е било нужно да го запомнят? — тросна се тя. Но той вече не гледаше към нея.
— Може би си спомняш и онзи художник във Флоренция — поде той. — Рисувал портрет на Джокондата. Всъщност трябвало да отделя от времето си, посветено на вече рушащата се картина „Тайната вечеря“, изобразяваща човека, когото после приковали към кръста, за да рисува. На лицето й изписал такава усмивка, че хората векове наред се питали: „Защо се усмихва така странно?“ Да, причината, не виждаш ли? Просто се огледай.
— А Големия пожар? — попита тя. — Когато от небето се посипал огнен дъжд и пристанищата закипели… нямало е никаква причина. Също както с момчето.
— О, не — отвърна той. — Не е без причина. Наистина, когато пламнал Големия пожар, хората по цялата земя закрещели: „Защо, защо? Нима е възможно човек да стори такова зло на ближния си? Поради каква причина?“ Но ти просто се огледай! Тук, на брега!
— Боя се, че още нищо не виждам — каза тя. — Виждам единствено какво са му сторили, а то е ужасно.
— Добре. — Той се загърна в одеждата си. — Може би когато престанеш да виждаш така живо какво са направили, ще съзреш и защо са го направили. Мисля, че е време да се връщаме.
Тя се плъзна от скалата и тръгна до него, боса но пясъка.
— Момчето… не съм сигурна, беше цялото овързано, но имаше четири ръце, нали?
— Да.
Тя потрепери.
— Знаеш ли, не мога, просто да продължавам да повтарям, че беше ужасно. Мисля да напиша стихотворение. Или да направя нещо. Или и двете. Трябва да го избия от главата си.
— Идеята ти съвсем не е лоша — промърмори гой, като наближиха дърветата край реката. — Съвсем не е лоша.
И след няколко дни, на неколкостотин мили оттам…
ГЛАВА ПЪРВА
Вълните се нахвърляха срещу синята вечер. Бледо осветените, лъщящи от мокрота кораби се плъзгаха към пристана край покритите с водорасли грамади, а водата се плискаше в проядените камъни на града.
Траповете, окачени с вериги на дървени скрипци, се спуснаха със скрибуцане върху бетонните блокове и екипажът, следвайки тромавия Капитан и длъгнестия Старши-помощник, хукна безредно по дъските, които се огънаха под тежестта на босите нозе. На шумни групи, по двойки или един по един, с ругатни и смях моряците се изсипаха на крайбрежните улици и покрай хлуещата жълта светлина от вратите на кръчмите, покрай лилавите сводове на пушалните, изпълнени със зловонния дим на тлеещ опиум, кикот и лъщящи начервени устни, се запътиха към домовете на жените.
Капитанът — имаше очи с цвят на паднала над морето мъгла — стисна дръжката на сабята си и каза тихо:
— Е, няма ги вече. Няма да е зле да съберем нови моряци на мястото на десетимата, които загубихме на Аптор. Десет прекрасни мъже, Джордж. Разболявам се, само като се сетя как ги бяха накълцали.
— Десет на мястото на мъртвите — с неприкрит сарказъм отвърна Старши-помощникът, — и двайсет на мястото на живите, които никога вече няма да видим. Луд ще е тоя моряк, дето би продължил с нас. Загубихме двайсет — стига толкоз. — Той беше толкова слаб, че дрехите му висяха като чувал.
— Никога няма да й простя, дето ни заповяда да тръгнем към онзи ужасен остров — рече Канитанът.
— На ваше място бих говорил по-тихо — промърмори Старши-помощникът. — Не е ваша работа да й прощавате. Освен това тя беше с тях и бе изложена на същата опасност. Чист късмет е, че можа да се върне.
Внезапно Капитанът попита:
— Вярваш ли на ония магьоснически истории, дето ги разправят за нея?
— Защо ме питате, сър? А вие?
— Аз не им вярвам — отсече Капитанът, възвърнал бързо самообладанието си. — И все пак, фактът, че сред тримата оцелели от тринайсетте бе и тя, и то без дори роклята й да е скъсана…
— Може би те не закачат жените — предположи Джордж.
— Може би — съгласи се Капитанът.
— Оттогава насам е станала малко странна. Разхожда се нощем. Виждал съм я да крачи покрай парапета, местейки поглед от светещото море към звездите и обратно.
— Десет прекрасни мъже — изрече замислено Капитанът. — Насечени, разкъсани на парчета. Не бих повярвал, че по света може да има такова варварство, ако не бях видял оная ръка във водата. И сега ме побиват студени трънки, като си спомня как сочейки я, хората хукнаха към парапета. А тя се издигна нагоре като някакъв знак, а после потъна сред пяна и зелена вода.
— Капитане — прекъсна го Старши-помощпикът, — трябва да намерим хора.
— Питам, се дали ще слезе на брега.
— Ще слезе, ако поиска, Капитане. Не е ваша работа да й се месите. Вашата работа е да се грижите за кораба и да изпълнявате нарежданията й.
— Имам да свърша и още нещо — отвърна той и погледна към своя неподвижно застанал кораб.
Старши-помощникът сложи ръка върху рамото на Капитана:
— Когато говорите такива неща, говорете тихо, и само на мен.
— Имам да свърша и още нещо — повтори Капитанът. После рязко се обърна и тръгна. Старши-помощникът го последва по пристана, над който се спускаше мрак.
На кея бе тихо. Внезапно едно буре се катурна от купчината си и между отрупаните товари пробягна фигура като птича сянка.
* * *
В същото време двама мъже се приближиха по уличката, грейнала в последните лъчи на залеза. По-едрият хвърляше дълга сянка, която повтаряше движенията на жестикулиращите му ръце по стените на притиснатите една до друга сгради. Босите му ходила шляпаха шумно по каменната настилка. Прасците му бяха пристегнати в кожени ремъци. Той обясняваше нещо, размахвайки ръка, а с опакото на другата потриваше късата си червеникава брада.
— Значи смяташ да отплаваш, приятелю? Но да не си мислиш, че ще те вземат заради твоите стихчета и песнички — на тях им трябват яки мъже да дърпат въжетата.
По-дребният, в бяла туника, с кожен колан на кръста, се засмя на думите на приятеля си.
— Само преди четвърт час твърдеше, че идеята е добра, Урс[1]. Каза, че плаването ще ме направи истински мъж.
— О, единствено животът ни прави мъже — ръката на Урс се издигна нагоре — и единствено той ни прекършва. — Ръката се отпусна надолу.
Дребният отмахна кичура черна коса от челото си, спря и се загледа към лодките.
— Още не си ми казал защо през последните три месеца не са те взели на нито един кораб. — Той разсеяно оглеждаше въжетата, напомнящи черни прорези в синя коприна. — Преди година не ти се събираха повече от три дена на брега.
Жестикулиращата ръка внезапно обгърна кръста на по-дребния мъж и измъкна от колана му кожена кесия.
— Сигурен ли си, приятелю Гео[2] — подзе великанът, — че не можем да похарчим част от това сребро за вино, преди да тръгнем? Ако искаш всичко да бъде както трябва, то тогава това е задължително. Когато постъпващ на кораб, редно е да си мъртво пиян и без пукнат грош. По този начин показващ, че си способен да я караш, без да се притесняваш за пари и че издържаш на пиене.
— Долу лапата, Урс! — Гео издърпа кесията си.
— Е, ти пък сега! — възпротиви се Урс, посягайки отново. — Не бъди стиснат!
— Слушай какво, вече пет нощи те поя, време е да изтрезнееш. Ами ако не ни вземат, кой ще…
Но Урс се изсмя и отново понечи да грабне кесията.
— Хайде стига… — отскочи встрани Гео.
Кракът му се удари в търкулналото се буре и той падна възнак върху мократа каменна настилка. Кесията издрънча и се изтърколи настрани. Мъжете се сборичкаха.
И тогава птичата сянка се стрелна между грамадите от товари; безплътната фигура подскочи напред, грабна кесията с едната си ръка, с другата се отблъсна от купчината сандъци и хукна, размахвайки кято крила още чифт ръце покрай тялото си.
— Какво по дяволите… — извика Урс. — Какво по дяволите?
— Хей, ти! — Гео скочи на крака. — Върни се!
Урс вече бе направил няколко скока след отдалечаващото се четириръко същество, което бе стигнало до средата на улицата.
После се разнесе глас, напомнящ звън от счупена винена чаша:
— Спри, крадецо! Спри!
Съществото се закова на място, сякаш се бе блъснало в стена.
— Сега се върни. Върни се!
То се обърна и послушно тръгна назад; движенията му, толкова гъвкави преди миг, сега бяха механични.
— Че то било дете! — възкликна Урс.
Оказа се тъмнокосо момче, обуто в дрипави панталони и голо от кръста нагоре. Гледаше втренчено някъде зад тях.
Имаше четири ръце.
Тогава те също се обърнаха и я видяха.
Тя стоеше на трапа — тъмен силует, очертан върху последните отблясъци на слънцето на хоризонта. С едната ръка придържаше нещо на шията си. Вятърът грабна воала й, разстла виолетовата тъкан на фона на кървавочервения откос над ръба на света, после бавно го спусна.
Момчето като насън се приближи до нея.
— Дай ми това, малък крадецо.
То й подаде кесията и тя я взе. Свали ръка от шията си. В този миг момчето залитна назад, обърна се и се хвърли към Урс, който изръмжа: „Уф!“, а после: „Проклет паяк!“
Момчето се бореше като хидра, в яростно мълчание. Урс го държеше здраво.
— Ще ти дам… да разбереш… аз…
Урс обгърна с едната си ръка момчето през гърдите в здрава хватка. С другата успя да хване и четирите му китки, и го вдигна. Слабото телце затрепери като рязко отпусната струна, но момчето не отрони нито звук.
Жената тръгна към тях по пристана.
— Това ваше ли е, господа? — попита тя, подавайки им кесията.
— Благодаря, мадам — изсумтя Урс и протегна ръка.
— Аз ще я взема — намеси се Гео. После изрецитира:
Изчезват сенките в сиянието на смях свещен.
Ръце и къщи ще се слеят някои ден.
— Благодаря — добави той.
Тя повдигна вежди зад прозрачния воал.
— Вие сте изучавали ритуалите? Може би сте студент в университета?
Гео се усмихна:
— Бях доскоро. Но средствата ми не достигат и трябва някак да преживея лятото. Ще стана моряк.
— Достойно за уважение, но глупаво, може би.
— Аз съм поет, мадам, а казват, че поетите са глупаци. Освен това моят приятел твърди, че морето ще ме направи истински мъж. За да бъдеш истински поет, трябва да си истински мъж.
— Още по-достойно за уважение и по-малко глупаво. Що за човек е вашият приятел?
— Казвам се Урс. — Великанът се изстъпи напред. — И винаги съм бил най-добрият моряк на всички кораби, на които съм плавал.
— Урс? Мечката? Мислех, че мечките не обичат водата. С изключение на полярните. Водата ги подлудява. Струва ми се, имаше някакво много древно магическо заклинание за укротяване на сърдити мечки…
— Кротко, кротко, брате мечо… — поде Гео:
Спи спокоен зимен сън.
И не бой се от вода и огън.
Спи, къпината да израсте,
мед златист да потече,
привечер да заиграе сьомга.
— Ей! — извика Урс. — Аз не съм мечка!
— Не се сърди, но името ти е такова — отвърна Гео и се обърна към дамата. — Виждате, че съм получил добро образование.
— Но аз не съм — отвърна тя. — Поезията и ритуалите ми бяха нещо като хоби в продължение на една година, когато бях по-млада. И това бе всичко. — Тя погледна към четириръкото момче. — Вие двамата си приличате с тези черни очи, тъмна коса… — тя се засмя: — Има ли и други общи неща между поетите и крадците?
— Ами да — оплака се Урс. — Този тук му се свидят няколко сребърни монети, за да намокри с хубаво вино гърлото на най-добрия си приятел, и това си е истинска кражба, ако питате мен.
— Но не ви питам — каза жената.
Урс изпъшка.
— А ти, малки крадецо! — скара се жената. — Малки четириръчко! Как се казваш?
Тишина. Черните очи се присвиха.
— Мога да те накарам да ми кажеш — рече тя и отново вдигна ръка към шията си.
Очите се разтвориха широко, момчето отстъпи заднишком и се блъсна в корема на Урс.
Гео протегна ръка към гърдите на момчето. От вратлето му, на кожена връв, висеше керамичен диск. Върху бялата му полирана повърхност бе изобразен черен червей със зелено око в единия край.
— Това става за име — каза Гео.
— Снейк?[3] — Тя отпусна ръка. — Добър крадец ли си? — Тя погледна Урс. — Пусни го.
— Без да съм го понатупал?
— Той няма да избяга.
Урс го пусна.
Четирите ръце се появиха иззад гърба на момчето и започнаха да масажират китките си. Черните очи внимателно следяха жената.
— Добър крадец ли си? — повтори въпроса си тя.
Момчето най-неочаквано бръкна в джоба си и извади нещо, окачено на кожена връв, подобна на тази около врата му. То вдигна юмрук, после разтвори пръсти.
— Какво е това? — Урс надникна над рамото на Снейк.
Жената се наведе, после рязко се изправи.
— Ти… — изрече тя.
Юмрукът на Снейк се за твори внезапно, като черупка на морска мида.
— Страхотен крадец си наистина.
— Какво е това? — попита Урс. — Нищо не видях.
Снейк разтвори пръсти. Върху мръсната длан, сред навитата на спирала кожена връв, в несръчно изработена малка телена клетка, лежеше млечнобяла сфера колкото човешко око.
— Страхотен крадец — повтори жената, но не с досегашния си кристално чист глас, а със странно униние. Тя бе отметнала воала си, и когато отново плъзна ръка към шията си, Гео видя че дългите й пръсти докосват също такъв скъпоценен камък, но обкован в платина и окачен на златна верижка.
Тя вдигна очи и срещна погледа на Гео. Едва доловима усмивка разтвори устните й.
— Не — каза тя. — Не чак толкова ловък, колкото си мислех. Отначало бях сигурна, че е взел моя. Но си го бива, все пак. Ти, който си изучавал древните ритуали на Лептар, можеш ли да ми кажеш каква е тайната на тези камъни?
Гео поклати глава.
От бледите й устни се отрони въздишка, и макар че очите й не се отделяха от неговите, тя сякаш се отдалечаваше, поела заедно с въздишката към сенките на миналото.
— Не — промълви тя. — Всичко е безвъзвратно изгубено или унищожено от древните жреци и жрици, някогашните поети.
На лед да стане капката в ръката,
земята с песни да разтърсим.
Привет на стройните мъже
и стройните жени.
Очите в плен държат видение…
Тя изрече стиховете с благоговение.
— Познати ли ти са? Можеш ли да ми кажеш откъде са?
— Само два-три реда — отвърна Гео. — И с някои разлики.
Да стане пепел зрънцето в ръката,
звездите с песни да разтърсим.
Привет на стройните мъже
и стройните жени.
— Хм. — Тя изглеждаше изненадана. — Свършил си по-добра работа от всичките жреци и жрици на Лептар. А този фрагмент откъде е?
— Строфа от изоставените ритуали в чест на богиня Арго, забранени и унищожени преди петстотин години. Останалата част от поемата е изгубена, — обясни Гео. — Вашите жреци и жрици едва ли са знаели за нея. Открих тази строфа, докато смъквах подвързията на един древен том от сбирката с антични произведения на Храмовата Библиотека в Асидия. Очевидно за подвързването му са използвали страница от още по-стара книга. И така е оцеляла. Според мен това са фрагменти от ритуалите преди Лептар да очисти песнопенията си. Сигурен съм, че поне строфата в моя вариант е от този период. Вие навярно сте получили някаква погрешно цитирана версия: аз съм твърдо убеден, че автентичната е моята.
— Не — възрази тя. — Моята е автентичната. Хм, излиза, че и ти не си чак толкова умен. — Тя се обърна към момчето: — А на мен ми е нужен ловък крадец. Ще дойдеш ли с мен? А ти, Поете? Трябва ми човек с точна мисъл, който би се заел да проучи някои места, недостъпни дори за моите жреци и жрици. Ще дойдеш ли с мен?
— Къде отиваме?
— На онзи кораб — посочи тя с бегла усмивка.
— Бива си го — обади се Урс. — Бих бил горд да плавам на него, Гео.
— Капитанът е мой подчинен — каза тя на Гео. — Той ще те вземе. Може би ще имаш възможност да видиш света и да станеш истински мъж, каквото е желанието ти.
Гео забеляза смущението на Урс.
— С моя приятел сме си обещали да се качим на един и същ кораб. Освен това, той е отличен моряк, а аз не познавам морето.
— При последното си пътуване — обясни жената — ние загубихме няколко души. Мисля, че за твоя приятел лесно ще се намери койка.
— Тогава за нас ще бъде чест да дойдем — каза Гео. — Но на кого ще се подчиняваме в такъв случай? Ние все още не знаем коя сте.
Воалът отново покри лицето й.
— Аз съм върховната жрица на богинята Арго. А кои сте вие?
— Името ми е Гео.
— Добре дошли на борда на нашия кораб.
Тъкмо в този миг Капитанът и Джорд се появиха в уличката. Те крачеха бавно и тежко през сенките на корабните въжета. Капитанът хвърли поглед към хоризонта. Медна светлина обля лицето му и позлати бръчките около сивите очи. Жрицата се обърна към тях:
— Капитане, намерих трима души на мястото на онези, които загинаха поради моето безразсъдство.
Урс, Гео и Снейк се спогледаха озадачено, после вдигнаха очи към Капитана.
Джорд сви рамене.
— И ние се постарахме, господарко.
— Само че тези, които ние записахме… — Капитанът поклати недоволно глава. — Това не са моряците, които ми трябват за подобно пътуване. В никакъв случай.
— Аз съм добър моряк за всяко плаване — обади се Урс, — ако ще да е до края на земята и обратно.
— Ти си як, и по всичко личи, че си отрасъл в морето. Но този тук… — Капитанът гледаше Снейк. — От ония, Странниците е…
— Те носят лош късмет — каза Старши-помощникът. — И на повечето кораби не ги искат, мадам. На всичкото отгоре, този тук е още малък, и въпреки многото си ръце, не ще може да тегли въжето и да свива платната. Няма да имаме никаква полза от пего. А освен туй, от лош късмет не сме се отървали в последно време.
— Той няма да тегли въжета — каза Жрицата. — Малкият Снейк ще бъде мой гост. Другите двама могат да вършат моряшката работа. Зная, че не ти достигат хора. Но за този имам други планове.
— Както обичате, господарко — отвърна Капитанът.
— Но, Жрице! — опита се да възрази Джорд.
— Както обичате — повтори Капитанът и Старши-помощникът отстъпи мълчаливо. След това Капитанът се обърна към Гео:
— Кой си ти?
— Аз съм Гео, някога и все още поет. Но ще върша каквото ми наредите, сър.
— В наши дни, млади човече, това е единственото, което бих поискал от кой да е моряк. Намери си каюта. Долу има много свободни.
— А ти? — Джорд попита Урс.
— Аз съм добър син на вълните, издържам тройна вахта без умора и се надявам, че вече съм нает на служба — отвърна той и погледна Капитана.
— Как те викат — попита го Джорд. — Изглеждаш ми познат, като че си плавал при мен преди.
— Наричат ме красивият моряк, най-дебелият, който някога е въртял скрипеца, най-бързият, кой го някога е теглил въжето и обирал платното…
— Кажи си името, човече, името!
— Някои ме наричат Урс.
— С това име те знаех на времето! Но тогава нямаше брада. И си мислиш, че бих плавал с теб втори път, след като лично аз го написах черно на бяло и го пратих до всеки капитан и помощник в пристанището?! Трябва да съм си изгубил ума, че да излея отрова като теб в кубрика си. От три месеца не си плавал, ама и триста години да не плаваш пак ще ти е малко! — Джорд се обърна към Капитана. — Тоя е драка, сър; бие се. Необуздан е като вълните и е як като реята на бизан-мачтата. А когато човек има дух, какво са едно-две сбивания? Но колкото и добър моряк да е, аз съм се заклел да не го взимам на плаване със себе си. Той едва не изби половин дузина мъже, а сигурно е видял сметката на поне още толкова. Никой капитан, който познава мъжете в това пристанище, не би го приел на кораба си.
Жрицата на Арго се засмя:
— Капитане, вземи го. — Тя погледна Гео. — Заклинанието за укротяване на сърдити мечки бе произнесено пред него. Да видим, Гео, колко добър поет си, и дали заклинанието ще подействува. — Накрая тя се обърна към Урс. — Убивал ли си човек?
— Да — отговори Урс след миг колебание.
— Ако знаех — каза Жрицата, — щях да избера първо теб. Имам нужда и от такъв човек. Капитане, трябва да го вземем. Не можем да се откажем от един добър моряк. Аз ще насочвам талантите му в правилната посока. Гео, тъй като ти изрече заклинанието и си негов приятел, натоварвам те със задължението да го надзираваш. Бих желала също така да си поговорим с теб, Поете, изучаващ ритуалите. Хайде. Довечера всички ще спите на борда.
Тя им даде знак да я последват. Те минаха по трапа и стъпиха на палубата. Когато Жрицата каза, че иска да разговаря с Гео, останалите — Урс, Снейк и Джорд се бяха спогледали, но сега прекосяваха палубата в мълчание.