Артюр Рембо
Първата вечер

Тя се събличаше пред мене,

а наглите дървета вън

чела в стъклата замъглени

допираха със звън, със звън.

 

Удобно седна, полугола,

ръце преплете след това

и виждам как кракът от стола

люлее се едва-едва.

 

И виждам аз как лъч витае,

прозирен, восъчно налят,

край устните й, над гръдта й —

пчела над нежен розов цвят.

 

Целунах нежния й глезен.

И ето — рязко прозвънтял,

отрони се смехът й глезен,

смехът й чист като кристал.

 

Крака под дългата си риза

подгъна: „Колко си припрян!“

И в миг смехът й ме прониза

и сепна дръзкия ми план.

 

Устата в дързост мимолетна

до клепките да се допре

успя. И тя глава отметна

назад: „О, тъй е по-добре!…

 

Но искам две-три думи… Нека…“

Аз я целунах по гръдта,

а тя усмихна се полека —

тъй даде ми награда тя…

 

Тя се събличаше пред мене.

А наглите дървета вън

чела в стъклата замъглени

допираха със звън, със звън.