Ксавие дьо Монтепен
Силата на парите (99)

XIV

Напълно разбираемо е, че Хектор се възползува от благоразположението на маркизата и още на другия ден я посети у дома й. Лазарин не беше влюбена в младежа, но на драго сърце се примиряваше с възможната перспектива да смени титлата си с още по-гръмка и да присъедини още по-голямо богатство към своите милиони. Тя си казваше: „Този доскорошен художник с умението му да живее весело ще е забавен не по-малко от любовник! Ще разбира всичките ми желания да се разнообразявам, ще споделя всичките ми ексцентричности, без ни най-малко да се шокира. Каква каскада от разкош и развлечения ще се излива върху мен!“

Лазарин си говореше така с копнеж и тежко въздишаше. За осъществяването на тези планове съществуваше една-единствена, но доста сериозна пречка, и тя се наричаше Марсел Ложие. Как да се отърве от поручика хусар, който свързваше възобновени надежди с нея? Как да се освободи от бремето на тази диктаторска, ненаситна любов, която ще стане още по-упорита, още по-властна, ако се досети какво я заплашва? Невъзможно бе да я премахне, но може би ще успее да я докара до отчаяние, да я измори с дребни тревоги, терзания, съмнения… Госпожа дьо ла Тур дю Роа реши да опита.

От този ден животът на Марсел Ложие стана непоносим.

Както и досега всяка вечер той я очакваше с кола до парка Монсо, но Лазарин все по-рядко и по-рядко се явяваше на тези срещи… Дни наред Марсел се измъчваше безрезултатно в колата, а когато се завърнеше в хотелската стая, изпадаше в отчаяние. Най-сетне Лазарин се явяваше; когато младежът опиташе да се оплаче, маркизата му възразяваше:

— Нима съм виновна? Тъкмо да тръгна — и дойде татко. Упреците ви са несправедливи и оскърбителни, мили приятелю, и не желая да ги слушам…

— Нима господин Льору сега ви навестява всеки ден? — недоверчиво попита Марсел.

— Наистина идва много често, и то когато му скимне — отвърна маркизата.

Скоро тя измисли нов претекст. Траурът й бе свършил и трябвало да посещава парижките салони. Според нея не било удобно само да се появи и веднага да си отиде.

— Но нали и аз бих могъл да посещавам същите домове, където сте канени? — извика Марсел.

— Не зная, друже, опитайте! Надявам се, че не ще искате от мен аз да ви представя там — презрително отговори Лазарин.

Младият мъж вече не се съмняваше в намеренията на Лазарин — тя искаше да унищожи миналото, да докара отношенията им до разрив, но Марсел нямаше да допусне това. Пренебрежението на младата жена не намали страстта му, напротив — тя стигна до лудост почти. Младежът си казваше: „Ако Лазарин само ме е разлюбила, не би допускала такава студенина между нас… Поне щеше да й остане някакво състрадание към мен. Тук има нещо друго. Сигурно имам съперник… Но кой може да бъде той?“

И Марсел се превърна в шпионин. Сега прекарваше цели дни да дебне къщата на улица „Мурильо“, пред която спираха много карети, а по стълбището към входа се изкачваха доста господа. Кой от тях бе новият избраник? С каква радост би го извикал на дуел… Да умре или да го победи! Но — кого да победи?!

От време на време си казваше: „Защо да не вляза? Лакеите ме познават и няма да ме спрат. Тогава ще узная какво се крие зад тези стени!“

Но този кален, енергичен офицер не смееше да престъпи волята на любимата си, която му бе забранила да се явява в дома й.

След редките, краткотрайни срещи настъпи цяла седмица, когато Лазарин изобщо не се появи. Изнервен и отчаян от мъчителното всекидневно очакване, което изгаряше душата му и късаше нервите му, Марсел намисли да предизвика решителен разговор и писа на маркизата. Писмото бе рязко и категорично; с него й заповядваше да дойде същата вечер в шест — в противен случай той ще се яви при нея в девет и ще вдигне скандал. По-нататък твърдеше:

„Ако не ви заваря в къщи, ще ви открия в някой от светските салони, които посещавате с такова постоянство, и там ще кажа пред всички това, което мисля за вашите постъпки… Не се съмнявайте в решителността ми! Побърквам се от мъката, която ми причинявате; безразсъдно е да си играете с обезумял човек!“

Марсел изпрати писмото и зачака отново в каретата пред парка. Измина бавен и тягостен час, още един… Далечен часовник удари осем. В този момент се чуха бързи леки стъпки, прошумоля коприна и Лазарин влезе в каретата.

— Най-сетне! — възкликна Марсел. — Нали ще вечеряме заедно, Лазарин?

— Не — отвърна студено госпожа дьо ла Тур дю Роа. — Разполагам само с един час.

— Къде желаете да отидем?

— Все ми е едно… Карайте просто направо…

Лазарин се бе свила в ъгъла на купето и неумолимо мълчеше. Погледът й се бе спрял върху една точка. Дори самото мълчание на младата жена вещаеше буря.

Докъде бяха стигнали отношенията на тези двама млади, свързани някога от случайността, а сега от едно дете? В малкото пространство на купето се бе подслонила страстната, безумна любов — и неудържимата омраза…