Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
vens(2009)
Лека корекция
ClubRipBoss(2009)
Форматиране
beertobeer(2009)

Издание:

Ксавие Дьо Монтепен. Силата на парите

ИК „Земя“, 1993

ISBN 954–8345–01–3

История

  1. —Добавяне

XXVIII

През това време маркизът бе пристигнал при простреляния горски надзирател, който все пак не бе убит и лекарят смяташе, че ще оздравее. Полицаите на носилка откараха ранения у дома му, Робер връчи значителна сума на разтревожената му жена и към пет тръгна отново към замъка.

Щом премина няколко километра, насреща му се зададе собствената му карета, за негово учудване — съвсем празна. Кочияшът спря конете при срещата си с господаря.

— Накъде така, Батист? — попита маркизът.

— За Орлеан, господин маркизе.

— Кой ви изпрати?

— Вашият камериер ми нареди в пет да откарам за Орлеан младия художник и неговия багаж.

— А защо сте сам?

— Багажът е в каретата, но художникът слезе на около четири километра от замъка.

— Трябвало е да го изчакате.

— Предложих му, но той отказа. Рече: „Няма защо да бързам, обичам да ходя пещ, ще стигна до града, преди да се е стъмнило.“ Не ми оставаше друго освен да потегля. Може би ще го срещнете скоро, господин маркизе.

— Добре… Заминавайте.

Маркизът остана неподвижен няколко минути насред пътя. Неясните му съмнения се разрастваха, превръщаха се в увереност. Странното държание на Хектор Бегур, който трябваше да замине, а е останал, хвърлиха зловеща светлина върху всичко, което досега му се струваше неясно. Сега вече сметна за сигурно, че Лазарин и Хектор Бегур са се познавали отдавна, че между тях е съществувала някаква уговорка… Щом е останал, при това тайно от всички, значи вече са си уредили среща за довечера.

Маркизът пришпори коня, като повтаряше все по-гръмогласно:

— Ще ги убия!… Ще ги убия!…

Силната му възбуда скоро се изпари, той успокои коня и се замисли. „За да им отмъстя, трябва да ги разоблича! За да ги разкрия, трябва да използвам хитрост. Те ме мамят — ще действам тайно и аз.“

В този момент маркизът беше на около осем километра от замъка. След малко свърна по тясна пътека, отделяща се от пътя, и стигна до къщата на един от горските си надзиратели. Излязоха да го посрещнат жената и малкият син на неговия служител.

— Добре дошли, господин маркизе! Съпруга ми ли търсите? Той е в гората и ще се върне късно довечера — рече жената.

— Не се безпокойте, драга Урсула — отвърна маркизът. — Трябва ми перо и хартия, ще помоля също сина ти да отиде до замъка и да отнесе една бележка. Да я предаде на слугата Доминик.

С тези думи Робер седна и с няколко изречения извести маркизата, че следствието по прострелването на горския надзирател е започнало, доста се е усложнило и той ще остане в гората до късно; да не се безпокои за него и да не го чака за вечеря — той ще се върне късно през нощта.

След няколко минути малкият Пиер вече подскачаше с бележката на маркиза по пътя за замъка.

— Урсула — обърна се отново маркизът към домакинята, — вашият съпруг има револвер, нали?

— Да, да, дори два, както всички ваши надзиратели, господин маркизе. Рядко ги взема със себе си.

— Заредени ли са?

— Не зная, но имаме патрони за тях.

— Тази вечер ще остана до късно в гората, все пак трябва да имам някакво оръжие. Дайте ми единия револвер, Урсула.

— Ей сега, господин маркизе.

Когато взе револвера в ръце, маркизът след миг се убеди, че всичките шест куршума са на място в револвера, пусна го в джоба на редингота си и рече:

— Благодаря и довиждане, Урсула.

— Довиждане, господарю — отвърна Урсула и малко колебливо добави: — Добре ли сте, господин маркизе?

— Защо питате?

— Бледен сте, господин маркизе… Може би да си пийнете чаша вино?

Робер благодари, яхна бавно коня си и замина. До падането на мрака се лута из гората; с първия здрач потегли към замъка. Спря в тъмнината край една от вратичките в оградата, за която имаше ключ, влезе и върза коня си за едно дърво. Сетне пое към най-зашумената алея, в която Лазарин няколко пъти се беше срещала с младия художник.

Защо се бе насочил именно към нея? След кратък размисъл бе решил, че тя е твърде романтична с живописните си храсти под дърветата, с малката полянка в средата; освен това неведнъж се бе убеждавал, че маркизата харесва най-много нея и постоянно я избира за следобедните си разходки.