Робърт Кейган
Завръщането на историята и краят на мечтите (3)

Национализмът на великите сили се завръща

Надеждите за нова епоха в човешката история почиваха върху уникална мрежа от международни обстоятелства — временното отсъствие на традиционното съперничество между великите сили. В продължение на векове борбата между великите сили за влияние, богатство, сигурност, положение и чест е била основният източник на конфликти и войни. Повече от четири десетилетия по време на Студената война конфронтацията е ограничена до двете суперсили; създаденият от тях непоклатим двуполюсен ред потиска нормалната тенденция на поява на други велики сили. Когато през 1991 г. Съветският съюз се разпада, изведнъж остават само Съединените щати. Русия е слаба, духът й е нисък, вътрешната й политика е в безпорядък, икономиката й е поставена под особен надзор, а военната й мощ рязко отслабва. След събитията на площад „Тянанмън“ Китай е изолиран, раздразнителен и затворен в себе си, икономическото му бъдеще е несигурно, а армията му не е готова за модерна, високотехнологична война. Япония, възходящата икономическа суперсила на 80-те години, преживява катастрофален срив на фондовата борса през 1990 г. и навлиза в десетилетие на икономическо свиване. В Индия икономическата революция още не е започнала. А Европа — основната арена на съперничеството между великите сили — отхвърля силовата политика и усъвършенства постмодерните си институции.

Геополитически реалисти като Хенри Кисинджър предупреждават, че тази комбинация от обстоятелства няма да трае дълго и международното съперничество, неизменна част от човешката природа, ще се завърне. И макар предсказанията за надвиснала глобална многополюсност — при която Съединените щати, Китай, Русия, Япония и Индия са приблизително еднакво силни — да се оказаха погрешни, реалистите имаха по-ясна представа за непроменливата природа на хората. Светът стана свидетел не на трансформация, а просто на пауза в безкрайното съперничество между нациите и народите.

През 90-те години това съперничество изплува отново, като една по една възходящи сили се появяваха за пръв или за пореден път на сцената. Първо Китай, а после и Индия поставиха началото на безпрецедентен икономически растеж, придружен от постепенно, но значително увеличение на военния си потенциал, както конвенционален, така и ядрен. Към началото на XXI в. Япония вече бе започнала постепенно да се възстановява икономически и се стремеше към по-активна в дипломатическо и във военно отношение международна роля. После дойде ред на Русия, която се измъкна от икономическата катастрофа и навлезе в период на устойчив растеж, основаващ се на огромните запаси от петрол и природен газ.

Днес една нова конфигурация на силите преобразува международния ред. Както отбелязаха китайските стратези^[16], днешният свят е свят на „една суперсила и много велики сили“. Национализмът и нациите не само, че не са обезсилени от глобализацията, но и се завръщат, за да отмъстят. Етническият национализъм продължава да клокочи на Балканите и в бившите републики на СССР. Но много по-съществено е завръщането на национализма на великите сили. Вместо нов световен ред сблъскващите се интереси и амбиции на великите сили отново формират онези съюзи и контрасъюзи и отново участват в онези изкусни танци и променящи се коалиции, които всеки дипломат от XIX в. безпогрешно би разпознал. Те създават и геополитически разломи, в които амбициите на великите сили се застъпват и сблъскват и откъдето най-вероятно ще започнат бъдещи сеизмични събития.