Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Return of History and the End of Dreams, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Гергана Цветкова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Кейган. Завръщането на историята и краят на мечтите
„Обсидиан“, София, 2008
Техн. редактор: Людмил Томов
Редактор: Кольо Коев
Худ. оформление: Николай Пекарев
Коректор: Петя Калевска
ISBN 978–954–769–186–5
История
- —Добавяне
- —Разпределяне на бележките по абзаци
Пороците и добродетелите на американската хегемония
Каква трябва да бъде ролята на Съединените щати в един такъв свят? Проучванията на глобалното обществено мнение показват силно международно желание за намаляване на ролята на Америка и преход към по-голяма многополюсност и равенство в международната система. В самите Съединени щати се издигат призиви за смирение, по-голяма умереност в амбициите и по-добро усещане за граници. След войната в Ирак вниманието на света беше погълнато от „американския проблем“. Несъмнено има такъв проблем и той е породен от грешките, допуснати при извършването или неизвършването на нещо, и то не само през последните няколко години, а през цялата американска история. Тенденцията към унилатерализъм, мнителността по отношение на международните институции, ревнивото вкопчване в националния суверенитет, засилената склонност към използване на сила за справяне с международните проблеми, както и благородната духовна щедрост и усещането за просветен егоцентризъм, които карат американците да се обърнат към света и да помагат на другите — тези постоянни черти на американската външна политика не са измислени от администрацията на Буш и няма да изчезнат, когато тя си отиде.
Но въпросът дали американската мощ и експанзивност в следващите години ще продължат да бъдат най-непосредственият проблем или дали те изобщо са най-непосредственият проблем днес, е все по-спорен. В свят, който се е насочил към по-съвършен либерален ред, една старомодна суперсила с чувство за глобална мисия може да изглежда като реликва от миналото и препятствие пред напредъка. Но не е ли възможно в свят, несигурно разположен на ръба на нова епоха на вълнения, една макар и обременена с много дефекти демократична суперсила да има важна, дори необходима роля?
Каквото и да се случва, малко вероятно е американското надмощие скоро да изчезне най-вече поради факта, че светът всъщност не иска това. Въпреки резултатите от проучванията на общественото мнение, в действителност връзките на Америка и със старите, и с новите й съюзници в последните години са се заздравили. Въпреки прогнозите, че останалите сили ще започнат да се обединяват, особено след войната в Ирак, за да балансират бандитската суперсила, нещата всъщност се развиват точно в обратната посока.
Китай и Русия работят заедно за уравновесяването на Съединените щати. Но устойчивият стратегически съюз между двете сили се натъква на препятствия. Те са съюзници в областта на въоръжаването, ако не и страни в официален стратегически съюз, като Русия продава на Китай модерни военни технологии и оръжия на стойност милиарди долари, които могат да бъдат използвани срещу Съединените щати при всеки възникнал конфликт. Двете държави утвърдиха Шанхайската организация за сътрудничество като военна и политическа институция. Но въпреки това те си остават традиционни съперници. Русия продължава да се страхува, че огромното и продуктивно китайско население тихомълком ще залее рехаво населения Сибир и далекоизточните руски територии. Междувременно промишлеността на Китай е по-зависима от американския пазар, отколкото от износителката на петрол Русия. Лидерите на Русия понякога се страхуват, че китайците повече обичат американския пазар, отколкото мразят американската хегемония. Но засега геополитическите интереси на двете велики сили по-скоро се срещат, отколкото се разделят. И двете имат интерес и желание господството на Америка да намалее и да се създаде по-равномерно разпределение на сила в света — което е просто друг начин да се каже, че настояват за относително увеличение на собствената си мощ.
Проблемът при тях се състои в това, че другите велики сили — демократичните Европа, Япония и Индия — не са склонни да вървят в тази посока. Напротив, геополитически те са по-близо до Съединените щати. Най-рязка бе промяната в Индия, бивш съюзник на Москва, който днес смята, че добрите отношения със Съединените щати са от огромно значение за постигането на по-широките му стратегически и икономически цели. Говорителят на външното министерство на Индия каза съвършено ясно: „Съединените щати са доминираща суперсила, така че е логично ние да се опитваме да бъдем в добри отношения с нея.“[122] Японските лидери стигнаха до същия извод преди десет години. В средата на 90-те години на XX в. японско-американският съюз бе изправен пред заплаха от разпадане. Но от 1997 г. насам стратегическите взаимоотношения между двете страни стават все по-здрави отчасти поради нарастващото безпокойство на Япония по отношение на Китай и Северна Корея, отчасти като начин за подобряване на положението на самата Япония в Източна Азия и в света като цяло. Някои южноазиатски държави също започнаха да се подсигуряват срещу демонстриращия възход Китай. Дори Южна Корея, за която са характерни сложни отношения със Съединените щати и враждебност към Япония, започна внимателно да наблюдава Китай. Впечатляващите 89% от южнокорейците твърдят, че увеличаващата се военна сила на Китай е „нещо лошо“.[123] В Европа също се забелязва очевидна тенденция за по-близки стратегически взаимоотношения със Съединените щати. Преди няколко години Герхард Шрьодер и Жак Ширак флиртуваха с по-близките отношения с Русия като начин за контрабалансиране на американската мощ. Но сега Франция, Германия и останалата част от Европа вървят в обратната посока. Причината не е в някаква нова привързаност към Съединените щати. Явлението идва в отговор на променящите се международни обстоятелства и на уроците от миналото. Проамериканската политика на Никола Саркози и Ангела Меркел не само се дължи на неповторимите индивидуалности на тези политици, но и отразява преоценката на френските, немските и европейските интереси. Те вярват, че близки, макар и не безкритични отношения със Съединените щати дават тласък на европейската сила и влияние, каквито Европа не би могла да постигне сама. Опитът на Ширак и Шрьодер да направят от Европа противотежест на Америка се провали донякъде защото новите членки на Европейския съюз от Централна и Източна Европа се страхуват от възраждането на Русия и настояват за по-силни стратегически връзки с Вашингтон.
Както с голямо разочарование разбраха Русия и Китай, същественото и продължително разделение между американското и европейското мнение по въпроса за ролята на силата и нейното използване няма да доведе до стратегическо разединение между Европа и Съединените щати. „Ако ме попитате с коя от двете страни Франция ще бъде в по-близки отношения — Съединените щати или Русия, — моят отговор ще бъде САЩ… Приятелството между Европа и Съединените щати е крайъгълният камък на световната стабилност и точка“ — каза Саркози.[124] Като цяло традиционните съюзници на Съединените щати в Източна Азия и в Европа, макар обществата им да са по-антиамерикански настроени, отколкото в миналото, следват политики, отразяващи по-голямото им безпокойство от мощните автократични държави в съседство, отколкото от Съединените щати.[125] При положение че отзвукът от разцеплението по въпроса за Ирак вече отшумява, руският външен министър днес се страхува, че „консолидирането на трансатлантическата връзка се случва на наш гръб“.[126]
Дори в Близкия изток, където антиамериканизмът е най-ожесточен и където образите от американската окупация на Ирак и спомените за „Абу Гариб“ все още възпаляват колективната памет, стратегическият баланс остава почти непроменен. Йордания, Египет, Саудитска Арабия и Мароко продължават да работят в тясно сътрудничество със Съединените щати, независимо от нарасналия до известна степен натиск от Вашингтон за политическа реформа на тези автокрации. Това правят и страните от Персийския залив, които, организирани в Съвета за сътрудничество в Персийския залив, се притесняват от Иран. От откровена принадлежност към антиамериканския лагер Либия възприе по-неопределена позиция. Ливан си остава бойно поле, но можем да твърдим, че днес той е много по-близо до Съединените щати, отколкото беше преди няколко години, когато се намираше под контрола на Сирия. Ирак извървя преход от непреклонен антиамериканизъм по времето на Саддам Хюсеин до зависимост от Съединените щати. Един стабилен и проамерикански ориентиран Ирак би променил категорично стратегическия баланс в полза на Америка. Ирак има своите значителни петролни ресурси и би могъл да се превърне в сила с огромно значение в региона.
Този благоприятен стратегически баланс би могъл внезапно и радикално да се промени. Стратегическото уравнение в региона би се преобразувало, ако Иран се сдобие с ядрено оръжие и със средствата за неговото изстрелване. Междувременно обаче, подобно на Китай и Русия, и Иран се сблъсква с регионални балансиращи действия. Съюзът на сунитските държави е притеснен от увеличаващото се иранско и шиитско влияние в Близкия изток. Заедно с Израел и с подкрепата на американската суперсила, тази антииранска коалиция изглежда по-силна от всяка антиамериканска коалиция, която Иран е способен да формира.[127] Независимо от усилията си да се сдобие със собствени съюзи в региона, Иран разполага единствено със Сирия. Подкрепяните от Иран движения за съпротива като „Хизбула“ и „Хамас“ продължават да набират мощ, но не са причинили стратегическа революция в региона.
Липсата на фундаментално прегрупиране в Близкия изток рязко контрастира с основните стратегически пречки, с които се сблъскват Съединените щати по време на Студената война. През 50-те и 60-те години панарабското националистическо движение помита региона и отваря вратите за безпрецедентна съветска намеса, част от която е квазисъюзът между Москва и ръководения от Гамал Абдел Насър Египет, както и между Москва и Сирия. През 1979 г. рухва ключов стълб на американската стратегическа позиция в региона, когато проамерикански настроеният ирански шах е свален от власт от откровено антиамериканската революция на аятолах Хомейни. Това доведе до съществена промяна в стратегическия баланс в региона, от чиито последици Съединените щати все още страдат. До момента подобен резултат от войната с Ирак няма.
В същото време броят на презморските военни бази на Америка в Близкия изток и другаде продължава да расте. След 11 септември 2001 г. Съединените щати са изградили или разширяват бази в Афганистан, Киргизстан, Пакистан, Таджикистан и Узбекистан в Централна Азия; в България, Грузия, Унгария, Полша и Румъния в Европа; както и във Филипините, Джибути, Оман, Катар и, разбира се, в Ирак. През 80-те години враждебността към американското военно присъствие започна да изтласква Съединените щати от Филипините, а през 90-те години подкопаваше поддръжката за американските бази в Япония. Днес Филипините преосмислят това решение, а бурята около базите на САЩ в Япония до голяма степен отмина. В Германия присъствието на американски бази е по-малко спорно от американските планове за намаляване на броя им. Не това би трябвало да се очаква, ако бяхме свидетели на повсеместен страх от и повсеместна омраза към арогантната американска мощ. По-голямата част от света не само приема, но и с готовност подкрепя американското стратегическо върховенство и това не е от любов към Америка, а изразява желанието за защита от притеснителни регионални сили.[128]
Китайските стратези смятат, че настоящата конфигурация на международната сцена ще се запази за известно време, и вероятно са прави. Докато Съединените щати продължават да са център на международната икономика, господстваща военна сила и главен проповедник на най-популярната в света политическа философия; докато американското общество продължава да подкрепя американското господство, както го прави постоянно през изминалите шейсет години; и докато потенциалните претенденти будят у съседите си повече страх, отколкото симпатия, структурата на световния ред би трябвало да се запази в сегашната си форма — с една суперсила и няколко велики сили.[129]
Дали това е добре? Въпросът е: в сравнение с какво? В сравнение с един по-съвършен международен либерален ред, в който нациите са в по-равностойно положение, по-либерални, по-демократични, по-отдадени на запазването на мира и в по-голяма степен ангажирани с императивите на международните правила и норми — в сравнение с такъв свят сегашният доминиран от Америка ред вероятно е по-несъвършен. За съжаление Съединените щати не са имунизирани срещу всички обичайни човешки и национални слабости, сред които арогантност, егоизъм, понякога прекалено смирение и грешки в резултат от опитите за демонстриране на прекомерен алтруизъм. Понякога те действат, когато не трябва, а друг път се въздържат от действия, когато това е необходимо. Също както останалите държави, Съединените щати грешат в преценката си или в опитите си да я приведат в действие. Но грешките на Америка, поради мащабите и важността й в световната система, могат да разтърсят света по начин, по който това не би могло да се случи с по-второстепенните сили. Както са забелязали многократно в миналото някои анализатори, Съединените щати наподобяват голямо куче в малка стая: когато то размаха опашка, започват да падат разни неща. Когато Съединените щати действат непохватно, както например в Ирак, отзвукът преминава като вълна по целия свят. Когато те заобикалят международните норми, както понякога правят великите сили, това може да повлияе на международната система много повече, отколкото подобно действие на по-малка държава.
Но дори Съединените щати да притежаваха свръхчовешка мъдрост, дори постъпките им винаги да бяха морални и компетентни, американската мощ пак би предизвиквала завист и враждебност, а в някои кръгове дори и страх. Доминираният от Америка ред блокира пътя на други държави, в чиято природа е заложено да търсят разпределение на сила и власт, което би било по-благоприятно за собствените им интереси. Такива са например Китай, Русия и Иран. Но този ред създава трудности дори за онези, като европейците, които се чувстват сравнително уютно в условията на цялостното разпределение на силата в света, но не особено уютно в присъствието на Съединени щати, които не могат да контролират. Този проблем не е нов. Още през първите години на Студената война, които сега се възприемат като период на блажена трансатлантическа хармония, европейците се страхуват от мощта на американските си благодетели и, по думите на един държавник, се притесняват, че „ние ще бъдем твърде безсилни, за да ви поправим, ако сгрешите, а вие ще бъдете прекалени идеалисти, за да се поправите сами“.[130]
Недостатъците на днешната система са достатъчно ясни. Но коя е реалистичната алтернатива? Хората може и да се надяват на живот в по-хармоничен свят, основаващ се на ново съгласие между нациите, но разрастването на съперничеството между големите сили и сблъсъците на национални интереси и амбиции в цяла Евразия прави подобна еволюция невъзможна. Регионални конфликти, включващи велики сили, могат да избухнат дори под чадъра на американското господство. Въпросът е дали при по-малко доминираща Америка такива конфликти биха били по-вероятни или по-малко вероятни. Съединените щати са способни да действат егоистично и глупаво, обърквайки и дори накърнявайки интересите на останалите държави, и го правят. Но не е ясно дали в многополюсния свят Русия, Китай, Индия, Япония и дори Европа биха били по-мъдри или по-добродетелни в процеса на упражняване на силата си. Един нов аспект в подобен многополюсен свят би бил фактът, че повечето от тези страни ще притежават ядрени оръжия. Това би могло да направи войните между тях по-малко вероятни или по-катастрофални.
Повечето държави в Източна Азия са съгласни, че надеждната и доминираща Америка оказва стабилизиращо и омиротворяващо въздействие. Дори Китай, който се опитва постепенно да замени Съединените щати като доминираща сила в региона, се сблъсква с дилемата дали американското изтегляне няма да отприщи амбициозната, независима и националистически настроена Япония.
И в Европа оттеглянето на Съединените щати — дори ако те си останат най-могъщата световна нация — може да има дестабилизиращ ефект. Това може да изкуши Русия да предприеме още по-агресивен и потенциално силов подход към непокорните държави в периферията си. С течение на времето оттеглянето на Съединените щати от Европа би могло да увеличи възможността от конфликт между Русия и близките й съседи — Европейският съюз — това голямо геополитическо чудо дължи основаването си на американската мощ. Без нея след Втората световна война Франция, Обединеното кралство и останалите никога нямаше да се почувстват достатъчно сигурни, за да реинтегрират Германия в Европа. И макар тази мисъл да ужасява повечето европейци, европейската стабилност все още зависи от гаранцията, че в краен случай Съединените щати ще се намесят, за да поставят под контрол всеки опасен процес на континента.
Също така е оптимистично да си въобразяваме, че една отслабена американска позиция в Близкия изток ще донесе по-голяма стабилност в този регион. Съревнованието за влияние между сили, намиращи се както във, така и извън региона, бушува от поне два века. Възходът на ислямския фундаментализъм просто му придава ново и по-заплашително измерение. Нито неочакван край на конфликта между Израел и палестинците, нито бързо американско изтегляне от Ирак би сложило край на напрежението и конфликта в Близкия изток. В степента, в която Съединените щати се изтеглят или намалят присъствието си, други сили — вътрешни и външни — ще запълнят вакуума в региона. Независимо от действията на Съединените щати в Близкия изток може да се очаква по-голяма намеса както от Китай, така и от Русия най-малкото защото те биха искали да подсигурят увеличаващите се свои интереси и да утвърдят нарастващите си амбиции. Може да се очаква и по-могъщите държави в региона, в частност Иран, да реализират старата си амбиция да се превърнат в регионален хегемон.
В повечето ключови части на света, в Източна Азия, Европа и Близкия изток, Съединените щати продължават да бъдат основният камък в арката. Махнете камъка, и арката ще рухне.
Това е вярно и в по-широк смисъл. През последните шест десетилетия Съединените щати са осигурили редица международни публични блага — услуги, облагодетелствали не само Съединените щати, а и много други държави. За да посочим един пример, военноморският флот на САЩ охранява безопасността и свободното придвижване по международните морски пътища в полза на всички нации и го прави дори когато самите Съединени щати воюват. Не е задължително нещата да стоят по този начин. През по-голямата част от историята великите сили са си оспорвали контрола върху морските пътища и търговските маршрути. Когато те влизат във война помежду си, цялата международна търговска система се оказва засегната, като неутралните държави страдат не по-малко от воюващите. Ако им се даде възможност, Китай и Индия ще се борят за контрол върху Индийския океан, Япония и Китай може да влязат в конкуренция за контрол над граничните води, а в случай на война ключовите търговски пътища ще бъдат затворени не само за тези държави, а и за целия свят. В резултат от отсъствието на американско военноморско господство регионалните конфликти в Близкия изток и Персийския залив могат да доведат до затварянето на Ормузкия проток и Суецкия канал. И причината подобно нещо да не се е случвало през последните десетилетия не е в това, че страните по света са си извлекли поука, еволюирали са и са възприели нови норми на международно поведение. Причината е, че американският флот властва в океаните.
Международният ред не почива единствено върху идеи и институции. Той се оформя от конфигурациите на силата. Международният ред от 90-те години отразява световното разпределение на силите след Втората световна война и Студената война. Днешният ред отразява нарастващото влияние на великите сили, включително на големите автокрации. Един по-различно конфигуриран вариант на силата, един многополюсен свят с полюси Русия, Китай, Съединените щати, Индия и Европа би създал собствен вид международен ред с различни правила и норми, отразяващи интересите на онези могъщи държави, които имат пръст в моделирането му. Дали този международен ред ще е по-добър? Може би за Пекин, Москва и Техеран ще е така. Но е малко вероятно подобен ред да служи на интересите на ангажираните с принципите на Просвещението демократи в Съединените щати и Европа, така както го прави настоящата система.