Робърт Кейган
Завръщането на историята и краят на мечтите (11)

Безнадеждната мечта на радикалния ислям

Никъде другаде по света тези човешки качества не се проявяват с по-голяма сила, отколкото в ислямския свят и по-специално в Близкия изток. Борбата на радикалните ислямисти срещу могъщите и често безлични сили на модернизацията, капитализма и глобализацията, които те отъждествяват с юдейско-християнския Запад, е другият голям конфликт в международната система днес. Освен това тя е и най-драматичното опровержение на парадигмата за сближаването, тъй като радикалният ислям отхвърля именно конвергенцията, включително представата на либералния свят за „универсални ценности“.

В крайна сметка като исторически феномен борбата между модернизацията и ислямския радикализъм може да окаже по-слабо влияние върху международните дела, отколкото тази между великите сили и между силите на демокрацията и автокрацията. Все пак съпротивата на исляма спрямо западното влияние не е ново явление, макар че приема нови и потенциално катастрофални измерения. В миналото, когато по-стари и по-малко напреднали в техническо отношение народи се сблъсквали с по-развити култури, недостатъчно мощните им оръжия са отразявали тяхната изостаналост. Днес по-радикалните привърженици на ислямския традиционализъм, макар да изпитват ненавист към модерния свят, все пак използват срещу него не само древните практики на убийство и самоубийствени атаки, но и неговите собствени модерни оръжия. Силите на модернизацията и глобализацията възпламениха ислямисткия бунт и го въоръжиха за борбата.

Но това е самотна и в основата си отчаяна битка, тъй като в борбата между традиционализма и модерността традицията не може да постигне победа, макар силите на традиционализма, въоръжени с модерни оръжия, технологии и идеологии, да са способни да нанесат ужасяващи щети. Всички богати и силни нации по света до известна степен са приели да следват икономическите, технологичните и дори социалните аспекти на модернизацията и глобализацията. Всички са възприели, макар и с различна степен на недоволство или съпротива, свободния поток на стоки, финанси и услуги, както и смесването на култури и начини на живот, с което се характеризира модерният свят. Все по-често жителите им гледат едни и същи телевизионни предавания, слушат една и съща музика и посещават едни и същи филми. Заедно с тази доминираща модерна култура те са приели, макар и понякога да ги осъждат, основните отличителни черти на модерния морал и на модерната естетика. Освен всичко друго модерността означава сексуална, както и политическа и икономическа свобода на жените, отслабване на църковната власт и заздравяване на секуларизма, съществуване на това, което преди бе наричано контракултура, и свободно изразяване в областта на изкуствата (ако не и в политиката), което включва и свободата да извършваш богохулство и да пишеш памфлети за символите на вярата, властта и морала. Това са последиците от либерализма и капитализма, отприщени и неограничавани от възпиращата ръка на традицията, силната църква или някое морализаторско и тиранично управление. Дори китайците осъзнаха, че макар да е възможно да имаш капитализъм без политическа либерализация, е много по-трудно да имаш капитализъм без културна либерализация.

Днес радикалните ислямисти са последната крепост срещу могъщите сили на модерността. Според Саид Кутб, един от духовните бащи на „Ал Кайда“, истинският ислям може да бъде опазен единствено посредством война на всички фронтове срещу модерния свят. Той настоява да се „разруши цялата политическа и философска стратегия на модерността и да се върне ислямът към неосквернените му корени“.^[119] Мюсюлмански лидер от много по-различен тип, аятолах Хомейни постави ясни паралели между модерността и Просвещението и отхвърли и двете. „Да, ние сме реакционери — казва той на противниците си, — а вие сте просветени интелектуалци: вие, интелектуалците, не искате да върнем времето с 1400 години назад.“^[120]

Тези най-радикални ислямисти, както и Осама бин Ладен, отхвърлят също така и великия продукт на Просвещението и модерната епоха: демокрацията. Абу Мусаб ал-Заркауи отхвърля изборите в Иран на основание, че „законодателят, на който трябва да се подчиняваш в една демокрация, е човек, а не Бог“. Демократичните избори са „същността на ереста, политеизма и заблудата“, тъй като превръщат „слабия, невеж човек в съдружник на Бога в Неговата основна божествена привилегия — а именно да управлява и да определя законите“. Както пише Бърнард Луис, целта на ислямската революция в Иран и на други места е да „помете всички чужди и безбожни наноси, наложени навред в мюсюлманските земи на мюсюлманските народи в епохата на чуждо господство и влияние, и да възстанови истинския и даден свише ислямски ред“. Един от тези „безбожни наноси“ е демокрацията. Фундаменталистите искат да върнат ислямския свят на мястото, на което се е намирал, преди християнският Запад, либерализмът и модерността да замърсят чистия ислям.^[121]

Тази цел е непостижима. Ислямистите не могат да върнат обществата си 1400 години назад, дори и останалият свят да им позволи да го направят. А той няма да им позволи. Нито Съединените щати, нито която и да е друга велика сила ще предаде контрола на Близкия изток в ръцете на тези фундаменталистки сили. Една от причините е, че регионът е от голяма стратегическа важност за останалия свят. Но има и нещо още по-важно. Огромното мнозинство от хората в Близкия изток не изпитват желание да се върнат 1400 години назад. Те не се противопоставят нито на демокрацията, нито на модерността. А и в съвременния свят не е възможно да си представим, че една цяла страна може да се изолира от модерния свят, дори ако по-голямата част от населението й го иска. Възможно ли е великата ислямска теокрация, която „Ал Кайда“ и останалите се надяват да съградят, да блокира напълно звуците и гледките, идващи от останалата част от света, и така да предпази народа си от изкушенията на модерността? Моллите не успяха да го постигнат в Иран. Този проект граничи с фантазията.

Така светът се изправя пред перспективата за продължителна борба, в която целите на ислямистите екстремисти никога няма да бъдат постигнати, тъй като нито Съединените щати, нито Европа, Русия, Китай или народите в Близкия изток са способни или имат желанието да им дадат онова, което искат. Просто е невъзможно днешните велики сили да отстъпят толкова, колкото искат ислямските екстремисти.

За съжаление за тях може да се окаже невъзможно и да се обединят пред лицето на заплахата. Макар в общи линии по отношение на борбата между традицията и модерността Съединените щати, Русия, Китай, Европа и останалите велики сили да са на една и съща страна, онова което ги разделя — съперничещите си национални амбиции, разделението между демократи и автократи, трансатлантическото неразбирателство относно използването на военна сила, — подкопава волята им за сътрудничество. Това несъмнено важи в случая с неизбежните военни аспекти на битката срещу радикалния ислямски тероризъм. Европейците са били и ще продължават да бъдат не толкова ентусиазирани по отношение на това, което недвусмислено наричат „войната срещу тероризма“. И за тях, както и за Русия и Китай, ще бъде истинско изкушение да се забавляват на представлението, в което Съединените щати се провалят в битката си срещу „Ал Кайда“ и другите агресивни ислямистки групировки в Близкия изток и Южна Азия, точно както е примамлива идеята американската мощ в региона да бъде възпряна от един разполагащ с ядрено оръжие Иран. Склонността на автократите в Москва и Пекин да защитават родствените си автократи в Пхенян, Техеран и Хартум увеличава шансовете връзката между терористите и ядрените оръжия в крайна сметка да бъде осъществена.

Всъщност един от проблемите на превръщането на борбата срещу ислямисткия тероризъм в единствения фокус на американската външна политика е в това, че се създава илюзията за съюз и сътрудничество с други велики сили, с които истински съюз е невъзможен. Идеята за истинско стратегическо сътрудничество между Съединените щати и Русия или между Съединените щати и Китай във войната срещу тероризма е по-скоро фикция. За Русия войната срещу тероризма се отнася до Чечения. За Китай се отнася до уйгурите в провинция Синдзян. Но когато стане дума за Иран, Сирия и „Хизбула“, Русия и Китай обикновено са склонни да виждат не терористи, а изгодни партньори в битката между великите сили.