Робърт Кейган
Завръщането на историята и краят на мечтите (7)

Индия и аргументът на силата

В Азия обаче съперничеството е тристранно, а не двустранно. Индия е третата амбициозна велика сила, хегемонът на азиатския субконтинент. Тя е още един поразителен пример за това колко лесно търговията и глобализацията могат да стимулират, вместо да намалят амбициите на някоя държава да стане велика сила. Динамичният сектор на услугите и високотехнологичните индустрии на Индия — първостепенен пример за успех в „плоския“ свят на Томас Фрийдман, — които в последно време демонстрират норми на растеж, близки до тези на Китай, са в уникалната позиция да бележат постоянен разцвет в епохата на глобализацията. Въпреки това Индия не е някакъв безплътен колцентър, увиснал в глобалното пространство. Това е нация от плът и кръв, в която бушуват всички възможни страсти, негодувания и амбиции на човешката душа. Същият икономически динамизъм и бърз напредък в глобалната търговска конкуренция, който извади Индия от икономическата й черупка, й позволи да напусне своята геополитическа черупка.

Подобно на Китай, Индия има дълга история на регионално превъзходство и таи дълбоко възмущение към продължителната си колониална зависимост от европейска сила, усещане за предопределеност и вяра в предстоящото си могъщество на световната сцена. Чувството за собствено величие не е нещо ново, но с течение на времето то се е видоизменило. В годините след извоюването на независимостта си Индия не се възприема като традиционна велика сила, а като голяма морална противотежест на имперските сили и суперсилите на XX в. Както обяснява С. Раджа Мохан, лидерите на Индия гледат с презрение на „политиката на силата“ и виждат в появяващата се на световната сцена своя нация „предвестник на нови принципи на мирно съвместно съществуване и мултилатерализъм, които, ако бъдат приложени по правилния начин, биха преобразили света“ — типично европейски светоглед, преди още самите европейци да са го формулирали.^[58]

Ускореният икономически растеж през 90-те години обаче предлага на индийците една по-различна картина за Индия като велика сила не в постмодерен, а в традиционен геополитически смисъл. Както отбелязва Мохан, „макар независима Индия винаги да е съзнавала собственото си величие“, възможността да стане велика сила на собствено основание „никога не е изглеждала реалистична до момента, в който през 90-те години на XX в. индийската икономика не демонстрира ускорен растеж“. С увеличаването на силата се увеличава и вярата в силата. Също като китайците, японците и руснаците индийците разбират, че светът след Студената война в крайна сметка няма да бъде постмодерен рай и че политиката на силата все още властва в международните отношения. След 1991 г. за Индия ударението пада вече не върху „силата на аргумента“, а върху „аргумента на силата“.^[59]

Нищо не символизира стремежа към сила до такава степен, колкото непоколебимостта на Индия да стане всепризната и приета като държава, разполагаща с ядрено оръжие. Тук основна роля играе икономическият успех, тъй като когато индийските лидери вземат съдбоносното решение да проведат поредица от ядрени опити през 1998 г., икономическият растеж от изминалото десетилетие им вдъхва увереността, че светът не би наказал за дълго такава ценна част от глобалната икономика. Ядрените амбиции на Индия се основават на стратегическата загриженост за възможни конфликти с Пакистан и неговия закрилник Китай. Те обаче са и въпрос на чест, престиж и самоуважение. Може ли в днешно време една нация да се смята за велика сила, ако не членува в ядрения клуб? Попитайте Франция, Великобритания, Китай или Иран.

Така че в момента, както язвително отбелязва Сунил Килнани, „ние, индийците, сме се влюбили в идеята, че скоро ще станем постоянни участници във вечното соаре на великите сили, и затова трябва да се измием и да облечем вечерни костюми за новата си роля“. Но каква ще бъде ролята на Индия? — пита той.^[60] Подобно на Китай и Русия, Индия вижда геополитическите си интереси под формата на концентрични кръгове, които излъчват навън сила и влияние. По отношение на непосредствените си съседи Индия се опитва да установи надмощие, един вид щедра хегемония, упражнявайки неоспоримо влияние върху по-малките съседи като Непал, Шри Ланка и големите острови в Индийския океан, и същевременно не допускайки другите големи сили и основно Китай да установят отношения с тези малки държави в периферията й. По отношение на „по-широкото съседство“, което включва Индийския океан и крайбрежните му територии, Индия се опитва да запази благоприятен за нея баланс на силите и да попречи на другите, отново най-вече на Китай, да трупат ползи на неин гръб. Накрая, в света като цяло, Индия се опитва да играе ролята на поне „ключова за глобалния баланс на силите държава“.^[61] Както казва Мохан, „новата външна и икономическа политика на Индия предоставят реална възможност да се реализира визията на лорд Кързън, вицекрал на Индия в началото на XX в., за индийско лидерство в региона, простиращ се от Аден до Малака“.^[62]

Като всички новоизгряващи и амбициозни сили Индия среща препятствия по пътя си, а най-голямото от тях според много индийци се нарича Китай. Когато през 1998 г. Индия извърши ядрените си опити, министър-председателят й се позова на заплахата от Китай — „ядрената сила на границата ни; държавата, която осъществи въоръжена агресия спрямо Индия през 1962 г.“ и която „материално помага на друг наш съсед“ — Пакистан — „да се превърне в скрита ядрена сила“.^[63] Индийският министър на отбраната откровено нарече Китай „заплаха номер едно за Индия“.^[64] Оттогава Индия се стреми да смекчи реториката си и да установи по-добри отношения с Китай, но стратегическото съперничество между двете големи сили продължава. Все още съществуват някои стари, неуредени спорове около границите, а подкрепата, която Китай оказва на Пакистан, обременява отношенията между двете големи държави. Но борбата между великите сили вече придобива и нови форми.

Индийските официални лица в сферата на отбраната се оплакват от „нарастващата морска експанзия на Китай в региона на Индийския океан“, както и от разширяващите се „военни и морски връзки със страни като Мианмар, Бангладеш, Шри Ланка, Малдивите, Сейшелите, Мавриций и Мадагаскар“. Миналогодишното посещение на китайския премиер Ху Дзинтао на Сейшелските острови предизвика официалното порицание на външния министър на Индия, който заяви, че за Индия „залогът по отношение на сигурността и стабилността в тези води е много голям“.^[65] Индийските стратези си дават сметка, че на изток Китай финансира флота на Бирма, а на запад инвестира в строежа на пристанище близо до пакистанския бряг и до входа на Персийския залив. В същото време китайците виждат, че Индия работи усилено, за да развие тесни военни връзки със страните в Югоизточна Азия, които според Пекин попадат в неговата сфера на влияние. Китайските стратези предпазливо определят Индия като „сила, която се стреми да промени статуквото… дълбоко недоволна от днешното си международно положение“ и като държава с очевидни „амбиции на велика сила“.^[66] И двете страни смятат себе си за естествени лидери в съответната част на Азия, но сферите им все по-често се пресичат и припокриват, а нито една от тях не е склонна да отстъпи.^[67]

Избухването на война между тях е толкова малко вероятно, колкото винаги е било — което означава, че не е невъзможно. Но дори при липса на непосредствен изглед за конфликт геополитическото им съперничество променя структурата на международните отношения. И днес, както през XIX и XX в., големите сили правят комбинации и влизат във формални и неформални съюзи, за да защитават интересите си и да наложат амбициите си. Китай поддържа съюз с Пакистан. Индия, от своя страна, развива връзките си с Япония и Съединените щати. Когато Китай се опита да изключи Индия от Източноазиатската среща на високо равнище през 2005 г., Япония застана на страната на Индия. Когато Пакистан предложи на Китай да стане наблюдател в Южноазиатската асоциация за регионално сътрудничество, Индия предложи Япония, Южна Корея и Съединените щати, за да балансира влиянието на Пекин.^[68] Япония пък си партнира с Индия в стратегията си за Азия, насочвайки инвестиции и подкрепа за развитие към Индия, както и ангажирайки се във военно сътрудничество, особено в Индийския океан. На миналогодишната си среща в Делхи премиерите на Япония и Индия се съгласиха, че „съществуването на силна, просперираща и динамична Индия е в интерес на Япония, а съществуването на силна, просперираща и динамична Япония е в интерес на Индия“.^[69]

Това са нови процеси в азиатския баланс на силите, а променящите се комбинации имат все по-голямо военно проявление. През лятото на 2007 г. се проведе мащабно военно учение в Бенгалския залив — участък от огромна важност в близост до протока Малака и Бирма. Между участниците бяха Съединените щати с две бойни групи от самолетоносачи, Индия, Япония, Австралия и Сингапур. За пръв път тези държави, географски разположени по периферията на Китай — от североизток на югозапад, — се срещаха по този начин. Както му е редът, Китай протестира по надлежния ред пред всяка една от страните участнички и надлежно получи уверението, че учението не цели сдържането на която и да е сила.

Учението обаче бе символ на новофрагментирания свят и предвестник на предстоящите събития.

Друг предвестник бяха безпрецедентните учения на сухопътни войски, проведени по същото време в Русия, на които китайски и руски военни единици се присъединиха към тези на пет централноазиатски държави. Ученията се проведоха веднага след края на срещата на Шанхайската организация за сътрудничество, чийто специален гост бе президентът на Иран Махмуд Ахмадинеджад.