Робърт Кейган
Завръщането на историята и краят на мечтите (10)

Оста на демокрацията и сдружението на автократите

Подобно на очакванията за край на съперничеството между великите сили, надеждите за идеологически „край на историята“ също се основаваха на поредица от исторически обстоятелства, които се оказаха краткотрайни. Комунизмът слезе от сцената, но други могъщи сили, отправящи предизвикателства към демокрацията, продължиха действието си.

След средата на 90-те години започващото демократично преобразуване на Русия отстъпи пред нещо, което може да бъде наречено „царистка“ политическа система, в която всички важни решения се вземат от един човек и неговата могъща клика.^[82] Владимир Путин и близките до него политици говорят за „демокрация“, но начинът, по който я определят, е много близък до този на китайците. За Путин демокрацията се проявява не толкова в изборите, колкото в прилагането на народната воля. Режимът е демократичен, защото държавното управление се консултира с руския народ и го слуша, успява да разбере от какво се нуждае и какво иска той, а после се опитва да му го даде. Както отбелязва Иван Кръстев: „Кремъл мисли не от гледна точка на човешките права, а от тази на нуждите на населението.“^[83] Вотът не предлага избор, а само шанс да потвърдиш изборите, направени от Путин. Той контролира всички институции на федералното правителство — от кабинета до законодателната власт. Правната система е средство, което се използва срещу политическите опоненти. Партийната система е прочистена от политически групи, които Путин не одобрява. Силовият апарат около Путин контролира по-голямата част от националните медии и особено телевизията.^[84]

Поне засега повечето руснаци изглеждат доволни от автократичното управление. Управлението на Путин, за разлика от комунизма, не осъществява големи посегателства върху личния живот на хората, стига да стоят настрана от политиката. За разлика от хаоса на руската демокрация през 90-те години, настоящото управление, благодарение на високите цени на петрола и на природния газ, поне е установило по-висок жизнен стандарт. Усилията на Путин да промени унизителния ред, установен след Студената война, и да възвърне величието на Русия се радват на популярност. Политическите му съветници смятат, че „ако отмъстим за падането на Съветския съюз, ще се задържим на власт.“^[85]

Според Путин налице е симбиоза между характера на неговото управление и успешното възвръщане на статута на Русия като велика сила. Прилагането на сила и контрол у дома позволяват на Русия да бъде силна навън. А силата навън оправдава твърдото управление у дома. Растящото международно влияние на Русия предпазва автокрацията на Путин от външен натиск. Европейските и американските държавници установяват, че една силна Русия е способна да направи живота им по-лесен или по-труден по отношение на множеството международни проблеми — от енергийните доставки до Иран. При тези обстоятелства те далеч не са склонни да се конфронтират с Русия по въпроси като честността на провежданите там избори или откритостта на политическата й система.

На базата на корелацията между сила навън и автокрация у дома Путин изгради ръководна национална философия. Той нарича Русия „суверенна демокрация“ — термин, който обобщава завръщането на Русия към величието, спасението й от бремето, което Западът налага, както и възприемането на „източния“ модел демокрация. Според Путин единствено една велика и могъща Русия ще бъде достатъчно силна да защитава и утвърждава интересите си и да не се поддава на исканията отвън за провеждане на западни политически реформи, от които Русия не се нуждае, нито ги желае.^[86] През 90-те години на XX в. Русия упражняваше малко влияние на световната сцена, но пък се отвори широко за нахлуването на чужди бизнесмени и чужди правителства. Путин иска Русия да упражнява голямо влияние върху останалия свят, като същевременно се предпазва от въздействието на глобални сили, които не са добре дошли.^[87]

Путин с основание смята Китай за добър пример. Докато Съветският съюз след 1989 г. рухна и загуби всичко, когато първо Михаил Горбачов, а после и Борис Елцин се стремяха към мир със Запада и направиха възможна намесата му в руските дела, китайските лидери преодоляха кризата, противопоставяйки се на Запада. Те наложиха ограничения у дома и после затегнаха коланите, докато отмине ураганът на западното недоволство. Резултатите на двете големи сили бяха поучителни. В края на 90-те Русия бе съсипана, а Китай следваше своя път на безпрецедентен икономически растеж, военна мощ и международно влияние.

Китайците също си взеха поука от руския опит. Докато след събитията на „Тянанмън“ Западът чакаше Китай да започне неизбежния си възход към либерално-демократична модерност, лидерите на Китайската комунистическа партия се заеха да укрепят влиянието си в страната. Въпреки често появяващите се на Запад прогнози за предстоящо политическо отваряне на Китай, тенденцията в последните години е по-скоро към консолидиране, отколкото към реформиране на китайската автокрация. След като стана ясно, че китайските лидери нямат никакво намерение да се реформират и така да загубят властта, западните наблюдатели започнаха да се надяват, че може би лидерите на Китай ще бъдат принудени да се реформират въпреки волята си, само и само да задържат Китай на пътя на икономическия растеж и да се справят с множеството вътрешни проблеми, които следват от растежа. Но сега и това изглежда малко невероятно. Днес повечето икономисти са убедени, че за известно време забележителният растеж на Китай ще бъде устойчив. Внимателните наблюдатели на китайската политическа система посочват, че за китайското ръководство е характерна комбинация от компетентност и безпощадност при справянето с проблемите, а у населението се забелязва готовност да приема автократичното управление, стига икономическият растеж да продължава. Както писаха учените Андрю Нейтън и Брус Джили, малко вероятно е настоящото управление да „отстъпи пред надигащата се вълна от проблеми или благосклонно да се подчини на либералните ценности, проникнали чрез икономическата глобализация“. Докато събитията не „наложат възприемането на различна нагласа, е препоръчително външният свят да разглежда новите китайски лидери като хора, които скоро няма да напуснат политическата сцена“.^[88]

И така нарастването на националното богатство и автокрацията все пак се оказаха съвместими. Автократите се учат и се приспособяват. Автокрациите на Русия и Китай се научиха как да позволят откритост на икономическата активност и едновременно да потискат политическата активност. Те видяха, че хората, които печелят пари, си държат носа далеч от политиката, особено ако знаят, че носовете им могат да бъдат отрязани. Новопридобитото богатство увеличава способността на автокрациите да контролират информацията — да монополизират телевизионните станции и да държат в здрава хватка интернет трафика например — често не без помощта на чуждестранни корпорации, които са склонни да правят бизнес с тях.^[89]

В дългосрочен план увеличаващият се просперитет би могъл да доведе до политически либерализъм, но колко дългосрочен е дългосрочният план? Той може да се окаже прекалено дълъг, за да има каквато и да било стратегическа или геополитическа уместност. Както гласи старият анекдот, в края на XIX в. Германия се изстреля по траекторията на икономическата модернизация и след шест десетилетия се превърна в напълно развита демокрация. Единственият проблем е какво се случва в междинните години. Тоест светът очаква промяна, а в същото време две от най-големите държави с население над милиард и половина души, заемащи второ и трето място по мащабите на военния си потенциал, в момента имат правителства, които упражняват автократично управление и имат потенциал да се задържат на власт в обозримо бъдеще.

Силата и стабилността на тези автокрации ще формира по фундаментален начин международната система. Светът не е готов да се впусне в нова идеологическа борба, подобна на тази от периода на Студената война. Но новата епоха вместо „универсални ценности“ ще донесе ескалиращо напрежение и понякога дори конфронтация между силите на демокрацията и силите на автокрацията.

По време на Студената война бе лесно да се забрави, че битката между либерализма и автокрацията започва още през Просвещението. Именно тази битка разделя Съединените щати от Европа в края на XVIII и началото на XIX в. Тя е разделяла самата Европа през по-голямата част от XIX в. А сега се завръща, за да доминира геополитиката на XXI в.

През изминалото десетилетие се предполагаше, че щом са престанали да вярват в комунизма, лидерите на Русия и Китай не вярват в нищо. Превърнали са се в прагматици без идеология или вяра, които просто преследват собствените си интереси и тези на своята страна. Но управляващите в Китай и Русия, подобно на владетелите от автокрациите в миналото, имат система от вярвания, която определя насоката на външната и вътрешната им политика. Не става дума за всеобхватен, систематичен поглед върху света, какъвто предлагат марксизмът или либерализмът. Това обаче е мащабна система от вярвания за управлението, обществото и правилното отношение между владетелите и народа им.

Управляващите в Русия и Китай вярват в добродетелите на силното централизирано управление и презират слабостите на демократичната система. Те смятат, че за да просперират, техните огромни и капризни нации се нуждаят от ред и стабилност. Те вярват, че несигурността и хаосът на демокрацията ще лишат от средства нациите им и ще ги раздробят, както вече се случи в Русия. Те са уверени, че ако държавите им искат да бъдат силни и уважавани по света и способни да защитават и утвърждават интересите си, е необходимо силно вътрешно управление. От дългата и често бурна история на страната си владетелите на Китай са научили, че политическите разриви и разделения отварят вратата на чуждата намеса и на опустошението. Това, което през 1989 г. светът приветства като политическо отваряне, лидерите на Китай възприемат като проява на несъгласие с почти фатален край.

Следователно китайските и руските лидери не са просто автократи. Те вярват в автокрацията. Модерният либерален ум в „края на историята“ може и да не оцени постоянната привлекателност на автокрацията в глобализирания свят. Исторически погледнато, руските и китайските лидери са във видна компания. Европейските монарси от XVII, XVIII и XIX в. са напълно убедени в превъзходството на тяхната форма на управление. Заедно с Платон и Аристотел и всеки друг голям мислител преди XVIII в. те разглеждат демокрацията като власт в ръцете на разгулната, алчна и невежа тълпа. През първата половина на XX в. за всяка демократична сила като Съединените щати, Великобритания и Франция съществува по една еднакво силна автократична сила като Германия, Русия и Япония. Шансовете на демокрацията и автокрацията да бъдат използвани като модел на управление от многото малки държави по света са приблизително еднакви. Демокрацията печели широка популярност едва през втората половина на XX в., а едва след 80-те се превръща в най-разпространената форма на управление. Владетелите на Русия и Китай не са първите, които предполагат, че може и да не е най-добрата.

Често се говори, че автократите в Москва и Пекин желаят единствено да трупат пари, че китайските лидери са просто клептократи и че Кремъл е „Russia, Inc.“ Разбира се, руските и китайските лидери се грижат за себе си, наслаждавайки се на властта заради самата нея и заради богатството и лукса, които носи. Но през изминалите векове това са правили и много велики крале, императори и папи. Хора, които упражняват власт, обичат да упражняват власт и обикновено така забогатяват. Но освен това те са убедени, че я упражняват в името на по-висша цел. Осигурявайки ред, генерирайки икономически растеж, обединявайки нациите си и водейки ги към международно влияние, уважение и власт, те вярват, че служат на своите народи. А в момента изобщо не изглежда по-голямата част от поданиците им в Китай или Русия да не са съгласни с това.

След като имат собствена система от вярвания, автокрациите имат и собствен кръг от интереси. Владетелите на Китай и Русия може да са прагматици, но са прагматици в следването на политики, чрез които биха се задържали на власт. Путин не намира разлика между собствените си интереси и тези на Русия. Когато Луи XIV заявява: „L’etat c’est moi“ („Държавата — това съм аз“), той се обявява за живо въплъщение на френската нация, посочвайки, че неговите интереси и тези на Франция са едни и същи. Когато Путин обявява, че има „моралното право“ да продължи да управлява Русия, той казва, че оставането му на власт е в интерес на Русия. И точно както Луи XIV не е могъл да си представи, че е в интерес на Франция монархията да си отиде, така и Путин не може да повярва, че слизането му от власт би могло да бъде в интерес на Русия. Както посочи китайският учен Минксин Пей, когато китайските лидери трябва да избират между икономическата ефективност и оставането си на власт, те избират властта.^[90] В това се състои техният прагматизъм.

Желанието за самосъхранение на автократите засяга и подхода им към външната политика. В епохата на монархиите външната политика служи на интересите на монарха. В епохата на религиозен конфликт тя служи на интересите на църквата. В модерната епоха демокрациите се опитват да следват външна политика, която да направи света по-сигурен за демокрацията. Днес автократите следват външна политика, чиято цел е да направи света по-безопасен ако не за всички автокрации, то поне за тяхната собствена.

Русия е най-добрият пример за това как вътрешното управление на една държава оформя отношенията й с останалата част от света. Демократизиращата се Русия и дори демократизиращият се Съветски съюз на Горбачов като цяло гледаха благосклонно на НАТО и поддържаха добри взаимоотношения със съседите, които също бяха поели по пътя на демократизацията. Но днес Путин вижда в НАТО враждебна институция, нарича разширяването му „сериозна провокация“ и пита „срещу кого е насочена тази експанзия?“^[91] А днес НАТО не се отнася нито по-агресивно, нито по-провокативно към Русия, отколкото по времето на Горбачов. Дори може да се каже обратното. Алиансът е станал по-мек, точно както Русия е станала по-агресивна. Когато Русия бе по-демократична, руските лидери смятаха, че интересите им са тясно обвързани с либералния демократически свят. Днес руското правителство се отнася с подозрение към демокрациите и особено към тези, които се намират близо до границите му.^[92]

Това е разбираемо. Въпреки нарастващото си богатство в световен мащаб автокрациите са малцинство. Според китайските учени демократичният либерализъм има превъзходство след падането на съветския комунизъм и е поддържан от „международна йерархия, доминирана от Съединените щати и демократичните им съюзници“ — една „група от велики сили, в центъра на която се намират САЩ“. Китайците и руснаците се чувстват някак „настрани“ от тази могъща клика, достъпът до която е ограничен.^[93] Както се оплака тази година в Давос един държавник, „вие, западните страни, определяте правилата, давате оценките и казвате: «Ти си се държал лошо.»“^[94] Както иронично недоволства Путин, „непрекъснато ни се преподават уроци по демокрация“.^[95]

Пекин и Москва виждат света след края на Студената война по много по-различен начин в сравнение с демократичните Вашингтон, Лондон, Париж, Берлин или Брюксел. За лидерите в Пекин е още пресен споменът за това как необикновено обединената международна дипломатическа общност, водена от Съединените щати, наложи на Китай икономически санкции и още по-болезнена политическа изолация след кръвопролитията на площад „Тянанмън“. Оттогава Китайската комунистическа партия изпитва „натрапчиво усещане за несигурност“, „непрекъснат страх, че ще бъде нарочена и ще се превърне в мишена на водещите сили и особено на Съединените щати“ и „дълбоко безпокойство за оцеляването на режима, граничещо с чувството, че се намира под обсада“.^[96]

През 90-те години под ръководството на Съединените щати демократичният свят свали автократичните правителства в Панама и Хаити и на два пъти поде война срещу оглавяваната от Слободан Милошевич Сърбия. Международните неправителствени организации (НПО), добре финансирани от западните правителства, обучаваха опозиционните партии и подкрепяха избирателните реформи в Централна и Източна Европа и в Централна Азия. През 2000 г. финансираните отвън опозиционни партии и международните наблюдатели на изборите най-сетне свалиха Милошевич. В рамките на една година той бе изпратен в Хага, а пет години по-късно почина в затвора.

В периода 2003 — 2005 г. западните демокрации и НПО осигуриха на прозападните и продемократичните партии и политици финансиране и организационна подкрепа, която им помогна за свалянето на автократите в Грузия, Киргизстан, Украйна и Ливан. Европейците и американците приветстваха тези революции и видяха в тях естествено разгръщащата се и предопределена политическа еволюция на човечеството към либерална демокрация. Но лидерите в Пекин и Москва разглеждаха през геополитическа призма тези събития и видяха в тях финансирани от Запада и инспирирани от ЦРУ преврати, които разширяват хегемонията на Съединените щати и европейските им съюзници. Както отбелязва Дмитрий Тренин, катаклизмите в Украйна и Грузия „още повече отровиха отношенията между Русия и Запада“ и задълбочиха убеждението на Кремъл, че трябва да „завърши предприетия обрат във външната си политика“.^[97]

Цветните революции притесниха Путин не само защото възпрепятстваха регионалните му амбиции, но и защото той се страхува, че примерът на Украйна и Грузия би могъл да се повтори в Русия. Към 2006 г. това го убеди, че трябва да контролира, да ограничава, а в някои случаи дори да прекрати дейността на международните НПО. Дори днес той предупреждава за съществуването на „чакали“ в Русия, които „са изкарали интензивен курс при чужди експерти, тренирали са познанията си в съседните републики, а сега ще пробват тук“.^[98]

Тревогите му може да изглеждат абсурдни или неискрени, но със сигурност не са неоснователни. След Студената война триумфиращият либерализъм се опита да увеличи доминацията си, утвърждавайки като международен принцип правото на „международната общност“ да се намесва в случаите, в които суверенна държава нарушава човешките права на собственото си население. Международните НПО се намесват във вътрешната политика; международните организации като Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа наблюдават и оценяват избирателния процес; международни експерти по право обсъждат изменения в международното право, които да включват в него такива нови понятия като „отговорността да защитаваш“ или „доброволен отказ от суверенитет“. На теория тези нововъведения се отнасят за всеки. На практика те основно осигуряват на демократичните държави правото да се намесват в делата на недемократичните. За нещастие на Китай, Русия и другите автокрации това е тема, по която няма голямо трансатлантическо разногласие. Традиционно ревнивите по отношение на собствения си суверенитет Съединени щати винаги са били готови да се намесят във вътрешните дела на други държави. Европейските нации, някога големи поддръжници (на теория) на Вестфалската система на ненарушим държавен суверенитет, сега са сменили курса и са създали система, която, както казва Робърт Купър, се състои в непрекъсната „взаимна намеса във вътрешните работи на другите дори по отношение на бирата и надениците“.^[99]

Това стана най-големият разкол в международната система, който разделя демократичния свят и автокрациите. В продължение на три века международното право с неговите принципи срещу намесата във вътрешните работи на държавите е било склонно да защитава автокрациите. В днешно време демократичният свят се намира в процес на отстраняване на тази защита, докато автократите бързат да защитят принципа за неприкосновеност на суверенитета.

Войната в Косово през 1999 г. бе по-драматична и по-обезпокоителна повратна точка за Русия и Китай, отколкото войната в Ирак през 2003 г. И двете нации се обявиха против интервенцията на НАТО, и то не само защото китайското посолство бе бомбардирано от американски боен самолет, а далечните славянски братовчеди на Русия в Сърбия бяха изложени на въздушната кампания на НАТО. Когато Русия заплаши, че ще блокира военните действия в Съвета за сигурност на ООН, НАТО просто заобиколи Обединените нации и пое отговорността за подобни действия, като по този начин лиши Русия от едно от малкото й останали средства за упражняване на влияние на международната сцена. Според Москва това бе чисто нарушение на международното право не само защото войната не получи одобрението на ООН, а и защото представляваше интервенция на територията на суверенна държава, която не бе извършила акт на агресия. Според китайците „интервенционисткото ударение, поставено върху човешките права“, беше просто нова и ефикасна стратегия за глобално господство на „либералната хегемония“.^[100] Години по-късно Путин продължи да настоява, че западните нации трябва да „се откажат от подобни прояви на пренебрежение към международното право“ и да не се опитват да намерят заместител на „ООН в лицето на НАТО или ЕС“.^[101]

Руснаците и китайците си намериха добра компания. Такъв авторитет като Хенри Кисинджър предупреди, че „внезапното изоставяне на идеята за национален суверенитет“ носи риска от свят, освободен от всякаква идея за международен правен ред. Разбира се, Съединените щати не му обърнаха особено внимание — те вече се бяха намесвали и бяха сваляли суверенни правителства много пъти в своята история. Но дори постмодерна Европа захвърли настрана правните тънкости в името на това, което възприемаше като висша просвещенска нравственост. Както отбеляза Робърт Купър, Европа бе принудена да действа под влиянието на „колективната памет за Холокоста и за потоците изгнаници, жертви на крайния национализъм по време на Втората световна война“. Този „общ исторически опит“ осигуряваше необходимото оправдание. Кисинджър предупреди, че в един свят на „съперничещи си версии на универсалната истина“ подобна доктрина носи риск от хаос. Купър отговори, че постмодерна „Европа вече не е зона на съперничещи си истини“.^[102]

Но демокрациите не са способни да се справят деликатно с конфликта между международното право и либералния морал. След събитията на площад „Тянанмън“ китайските държавници зададоха един въпрос, който продължават да задават и днес: „Какво право има правителството на Съединените щати да… се намесва безцеремонно във вътрешните дела на Китай?“^[103] И наистина, с какво право? Единствено либералното кредо осигурява правото и вярата, че всички хора са създадени равни и притежават определени неотменими права, които не трябва да бъдат ограничавани от държавното управление, че държавното управление придобива властта и легитимността си единствено със съгласието на управляваните, чиито права на живот, свобода и собственост трябва да защитава. За онези, които споделят тази либерална вяра, външната политика и дори войните в защита на тези принципи, като войната в Косово, са правилни, дори ако установеното международно право твърди, че са погрешни. Но според китайците, руснаците и всички онези, които не споделят този светоглед, Съединените щати и съюзниците им просто успяват да наложат на останалите своите представи, и то не защото тези представи са правилни, а защото Америка е достатъчно силна, за да ги наложи. За нелибералите либералният международен ред не представлява прогрес. Той е потисничество.

Но това не е само въпрос на теория или на тънкостите на международната юриспруденция. Той засяга фундаменталната легитимност на управленията, което за автократите може да бъде въпрос на живот и смърт. Китайските лидери не са забравили, че ако през 1989 г. демократичният свят бе постигнал своето, те сега щяха да са свалени от власт, вероятно в затвора или застигнати от дори по-лоша съдба. Путин се оплаква, че „ставаме свидетели на все по-голямо и по-голямо незачитане на основните принципи на международното право“, при което той има предвид не само незаконното прилагане на сила, а и налагането на „икономически, политически, културни и образователни политики“. Той критикува начина, по който „независимите правни норми“ се моделират така, че да бъдат приспособени към „правната система на една определена държава“, тази на западните демокрации, и начина, по който международните организации като Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа са се превърнали във „вулгарни инструменти“ в ръцете на демокрациите. В резултат от това, отбелязва Путин, „никой не се чувства в безопасност! Защото никой не вижда в международното право здрава стена, която ще го защити.“^[104]

Западните демокрации са готови да отрекат подобно свое намерение, но Путин и лидерите на Китай имат основание за безпокойство. Хората, формиращи политиката, непрекъснато твърдят, че биха искали Русия и Китай да се интегрират в международния либерален демократичен ред, но това, че Русия и Китай подхождат внимателно, не бива да ни изненадва. Възможно ли е автократите да станат част от либералния международен ред, без да отстъпят пред силите на либерализма?

Уплашени от отговора на този въпрос, автокрациите съвсем естествено са обърнали поглед назад, и то донякъде ефективно. Вместо да приемат новите принципи на намален суверенитет и отслабена международна зашита на автократите, Русия и Китай се стремят да наложат международен ред, който поставя акцент върху националния суверенитет и може да защити автократичните управления от чужда намеса.

И действията им са успешни. Автокрацията се завръща. Промените в идеологическата окраска на най-влиятелните страни в света винаги са оказвали влияние върху избора, който правят лидерите на по-малките нации. Фактът, че фашизмът бе на мода в Латинска Америка през 30-те и 40-те години на XX в., се дължеше отчасти на видимия му успех в Италия, Германия и Испания. Комунизмът се разпространи в Третия свят през 60-те и 70-те години не толкова защото Съветският съюз полагаше неимоверни усилия да го разпространи, колкото защото опонентите на държавната власт провеждаха бунтовете си под знамето на марксизма-ленинизма и после си осигуряваха помощ от Москва. Когато комунизмът в Москва рухна, комунистическите метежи по света станаха по-редки и възникваха в отдалечени едно от друго места. И ако увеличаващата се сила на световните демокрации в последните години на Студената война, която достигна най-високата си точка в тяхната почти пълна победа след 1989 г., допринесе за вълната от демократизация през 80-те и 90-те години, то е логично да се очаква, че възходът на две могъщи автокрации би трябвало отново да промени баланса.

Погрешно е да се смята, че автокрацията не се радва на международна привлекателност. Благодарение на десетилетия забележителен растеж китайците днес могат да твърдят, че техният модел на икономическо развитие, който съчетава все по-отворена икономика и затворена политическа система, може да бъде успешна алтернатива за развитие в много държави. Китай несъмнено предлага модел на успешна автокрация и образец за това как може да се натрупа богатство и да се създаде стабилност, без да се налага да се отстъпва пред политическата либерализация. Руският модел на „суверенна демокрация“ е привлекателен за страните в Централна Азия. Някои европейци се безпокоят, че Русия „се превръща в идеологическа алтернатива на ЕС, която предлага различен подход към суверенитета, силата и световния ред“.^[105] През 80-те и 90-те години автократичният модел изглеждаше губещ, тъй като либералната приливна вълна срина и десни, и леви диктатури. Днес, благодарение на успеха на Китай и Русия, той изглежда като нещо, на което може да се заложи.

Китай и Русия може и да не са толкова активни в износа на идеология както преди, но могат да предложат и вече предлагат на автократите убежище в случай, че демокрациите бъдат враждебни към тях. Когато през 90-те години взаимоотношенията на Иран с Европа се влошиха рязко, след като духовните лица издадоха фатва, призоваваща към смъртта на Салман Рушди, влиятелният ирански лидер Акбар Хашеми Рафсанджани прокара път в тази посока, като подчерта колко по-лесно се поддържат добри отношения с нация като Китай.^[106] Когато през 2005 г. диктаторът на Узбекистан бе разкритикуван от администрацията на Джордж У. Буш по повод насилственото разпръскване на митинг на опозицията, той отговори чрез присъединяване към Шанхайската организация за сътрудничество и сближаване с Москва. Китай предоставя необвързваща помощ на диктатурите в Африка и Азия, подкопавайки усилията на „международната общност“ да окаже натиск за провеждането на реформи — което на практика означава смяна на режима — в страни като Бирма и Зимбабве. Американците и европейците може и да роптаят, но автокрациите нямат намерение да свалят от власт други автократи по настояване на демократичния свят. Китайците, които неотдавна използваха смъртоносна сила за смазване на студентските демонстрации, едва ли биха помогнали на Запада да свали правителството в Бирма, което прави същото. Нито пък биха наложили на африканските страни условия за получаване на помощ, настоявайки за политически и институционални реформи, каквито нямат намерение да осъществяват в Китай.

Китайските държавници могат да смъмрят управниците на Бирма; могат да настояват пред суданското правителство за намиране на решение на суданския конфликт. От време на време Москва може и да се дистанцира от Иран. Но лидерите на Рангун, Хартум, Пхенян и Техеран знаят, че най-добрите им и в крайна сметка единствени защитници в един като цяло враждебен свят са Пекин и Москва. В големия разкол между демокрацията и автокрацията автократите споделят общи интереси и обща представа за международния ред. Както китайският лидер Ли Пън каза на Рафсанджани, Китай и Иран са обединени от общото желание да изградят световен ред, в който „изборът на социалната система на една държава е в ръцете на народа на тази страна“.^[107]

Всъщност глобалното съперничество вече е в ход. Според руския външен министър Сергей Лавров „за пръв път от много години насам на пазара на идеите наистина има среда, която позволява конкуренцията между различните «ценностни системи и модели за развитие»“. И според руснаците добрата новина е, че „Западът губи монопола си върху глобализационния процес“. Днес, когато говорят за многополюсен свят, руснаците нямат предвид само преразпределението на сила. Става дума и за съперничеството между ценностни системи и идеи, което ще осигури „основата на многополюсен световен ред“.^[108]

Всичко това е изненада за демократичния свят, който си мисли, че с падането на Берлинската стена подобно съперничество вече е приключило. Световните демокрации не възприемат усилията си за поддържане на демокрацията и на принципите на Просвещението в чужди страни като аспект на геополитическо съперничество, тъй като не виждат „съперничещи си истини“, а само „универсални ценности“. Поради това те невинаги съзнават, че използват богатството и силата си, за да накарат другите да възприемат техните ценности и принципи. В рамките на собствените си институции и съюзи те настояват за безпрекословна преданост към либералните демократични принципи. Преди да отворят врати пред новите членове и преди да предоставят множеството облаги, които членството носи от гледна точка на богатство и сигурност, те изискват от страните, които желаят да се присъединят към ЕС или НАТО, да отворят икономиките и политическите си системи. Когато в края на 2007 г. грузинският президент обяви извънредно положение, той намали шансовете на Грузия да влезе скоро в НАТО или ЕС. В резултат на това Грузия сега пребивава в несигурност в ада между руската автокрация и европейския либерализъм. А ако впоследствие демокрациите обърнат гръб на Грузия, тя може да няма друг избор, освен да се приспособи към Москва.

Това съперничество не е връщане към времето на Студената война. По-скоро то е преоткриване на XIX в. Тогава абсолютистките владетели на Русия и Австрия поддържат родствените им автокрации в следреволюционна Франция и използват сила, за да потушат либералните бунтове в Германия, Полша, Италия и Испания. Великобритания по времето на Палмерстън използва британската мощ, за да помага на либералите на континента; Съединените щати приветстват либералните революции в Унгария и Германия и се възмущават, когато руските войски потискат либералните сили в Полша. Днес Украйна е страна, която вече е била бойно поле на силите, подкрепяни от Запада, и тези, подкрепяни от Русия, и в бъдеще може да се превърне отново в бойно поле. Такава може да е съдбата и на Грузия. Заслужава си да поразсъждаваме как би изглеждал светът и как би изглеждала Европа, ако демократичните движения в Украйна и Грузия се провалят или бъдат отстранени със сила и двете държави се окажат тясно свързани с Москва автокрации. Заслужава си да помислим какъв ефект би имало върху Източна Азия използването на сила от Китай, за да стъпче демократичната система в Тайван и да я замени с приятелски настроена автокрация.

До война може и да не се стигне, но глобалното съперничество между демократичните и автократичните държави ще се превърне в основна черта на света на XXI в. Големите сили все по-често избират на коя страна да застанат и се идентифицират с един или друг лагер. Индия, която през Студената война гордо запази неутралитет и дори може да се каже, че бе просъветски настроена, започна да се самоопределя като част от демократичния Запад.^[109] В последно време Япония прави всичко възможно да се утвърди като демократична велика сила, споделяща общи ценности не само с други азиатски, но и с неазиатски демокрации. И макар при Япония и Индия желанието да принадлежат към демократичния свят да е автентично, то е и част от геополитическа калкулация — начин да се заздрави солидарността с други велики сили, които биха могли да бъдат от помощ в стратегическото им съперничество с автократичен Китай.

В международните дела не може да съществува съвършена симетрия. Реалностите близнаци на настоящата епоха — съперничеството между големите сили и надпреварата между демокрация и автокрация — невинаги ще пораждат едни и същи коалиции. В хода на геополитическото си съперничество с автократичен Китай демократична Индия подкрепя диктатурата в Бирма, за да не може Пекин да получи стратегическо предимство. Индийските дипломати обичат да противопоставят големите сили една на друга, като затоплят отношенията ту с Русия, ту с Китай. Демократичните Гърция и Кипър се стремят към близки връзки с Русия отчасти поради културна солидарност с православните си братовчеди, но повече водени от икономически интерес. Съединените щати отдавна са съюзници с арабските диктатури и с редица военни лидери в Пакистан по стратегически и икономически причини. Точно както по време на Студената война стратегическите и икономическите съображения, както и културните връзки, често преодоляват идеологията.

Но в днешния свят формата на управление на една държава, а не „цивилизацията“, към която принадлежи, или географското й положение подсказва най-добре в какво геополитическо направление ще поеме тя. Азиатските демокрации застават редом с европейските демокрации срещу азиатските автокрации. Китайските наблюдатели установяват „V-образен пояс“ от проамерикански демократични сили, „който се простира от Североизточна до Централна Азия“.^[110] Учението, което военноморските сили на Индия, Съединените щати, Япония, Австралия и Сингапур проведоха в Бенгалския залив миналата година, бе определено от китайски и други наблюдатели като „оста на демокрацията“.^[111] Японският министър-председател говори за „азиатска дъга на свобода и просперитет“, простираща се от Япония през Индонезия до Индия.^[112] Руските политици заявяват открито „безпокойството“ си, че НАТО и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа „възпроизвеждат блокова политика“, която не е много различна от тази по време на Студената война. Но самите руснаци се обръщат към Шанхайската организация за сътрудничество като към съюз „анти-НАТО“ и „Варшавски договор 2“.^[113] Миналогодишната среща на Шанхайската организация за сътрудничество събра пет автокрации — Китай, Русия, Узбекистан, Казахстан и Таджикистан и Иран.^[114] Когато държавите от АСЕАН направиха опит да обсъдят проблема с Бирма миналата година, организацията се разцепи наполовина — от едната страна бяха демократични държави като Филипините и Индонезия, подкрепяни от Япония, които настояваха за оказване на натиск върху Бирма, а от другата страна останаха автокрациите Виетнам, Камбоджа и Лаос, подкрепяни от Китай, които се опитваха да избегнат възникването на прецедент, който един ден може се обърне срещу тях.^[115]

Разделенията между Съединените щати и европейските им съюзници, които зейнаха след нахлуването в Ирак, са засенчени от по-фундаменталните геополитически разделения и особено от нарастващото напрежение между демократичния трансатлантически съюз и автократична Русия. Европейските нагласи към Русия се втвърдяват. Същото се случва и с европейските нагласи към Китай. Проучванията показват, че в Англия, Германия, Франция и Испания имиджът на Китай се влошава.^[116] През 2007 г. едва 34% от гражданите на Германия гледат благосклонно на Пекин, което може да обясни защо канцлерът Ангела Меркел прие да си навлече гнева на Китай, срещайки се с Далай Лама миналата година.

Това не означава, че американците и европейците ще постигнат съгласие относно най-добрия начин на водене на отношенията с Москва или Пекин. Китай е доста далеч от всекидневните европейски стратегически тревоги и следователно за европейците приспособяването към възхода на Китай е много по-лесно, отколкото за американците, индийците или японците. Що се отнася до Русия, европейците вероятно ще следват по-меката Ostpolitik както по време на Студената война, отколкото по-агресивен подход в американски стил. Но тенденцията в Европа е към по-голяма демократична солидарност. Водещите немски политици говорят за разширяване на подхода на страната си към Азия, с фокус не само върху „икономическите връзки“ с Китай, но и върху „ценностите“ и търсенето на стратегически връзки с „Южна Корея, Япония, Индия и Индонезия, които могат да играят роля в областта на сигурността и други световни проблеми“.^[117]

Автокрациите в Египет и Саудитска Арабия остават тясно свързани с Вашингтон, а наскоро състоялите се демократични избори в Палестина създадоха антиамериканско мнозинство. Това не бива да ни изненадва, тъй като много арабски мюсюлмани възприемат Съединените щати като поредната потискаща ги западна сила. Въпросът е: още колко Близкият изток ще продължи да бъде изключение? Възможно е с течение на времето Египет и Саудитска Арабия да видят изгода в сближаването със сходните на тях автокрации в Москва и Пекин. Възможно е също по-демократичните в бъдеще Ливан, Ирак и Мароко да образуват нов блок от проамерикански демокрации в региона, рамо до рамо с по-умерените, демократизиращи се автокрации в Кувейт, Йордания и Бахрейн.

Глобалните разделения между клуба на автократите и оста на демокрацията ще имат сериозни последици за международната система. Можем ли още да говорим за „международна общност“? Терминът предполага постигане на съгласие относно международни норми на поведение, международен морал, дори международно съзнание. Днес големите световни сили са далеч от подобно разбирателство. Когато става дума за големите стратегически въпроси, като например дали да има намеса или налагане на санкции, или да се направи опит за дипломатическа изолация на съответните държави, вече няма международна общност, която да бъде мобилизирана или ръководена. Най-безцеремонно това стана ясно по време на войната в Косово, която раздели демократичния свят от Русия, Китай и много други автокрации извън Европа. Днес доказателствата идват от Дарфур, Иран и Бирма.

Нормално е да се смята, че по транснационални проблеми като болести, бедност или промяна на климата големите сили би трябвало да работят заедно въпреки разминаващите се интереси и различен светоглед. Но дори по тези въпроси техните различия усложняват нещата. Споровете между демокрациите и Китай за това как и дали да се поставят условия при предоставянето на помощ на бедните страни в Африка влияят на битката срещу бедността. Геополитическите сметки засягат международните преговори по темата за решаване на проблема с климатичните промени. Китайците и индийците смятат, че напредналите индустриални западни нации, достигнали до сегашния връх чрез продължило десетилетия замърсяване на въздуха и изпускане на прекомерни количества парникови газове, сега искат да лишат останалите от правото да реализират растеж по същия начин. Пекин подозира Запада в опит да ограничи възхода на Китай и да забави неговото издигане като конкурентоспособна велика сила.

Режимът за неразпространение на ядрено оръжие ще продължи да се натъква на проблеми дотогава, докогато сблъскващите се интереси на великите сили и различните форми на управление вземат надмощие над потенциалните им общи интереси от възпиране на снабдяването на други страни с ядрено оръжие. Китай разчиства пътя пред Иран. Съединените щати разчистват пътя пред Индия, за да си спечелят подкрепата на Делхи в стратегическото съперничество с Китай.

Разпадането на международната общност е най-забележимо в случващото се със Съвета за сигурност на ООН, който след краткото си пробуждане след края на Студената война сега отново потъва в дълбока кома. Известно време изкусната дипломация на Франция и внимателният подход на Китай прикриваха факта, че в Съвета за сигурност по основните въпроси съществува остро разделение между автокрациите и демокрациите, като последните систематично настояват за санкции и други наказателни мерки срещу автокрациите в Иран, Северна Корея, Судан и Бирма, а първите точно толкова систематично се противят на тези предложения и се опитват да отслабят ефекта на подобни действия. В следващите години пропастта може само да се задълбочава.

Малко вероятно е да успеят призивите за ново „споразумение“ между държавите, посредством което Русия, Китай, Съединените щати, Европа и другите сили да установят някакъв вид съвместно международно управление. „Европейският концерт“ от началото на XIX в. действа под егидата на общ морал и споделени принципи за управление. Целта му е не само да съхрани мира в Европа, но и което е по-важно, да предпази монархическия и аристократичен ред от либералните и радикалните предизвикателства на Френската и Американската революция и от ехото им в Германия, Италия и Полша. „Концертът“ постепенно се разпада под натиска на популярния национализъм, стимулиран отчасти от възхода на революционния либерализъм. Съгласието на великите сили, постигнато от Франклин Рузвелт в Съвета за сигурност на ООН, също се препъна в идеологически конфликт.

В днешно време великите сили не се обединяват от чувство за общ морал и споделени ценности. Вместо това те изпитват подозрителност и увеличаваща се враждебност, а автокрациите основателно смятат, че каквото и да казват демокрациите, те ще приветстват падането им от власт. Всяко съгласие между тези държави би било изградено на нестабилна основа и вероятно ще се разпадне при първото по-сериозно изпитание.

Възможно ли е тези разногласия да бъдат превъзмогнати чрез разширяване на търговските връзки и увеличаваща се икономическа взаимозависимост в този все по-глобализиращ се свят? Несъмнено икономическите връзки могат да възпрепятстват тенденцията на конфликт между великите сили. Днес китайските лидери избягват конфронтация със Съединените щати, както защото не могат да разчитат на победа, така и защото се страхуват от евентуалните последици за икономиката на Китай и съответно за стабилността на автократичното им управление. Зависимостта на Америка, Австралия и Япония от китайската икономика кара и тези страни да бъдат предпазливи, а могъщото влияние на големия бизнес в Америка кара американските лидери да заемат по-сговорчива позиция по отношение на Китай. В Русия и Китай икономическите интереси са не само национални, но и лични. Ако бизнесът на Русия е бизнесът, както твърди Дмитрий Тренин, лидерите на държавата няма да искат да застрашат богатството си чрез рискова външна политика.

Въпреки това историята не се отнася благосклонно към теорията, че силните търговски връзки предотвратяват конфликт между държавите. Днес взаимната зависимост между икономиките на Съединените щати и Китай не е по-голяма от тази между икономиките на Великобритания и Германия преди Първата световна война. Освен това търговските връзки също са обременени с напрежение и конфликти. Връзките между Съединените щати и Китай са белязани от все повече свади, като Конгресът на САЩ заплашва със закони, които да накажат Китай за евентуална търговска непочтеност. И в Европа, и в Съединените щати притесненията, свързани с нарастващото стратегическо предизвикателство на Китай, все по-често са съпътствани или дори надмогвани от тревогата от нарастващите икономически предизвикателства на Китай. Петдесет и пет процента от жителите на Германия смятат, че китайският икономически възход е „нещо лошо“, което е повишение в сравнение с 38% през 2005 г., а това мнение се споделя от американците, индийците, англичаните, французите и дори от южнокорейците. Днес 60% от жителите на Южна Корея смятат, че намиращата се във възход икономика на Китай е „нещо лошо“.^[118]

Междувременно китайците може още да се съобразяват с натиска за регулиране на валутата си, за налагане на ограничения върху пиратството и за повишаване на качеството на продуктите си, както и с останалия тормоз на Съединените щати и Европа. Но те започват да чувстват, че демократичният свят се обединява срещу тях и използва тези спорове като начин да ограничава Китай — не само икономически, но и стратегически.

Накрая трябва да се спомене и международният сблъсък относно енергийните ресурси, който се превръща в основна арена на геополитическото съперничество. Търсенето на надеждни източници на нефт и газ определя политиката на Китай към Иран, Судан, Бирма и Централна Азия. Русия и предвожданите от Съединените щати демокрации се надпреварват да изграждат петролопроводи и газопроводи, които ще им осигурят преимущество и влияние или съответно ще лишат съперниците им от преимущество и влияние.

Сами по себе си търговските връзки не могат да се противостоят на силите на националната и идеологическата надпревара, които сега отбелязват невероятен ренесанс. Търговските връзки не съществуват във вакуум. Те влияят върху геополитическите и идеологическите конфликти и се влияят от тях. Държавите не са изчислителни машини. Те притежават белезите на хората, които ги създават и обитават — неуловимите и неизмерими човешки качества любов, омраза, амбиция, страх, чест, срам, патриотизъм, идеология и вяра, — все неща, заради които хората се бият и умират както днес, така и хилядолетия преди това.