Самюъл Дилейни
Вавилон 17 (26)

VI

Ридра влезе в командната каюта на бойния кораб „Хронос“. Когато сложи куфара си на пода, Бътчър се дръпна от контролния пулт.

— Какво става долу?

— Сега ще проверя — тя включи вътрешната връзка. — Имате ли проблеми с новото оборудване?

— Не знам, Капитане — отвърна Рат. — Като че ли съдбата ни е вечно да бягаме.

— Трябва да се върнем в Заслона и да предадем кораба на Джебъл и хората му. Брас ми каза, че ще успее да се справи, ако вие, момчета, вършите съвестно работата си.

— Ще се постараем, но идват толкова много заповеди наведнъж! Сега трябва да тичам долу!

— Ще отидеш след една минута. Искаш ли да те направя квипукмайокун?

— Какво???

— Това е човек, който чете всички постъпващи заповеди и ги интерпретира. Твоите прадеди са били индианци, нали?

— Да. Семиноли^[1].

Ридра вдигна рамене.

— Квипукмайокун е на езика на маите^[2]. Различно е. Те са предавали заповедите чрез връв, на която има различни по цвят и големина възли. Ние пък използваме перфокарти. А сега бягай и добре да се грижиш за апаратурата.

Рат докосна челото си и изчезна.

— Какво според вас ще направи генералът със записките? — попита Бътчър.

— Не ме интересува. Ще успее да потули работата. Ще ги анализират и ще обмислят възможностите, които им предоставят. През това време ние ще вършим нашата работа. Имаме коригиран Вавилон-17. Ще го наречем Вавилон-18 — най-могъщото мисловно оръжие.

— Плюс моята армия убийци — каза Бътчър. — Мисля, че ще се справим за шест месеца. Трябва да бъдете щастлива, че припадъците не са ускорили метаболизма ви. Би трябвало да заминете, преди да овладеете Вавилон-17. Такива бяха разчетите.

— Не улучиха, като нападнаха точно мен… След като приключим с Джебъл, отиваме в Нови Ню Йорк и оставяме на масата на главнокомандващия на Завоевателите бележка. „Тази война трябва да приключи до шест месеца.“ Най-доброто изречение, което някога съм написала. А сега трябва здраво да поработим.

— Притежаваме уникален инструмент — каза Бътчър. Приближи се и седна до нея. — А с добър инструмент работата върви много по-лесно. Какво ще правим след това?

— Мисля да напиша поема. Или роман. Има какво да кажа на хората.

— Обаче аз все още съм престъпник. Да се прикриват лошите постъпки с добри е лингвистична грешка, която неведнъж е причинявала неприятности на човечеството. Особено когато добрите дела са в бъдещето. Както и преди, нося отговорност за много убийства.

— Механизмът на съда е предназначен да плаши и също е лингвистична грешка. Ако това толкова те безпокои — върни се и се предай, нека те съдят… Но по-добре се заеми с твоята работа. И нека тази работа да съм аз.

— Разбира се. Но кой ти е казал, че твоят съд ще е по-лек?

Ридра се засмя. Спря пред него, взе му ръцете и ги сложи върху усмихнатото си лице.

— Аз ще бъда и твоят защитник! Трябва вече да си разбрал, че и без Вавилон-17 мога всеки да убедя.