Самюъл Дилейни
Вавилон 17 (24)

IV

— Трябва ли да се радвам? — попита се доктор Т’мварба.

— Би трябвало да сте заинтересуван — отвърна генерал Форестър.

— Разучили сте хиперстатисната карта и сте открили, че всички диверсии са ставали в нормалното пространство, но са крайцерска дистанция от Заслона Спецели, на разстояние един скок. Освен това сте забелязали, че докато Бътчър е бил на Титан, диверсии не е имало. С други думи, установили сте с голяма степен на вероятност, че именно Бътчър е отговорен за всичко. Но не искам да се радвам.

— Защо?

— Защото е твърде важна персона.

— Важна?

— Да… За Ридра. Екипажът ми го каза.

— Той? — генералът разбра за какво става дума и повтори: — Той? О, не… Не може да бъде… Не… Грабежи, диверсии, убийства… Искам да кажа, че той…

— Вие не знаете кой е той — докторът стана от креслото. — Ще ми дадете ли възможност да изпробвам една идея? Трябва да проработи…

— Все още не разбирам какво точно искате.

Т’мварба въздъхна.

— Искам да настаня Ридра, Бътчър и нас самите в най-дълбоката и недостъпна килия на щаб-квартирата.

— Тук няма ни…

— Не ме лъжете — спокойно го прекъсна Маркус. — Спомнете си, че водите война.

Генералът се намръщи.

— Защо ви е необходима тази „дълбока и недостъпна килия“?

— Защото този момък е много ценен. Ако целите Въоръжени сили на Съюза бяха до мен, бих бил малко по-спокоен. Поне щях да знам, че имаме шанс.

 

Сложиха Ридра в единия ъгъл на килията, Бътчър — в другия. И двамата бяха вързани с пластмасови ремъци към неподвижно закрепени за стената седалки. Доктор Т’мварба гледаше как изнасят оборудването.

— Никакви килии, никакви стаи за разпити, нали, генерале? — той погледна петното кръв пред краката си и поклати глава. — Би било добре да измият камерата с киселина и да я дезинфекцират…

— Донесохте ли всичко необходимо? — попита генералът, без да обръща внимание на забележката. — Ако сте променили намеренията си, след петнадесет минути ще дойдат най-различни специалисти.

— Мястото е малко — каза Т’мварба. — Нося си десет специалисти в компактен вид — той посочи компютъра.

— Казахте, че е необходима максимална безопасност. Мога да събера двеста и петдесет майстори на айкидо.

— Имам черен пояс по айкидо, генерале. Мисля, че двама ще се справим.

Веждите на Форестър се повдигнаха.

— Аз се занимавам с карате. Далече съм от айкидо. Значи имате черен пояс?

— Да. Ридра също. Не знам какво може Бътчър, затова предпочетох да ги върна.

— Добре — генералът докосна бутона. Металното резе на вратата щракна. — Имаме на разположение пет минути. — Резето докосна пода и пролуката между вратата и прага изчезна. — Краищата са заварени. Намираме се в центъра на дванадесет слоя защита, всеки от които е непреодолим. Никой не знае местоположението, включително и аз.

— След лабиринта, през който минахме, и аз не го знам.

— Автоматично се местим на всеки петнадесет секунди, в случай, че някой иска да ни засече. Той няма да се измъкне — Форестър посочи Бътчър.

— Бих искал да съм сигурен, че никой няма да влезе тук.

— Започвайте.

— Ако се вярва на лекарите от Титан, Бътчър има амнезия. Това означава, че съзнанието му заема само част от мозъка, а всичко, което се е случило преди шестдесет и първа година, е блокирано. Това — той надяна на главата на Бътчър метален шлем — ще създаде серия „неприятности“ в съзнанието му, и то ще бъде принудено да пробие изолацията и да се влее в останалата част на мозъка.

— А какво ще стане, ако между този участък на кората и мозъка просто няма връзка?

— Ако е много неприятно, ще се установят нови връзки.

— Като имам предвид какъв живот е водил, трудно мога да си представя, че ще му стане неприятно — отбеляза генералът.

— Оноф, алгол, фортран… Тези езици създават „змия в мозъка“. Но на мозък, който не знае думата „аз“, няма да подейства тактиката на страха.

— Тогава?

— Оноф, алгол, фортран. С помощта на бръснаря и факта, че днес е сряда.

— Доктор Т’мварба, не погледнах психоиндекса ви…

— Знам какво правя. Нито един от тези компютърни езици не знае думата „аз“. Това прави невъзможни изречения като „Аз не мога да реша този проблем“, или „Аз не разбирам“, или „Аз не искам да си губя времето напразно“. Генерале, в малко градче в испанската част на Пиринеите има само един бръснар. Той бръсне всички мъже в града, които не се бръснат сами. Кой тогава бръсне него?

Генералът се намръщи.

— Не ми ли вярвате? Генерале, та аз винаги говоря истината. С изключение на сряда, когато всяко мое твърдение е лъжа.

— Но днес е сряда! — възкликна Форестър.

— Колко убедително. Успокойте се, генерале, лицето ви посиня.

— Аз съм съвършено спокоен!

— Добре, добре… Отговаряйте само с да и не: ще престанете ли да биете жена си?

— Проклет да съм, ако мога да отговоря!

— Така. Докато мислите за жена си и за срядата, кажете — кой все пак бръсне бръснаря?

Генералът рязко се засмя.

— Парадокси! Искате да го натъпчете с парадокси и той да се бори с тях!

— Ако постъпите с компютъра по този начин, той ще изгори. Освен ако не е програмиран да се самоизключва.

— Да предположим, че той се реши на разединение?

— Това не би ме спряло — каза докторът и посочи втората машина. — Имам средство да го спра.

— Как ще разбере кои парадокси ще подействат? Тези, които казахте на мен…

— Тези не. Те съществуват само в английския и в още няколко аналитични езика. Парадоксите произлизат от лингвистиката^[1] на езика, на който са изразени. В парадокса за испанския бръснар противоречието е заключено в думата „всички“. Лентата, която Ридра ми изпрати, съдържа речник на Вавилон-17 и граматиката му. Това е най-аналитичният език във Вселената. Но, освен всичко друго, това означава много и най-разнообразни парадокси. Ридра е записала в края на лентата най-остроумните от тях. Те ще заставят мозъка, мислещ на Вавилон-17 или да изгори…

— … Или да установи връзка с другите си части! Разбрах! Започвайте!

— Започнах още преди две минути.

Генералът погледна Бътчър.

— Нищо не виждам.

— Още една минута ще е така — Т’мварба регулираше някакви потенциометри. — Парадоксите, с които пълня мозъка му, трябва първо да пробият външната обвивка на кората.

Внезапно устата на Бътчър се отвори, оголвайки зъбите.

— Какво става с мис Вонг?

Лицето на Ридра също беше изкривено.

— Надявах се това да не се случи — въздъхна докторът. — Но те са в телепатичен контакт.

Седалката на Бътчър изтрещя. Ремъкът, който държеше главата му се разхлаби и гигантът се удари в стената.

Ридра завика от болка. Изплашените й очи се отвориха и погледът й се спря върху Маркус.

— О, Моки, толкова боли!

Единият от ремъците, които държаха ръцете на Бътчър, се скъса. Огромният юмрук се устреми напред.

Т’мварба побърза да натисне един бутон. Бялата светлина се смени с жълта. Бътчър се отпусна.

— Той престана… — започна генералът, но замълча. Вързаният мъж дишаше тежко.

— Пусни ме, Моки — гласът й сякаш идваше отдалече.

Доктор Т’мварба натисна друг бутон и ремъците, които я опасваха, се откопчаха. Ридра скочи и изтича към Бътчър.

— И него ли?

Тя кимна. Маркус отново натисна бутон и Бътчър се строполи в ръцете на момичето. Под тежестта му тя седна на пода и започна да го разтрива.

Генерал Форестър бе насочил към тях вибропистолета си.

— И така, кой е той и откъде е дошъл?

Бътчър щеше пак да падне, но успя да се хване да облегалката на стола, задържа се и тежко се надигна.

— Най… — започна той. — Аз… Аз… Найлз Вер Дорко.

Гласът му загуби грубостта си, стана по-висок и доби лек аристократичен акцент.

— Армседж. Роден съм в Армседж. Аз… убих баща си!

Вратата се плъзна встрани. Завоня на дим и горещ метал.

— Каква е тая миризма? — попита Форестър. — Но… Не може да бъде!

Доктор Т’мварба уверено заяви:

— Предполагах, че половината защитни слоеве ще бъдат преодолени. Още няколко минути — и нямаше да имаме шансове.

Дочу се шум. Един изпоцапан със сажди войник се спря нерешително на прага.

— Генерал Форестър, всичко ли е наред? Външната стена е взривена, радиорелетата на двойните врати по някакъв начин са деблокирани, керамичните стени са пробити почти до средата! Прилича на лазер…

Генералът видимо пребледня.

— Кой се е опитал да се добере дотук?

Бътчър се изправи и се опря на рамото на Ридра.

— Някои от най-остроумните модели на баща ми, включително и ТВ-55. Тук, в щаб-квартирата на Администрацията, трябва да са поне шест, и то високоефективни. Но вече не бива да се безпокоите за тях.

Генералът бавно и ясно заяви:

— Ще се успокоя едва когато ми обясните всичко!

 

— Не, баща ми не беше предател, генерале. Просто искаше да ме направи най-добрият секретен агент на Съюза. Обаче оръжието не се състои от самия инструмент, а от знанието как да го използвате. Завоевателите имат това знание — Вавилон-17.

— Добре. Може и да сте Найлз Вер Дорко. Но това обърква нещата още повече.

— Не бих му разрешил да говори много — намеси се докторът. — Сътресенията, на които беше подложена нервната система…

— Всичко е наред — прекъсна го Бътчър. — Имам силен организъм. Рефлексите ми са няколко пъти по-добри от нормалните. Сега вече контролирам цялата си нервна система до кутрето на левия крак. Баща ми вършеше всичко основателно.

Форестър качи краката си на масата.

— По-добре да говори. Защото ако до пет минути не разбера всичко, ще ви пратя в килията.

— Баща ми тъкмо бе започнал работа над усъвършенствания шпионин, когато се сетил за това. Придаде ми възможно най-човешките черти, които могат да се създадат. След това ме изпрати на територията на Завоевателите, като се надяваше, че ще им нанеса максимални вреди. Имаха си доста неприятности, преди да ме хванат. Баща ми продължи да усъвършенства шпионите си и съвсем скоро те ме превъзхождаха. Против ТВ-55 не бих издържал повече от пет минути. Но заради… Мисля, че заради семейната гордост… Той искаше да запази контрола над цялата операция в семейството. Всеки шпионин от Армседж получава командите чрез предварително установен код. А в гръбначния ми мозък е поставен хиперстатисен трансмитер, направен от пластиплазма. По този начин контролирах всички модели, независимо от сложността им. В продължение на няколко години на територията на Завоевателите бяха внедрени хиляди шпиони. Представлявахме внушителна сила преди да ме пленят.

— Защо не са ви убили? — попита генералът. — Или са решили да изпратят цялата ви армия срещу нас?

— Разбраха, че аз съм оръжие на Съюза. Обаче трансмитера в тялото ми се самоунищожава при определени условия. Трябват поне три седмици, за да израсне нов. Така и не разбраха, че контролирам останалите. Изпробваха върху мен секретното си оръжие — Вавилон-17. Предизвикаха амнезия, оставиха ме без способност за комуникация, освен Вавилон-17, след което ми позволиха да избягам от Нови Ню Йорк. Не получих никакви инструкции за диверсиите. Властта, която притежавах над останалите шпиони, се пробуждаше много бавно и доста болезнено. Животът ми се превърна в низ от престъпления, прикриващи диверсиите. Как и защо — не знам.

— Мисля, че аз мога да обясня — каза Ридра. — Ако програмирате компютъра да прави грешки, вие не прекъсвате връзките му, а манипулирате езика, на който сте го научили да мисли. Липсата на „аз“ предотвратява всякаква самокритика и самосъхранение. Всъщност тя прекъсва всички знания за символите и символичните процеси — а ние точно по този начин различаваме реалността от нейното отражение.

— Шимпанзето — прекъсна я доктор Т’мварба — има достатъчна координация, за да се научи да управлява автомобил, и е достатъчно разумно, за да различи зелено от червено. Но дори след като се е научило, то няма да е свободно, защото при зелена светлина ще се засили в стената, а при червена ще спре на средата на кръстовището, дори ако в следващия миг го връхлети камион. Шимпанзето няма символични процеси. За него червеното означава „спри!“, а зеленото — „карай!“. Това не са самите действия, а техните символи, но то не знае.

— И така — продължи Ридра, — Вавилон-17 е език, който съдържа дългосрочна програма за превръщането на Бътчър в престъпник и диверсант. Ако лишите някого от памет и го изоставите в чужда страна, оставяйки му само имената на инструменти и детайли, няма да се учудите, когато стане механик. Манипулирайки с думите, лесно можете да го превърнете в моряк или художник. Вавилон-17 е точен аналитичен език, който ви снабдява с технически знания за всяка ситуация, в която попаднете.

— Искате да кажете, че и вас може да ви насочи против Съюза?

— Нека започнем с това, че думата за „Съюз“ на Вавилон-17 може да се преведе на английски приблизително като „този, който прави нашествие“. Разбирате ли? Всички програми са подчинени на тази дума. Когато разсъждавате на Вавилон-17, ви се струва напълно логично да се опитате да унищожите собствения си кораб, а след това да блокирате този факт с помощта на самохипноза, за да не успеете да разкриете действията си и да се въздържите от тях.

— Ето го вашият шпионин! — възкликна Т’мварба.

Ридра кимна и продължи:

— Вавилон-17 програмира действията на индивида, като ги усилва чрез самохипноза. И всичко, което си помислите на този език, ви се струва правилно, понеже на другите езици то е изразено много грубо и недодялано. Програмираната личност се стреми към две неща — да унищожи Съюза и да остане скрита от останалата част на съзнанието. Точно това се случи с нас.

— Защо Вавилон-17 не успя напълно да те подчини? — попита докторът.

— Не са предвидили таланта ми, Моки — отвърна Ридра. — Вече анализирах този проблем на Вавилон-17. Всичко е много просто. Човешката нервна система произвежда радиосмущения. Обаче за да бъдат уловени е необходима антена с площ няколко хиляди квадратни километра. Но има едно устройство, което е способно на това — нервната система на друг човек. Само аз и още няколко, подобни на мен, я контролираме добре. Аз мога да контролирам радиосмущенията, които излъчвам. Не ми беше трудно просто малко да ги изкривя.

— Какво да правя с шпионите, които се крият в мозъците ви? Да ви подложа на лоботомия^[2]?

— Не — отговори Ридра. — когато поправяте компютъра си, не режете половината кабели, нали? Променяте езика, въвеждате липсващите елементи и компенсирате двусмислиците.

— Ние въведохме основните липсващи елементи — обади се Бътчър. — Още в Сектора на Разединените на „Тейрик“. Вече сме на път към хората.

Генералът бавно се изправи.

— Струва ми се прекалено просто. Т’мварба, къде е лентата?

— В джоба, където беше през цялото време — отвърна докторът и я извади.

— Ще я изпратя в криптографския отдел, за да я проверят много внимателно — той отиде до вратата и добави: — Ще се наложи да ви заключа.

И излезе. Тримата в стаята се спогледаха.