Самюъл Дилейни
Вавилон 17 (23)

III

— Хубаво местенце! — каза Кали, когато излязоха от асансьора на последния етаж.

— Да, добро е — съгласи се Моли.

Оберкелнерът, облечен в бял фрак, се приближи до тях, стъпвайки безшумно по дебелия килим, изгледа Брас и попита:

— Тези с вас ли са, доктор Т’мварба?

— Да. Имаме резервирано сепаре. Донесете всичко там.

Оберкелнерът кимна и ги заведе до местата им. Няколко човека ги изпратиха с погледи.

— Щаб-квартирата на Администрацията на Съюза може да бъде много приятно място — каза Маркус с усмивка.

— Ако имаш пари — добави Рон. Отметна назад глава и се зае да разглежда синьо-черния таван, където светлинките оформяха съзвездия. — Чел съм за тези места, но никога не съм предполагал, че ще ги посетя.

— Да, бих искал да доведа момчетата тук — обади се Помощникът. — Иначе ще останат с впечатлението, че от приема в Армстедж по-хубаво няма.

— Във Военните дворове?

— Да — каза Кали. — Печено месо, отлично вино, великолепни фазани! И никой не успя да ги опита.

— Един от досадните навици на аристократите — каза Т’мварба през смях. — Но и от тях останаха малко. Повечето хора са достатъчно умни, за да отхвърлят титлите.

— Последният собственик на оръжията в Армседж — намеси се Помощникът.

— Да, четох съобщението за смъртта на барон Вер Дорко. Ридра беше ли там?

— Всички бяхме. Доста дива вечер!

— Какво се случи?

Брас поклати глава:

— А’ии… Ка’итанът отиде ’реди нас…

Когато свърши с разказа, докторът се облегна назад.

— Това го нямаше във вестниците. Какво е това ТВ-55?

Брас вдигна рамене, но в този момент Маркус чу прещракване и в ухото му оживя микрофонът за връзка с Разединените.

— Това е човешко същество, което още от раждането си е под контрол — каза Окото. — Бях заедно с Капитан Вонг, когато баронът го демонстрираше.

Т’мварба кимна.

— Можете ли да разкажете нещата по-подробно?

Помощникът се мъчеше да се намести по-удобно в креслото. Накрая почти легна.

— Защо?

Останалите чакаха мълчаливо. Помощникът продължи:

— Защо да му разказваме? Той ще отиде при военните и всичко ще им разкаже.

— Да — призна докторът. — Ще им разкрия всичко, което може да помогне на Ридра.

Рон рязко бутна чашата си.

— Военните не могат да се отнасят добре с нас, докторе — обясни той.

— Ако е така, не биха ни довели в такъв ресторант — Кали затъкна салфетката в огърлицата от цирконий, която беше сложил специално за случая.

Оберкелнерът постави върху масата голямо блюдо, пълно с печени картофи и шницели. Моли втрещена наблюдаваше дългата червена струя.

— Кетчуп — поясни Т’мварба.

— О! — Моли го опита.

— Трябва да докараме тук Дяволчето — Помощникът се отпусна на облегалката и погледна доктора. — Той е майстор по приготвянето на ядене от ????, а това тук е истинска храна. Обзалагам се, че след това ще избяга от камбуза, сякаш са го ухапали.

— Какво е станало с Ка’итана? — попита Брас.

— Не зная. Ако вие ми разкажете всичко, което знаете, аз ще имам повече възможности да предприема нещо.

— Не желае’ да ’ред’рие’ате нищо. На кора’а и’аше ш’ионин. Всички знае’ за това. На два ’ъти се о’ита да ни у’ие. ’исля, че той е отговорен за това, което се случи с Ка’итана и ’ътчър.

— Всички ние сме на това мнение — потвърди Помощникът.

— Това ли не искахте да кажете на военните?

Брас кимна. Микрофонът отново изщрака.

— Ако не беше Бътчър, щяхме да се върнем в нормалното пространство в центъра на една Нова. Той убедил своя Капитан да ни измъкнат.

— Значи така — Т’мварба огледа събеседниците си. — Един от вас е шпионин.

— Може да е някой от взвода — каза Помощникът. — Не е задължително да е някой от присъстващите.

— Както и да е, аз ще говоря с вас. Генерал Форестър не е постигнал нищо. Обаче Ридра има нужда от помощ.

Брас първи наруши увисналата тишина.

— В ’итка със Завоевателите изгу’их кора’а, целия взвод и ’оловината офицери. Аз до’ре се сражавах и ’ях до’ър ’илот за всички ка’итани-транс’ортници, въ’реки че тази схватка ’ожеше да ’и създаде и’е на човек, носещ нещастие. Ка’итан Вонг не е от нашия свят. Но тя ’росто дойде и каза: „Харесва ’и как ра’отите. Нае’а’ ви.“ Аз съ’ й ’лагодарен.

— Тя знае толкова много — каза Кали. — Това е най-интересния полет, в който съм участвал. Тя се промъкна между световете и ни взе със себе си. Кога за последен път съм канен на вечеря у барон? А на другия ден обядвахме с пиратите. Сега сме тук. Аз искам да й помогна.

— Кали е прекалено привързан към стомаха си — прекъсна го Рон. — Капитан Вонг те заставя да мислиш, докторе. Тя ме накара да мисля по друг начин за Моли и Кали. Знаете ли, че е била в тройка с Мъюлз — същият, който е написал „Имперската звезда“? Сигурно знаете, нали сте й лекар… Но започвате да мислите, че хората, живеещи в други светове, както каза Кали, хората, които пишат книги и правят оръжие — тези хора са реални. Ако вярвате в тях, по-лесно ще повярвате и на себе си. Ако този, който е направил това за вас, има нужда от помощ, вие се хвърляте да му помагате, без да се замисляте.

— Доктор Т’мварба — обади се Моли. — Аз бях мъртва. Тя ме съживи, нещо повече — върна ме към живота. Какво трябва да направя?

— Искам да ми разкажете всичко, което знаете за Бътчър.

— За ’ътчър? — удиви се Брас. Останалите също бяха учудени. — Защо за него? Не знае’ нищо, освен това, че ’еше в ’риятелски отношения с Ка’итана.

— Три седмици сте летели заедно. Разкажете ми всичко, което сте видели.

Те мълчаливо се спогледаха.

— Има ли някакви сведения откъде е дошъл?

— Титан — каза Кали. — Клеймото на ръката.

— Не. Преди Титан. Поне пет години по-рано… Проблемът е в това, че и самият Бътчър не знае.

Отново се спогледаха. Личеше, че са потресени от новината.

— Езикът ’у — обади се Брас. — Ридра ’и каза, че той ’оначало говори на език, в който ли’сва ду’ата „аз“.

Разединените отново се включиха:

— Тя го научи да казва „аз“ и „ти“. Една вечер се разхождаха в нашия сектор, а ние летяхме над тях…

— „Аз“ — замислено каза Т’мварба. — Тук има нещо. Интересно… Струваше ми се, че знам всичко за Ридра. А се оказва, че знам толкова малко…

От микрофона се чу:

— Знаете ли за говорещия скорец?

Докторът беше изумен.

— Разбира се. Бях там.

Някой от Разединените се разсмя.

— Но никога не ви е казала от какво се е изплашила.

— Беше истерия, предизвикана от стрес…

Привидението пак се засмя.

— Червей, доктор Т’мварба! Тя не се е страхувала от птицата. Изплашила се е от телепатичното впечатление за огромен червей, пълзящ към нея, изплашила се е от картината, която птицата си е представяла…

— Тя ви е казала това… И никога не го е споменала пред мен — произнесе докторът.

— Световете — повтори призракът. — Те съществуват пред очите ви, а вие не ги забелязвате. Тази стая може да е пълна с фантоми, но няма да ги видите. Дори екипажът не знае това, което току-що ви казахме. Но Капитан Вонг никога не използваше микрофони. Намери начин да разговаря с нас без апаратура. Тя се промъкна между световете и се присъедини към нас. И по този начин обогати и двата свята.

— Но някой — независимо дали от моят или от вашият свят — трябва да ми каже откъде е дошъл Бътчър. — Изведнъж се засмя. Всички го погледнаха учудено. — Червей! „Някъде в Рай има червеи, червеи…“ — това е едно от ранните й стихотворения. Никога не бих се сетил.