Самюъл Дилейни
Вавилон 17 (17)

V

— Завършихте ли речника? — попита Брас.

— Да, още вчера. Пишех стихотворение — Ридра затвори тефтера. — Днес трябва да стигнем края на Езика на Дракона. Тази сутрин Бътчър ми каза, че кайбирийският кораб ще лети с нас още няколко дни. Брас, имате ли някаква идея за това какво…

От високоговорителя прогърмя мощния глас на Джебъл:

— Пригответе „Тейрик“ за незабавна отбрана! Повтарям — незабавна отбрана!

— Какво, по дяволите, става?! — възкликна Ридра. В общата зала вече кипеше работа. — Брас, съберете екипажа и отивайте при изхода!

— Откъдето тръгват ’аяците ли?

— Да.

— Ще се на’есим’ ли, Ка’итане?

— Ако се наложи — тя бързо пресече залата.

Намери Бътчър при изхода. По коридорите подтичваха бойните екипажи на „Тейрик“.

— Какво става? Кайбирийците ли ни нападнаха?

— Завоевател на дванадесет градуса от Галактичния Център.

— Толкова близо до Администрацията на Съюза?

— Да. Ако „Тейрик“ не нападне първи, ще бъде унищожен. Корабът им е по-голям от нашия, а ние летим точно към тях.

— Джебъл иска да атакува?

— Да.

— Тогава — напред!

— Вие искате да дойдете с мен?

— Нали си спомняте, че разбирам от стратегия?

— „Тейрик“ е в опасност. Ще бъде голяма битка. Такава вие не сте виждали.

— Значи имаме пълното основание да използваме моя талант. Нима имате на борда пълен екипаж?

— Да. Но използваме навигаторите и Разединените като дистанционно управление.

— Вземете и моя екипаж. Може да се наложи да сменим тактиката в движение. Повече хора няма да са излишни. Джебъл ще дойде ли с вас?

— Не.

Иззад ъгъла се показа Помощникът, съпроводен от Брас, навигаторите, Разединените и взвода. Бътчър премести погледа си от тях върху Ридра.

Тя го целуна по рамото, защото не можеше да стигне до бузата. Бътчър отвори люка.

— Оттук, момчета.

Алегра сложи крак върху стълбата, но се обърна и дръпна ръкава на Ридра.

— Ще се бием ли, Капитане? — на луничавото й лице играеше възбудена усмивка.

— Има такава вероятност. Изплаши ли се?

— Да — призна Алегра, после скочи в тъмния тунел. Ридра и Бътчър я последваха.

— Нали ще се справят с оборудването, ако случайно излязат от зоната на свръзка с „Тейрик“ — попита Ридра.

— Паяците са три метра по-къси от „Рембо“. В Сектора на Разединените е доста тясно, но като цяло конструкцията е аналогична.

В главата й останаха думи на езика на баските: „Проверихме апаратурата. Всичко е наред.“

— Единствената разлика е в капитанската каюта — продължи Бътчър. — Там е разположена системата за управление на огъня… Ние ще правим грешки, така ли?

— Няма време за размисъл — отвърна Ридра. — Ще се бием като дяволи за „Тейрик“! Но трябва да имам възможност навреме да се махна. Трябва на всяка цена да се добера до щаб-квартирата на Администрацията.

— Джебъл би искал да знае дали кайбирийците ще се сражават на наша страна. Продължават да летят в сектор Т.

— Най-вероятно ще се ограничат с наблюдение, ако не ги атакуват. Така ще успеят да се погрижат за себе си. Но едва ли ще ни помогнат.

— Лошо — мрачно каза Бътчър. — Наистина се нуждаем от помощ.

— Стратегия — Работилница! Стратегия — Работилница! — викаше Джебъл от високоговорителя. — Повтарям: стратегия — Работилница!

Ридра огледа каютата. Там, където в нейната каюта висяха езиковите карти, тук бе разположен екранът за външно наблюдение, а на мястото на масата се намираше пулта за управление на торпедата и виброоръдията.

— Страшно и нецивилизовано оръжие — отбеляза тя, сядайки в надуваемото кресло. — Но е много ефективно, ако с него се борави умело.

— Какво? — Бътчър се намести до нея.

— Опитах се да цитирам стопанина на Военните дворове в Армстедж.

— Проверете си екипажа — посъветва я той. — Аз ще проверя готовността на системите.

Тя включи вътрешната връзка.

— Брас, заехте ли мястото си?

— Да.

— Око, Ухо, Нос?

— Тук е много прашно, Капитане. Кога за последен път са чистили гробището?

— Прахът няма да ви пречи. Как са приборите?

— О, всичко е наред.

— Навигатори?

— Готови сме. Моли учи Кали на джудо. Ще ги извикам, ако се налага.

— Бъдете внимателни!

Бътчър се наведе, разроши косата й и се засмя.

— Харесват ми — каза Ридра. — Надявам се да не ме подведат. Но един от тях е предател. Два пъти се опита да ме отстрани. Не трябва да му давам трети шанс… От друга страна, струва ми се, че само така мога да го хвана.

Вграденият високоговорител отново оживя — Джебъл се разпореждаше:

— Рендетата да се групират на двадесет и три градуса от Галактичния Център. Пилите — при изход К. Ножовките да са готови до изход Р. Травербаните — при изход Т.

Ежекторите^[1] щракнаха и се отвориха. Каютата се потопи в сумрак, на екрана се появиха звезди и мъглявини. Контролният пулт се освети в различни цветове. Започнаха разговорите между паяците и „Тейрик“.

— Добра работа ни чака! Айхосефат, виждаш ли го?

— Точно пред мен. Колко е голям!

— Да се надяваме, че още не ни е забелязал…

— Свредла, пили и длета, проверете дали всички детайли са ви смазани, наточени ли са остриетата ви?

— Това е за нас — ръцете на Бътчър заиграха по контролния пулт.

— Какви са тия топчета, оплетени в паяжина?

— Според Джебъл това е кайбирийският кораб.

— Не е по-малък от нашия…

— Електрическите инструменти започват операция, ръчните я довършват!

— Нула — прошепна Бътчър.

Ридра почувства тласъка на ускорителите, звездите на екрана затанцуваха и след няколко секунди се носеха из открития космос. На звездния фон ясно се очертаваше корабът на Завоевателите — огромен силует с тъп нос.

— Отвратителен е! — възмути се Ридра.

— „Тейрик“ изглежда почти по същия начин, само че е по-малък. Ако успеем да се доберем до Щаба, ще имаме голям късмет. Няма ли никаква възможност да привлечем кайбирийския кораб? Джебъл ще атакува и ще се постарае да разруши максимално Завоевателя, но след това и той ще предприеме атака и ако не получим помощ… — Ридра чу удар на юмрук в дланта.

— Не може ли да им пратим една голяма и нецивилизована атомна бомба?

— Имат дефлектори, които ще я взривят още на борда на „Тейрик“.

— Ясно. Добре, че взех и екипажа. Ще се опитаме да се промъкнем до щаб-квартирата.

— Ако ни пуснат — вяло каза Бътчър. — Какво става с вашата стратегия?

— Засега нищо. Атаката не е започнала. Имам си метод, но се налага скъпо да плащам, ако го използвам често — тя си спомни болезненото състояние, в което беше изпаднала след случая с Кард.

Докато Джебъл раздаваше заповеди, екипажите бъбреха с „Тейрик“ и помежду си, а паяците все повече се отдалечаваха в тъмнината.

Битката започна толкова неочаквано, че Ридра едва не пропусна началото. Дадоха залп по ежекторите на вражеския кораб и черния корпус се осея от взривове. Бяха нужни само четири секунди и половина, за да се отворят оцелелите двадесет и седем ежектора и първите паяци на Завоевателите. Но Ридра вече мислеше на Вавилон-17.

В своето забавено време тя видя, че „Тейрик“ се нуждае от незабавна помощ. И самата дума „помощ“ съдържаше отговора откъде да я получат.

— Сменяме стратегията, Бътчър. Следвайте ме с десет кораба. Моят екипаж започва! — колко бавно се точат английските думи… Последва тромавият отговор на Бътчър:

— Кипи, прати пилите отзад и им кажи да чакат там!

В това време Ридра бе успяла да продиктува траекторията на навигаторите и пилота.

Брас ги завъртя под прав ъгъл спрямо статис-течението и след миг тя видя „пилите“ зад кърмата. Рязък завой — и те се оказаха в тила на противниковите паяци.

— Подпали ги, Бътчър!

Ръката му легна на пулта.

— Да ги изтласкам към „Тейрик“?

— Огън, по дяволите!

Бътчър започна да стреля. Пилите последваха примера му.

След десет секунди стана ясно, че Ридра е права. „Тейрик“ летеше към сектор К, а отпред присветваше несъразмерния кайбирийски кораб, неугледен и някак разнебитен. Кайбирийците поддържаха Съюза и поне един Завоевател знаеше това, защото даде изстрел в посока на грозното съоръжение, увиснало пред него. Ридра видя как оръдията на паяка изплюха зелен пламък, който не успя да достигне целта си. Завоевателят се превърна в дим, който моментално и беззвучно се разпръсна. Същата участ сполетя още един паяк, после трети, четвърти…

— Изчезваме, Брас! — и те рязко завиха нагоре и надясно.

— Какво е това? — обади се Бътчър.

— Топлинен лъч. Кайбирийците не го използват, ако не ги нападнат. Затова се наложи ние да организираме нападението — тя отново мислеше на английски. Очакваше да й прилошее или да й се замае главата, но възбудата бе прогонила болката.

— Бътчър! — изрева Джебъл. — Какви ги вършите там?

— Подейства, нали?

— Да, ама оставихте дупка в защитата ни, дълга десет километра!

— Кажете му, че ще я запушим след една минута, веднага след като изтикаме още една група пред кайбирийците — намеси се Ридра.

Джебъл явно я чу.

— А през тези шестдесет секунди какво ще правим, млада госпожице?

— Ще се биете като дяволи!

И следващата партида вражески паяци изчезна в топлинни лъчи. Високоговорителят ги предупреди:

— Бътчър, обкръжават ви!

— Сигурно са разбрали как ги прекарваме!

— Имаш шест паяка на опашката, Бътчър. Разкарай ги, и то бързо!

— Лесно ще се из’ъкна от тях, Ка’итане — обади се Брас от своята каюта. — Те са в лъча на своя кора’-’айка, а аз ’ога да действа’ сво’одно.

— Трябва да им скроим номера още един път и преимуществото ще е на наша страна.

— Ще опитаме да разкъсаме мрежата — Бътчър хвана микрофона. — Пилите да се разпръснат и да бутат паяците отзад!

— Действаме. Дръжте се, момчета!

— Ей, Бътчър, един се дърпа!

Намеси се Джебъл.

— Благодаря, че ми върнахте пилите, но един се е залепил за вас и се натиска за ръкопашна.

Ридра хвърли въпросителен поглед на Бътчър.

— Герои! — в гласа му личеше отвращение. — Опитват се да се приближат и да ни вземат на абордаж… Това е работа за моите хора. Брас, обърнете и карайте право към тях, или се приближете колкото може по-близо. Нека си мислят, че сме се побъркали.

— Може да си счу’и’ ре’рата…

Корабът подскочи и Ридра почувства как коланите се впиват в тялото й. Юношески глас по вътрешната връзка:

— Внимание!

Вражеският паяк на екрана се плъзна встрани.

— Имат добра възможност да се скачат, ако това име е целта. Само че не знаят, че разполагаме с пълен екипаж, докато те са не повече от двама…

— Вни’ание, Ка’итане!

Неприятелският кораб запълни екрана. Чу се скърцане от триенето на корпусите. Бътчър се усмихваше, докато разкопчаваше коланите.

— Следва ръкопашен бой! А вие накъде?

— С вас.

— Имате ли вибропистолет?

— Разбира се — тя отвори пелерината си. — А това е ванадиева тел. Страхотно оръжие…

— Да вървим! — той премести стрелката на гравитационното поле на едно „g“.

— Това пък защо?

Вече бяха в коридора, когато Бътчър отговори:

— Не е много удобно да се бием със скафандри. Полето ще запази годна за дишане атмосферата около двата кораба на около пет-шест метра от повърхността. Ще запази и топлина, макар и малко.

— Колко малко? — тя се качи след него в асансьора.

— Около десет градуса под нулата.

Беше свалил и панталона, с който се разхождаше в Сектора на Разединените. На кръста му висеше само кобурът с вибропистолета.

— Мисля, че няма да ви потрябва костюм, защото ще свършим бързо — каза Ридра.

— Гарантирам ви, че тези, които ще срещнем, ще умрат много бързо, и то не от промяна в налягането — гласът му звучеше глухо. Влязоха в тесния проход. — Ако не знаете какво да правите, стойте настрана — той се наведе и потърка бузата си о нейната. — Но вие и аз — ние знаем.

С ловко движение отвори люка. Обгърна ги хлад, но Ридра не му обърна внимание — ускорения метаболизъм, който съпровождаше Вавилон-17, я обви в щит на физическа нечувствителност.

Нещо изсвистя над главите им. Ридра и Бътчър едновременно се присвиха. Взриви се граната и освети напрегнатото му лице. Той се оттласна и скочи в тъмнината.

Ридра го последва. Някаква сянка претича по корпуса и тя стреля. Забавените движения на противника, дължащи се на ефекта от Вавилон-17, й позволиха внимателно да се прицели. Не изчака да види резултата, а побърза на помощ на Бътчър.

Вражеският кораб закриваше звездите. Ярката спирала на Млечния път светеше зад него, очертавайки върху корпуса черни, ъгловати сенки. Ридра скочи на обшивката на завоевателския паяк. За миг стана по-студено. Застана на колене зад конзолата за кацане, за да избегне втората граната. Противникът все още не знаеше, че двамата с Бътчър се намират върху техния кораб. Това е добре. Тя стреля. Откъм Бътчър също припламна изстрел.

Долу в тъмното се движеха някакви фигури. В този момент на един метър от главата й удари виброзалп. Стреляха от техния паяк. Тя загуби четвърт секунда, докато мислеше, че предателят, от който се страхува, е преминал на страната на Завоевателите… Но не, просто тактиката им беше такава — да ги убиват на изхода, без да напускат кораба си. След като не успяха, предприеха атака. Като че ли се крият около люка… Ридра стреля. Целеше се малко над долния край на люка. Бътчър също откри огън от своето скривалище.

Шината на люка се разтопи от непрестанните изстрели и започна да свети. Някъде отдолу се чу познат глас:

— Всичко е наред, ’ътчър! Ка’итане, ’лених’е ги!

Ридра видя Брас, застанал в рамката на люка. Бътчър излезе от убежището си с отпуснат пистолет.

Светлината още повече изкривяваше дяволската външност на пилота, правеше го да изглежда кръвожаден. Освен това под всяка лапа лежеше по една фигура.

— Ей тоя наистина е ’ой — той разтресе дясната си лапа. — О’итваше се да се върне на кора’а си и се наложи да го настъ’я ’о главата — той хвърли безжизненото тяло върху плочите на обшивката. — Не зная как се чувствате вие, ’о’чета, но аз за’ръзнах! Излязох са’о заради Дяволчето. Из’рати ’е да ви ’реда’, че след като свършите, ще ви ’однесе горещо кафе и ще ’ри’ави къ’ него солидна ’орция ирландско уиски. Или ’ък, ако ’ред’очитате, горещ ро’ с ’асло? Хайде да се ’ри’ира’е! ’о’едих’е!

В асансьорът мозъкът на Ридра започна да се връща към английския и започна да я тресе. Скрежът по Бътчър започна да се топи и да се превръща в едри капки.

— Брас, щом вие сте тук, кой е при приборите? — внимателно попита Ридра.

— Ки’и. Отново с’е в лъча на „Тейрик“.

— Ром — каза Бътчър. — Не горещ. И без масло. Просто ром.

— Човек, който о’ределено ’и до’ада! — заяви Брас. С едната ръка прегърна Ридра, с другата — Бътчър. Нещо като приятелски жест, но тя разбра, че всъщност ги крепи — само дето не ги носи.

Корабът се разтресе и зазвъня. Брас погледна към тавана.

— Разкачих’е се — той ги заведе в капитанската каюта и ги намести в креслата. Докато те падаха върху тях, той се обади по вътрешната връзка: — Ей, Дяволче, идвай бързо и носи поркането! Заслужиха си го!

— Брас! — Ридра го хвана за лапата, когато той се запъти към вратата. — Можете ли да ни закарате оттук до щаб-квартирата на Администрацията?

Той се почеса зад ухото.

— На’ира’е се в са’ия край на Езика. ’ознава’ тази част на Заслона са’о ’о картите. Разединените ’и казаха, че с’е в началото на течението на Натал-’ета, което ’инава ’рез Заслона. ’о него ’оже’ да се до’ере’ до Атлас-ран, а отта’ — до Ад’инистрацията. Осе’надесет — двадесет часа ’олет.

— Тогава потегляме! — тя погледна Бътчър. Той не възрази.

— ’оловината от еки’ажа на „Тейрик“ се лиши от телата си.

— Завоевателите ли победиха?

— Не. Кай’ирийците накрая раз’раха какво става и унищожиха голе’ия кора’. ’итката свърши. Но ’реди това „Тейрик“ ’олучи ду’ка на кор’уса, достатъчна да влязат три ’аяка. Ки’и ’и каза, че живите са затворени в оцелялата част на кора’а, но ня’ат гориво.

— А Джебъл? — обади се Бътчър.

— У’ит е.

Дяволчето промуши рогатата си глава през вратата.

— Ето ме и мен.

Брас пое бутилката и чашите. Вграденият високоговорител се обади.

— Бътчър, видяхме как се скачихте с паяк на Завоевателите — прозвуча гласът на Джебъл. — Какво стана?

Екскаторжникът се наведе и взе микрофона.

— Бътчър е жив, шефе!

— Малко хора могат да се похвалят със същото. Капитан Вонг, надявам се да ми посветите елегия.

— Джебъл! — тя седна пред микрофона. — Веднага тръгваме към щаб-квартирата на Администрацията за помощ.

— Ваша воля, Капитане. Тук ни е малко тесничко…

— Тръгваме.

Брас вече излизаше.

— Помощник, момчетата как са?

— Бодри и здрави. Капитане, разрешавали ли сте на някой да качи на борда ракети за фойерверк?

— Не се сещам…

— Това е всичко, което исках да знам. Рат, ела тук!

Ридра се засмя.

— Навигатори?

— Готови сме — отвърна Рон.

Чу се и гласът на Моли:

— Вилитака, кулала, милале миле…

— Престанете — каза Ридра. — Стартираме!

— Моли ни учи на едно стихотворение на кисуахили — обясни Рон.

— Виж ти! Разединените?

— Апчих! Капитане, винаги съм казвал, че трябва гробището да се поддържа чисто. Може и на вас да ви потрябва. А Джебъл не се сеща за този факт… Но сме готови.

— Брас, нека Помощникът да прати долу някой с парцал.

— Вече е ’очистено, Ка’итане.

Статис-генераторите заработиха с леко жужене. Ридра се облегна на креслото и за първи път от дълго време се отпусна.

— Не вярвах, че ще се измъкнем! — тя се обърна към Бътчър, който жадно я гледаше. — Нервна съм като котка и не се чувствам много добре… Ох, и този старт! — болката, която се опитваше да подтисне, започна да овладява тялото й. — Чувствам се така, сякаш ме късат на парчета! Знаете ли, когато във всичко се съмняваш, тогава ти се струва, че чувствата те лъжат… — дори дишането й причиняваше болка.

— Аз съм формата — нежно проговори Бътчър, — а вие сте същността.

— Не ми позволявайте да се съмнявам в това, Бътчър! Защото и върху него започнах да се замислям… Сред екипажа ми има шпионин. Нали ви споменах? Може това да е Брас, който е решил да ни прати в някоя Нова. — Болката започна да преминава в истерия. Измъкна бутилката от ръката му. — Не пийте! П-по д-дяволите… той може да ни отрови! — Тя бавно се изправи. Всичко наоколо плуваше в червеникава мъгла. — Или някой от Разединените? Как… как мо… мога… да се… боря… с призраци? — опита се да превъзмогне световъртежа. С болката дойде и страхът. Вече не виждаше ясно лицето на Бътчър. — Да ни… у… убие… нас! — прошепна тя. — Нито вие… нито аз…

Бътчър бавно проговори:

— Ако сте в опасност, погледнете в мозъка ми и използвайте всичко, което ви трябва.

Но в нейния мозък се бе зациклила само една сцена: веднъж тя, Мюълз и Фобо се намесиха в бой на Тантор. Удариха я в челюстта и отлетя назад. Някой хвана огледалото от тезгяха и го запрати към нея. Собственото й изкривено от страх лице с вик се носеше към главата й и се разби, срещайки протегнатите ръце… И когато погледна лицето на Бътчър, превъзмогвайки болката и мислейки на Вавилон-17, това отново се случи…