Самюъл Дилейни
Вавилон 17 (15)

III

— Брас, той не може да казва „аз“!

Пилотът седеше, хванал с две лапи чашата си. Дървените маси в общата зала постепенно се запълваха за вечеря.

— Аз, мен, мое… Мисля, че не може да го изговори, дори да го помисли! Чудя се от кой ад се е пръкнал…

— Знаете ли език, в който ня’а ду’а за изразяване на „аз“?

— Сещам се за няколко, в които това местоимение не се използва често, но не мога да се сетя за език, в който да липсва такава концепция, макар и само в окончанията на глаголите.

— Какво означава това?

— Странен човек със странен начин на мислене. Не знам защо, но той се държи добре с мен. Дори посредничи между нас с Джебъл. Бих искала да го разбера…

Тя се огледа. Всички в залата се приготвяха за вечеря. Момичето, което им донесе пилетата в стаята със сините стени, я гледаше с широко отворени очи, в които се четеше страх, примесен с любопитство. След малко интересът в погледа й угасна и тя се отправи към шкафа за прибори.

Ридра се замисли. Какво би станало, ако преведе на Вавилон-17 своето възприятие за движението на хората и играта на мускулите им? Беше успяла да разбере, че това не е просто език, а гъвкава матрица за аналитичен размисъл, където една или друга дума побира огромно количество информация в сравнение с другите езици. Как ще опише изражението на човешкото лице? Може би трептящите мигли и движението на пръстите ще получат математическо описание? Или пък… Докато мислеше, мозъкът й постепенно се потапяше в компактните дебри на Вавилон-17. Ридра затвори очи и се заслуша в разговорите.

Отделяйки се и подбутвайки се един друг, гласовете зазвучаха в главата й толкова отчетливо, че тя можеше да установи чии са витаещите наоколо мисли. Така… Смазаният от скръб юноша, който влиза в залата, е братът на Свинското краче. Момичето, което им сервира, е влюбено в мъртъв младеж от Сектора на Разединените. Той се появява във всички нейни сънища…

Това, че седи в общата зала, която постепенно се изпълва с хора, заемаше много малка част от съзнанието й.

… зъбато животно в един човек, тих вир — в друг. А ето и познатата вълна от юношеско смущение — влиза взвода, момчетата се побутват един друг, предвождани от съсредоточения Помощник. По-нататък, под възбудата, глада и любовта, има страх! Той звънеше в залата, избухвайки като фойерверк, и тя се огледа за Джебъл или Бътчър, защото в този страх бяха техните имена, но не ги откри. А мислите на тлъстия човек на име Джефри Корд искрят ослепително: „…ще убия с ножа, който съм скрил в ботуша, ще възглавя «Тейрик».“ Мислите на хората около него бяха най-обикновени — радост от наближаващата вечеря и от представлението, което мъдрият Клик ще изнесе тази вечер. Мислите на участниците в пантомимата бяха заети с тяхната игра, те почти не забелязваха зрителите, пред които ще се представят след по-малко от час. Възрастен Навигатор бързаше да даде на момичето, което в пиесата ще играе Любовта, сребърна тока, която собственоръчно бе отлял и полирал, за да разбере дали ще играе на любов с него…

Ридра седна на мястото си, донесоха й хляб и чиния. Тя видя това и се усмихна, но освен това видя и много други неща. Хората около нея ядяха, пиеха и се веселяха и тъжаха, а келнерите подтичваха между масите и стилажа, върху който бяха наредени димящите порции.

…но сред всичко това мозъкът й се върна към страха на Джефри Корд: „… трябва да действам тази вечер, след представлението.“ Беше неспособна да се съсредоточи върху друго, освен върху неговите мисли. Следеше как той се върти неспокойно и рязко се изправя, пробива си път към предните редове преди началото на представлението, сякаш иска да разгледа сцената по-добре, мислено се промъква покрай масите към мястото, където седи Джебъл, вкарва кинжала между ребрата му и изсмуква хипнонаркотика от предварително пробития си зъб, а когато го пленяват, всички мислят, че е под хипнотичен контрол, и той им разказва невероятна история, заучена в персонафикса^[1], че е под контрола на Бътчър, след това успява да остане насаме с бившия каторжник вкарва във вената му същият наркотик, който е скрил в устата си, и по този начин гигантът става безпомощен, и когато Бътчър става капитан на „Тейрик“, назначава Джефри Корд за свой Помощник, какъвто е сега Бътчър на Джебъл, а когато „Джебъл Тейрик“ става „Бътчър Тейрик“ Джефри контролира Бътчър така, както, подозира той, сега Бътчър контролира Джебъл, и настъпва царството на жестокостта, и всички чужденци ще бъдат изхвърлени във вакуума, а корабът ще започне ад завладява всякакви кораби — и на Завоевателите, и на Съюза, и кораби-сенки…

Ридра с труд се отскубна от препускащите мисли на Джефри Корд. Откри Джебъл и Бътчър и разбра, че не са хипнотизирани, но дори не подозират за предателството. Собственият й страх се удвои. Нейният страх бе породен от неговия страх — проникваше в нея като в гъба, запълваше порите, подтискаше волята й…

Видя много неща, докато слушаше бръщолевенето на малкия шут на сцената: „Бих искал преди тазвечершното представление да помоля нашата гостенка Капитан Вонг да каже няколко думи или да ни прочете нещо.“ Разбра, че трябва да използва всеки шанс, за да спре убиеца. Осъзнаването на това веднага прогони останалите мисли, но се намесиха и други съображения — тя не можеше да допусне Корд да попречи на завръщането й в щаб-квартирата. Затова се изправи и тръгна към сцената в дъното на залата, усещайки смъртоносното острие в мозъка на Джефри, и възнамерявайки да счупи това острие.

…тя достигна сцената заедно с великолепния звяр Клик и се качи, за слушана в мислите, кънтящи в тишината на залата. Вибриращият й глас изстрелваше думите като с прашка и те увисваха в залата. Видя зрителите, видя и неговия поглед. Ритъмът, който беше само сложен за всички, за него беше болезнен, защото съответстваше на процесите в тялото му, разтърсваше го и го разрушаваше…

— Прекрасно, Корд,

но въпреки това,

за да станеш господар на

тази грамада,

едната ти страхливост е малко,

а също търбуха, жаден

за убийства,

над треперещите ти колене.

Отвори очи, огледай се,

опитай се да осъзнаеш

силата и властта.

Рубиновите петна на честолюбието

разяждат твоя мозък,

хванат от ръката на смъртта.

И сам се наричаш жертва,

а твоят разум е пиян

от собствените ти гадни видения,

пълни с кръв и лъжи.

Пръстите вече докосват

коварния нож,

прикрит в кожените ботуши,

но напразно разчиташ да

ти се размине!

Виждам къде криеш

големия нож,

и зъбът, пълен с наркотична отрова.

Твоят разум е оплетен

от хипноза, аз — не!

Аз те оплетох със стихове.

Слушаш и се подчиняваш…

Убиец!

Изчезни!

…тя бе удивена, че успя да издържи досега.

Гледаше право в Джефри Корд. А той гледаше в нея. Изведнъж пронизително закрещя.

Викът му взриви тишината. Тя мислеше на Вавилон-17 и трудно подбираше английските думи, но сега започна и да мисли на английски.

Джефри Корд тръсна глава, черната му коса се разпиля. Той отблъсна стола си и се затича към нея. Отровеният кинжал, който Ридра бе видяла в мислите му, сега беше изваден и насочен към корема й.

Ридра отскочи и се опита да го удари по ръката, когато той нанасяше удара, но не улучи и юмрукът й попадна в лицето му. Корд падна по гръб и се претърколи.

Злато, сребро, кехлибар — Брас се носеше към сцената от своята маса, Джебъл тичаше от другата страна с развят плащ. Обаче Бътчър вече беше там — между нея и надигащият се убиец.

— Какво става? — попита Джебъл.

Корд се бе подпрял на коляното си, все още стискайки ножа в дясната си ръка. Тъмните му очи шареха от единия. Сякаш се бе вкаменил.

— Не обичам да нападат гостите ми! — рязко заяви Джебъл.

— Ножът бе предназначен за вас, Джебъл! — Ридра дишаше тежко. — Проверете записите в персонафикса на „Тейрик“. Искаше да ви убие, да подчини Бътчър чрез хипноза и да завладее кораба.

— Виж ти! Още един! — Джебъл се обърна към Помощника си. — Вече шест месеца никой не се беше сещал. Благодаря ви, Капитан Вонг!

Бътчър пристъпи към Корд и взе ножа от ръката му. Убиецът стоеше вцепенен. Сякаш единствено очите му още живееха. В тишината Ридра чуваше само пресеченото му дишане, докато Бътчър го оглеждаше, хванал острието на кинжала, който изглеждаше съвсем малък в огромните ръце на Помощника. Десетсантиметровата дървена дръжка беше изработена от орех.

Със свободната си ръка Бътчър хвана Корд за черната коса. След това, без да бърза, вкара ножа в дясното му око с ръкохватката напред.

Викът премина в стенание. Отслабналите ръце паднаха покрай тялото. Седналите наоколо хора наскачаха от местата си.

Сърцето на Ридра подскочи в гърдите й и глухо заби в ребрата й.

— Но… Вие дори не проверихте… Може да съм сгрешила… Може да е имало и други причини… — езикът й се оплете. Беше потресена. Сърцето й едва не спря.

Бътчър хладно я гледаше, докато изтриваше окървавените си ръце.

— Той се движеше с нож на „Тейрик“ към Джебъл и лейди, и умря! — десният юмрук удари лявата длан.

— Мис Вонг — обади се Джебъл, — това, което видях, не оставя никакви съмнения относно намеренията на Корд. Мисля, че вие също не се съмнявате. Оказахте се много полезна за нас! Извънредно съм ви признателен! Надявам се, че пътешествието по Езика на Дракона ще мине без произшествия. Бътчър ми каза, че това е ваша молба.

— Благодаря, но…

Сърцето й отново заби бясно. Опита се да закачи към това „но“ някаква фраза, обаче не успя. Почувства световъртеж и политна. Бътчър успя да я хване, преди да падне.

И пак кръглата, синя, топла стая. Този път беше сама и можеше спокойно да обмисли какво се случи в общата зала. Изобщо не беше това, което няколко пъти се опита да опише на Моки — телепатията! Явно е свързана с предишните й способности и представляваше нов начин за мислене — откриваха се нови, необятни светове за размисъл и наблюдение. Тогава защо е болна? Ридра си спомни, че когато мисли на Вавилон-17, времето се забавя, а мисловните й процеси се ускоряват. Очевидно психичните процеси също стават по-бързи, а организмът не успява да реагира.

Според записите от „Ренбо“ следващата диверсия ще бъде в щаб-квартирата на Администрацията на Съюза. Ридра искаше да пристигне там по-рано, да предаде езика, речника и граматиката и да се оттегли. Почти се бе отказала да търси тайнственият източник на посланията. Но… Имаше нещо, което я задържаше, и това „нещо“ трябваше да се разнищи…

Все още главата й се въртеше и се чувстваше отпаднала, но се подпря на окървавените си длани и се опита да стане. Безчувствената жестокост на Бътчър, подплатена с нещо нечовешко, но истинско, беше ужасяващо, но все пак търпима и човешка. Дори опръскан с кръв огромният Помощник изглеждаше по-безопасен от света, коригиран от онзи изумителен език. Какво би могла да каже на човек, който не изговаря „аз“? Какво би могъл да й каже той? Джебъл, с цялата му грубост и безцеремонност, се вписваше напълно в границите на цивилизацията.

А животинската кръвожадност на Бътчър я… очароваше!!!