Самюъл Дилейни
Вавилон 17 (11)

IV

— Капитан Вонг! Възхитена съм!

Баронесата протегна подпухналата си ръка със сиви и розови оттенъци, напомняща за сварено месо. Пищните й луничави рамене бяха разголени, вечерната рокля откриваше доста голяма част от раздутата й фигура, подчертавайки още повече гротескно оформеното тяло.

— Тук, в Дворовете, се случват толкова малко интересни неща, че когато ни посети известна личност като вас… — тя завърши изречението с възторжена усмивка, но огромните тестообразни бузи я изопачиха в нещо просешко и надуто.

Ридра задържа меките, податливи пръсти на баронесата точно толкова, колкото изискваше благоприличието, и отвърна на усмивката й. Спомни си как като малка й забраняваха да плаче, когато я наказват. Беше длъжна да се усмихва.

Баронесата сякаш бе потопена в огромно пространство от тишина. Гласните й струни плуваха в мазнина. И макар че в думите й, долитащи иззад плътните устни, личеше звънлива нотка, те се чуваха като през дебело одеало.

— Вашият екипаж! Нарочно поканихме всички. Вече зная колко човека наброява пълния екипаж — двадесет и един. — Тя одобрително кимна. — Прочетох някъде за това, но тук виждам само осемнадесет.

— Реших да оставя Разединените на кораба — обясни Ридра. — Ще трябва специално оборудване, за да разговаряте с тях. Според мен само ще смущават гостите. Твърде много са заети със себе си, а освен това не ядат.

На обяд ядоха овнешки бут, и за тази лъжа ще се печеш в Ада, изкоментира за себе си Ридра.

— Разединените? — Баронесата докосна лакираната плетеница на прическата си. — Имате предвид мъртвите? Да, разбира се! Не помислих за това. Сама виждате колко сме откъснати от останалите светове.

Ридра се замисли дали баронът все пак няма апаратура за връзка с Разединените, но баронесата се наведе и й прошепна поверително:

— Всички са очаровани от екипажа ви! Може ли да започваме?

Преминаха от белокаменното фоайе в залата. Баронът се движеше вляво от Ридра (тя усещаше сухата като пергамент кожа на дясната му ръка), а жена му — вдясно (постоянно пъшкаща и подскачаща).

— Ей, Капитане! — изрева Кали, бодро крачейки насреща им. — Хубаво местенце, нали? — Той посочи пълната зала и демонстративно вдигна чашата си, след което одобрително кимна. — Позволете да ви предложа от това, Капитане. Тук едно момче постоянно се разкарва с пълен поднос — и той й подаде табла, пълна с тънки сандвичи: пълнен черен дроб с маслини и сушени сливи, завити в бекон. — Мадам, сър — гигантът се обърна към домакините, — вие не желаете ли?

Налапа един сандвич, отпи от питието и доволно изкоментира:

— Хммм!

— Ще почакам, докато донесат други — каза баронесата.

Изумената Ридра погледна към нея, но видя на месестото й лице широка усмивка.

— Надявам се, че ви харесват.

Кали преглътна.

— Да. Освен ония солените с рибата. Те не ми харесват. Но останалите са добри.

— Ще ви кажа нещо — баронесата се наведе към него и се усмихна самодоволно. — На мен самата никога не са ми харесвали сандвичите с риба. Но какво да се прави? Това ни доставят.

— Ако нещо не ми харесва — тръсна глава Кали, — просто казвам да не ми го носят.

Баронесата повдигна вежди.

— Знаете ли, вие сте абсолютно прав! Точно това ще направя — тя погледна към мъжа си. — Следващият път ще им го кажа, Феликс!

Келнерът с подноса изникна безшумно до тях.

— Желаете ли питие?

— Тя не иска да пие от тия малки чашки — Кали посочи Ридра. — Донеси й по-голяма, като моята.

Ридра се засмя.

— Кали, страхувам се, че не трябва. Искам тази вечер да съм във форма!

— Глупости! — възкликна баронесата. — И аз искам голяма! Струва ми се, че барът беше някъде тук.

— За последен път го видях ей там — показа Кали.

— Искам днес да се веселим, но с това в чашите е абсолютно невъзможно — тя хвана Ридра под ръка, обърна се и подхвърли на мъжа си: — Феликс, бъди гостоприемен!

Дръпна Ридра настрана и започна да й обяснява:

— Това е доктор Киблинг. Жената с оцветената коса е доктор Крен. А това е братовчед ми Албърт. Ще ви ги представя на връщане. Всички са колеги на мъжа ми. Заедно работят върху онези ужасни неща, които ви показа. Бих искала да не държи таза колекция в къщи. Това е наистина ужасно! Живея с постоянния страх, че някоя нощ ще пропълзят в къщата и ще ни избият всички. Мисля, че се захвана с тази работа заради нашият син. Както знаете, загубихме нашето момче, Найлс… Изминаха вече осем години… Но аз много се разбъбрих. Капитан Вонг, сигурно ни намирате за непоправими провинциалисти?

— Съвсем не!

— Все още знаете малко за нас. Блестящи млади хора с ярко, живо въображение! По цял ден не правят нищо друго, освен да мислят за убийства! Ужасно общество! Защо е така? Цялата им агресивност се излива в работното време. Според мен въображението трябва да бъде насочено към всичко друго, само не и към измисляне на методи за умъртвяване. Съгласна ли сте с мен?

— Да, разбира се.

Спряха до една група гости.

— Какво става тук? — попита баронесата. — Сам, какво правят?

Сам се усмихна, отстъпи една крачка и домакинята се вмъкна в тясното пространство, без да изпуска лакътя на Ридра.

— Хайде още веднъж! — гласът принадлежеше на Лизи.

Ридра погледна над главата на баронесата. Момчетата от двигателната секция бяха разчистили около десет квадратни метра площ и я охраняваха зорко, наредени почти като истински полицаи. Лизи беше седнала на пода до трима юноши, по чиито дрехи Ридра разпозна местното дворянство.

— Ама разберете най-после! — говореше Лизи. — Най-важно е движението на китката.

Тя удари с нокътя на палеца си едно топче, което удари други две, а едно от тях удари трето.

— Направете го пак! — обади се някой.

Лизи взе топчето и обясни.

— Трябва да ударите топчето така, че да му придадете въртеливо движение. Най-важно е движението на китката.

Топчето се придвижи. Удар, удар, още един удар. Няколко човека заръкопляскаха. Ридра се присъедини към аплодисментите.

Баронесата притисна гърдите си с театрален жест.

— Прекрасен удар! Просто великолепен! — Тя се опомни и се огледа. — Извинете, Сам, сигурно искате да гледате — нали сте специалист по балистика.

Отстъпи мястото с лек поклон, обърна се към Ридра и продължиха нататък.

— Точно за това се радвам, че ни навестихте тази вечер заедно с екипажа. Донесохте със себе си нещо ново, ярко, интересно и свежо!

— Говорите за нас като за салата! — засмя се Ридра.

— Ако останете по-дълго, наистина ще ви изядем заедно с дрехите! Прегладнели сме за всичко, което носите със себе си.

— Кое по-точно?

Приближиха се до бара и си избраха питиета. Лицето на баронесата се напрегна.

— Ами… Щом дойдохте, веднага започнахме да научаваме новости, и то не само за вас, а и за нас.

— Не разбирам.

— Да вземем вашият навигатор. Обича да си пийне и добре да похапне. Това е всичко, което знам за него, но е много повече, отколкото знам за другите хора в тази зала. Ако им предложа уиски — ще пият уиски. Ако им предложа текила — ще я пият с литри. А току-що разбрах — тя разтърси дебелата си китка, — че най-важно е „движението на китката“. Досега не го знаех.

— Ние просто разговаряме един с друг.

— Да, но казвате важни неща. Какво обичате, какво не ви харесва, как действате. Наистина ли имате желание да се запознаете с всички тези надути хора, които се занимават с убийства?

— Не.

— Така и предполагах. Макар че има трима-четирима, които сигурно ще ви допаднат. Ще ви запозная с тях малко по-късно… — и тя се смеси с тълпата.

Приливи, помисли Ридра. Океани. Течения на хиперстатиса. Движение на хора в голямо помещение. Тя се промъкваше през тълпата, изоставила ненужните разговори, за да се заеме с питието си.

По някакъв неведом начин се озова в ъгъла, до една спирална стълба. Започна да се изкачва. На втория оборот спря, за да огледа гостите от високо. До нея през незатворената врата полъхваше свеж ветрец. Ридра я отвори широко и стъпи на балкона.

Изкуствена пурпурна светлина смени виолетовия полумрак, но и тя скоро би трябвало да угасне и на планетоида ще настъпи условна нощ. Влажна растителност оплиташе перилата. Белият каменен балкон бе изцяло покрит от тази жива драперия.

— Капитане?

В ъгъла, скрит в сянката на листата, беше застанал Рон. Кожата му не е посребрена, помисли си Ридра, но всеки път, когато го видя усамотен и вглъбен, си представям благородния бял метал. Рон вдигна глава и притисна гръб о стената. В косата му се заплетоха листа.

— Какво правиш тук?

— Вътре има твърде много хора.

Тя кимна. Наблюдаваше го внимателно. Раменете се отпускат, мускулите на ръцете се напрягат, после се разхлабват. Тя чувстваше пеене в дишането, във всяко неуловимо движение на ъгловатото младо тяло. Половин минута Ридра слуша тази вълшебна мелодия, а той мълчаливо я гледаше. Розата на рамото му си шепнеше с листата. Слушайки удивителната музика на мускулите, тя попита:

— Какво се е случило между теб, Моли и Кали?

— Нищо. Мисля си… само…

— Какво?

Ридра се усмихна и приседна на парапета.

Рон клекна и опря брадата си на коленете.

— Те сигурно са наред… Но аз съм най-младият… и… — внезапно раменете му потрепериха. — Как, по дяволите, разбрахте? Разбирам, че се досещате за такива неща, но в действителност не може да знаете! Описвате това, което виждате, а не това, което знаете — говореше забързано, пречупваше думите. Тя забеляза как адамовата му ябълка нервно подскача. — Извратени! Всички митничари мислят така! Баронът, баронесата и всички останали — те не могат да разберат защо не бива да сме двама, а трима. Вие също не можете да разберете!

— Рон!

Той захапа един лист и го откъсна от храста.

— Преди пет години, Рон, аз също бях в… тройка.

Лицето му се обърна към нея толкова рязко, сякаш някой го дръпна с връв. После се обърна и продължи да дъвче листа.

— Вие сте митничар, Капитане. Просто използвате корабите, когато имате нужда, а след това ги забравяте. Вие сте кралица! Да! Но сте кралица сред митничарите. Вие не сте транспортник.

— Рон, аз съм известна и затова ме заглеждат. Пиша книги, които митничарите четат. Гледат ме, за да разберат кой ги е писал. Те не пишат така. Когато разговарям с тях, те ме питат: „Вие от Транспорта ли сте?“ — Тя вдигна рамене. — Само че аз не съм нито едното, нито другото. И все пак бях в тройка. Знам какво изпитваш.

— Митничарите не правят тройки — убедено заяви Рон.

— Две момчета и аз. Ако се реша да опитам отново, бих предпочела момче и момиче. Мисля, че ще ми бъде по-лесно. Бях в тройка цели три години. Два пъти по-дълго от вас.

— Вашите не са загинали. А нашето момиче загина. Ние за малко не бяхме убити заедно с нея.

— Единият бе убит — каза Ридра. — Другият е временно замразен, докато не открият лекарство за болестта на Колдър. Не мисля, че това ще стане, докато съм жива, но ако все пак успеят…

Рон се обърна към нея.

— Кои бяха те?

— Митничари или транспортници? — Тя вдигна рамене. — Също като мен — нито едното, нито другото. Фобо Ломбс беше капитан на междузвезден транспортен кораб.

Той ме преведе през всичко и ме направи Капитан. Занимаваше се с изследвания по хидропоника^[1]. Надяваше се да я използва в хиперстатиса. Какво представляваше? Строен, със светла коса, много емоционален. Понякога се напиваше след полет, сбиваше се и го прибираха в затвора, а ние му плащахме гаранцията и го извеждахме оттам. Това се е случвало само два пъти, но по цяла година го дразнехме. Не му харесваше да спи по средата, защото искаше едната му ръка да е винаги отгоре.

Рон се разсмя.

— Бе убит при изследването на катакомбите на Ганимед^[2], когато второ лято подред работехме за Юпитерианската Геологична Служба.

— Като Кати — каза Рон след кратка пауза.

— Мюълз Арънлайд беше…

— „Имперската звезда“! — възкликна Рон и се ококори. — „Кометата Йо“! Какви книги! Били сте в тройка с Мюълз Арънлайд?

Тя кимна.

— Доста весели книжки, нали?

— По дяволите, всички съм ги чел! Що за мъж беше той? Прилича ли на „Кометата Йо“?

— Всъщност „Кометата Йо“ е Фобо. Но на него не му хареса, аз се разстроих, а Мюълз започна да пише нов роман.

— Искате да кажете, че в тези романи всичко е истина?

Тя поклати глава.

— Повечето книги представляват фантастични истории, които биха могли да се случат. А Мюълз? В романите си той се маскираше. Беше тъмнокос, замислен, невероятно търпелив и много добър. Той ми разясни абсолютно всичко за изреченията и абзаците. Знаеш ли какво емоционално въздействие оказват абзаците в текста? Обясни ми как да отделя това, което искам да кажа, от това, което искам само да се подразбира, и кога да правя едното, кога — другото — тя замълча за малко, после продължи: — Веднъж ми даде един ръкопис и каза: „Виж това и ми кажи дали е както трябва.“ Единственото, което можах да му кажа бе това, че думите са твърде много. Беше скоро след смъртта на Фобо. Тъкмо започвах да пиша стихове. Ако все пак нещо съм постигнала, изцяло го дължа на Мюълз. Разболя се от болестта на Колдър след четири месеца. И двамата не успяха да видят първата ми книга, макар че повечето от стиховете ги знаеха. Може би Мюълз все някога ще ги прочете. Дори може да реши да напише продължение на „Кометата Йо“. Или ще дойде в Моргата, ще извика матрицата на моя мозък и ще каже: "А сега виж това и ми кажи дали е както трябва. Ще мога да му кажа много повече от предишния път. Но това няма да е моето съзнание — Ридра почувства как я обзема печал.

— … Много повече…

Рон седеше със скръстени крака, опрял лактите на коленете и сложил главата си в дланите.

— „Имперската звезда“ и „Кометата Йо“ — колко много радост са ми донесли тези книги! Понякога цяла нощ сме спорили за тях, коригирахме ги, или отивахме в книжарницата и ги слагахме пред другите книги.

— И аз съм го правил — каза Рон. — Просто защото ми харесват.

— Беше ни весело. Смеехме се дори когато спорехме кой ще спи по средата.

Тези думи подействаха като парола. Рон започна да се изправя.

— А аз най-сетне имам двама — продума той. — Би трябвало да съм щастлив.

— Може би да. А може би — не? Те обичат ли те?

— Казват, че ме обичат.

— А ти?

— Господи, да! Говорех с Моли и тя се опитваше да ми обясни нещо, но все още не се справя добре с английския. Обаче разбрах какво иска да ми каже — той се изправи и погледна нагоре, сякаш търсеше думите там.

— Удивително!

— Да — Рон я погледна. — Наистина е удивително.

— А ти и Кали?

— Ами! Кали е една голяма мечка, мога да играя с него, дори да го поваля по гръб. Проблемът е в него и Моли! Той не я разбира. И понеже съм по-млад, той си мисли, че трябва да се научи по-бързо от мен. Това не му се отдава, защото страни от нас! Винаги мога да се справя с него, независимо в какво настроение е. Но Моли не го е опознала и си мисли, че й се сърди!

— Искаш ли да ти кажа какво да правиш? — попита Ридра след кратка пауза.

— Знаете ли?

— Да. Предполагам, че страдаш много, дори повече, отколкото ако наистина не се разбирате. Това е така, защото ги обичаш, а ти се струва, че с нищо не можеш да помогнеш. Но не е така!

— Защо?

— Защото и те те обичат.

Рон замря в очакване.

— Когато Кали изпада в лошо настроение, Моли не знае как да се отнася с него, така ли?

Той кимна.

— Тя говори на друг език, а Кали не я разбира.

Ново кимване.

— Ти можеш да разговаряш с двамата, нали? Но не трябва да си посредник, това не е средство. Обаче би могъл да ги научиш да правят това, което правиш ти.

— Да ги науча?

— Как действаш с Кали, когато е в лошо настроение?

— Чеша го зад ушите. Докато не започне да се смее. Тогава го събарям на пода.

— Много добре. Дано да подейства. Покажи го на Моли. Тя е спорна натура. Отначало нека потренира на теб, докато не свикне да го прави както трябва.

— Не искам да ме чешат зад ушите!

— Понякога се налага да правим жертви — тя се опита да сдържи усмивката си, но не успя.

Рон се почеса по челото.

— Да… Май е така.

— Също така трябва да научиш Кали да разговаря с Моли.

— Но и аз не знам думите! Просто се сещам по-бързо от него.

— Ако Кали знае думите, това ще помогне ли?

— Разбира се!

— В каютата имам учебник по кисуахили^[3]. Ще му го дам, когато се върнем на кораба.

— О, прекрасно! — Рон спря, отстъпи обратно към храстите. — Само че Кали не обича да чете.

— Ще му помогнеш.

— Да го науча?

— Точно така.

— Мислите ли, че ще ме послуша?

— За да се сближи с Моли? — попита Ридра. — Сигурно ще те послуша.

— О, да! — Рон се изправи като пружина. — Да! Ще ме слуша!

— Ще дойдеш ли вътре? Вечерята е след няколко минути.

Рон се обърна към перилата и се загледа в яркото небе.

— Тук имат прекрасен щит.

— Да, за да не ги изгори Белатрикс — обясни Ридра.

— Сигурно затова не се замислят над това, което вършат.

Тя повдигна вежди. Момчето се вълнува от истината и лъжата, дори от семейните проблеми на дворянството.

Напрегнатите рамене на Рон й подсказаха, че той ще дойде по-късно — иска да размисли още малко. Ридра премина двойната врата и започна да слиза по стълбата.

— Видях ви когато излизахте и реших да почакам, докато се върнете.

Не го беше виждала никога преди. Черно-синята коса обрамчваше лицето, което беше твърде грубо за възрастта му — около тридесет години. Направи крачка встрани, освобождавайки пътя с невероятно икономично движение. Изчака Ридра да се приближи и кимна към хората в залата. Показа барона, който се движеше сам в средата на помещението.

— Този Касиус има много гладен поглед.

— Чудя се само колко ли е гладен? — каза Ридра, но веднага почувства неопределена тревога.

Баронесата се приближи до мъжа си, за да се посъветва дали вечерята да започва или да изчакат още пет минути, или по друга важна работа.

— Какъв брак може да има между тези двамата? — попита непознатият със снизходително учудване.

— Сравнително прост, мисля — отвърна Ридра. — Имат си занимание — да се безпокоят един за друг.

Вежлив въпросителен поглед. Като видя, че няма да последват разяснения, мъжът отново се обърна към тълпата.

— Имат доста странни лица, когато гледат насам, мис Вонг.

— Смеят се.

— Бандикути! Ето на какво приличат — на стадо бандикути. Интересно дали им влияе изкуственото небе?

Ридра почувства, че започва да се дразни.

Той се засмя.

— Бандикути, болни от таласанемит!

— Може би. Вие не сте ли от Дворовете? — начинът му на изказване говореше, че не е свикнал с изкуственото небе.

— От Дворовете съм.

Поразена, тя се канеше да го разпита по-подробно, но в този момент уредбата провъзгласи:

— Дами и господа, храната е сервирана!

Непознатият галантно й стори път и тръгна след нея, но когато в края на стълбата тя се обърна, той вече беше изчезнал. Отправи се към масата сама.

Под арката между двете зали я чакаха баронът и жена му. Баронесата я хвана под ръка, музикантите настройваха инструментите си.

— Оттук, моля.

Тя премина през тълпата заедно със снажната хазяйка. Застанаха до дългата маса.

— Нашите места са тук.

Ридра получи съобщение на езика на баските: „… Капитане, в записващото устройство на кораба се появи текст.“ Малък взрив в мозъка й я накара да спре рязко.

— Вавилон-17!

Баронът се обърна към нея.

— Да, Капитан Вонг?

Тя неуверено се вгледа в сухото му лице.

— Има ли тук някакви материали или документи, които се нуждаят от особена охрана?

— Всичко се охранява автоматично. Какво има?

— Бароне, тук ще има диверсия. Може вече да е започнала.

— Но как…

— Сега не мога да ви обясня, но най-добре ще е да се уверите дали всичко е наред.

Почувства, че отново се напряга.

Баронесата докосна ръката на мъжа си и заяви с неочаквана студенина в гласа:

— Феликс, това е вашето място.

Вер Дорко приближи стола си, седна и безцеремонно отвори плота на масата. Отдолу се показа контролно табло. Гостите вече заемаха местата си. На двадесет крачки от себе си Ридра видя Брас, разположен в специален хамак, закачен там заради гигантското му блестящо тяло.

— Седнете тук, скъпа моя. Нека започнем вечерята, сякаш нищо не се е случило. Мисля, че така е по-добре.

Ридра седна до барона, а съпругата му внимателно се намести вляво от нея. Вер Дорко говореше нещо в малък микрофон. На малкия екран едно след друго се появяваха изображения, които тя не можеше да разгледа от мястото си… След известно време домакинът каза:

— Засега няма нищо, Капитан Вонг.

— Не му обръщайте внимание — намеси се баронесата. — Това тук е много по-интересно!

Изпод масата се появи малък панел с бутони.

— Забавна играчка — продължи да бъбри баронесата. — Мисля, че всичко е готово — подпухналият й показалец докосна един бутон и светлината в залата започна да намалява. — Управлявам хода на вечерята, като просто натискам необходимия бутон когато трябва. Вижте сега!

Тя натисна друг бутон.

По цялата маса се отвориха капаци и оттам се появиха фруктиери с плодове — захаросано грозде, няколко сорта ябълки и пъпеши, напълнени с мед и орехи.

— Вино! — каза баронесата и натисна поредния бутон.

До всеки от стотиците прибори се появиха чаши. Заработи невидим механизъм и ги напълни догоре с пенлива, искряща течност.

— Вдигнете си чашата, скъпа. Да пием! — възкликна баронесата.

— В арсенала всичко е наред, струва ми се — обади се баронът. — Привел съм всички специални отреди в повишена готовност. Сигурна ли сте че точно сега ще има диверсия?

— Ако не сега, то след две-три минути. Най-вероятно нещо ще се взриви или някоя важна система ще откаже.

— Остава ни само да чакаме. Между другото, нашите прибори също са засекли този Вавилон-17.

— Опитайте това, Капитан Вонг — баронесата й подаде плод манго. Ридра отхапа и усети, че е пропит с ликьор.

Повечето гости вече бяха седнали. Ридра видя как едно момче от взвода — Майкъл — претърсва масата за картата с името си. Забеляза и непознатият, който я спря на стълбата. Той забързано вървеше към тях, без да обръща внимание на останалите гости.

— Това вино не е от грозде, а от сливи — отбеляза баронесата. — Малко е силничко, но е в хармония с плодовете. Гордея се със сливите, които съм отгледала! Знаете ли, да отглеждаш сливи чрез хидропоника е истински кошмар, но успяхме да получим превъзходни плодове!

Майкъл най-сетне откри мястото си на масата и нетърпеливо бръкна с две ръце във фруктиерата. Непознатият вече заобикаляше масата. Кали държеше във всяка ръка по чаша вино и местеше погледа си ту към едната, ту към другата, стараейки се да определи коя съдържа повече.

— Може би — бърбореше баронесата — трябваше за начало да предложим ликьор? Или сок от грозде? Или трябваше да започнем със сандвичи? Много лесно се приготвят. Обаче никога не мога да реша…

Чернокосият мъж се приближи до барона, наведе се над рамото му, погледна в екрана и прошепна нещо. Вер Дорко се обърна към него, опря се с две ръце на масата, започна да се изправя и… падна! На врата му се процеди струйка кръв.

Ридра беше зашеметена. Убийство. В главата й се подреди мозайка и се получи думата „убийство“. Тя скочи.

С дрезгав вик баронесата стана, отблъсквайки креслото си. Протегна ръце към мъжа си. Главата й се затресе.

Ридра видя как непознатият изважда вибропистолет. Като в сън се протегна и блъсна баронесата. Изстрелът беше отправен надолу и разби панела, с който домакинята командваше вечерята.

Баронесата се хвърли към съпруга си. Дрезгавият й стон се превърна във вопъл. Слабите й женски ръце не успяха да вдигнат Феликс Вер Дорко и тя се отпусна на колене пред тялото, като продължаваше да крещи сърцераздирателно.

Гостите наскачаха от местата си. Разговорите се смениха с викове.

Панелът за управление на масата бе счупен и фруктиерите бяха изместени от блюда с печени фазани, украсени със захаросани глави и блестящи опашки. Почистващите механизми не работеха. Супниците и чиниите със сандвичи също изскочиха на плота, а фруктиерите се преобърнаха и паднаха на пода. Цялата зала бе осеяна с плодове.

Сред целият шум Ридра долови свистенето на вибропистолета — вляво, отново вляво, след това вдясно. Тичащите гости пречеха на видимостта. Още веднъж чу смъртоносната мелодия на вибропистолета и видя как доктор Крейн се разполови, предизвиквайки ужас у обкръжаващите го, бялата му коса се разпиля и закри лицето.

От недрата на масата, избутвайки фазаните, се появиха блюда със запечено агнешко. Чашите се катурнаха върху румената кехлибарена коричка и виното зашипя, изпарявайки се. Храната падаше обратно в отверстията на масата. Ридра почувства мирис на изгоряло.

Промъкна се и хвана чернобрадия дебелак за ръката.

— Помощник, изведете момчетата.

— Какво мислите, че правя, Капитане?

Тя се устреми нататък, покрай масата, осеяна с димящи дупки. Изискано източно ястие — варени банани, потопени в мед и изстудени в лед — изскочи на плота. Искрящите вкуснотии се сипеха по пода, медът се захаросваше на блестящи кристалчета. Гостите настъпваха плодовете, мачкаха ги, хлъзгаха се, падаха.

— Обичате ли да се возите на банани, Капитане? — попита Кали. — Какво става тук?

— Заведи Рон и Моли на кораба!

Появи се и кафето. Сблъсквайки се с купищата храна, кафениците се преобръщаха и заливаха гостите с горещото си съдържание. Някаква жена закрещя, размахвайки изгорената си ръка.

— Това вече не е смешно — отбеляза Кали. — Ще ги изведа.

Той се отправи да обходи масата, а Ридра спря Помощника и го попита:

— Знаете ли какво е това бандикут?

— Малко злобно животинче. Торбесто…

— А-ха, спомних си. Ами таласанемия^[4]?

— Страхотно време за въпроси! Разновидност на анемията^[5].

— Това го знам. Каква точно? Нали сте медик?

— Чакайте да си помисля. Всички сведения за медицината съм получил от хипнокурс… Сетих се! това е наследствена болест, кавказки еквивалент на анемията на сърповидните клетки — червените кръвни телца се разрушават, хемоглобинът^[6] изчезва…

— … Хемоглобинът изчезва и клетките се разрушават от осмотичното налягане! Ясно… Време е да се махаме от този ад.

Недоумяващият помощник тръгна към изхода. Ридра го последва, но се подхлъзна на залетия с вино под и се хвана за Брас, който се оказа до нея.

— Вни’ателно, Ка’итане!

— Изчезвайте оттук, момчета! — изкомандва тя. — И по-бързо!

— Искате ли отгоре? — попита Брас с усмивка и се отпусна на четири крака.

Ридра седна на гърба му и с двете ръце се вцепи в гривата. Мощните мускули, подхвърляли Сребърният Гущер, се издуха като хълмове и Брас се понесе през залата. Гостите отскачаха изплашени. Най-после стигнаха до арковидния изход.