Самюъл Дилейни
Вавилон 17 (6)

VI

Скъпи Моки!

Когато получиш това писмо, аз от два часа ще летя. След половин час ще се развидели. Искам да поговоря с теб, но реших да не те будя отново.

С чувство на носталгия се качих на борда на стария кораб, строен в заводите на Фобос^[1]. Казва се „Рембо^[2]“ (името е намек за стихотворението на Артър Рембо „Пияният кораб“ — помниш ли? Идеята беше на Моуъл). Названието предизвиква у мен приятни спомени. Потеглям след двадесет минути.

Стоя до товарния шлюз и оглеждам космодрума. Черните игли на корабите се извисяват около мен. На изток се виждат сините сигнални огньове и трептенията на силовите мезонни полета. В момента всичко е спокойно. Мисля си за безумната нощ, през която набрах екипажа — минах през целия Транспортен град, ходих в Моргата, возих се на метро и монорелсова линия… Толкова гръмка и бурна в началото, а сега е толкова спокойна.

За да подбереш добър пилот, трябва да го наблюдаваш как се бори. Опитният капитан може точно да оцени рефлексите му, като следи действията му на арената. Само че аз не съм толкова опитна.

Помниш ли, че ми спомена за четене на мускулни реакции? Може би си прав. Тази нощ срещнах един юноша, Навигатор, който изглеждаше като завършена творба на Бранкуши. Според мен, Микеланджело е искал да види човешкото тяло точно такова. Той е роден в Транспортния град и познава борбата до най-малки подробности. Наблюдавах го как реагира на борбата на моя пилот. По неговите реакции получавах точна представа какво става на арената.

Предполагам, че си запознат с теорията на Де Форе, според която психоиндексите имат аналогии в мускулните реакции (модификация на старата теория на Вилхелм Рейх за мускулните движения). Мислех за нея тази нощ. Младежът, за когото ти споменах, е бил член на разбита тройка — двама мъже и една жена, която загинала при схватка със Завоевателите. Тези двамата едва не ме докараха до истерия. Но успях да се овладея. Дори ги заведох в Моргата и им намерих нова партньорка. Това е почти невероятно. Според мен до края на живота си ще го считат за чудо. Главните условия са регистрирани в картотеката: жена, Първи Навигатор, загубила двама мъже. Но как да съгласувам психоиндексите им? Уточних тези на Рон и Кали, като следях какво говорят и как се държат. Труповете са нанесени в регистратора по психоиндекси, така че оставаше само да подбера най-подходящият. И тогава ме осени гениална идея. Избрах шест млади жени, отговарящи на всички условия. Оставаше да направя правилният избор. Направих го. Момиче от провинцията Н’года в Пан-Америка. Умъртвила се е преди седем години. Загубила двамата си мъже при нападение на Завоевателите и се върнала на Земята в разгара на Депресията. Сигурно помниш какви бяха тогава отношенията между Пан-Америка и Америказия. Бях сигурна, че не знае английски. Съживихме я и моята догадка се потвърди. Психоиндексите им може би щяха леко да се разминават. Но докато започнат да се разбират — ще се наложи да не научат на това, — кривите на съвместимост ще съвпаднат напълно.

Главната причина, поради която се заех да ти пиша, е Вавилон-17. Казах ти, че го разшифровах достатъчно, за да разбера къде ще бъде следващата диверсия. Това е Съюзът на Военните Дворове в Армседж. Искам, просто за всеки случай, да знаеш къде отивам. Измъчва ме една мисъл — какъв мозък може да използва такъв език? И защо? Наплашена съм като дете, обаче загадката също така ме забавлява. Взводът пристигна преди един час. Всички са мили, неопитни младоци. След няколко минути трябва да се срещна с Пълномощника (той е дебел, закръглен, с черна коса и тъмни очи, движи се бавно, но мисли бързо). Знаеш ли, Моки, докато набирах този екипаж, грижата ми беше само една (те, разбира се, всички са добри професионалисти) — да са хора, с които мога да говоря и да ме разбират. Те са точно такива.

С много обич:

Ридра