Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Babel-17, 1966 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Мадански, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,1 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ВАВИЛОН 17. 1996. Изд. Камея, София. Биб. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.7. Роман. Превод: [от англ.] Иван МАДАНСКИ [Babel 17, by Samuel DELANY]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 272. Цена: 135.00 лв. ISBN: 954-8340-14-3 (грешен); ISBN: 954-8340-09-7 (поправен).
История
- —Добавяне на анотация
- —Добавяне
II
Бътчър, аз не знаех! Не бих могла да знам!
В мозъците им се понесе ехото на вика й: Не бих могла… Не бих могла…
Казах на Брас, че говорите език, в който липсва думата „аз“ и че не се сещам за такъв език: Но има един, и той е Вавилон-17!…
Конгруентните синапси[1] се движеха хармонично, докато не възникна определен образ. Тя го пое и видя…
… В самостоятелната си килия на Титан той рисува карта над неприличните надписи, драскани от затворниците в продължение на две столетия, която след бягството му ще изпрати преследвачите в противоположна посока. Килията, в която прекара последните три месеца, имаше площ само четири квадратни метра. Собствените му метър и деветдесет и пет бяха изтощени от глад. Тежеше само шестдесет и пет килограма и бавно, но сигурно умираше.
Чрез тройно въже от думи успя да се измъкне от затвора: глад-стълба-дирек, да умре-да различи-да вземе, мрежа-промяна-шанс…
Той си взе печалбата от касиера и се канеше да напусне „Казино Космик“, когато тъмнокосото крупие му прегради пътя, гледайки със странна усмивка торбата му, пълна догоре с кулюри.
— Не искате ли да опитате още веднъж, сър? Мога да ви предложа нещо, което сигурно ще заинтересува играч от вашата класа.
Заведоха го при тримерна магнитна шахматна дъска с полирани керамични фигури.
— Ще играете срещу нашия компютър. При всяка загубена фигура ви се отнемат хиляда кредита. Ако спечелите фигурата, получавате също толкова. Шахът ви дава или ви взема пет хиляди. При мат печелите или губите хиляда ставки…
Искаха да му вземат прекалено голямата печалба.
— Ще отида до хотела да взема пари — каза той на крупието.
Онзи се усмихна и твърдо заяви:
— Казиното настоява да играете!
Тя очаровано проследи как Бътчър вдигна рамене, обърна се към дъската и… за седем хода даде на компютъра „детски мат“. Мълчаливо му наброиха един милион кредита, но на три пъти се опитаха да го убият, докато се добере до изхода. Не успяха, обаче този спорт беше по-добър и от игрите.
Наблюдавайки неговите действия и реакции в тази ситуация, мозъкът й се блъскаше вътре в неговия, извивайки се от болката или удоволствието, които изпитваше той, от чуждите емоции, сякаш бяха лишени от собственото си „аз“ — неизразителни, механични, съблазнителни, митични… Бътчър…
Тя се опита да прекъсне неконтролируемото въртене…
… ако през цялото време сте разбирали Вавилон-17 — бушуваше в мозъка й, — защо сте го използвали за игри, за ограбване на банка, а само след един ден сте изгубили всичко и дори не сте направили опит да си възвърнете част от него?
— На мен? Тогава нямаше „аз“.
Тя отново се вмъкна в мислите му и го поведе след себе си по извивките на паметта.
— Светлина… вие правите! Вие правите светлина! — крещеше той ужасен.
Тя беше свикнала с емоционалния водопад на думите и затова попита:
— Бътчър, на какво прилича моят мозък вътре във вашия?
— На много, много ярко движение! — стенеше той чрез аналитичната точност на Вавилон-17, който беше груб като неодялан камък, за да изрази многочислените образи и картини, тяхното съчетание и разграничени.
— Това означава да си поет — обясни тя, веднага привеждайки в ред мисловните течения. — Но на гръцки поет означава СЪЗДАТЕЛ или СТРОИТЕЛ.
— Ето я! Тази картина! А-ах! ТОЛКОВА Е ЯРКА!
— Една толкова проста семантична[2] връзка? — тя беше поразена.
— Но гърците са били поети преди пет хиляди години, а вие сте съвременен поет. Вие съединявате думите на големи разстояния, а техния празник ме заслепява! Вашите мисли са еднороден огън, дори и сенките не мога да схвана. Те звучат като нежна мелодия, която ме разтърсва!
— Това е така, защото никога по-рано не сте срещали подобно нещо. Но все пак аз съм поласкана.
— Толкова сте велика вътре в мен! Виждам картина: съзнанията на престъпник и поет се сливат в един мозък, споени с езика като със смола, между тях…
— Да, започнах да мисля за…
— Мислите летят, имената на Бодлер… а-ах!… и Вийон!
— Това са древни френски по…
— Прекалено ярко! Прекалено ярко! Моето „аз“ не е достатъчно укрепнало, за да издържи! Ридра, когато се взирам в нощта и звездите, това е един пасивен акт, но вие на всичко придавате характерна окраска — при вас дори звездите имат още по-ярък, много цветен ореол…
— Това, което възприемате, ви променя, Бътчър! Но вие имате нужда.
— Аз… трябва… тази светлина! Във вас виждам огледало, а в него картините и образите се смесват, въртят и променят!
— Моите стихове! — това бе объркване поради внезапната голота. Определенията за „аз“ са по-точни и по-величествени.
Тя продължи:
— Вие придавате на моите думи значения, които едва забелязвам. Какво ме заобикаля? Какво представлявам аз, обкръжена от вас?
Тя го видя как извършва грабеж, убийство, нанася телесни повреди. Семантичната разлика между мое и твое беше разрушена при сблъсъка на синапсите.
— Бътчър, чух как звучи това във вашите мускули — самотата, която ви е накарала да убедите Джебъл да измъкне „Рембо“, просто за да имате някого до вас, който може да говори на вашия аналичен език. По същата причина се опитвахте да спасите детето.
Образите нахлуха в мозъка й.
Прекрасната вечер бе осветена от луната Алено. Колата леко бръмчеше. От нетърпение той докосна кормилото с върха на лявата си шпора. Лил се смееше и обикаляше около него.
— Знаете ли, Бътчър, ако мистър Биг разбере, че сте дошли тук с мен в тази романтична нощ, много ще се разсърди. Наистина ли искате да ме вземете със себе си в Париж, когато приключите със задълженията си тук?
Неизразимата топлота в него бе примесена с нетърпение. Влажното й рамо в неговата ръка, червените й устни. Тя бе вдигнала кехлибарената си коса високо над дясното ухо. Тялото й преливаше от вълнуващи движения, когато се обръщаше към него.
— Ако ме излъжете за Париж, ще кажа на мистър Биг. Ако бях умно момиче, щях да изчакам, докато ме измъкнете от тук, преди да ви разреша… да се сприятелим — дъхът й ухаеше в знойната нощ. Той хвана и другото й рамо. — Бътчър, избавете ме от тази гореща мъртва планета. Блата, пещери, дъжд! Мистър Биг ме плаши! Вземете ме в Париж, отървете ме от него! Не бива да се преструвате. Аз наистина искам да замина с вас — тя едва чуто се засмя. — Мисля си… е, не съм умница, но все пак…
Той притисна устните си в нейните. С рязък саблен удар счупи врата й. Тя се свлече, очите й все още бяха отворени. Хиподермичната ампула, която се канеше да му забие в рамото, падна от ръката й, претърколи се и замря до педала за газта. Занесе момичето до тресавището и се върна, изплескан до колене с тиня. Седна и натисна бутона на радиостанцията.
— Готово, мистър Биг.
— Много добре. Чух всичко. Елате утре сутринта да си получите парите. Много неблагоразумно беше от нейна страна да се опитва да ми пречи заради някакви си петдесет хиляди.
Колата потегли, топлият вятър изсуши полепналата по ръцете му тиня.
— Бътчър!
— Ридра, това е МОЕ!
— Зная. Но аз…
— Възнамерявах да се добера до мистър Биг след две седмици.
— Къде трябваше да се срещнете?
— В игралните пещери на Минос… веднъж се скри…
… Макар че неговото тяло прилепна за земята под зелената светлина на Крет, дишайки с широко отворена уста, за да не се издаде с друг звук, това беше нейното очакване, нейният страх, нейната тревога. Товарачът с червения комбинезон спря и изтри потта си с носна кърпа. Бърза крачка напред, потупване по рамото. Човекът учудено се обърна. Силните ръце се сключиха около гърлото му, шпората му разпори корема и вътрешностите се изсипаха върху платформата. Последва бягство по оглушителния вой на сирената, прескачане на чували с пясък, късане на мрежата и захвърлянето й в изуменото лице на пазача, който се обърна и застана с нелепо разтреперени ръце…
— Разбих вратата и избягах — каза й той. — Маскировката подейства и охраната не успя да ми хване следите в обширните полета от лава…
— Разкрийте се пред мен, Бътчър. Покажете ми всичко за бягството.
— От това боли. Дали ще помогне? Не знам…
— Но в мозъка ви няма думи. Само Вавилон-17, като мозъчен шум на компютър, зает с чисто синаптичен анализ.
— Да… Вече започнахте да разбирате…
… той трепереше в ревящите пещери на Дис, където девет месеца беше затворен, ядеше храната на любимото си куче Лони, после самият Лони, почти замръзна, докато се опитваше да преодолее ледените планини. Изведнъж планетоидът излезе от сянката на Циклоп, проблясващата Цецера изгря в небето. Четиридесет минути по-късно мътната вода в пещерата му стигаше до кръста. Когато най-сетне успя да измъкне всъдехода, водата беше гореща. Двата километра до терминатора[3] ги измина с максимална скорост. Успя да включи автопилота миг преди да загуби съзнание от невероятната жега. Всичко това се случи само десет минути преди да настъпи Божествения полумрак.
— Трябва да ви открия из дебрите на изгубената ви памет, Бътчър. Кой сте били преди Нови Ню Йорк?
Той се обърна към нея. Излъчваше нежност и загриженост.
— Изплашена ли сте, Ридра? Както преди…
— Не, не както по-рано. Вие ме научихте на някои неща и това промени картините в моя свят, промени самата мен. Мисля, че се страхувах, защото не можех да върша всичко като вас, Бътчър. — Белият пламък стана светлосин и затрепери. — Страхувах се, защото вършех всичко по мои си причини, а не поради отсъствието на вашите причини. Защото, Бътчър, аз съм формата, а вие сте същността. Сега аз съм много повече, отколкото бях по-рано, и не знам дали да ви благодаря или да ви проклинам за това, което ми показахте.
А нещо в нея крещеше, заекваше и утихваше. Тя се превърна в мълчание, в това мълчание увисна очакването, че той за първи път ще проговори сам.
— Вгледайте се в себе си, Ридра.
Отразена в него, тя видя в себе си нарастваща светлина, тъмнина без думи, силен шум! И извика името и формата — счупените платки на кораба!
— Бътчър, лентите са могли да бъдат направени в каютата ми само в мое присъствие! Разбира се!
— Ридра, бихме могли да ги контролираме, ако ги назовем!
— Сега ли? Първо трябва да назовем себе си. А вие не знаете кой сте!
— Вашите думи, Ридра. Ще успеем ли да използваме вашите думи, за да разберем кой съм аз?
— Не, Бътчър, не и моите думи. Може би вашите, може би Вавилон-17.
— Не…
— Аз съм формата — прошепна тя. — Повярвайте ми, Бътчър, аз съм формата, а вие сте същността.