Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Babel-17, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 14гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВАВИЛОН 17. 1996. Изд. Камея, София. Биб. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.7. Роман. Превод: [от англ.] Иван МАДАНСКИ [Babel 17, by Samuel DELANY]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 272. Цена: 135.00 лв. ISBN: 954-8340-14-3 (грешен); ISBN: 954-8340-09-7 (поправен).

История

  1. —Добавяне на анотация
  2. —Добавяне

ЧАСТ ПЪРВА
РИДРА ВОНГ

I

Това е град-пристанище.

Тук небето изглежда ръждиво от дима. Промишлените газове заливат нощта с оранжево, розово, пурпурно и други оттенъци на червеното. На запад сновящите нагоре-надолу ракети разкъсват облаците, доставяйки товари на звездните центрове и спътниците. Но това е и един загниващ град — мислеше си генералът, докато заобикаляше купищата мръсотия и отпадъци, струпани на ъгъла на улицата.

От времето на Нахлуващите шест пагубни Депресии — по няколко месеца всяка — задушиха града, чийто живот пулсираше само благодарение на междузвездната търговия. Въпросът беше в това как изобщо подобен град може да функционира? За последните двадесет години генералът шест пъти си задаваше този въпрос. А отговорът къде е? Може би въобще го няма.

Паника, метежи, пожари, канибализъм…

Генералът погледна силуетите на товарните кули, извисени над монорелсовата линия на фона на порутените здания. Тук улиците бяха по-тесни. Насам-натам сновяха транспортни работници, хамали, десетки астронавти, облечени със зелени униформи, и орди бледи мъже и жени, ръководещи сложните и оплетени митнически операции. Сега са спокойни, имат работа и дом, мислеше си генералът. От Нахлуването бяха изминали двадесет години. Всички тези хора гладуваха по време на Депресиите, разбиваха витрини, грабеха, бягаха с крясъци пред водните струи, зъбите им се чупеха от липса на калций, гризяха трупове…

Що за животно е човека? Задаваше си този абстрактен въпрос, за да прогони спомените. По-лесно е да мисли за „животинското у човека“, отколкото да се сеща за времето на Последната Депресия, за жената, седнала насред тротоара и прегърнала скелета на рожбата си, или за трите изтощени десетгодишни момиченца, които го нападнаха с бръсначи посред бял ден на улицата (… една от тях свирна и в ръката й заблестя метал: „Ела тук, Бифтек! Ела и ме вземи, Лангет…“ Той използва карате…), или пък за ослепелият, който вървеше по булеварда и непрестанно крещеше от болка.

Сега тези бледи, прилични мъже и жени разговарят тихо и се стараят да не издават чувствата си с гримаси. Сега те си имат бледи, прилични патриотични идеи: „Да работим за победа над завоевателите“. Според тях Алона Стар и Кип Риак са добри в „Звездни ваканции“, но Роналдо Кувър е най-добрият сериозен актьор. Слушат музиката на Хи Лайт (или не я слушат, помисли си генералът, спомняйки си за бавните танци, при които партньорите не се докосват). Службата в Митницата им гарантира спокоен живот. Може и да е по-интересно да работиш непосредствено в Транспорта, дори според филмите е по-весело, но в действителност транспортниците са толкова странни…

Интелектуалците и мъдреците обсъждаха поезията на Ридра Вонг.

Те често говорят за Нахлуването, и от с все същите фрази, до болка познати от двадесетгодишното им повтаряне по телевизията и вестниците. Рядко споменават Депресиите, само мимоходом.

Вземи който и да е от тях, вземи един милион. Кои са те? Какво искат? Какво биха казали, ако им се предостави такава възможност?

Гласът на Ридра Вонг се превърна в откритието на века. Генералът си спомни редове от една рецензия. Най-парадоксалното бе, че сега военния ръководител отиваше на среща с Ридра Вонг, преследвайки напълно конкретна военна цел.

Запалиха уличните лампи и отражението на генерала изведнъж се появи върху златистата витрина на бара. Добре, че не съм с униформа. Видя във витрината да се отразява висок, мускулест петдесетгодишен човек с властно лице, сякаш изсечено от камък. Генералът се чувстваше неудобно, облечен със сивата щатска униформа. Докато навърши тридесет години създаваше впечатление на „голям и непохватен“. По-късно — промяната съвпадна с Нахлуването — говореха за него като за „масивен и властен“.

Влезе в бара…

И изумен прошепна:

— Господи, тя е прекрасна! Дори няма нужда да я търся в тълпата. Не знаех, че е толкова красива, по телевизията не си личи…

Тя се обърна към него (видя фигурата на генерала в огледалото), стана от стола, усмихна се.

Той се приближи, хвана й ръката. Думите „Добър вечер, мис Вонг“ застанаха на гърлото му, когато направи опит да ги произнесе. Тя заговори.

На устните — червило с цвят на мед. И очите й — като медни дискове.

— Вавилон-17 — каза тя. — Все още не съм се оправила с него, мистър Форестър.

Везана рокля с цвят на индиго, косата пада като нощен водопад върху плещите.

— Не се учудвам, мис Вонг — отвърна той.

Изумително, помисли си генералът, гледайки събеседницата си. Сега си слага ръката на масата и се обляга на стола. Под синята везана рокля играе бедрото. Всяко нейно движение ме удивлява, поразява и не мога да си събера мислите. Изважда ме от равновесие, а може би действително…

— Не се придвижих по-напред от вашите военни специалисти.

Меката линия на устните й се изви във вежлива усмивка.

— Ако изходя от онова, което знам за вас, мис Вонг, това също не ме учудва.

Коя е тя? Генералът задаваше въпроса на абстрактен събеседник. Питаше собственото си отражение. Питаше за нея. Много, много въпроси. Трябва да знам всичко за нея. Важно е. Трябва да знам.

— Първо, генерале, Вавилон-17 не е шифър.

Мисълта му се върна към предмета на разговора.

— Не е шифър? Мислех, че криптографския отдел установи, че… — той се запъна. Не беше сигурен в заключенията на криптографския отдел, а и искаше да спечели време, за да се отскубне от рифовете на скулите й, да излезе от пещерите на очите й.

Генералът напрегна мускулите на лицето и заповяда на мислите си да се върнат към Вавилон-17. Нахлуването — Вавилон-17 може да се окаже ключът към прекратяването на една двадесетгодишна война.

— Искате да кажете, че опитите ни да дешифрираме Вавилон са безсмислени, така ли?

— Това не е шифър — повтори тя. — Това е език.

Генералът се намръщи.

— Както и да го наречеш — шифър или език, — засега не сме го разгадали. Отдавна започнахме да работим над него, но все още сме дяволски далече от целта.

Напрежението от последните месеци си казваше думата — езикът му стана непослушен, а гласът — дрезгав. Усмивката й изчезна. Ръцете й бяха на масата. Прииска му се да заглади впечатлението от последните си думи.

— Вие лично свързан ли сте непосредствено с работата на криптографския отдел? — гласът на Ридра звучеше успокояващо.

Той поклати глава.

— В такъв случай ще ми позволите да ви обясня някои неща. Най-общо, мистър Форестър, има два типа шифри. Към първият вид се отнасят букви или символи, използвани вместо букви, които се разместват и преобразуват в съответствие с някакъв модел. При вторият случай букви, думи или групи от думи се заменят от други букви, символи или думи. Шифърът може да се отнася към един от двата типа или да е комбинация между тях. Но и двата вида имат едно общо свойство — щом намерите ключа, остава ви само да го използвате и се получават логични изречения. Езикът обаче си има своя собствена вътрешна логика, собствена граматика, свой начин за обличане на мислите в думи с незначителни отклонения в смисъла. Няма ключ, който да пасне на всички смислови значения, застъпени в езика. В най-добрия случай ще получите само приблизително значение.

— Искате да кажете, че Вавилон-17 се преобразува в друг език?

— Съвсем не. Това беше първото, което проверих. Може да вземем вероятното разположение на различните елементи на Вавилон и да видим дали имат нещо общо с разни езикови образци, дори да са разположени в друг порядък. Не, Вавилон-17 е самостоятелен език, който засега не разбираме.

— Ясно — Форестър се опита да се усмихне. — Според вас това не е шифър, а чужд език, и ние се налага да отстъпим.

Дори да е поражение, от нейните устни не излиза толкова горчиво.

Обаче Ридра поклати глава.

— Страхувам се, че не ме разбрахте правилно. Един неизвестен език може да се разбере и без превод. Например линейния Бихетски език. Но за да стане така и с Вавилон-17, трябва да знам много повече.

Генералът, изумен, повдигна вежди.

— Какво още искате да знаете? Дадохме ви копия от всички образци. Когато получим нова информация, непременно…

— Генерале, трябва да знам за Вавилон-17 всичко, което ви е известно — къде сте го открили, кога, при какви обстоятелства. Ключът към загадката може да е навсякъде.

— Предадохме ви цялата информация, с която раз…

— Дадохте ми десет страници машинописен текст, писан през два интервала, който съдържаше шифър с кодово название Вавилон-17. Попитахте ме какво означава. Нищо не мога да кажа, изхождайки от толкова оскъдна информация. Дайте ми още данни и ще се постарая да ви зарадвам. Много е просто.

Ако всичко е толкова просто, помисли си генералът, никога не бихме се обърнали към вас, Ридра Вонг.

Тя каза:

— Ако всичко е толкова просто, никога не бихте се обърнали към мен, генерал Форестър.

Той замря. За миг повярва, че тя умее да чете мисли. Не, разбира се, просто би трябвало да знае. Трябва ли?

— Мистър Форестър, вашите специалисти успяха ли да определят, че това не е шифър, а език?

— Ако са успели, на мен не ми е доложено.

— Сигурна съм, че не са. Нахвърлила съм някои забележки по граматиката. А те?

— Не.

— Повярвайте, генерале, всички те знаят много за шифрите, но нямат никакво понятие за същността на езика. Точно поради тази идиотска тясна специализация не работя с тях през последните шест години.

Коя е тя, помисли отново генералът. Сутринта бе получил секретното й досие, но веднага го предаде на адютанта, затова не успя да го прочете. Забеляза само две думи: „Одобрява се“.

Сякаш отстрани генералът чу собствения си глас:

— Може би, мис Вонг, ако ми разкажете за себе си, ще мога по-лесно да говоря пред вас.

Нелогично. Макар че беше произнесено спокойно и уверено. Дали е доловила съмненията му?

— Какво бихте искали да знаете?

— Зная много малко — името ви и това, че допреди няколко години сте работила във военния криптографичен отдел. Независимо от младостта си сте имала отлична професионална репутация. Работещите в отдела си спомниха за вас, макар че сте напуснали преди шест години. Цял месец безуспешно се бориха с Вавилон-17 и единодушно заявиха: „Обадете се на Ридра Вонг“. — Той замълча. — Казахте, че сте успяла да разберете нещичко. Значи правилно са ме насочили.

— Да пийнем — предложи Ридра.

Келнерът остави на масата две малки зеленикави чаши. Тя отпи, но не преставаше да го гледа. Очите й, помисли генералът, са извити като разперени криле.

— Не съм от Земята — започна Ридра. — Баща ми беше инженер по свръзката в звездния център Х-II-В, малко зад орбитата на Уран. А майка ми — преводачка в Съда на Външните Светове. До седмата си година израснах в звездния център. Там почти нямаше деца. През петдесет и втора се преселихме на Уран-ХХVII. Когато навърших дванадесет години, вече знаех седем земни езика и разбирах още пет извънземни. Запаметявах езици така, както повечето хора запомнят мелодиите на популярни песни. Родителите ми загинаха по време на втората Депресия.

— Вие бяхте ли на Уран тогава?

— А вие знаете ли какво е станало там?

— Зная само, че Външните планети пострадаха повече от Вътрешните.

— Значи нищо не знаете. Да, повече пострадаха… — тя дълбоко въздъхна, прогонвайки спомена. — Една глътка не е достатъчна да събуди спомените, макар че… Когато напуснах болницата, бях на път да се побъркам. Наистина имаше такава опасност.

— Да се побъркате?

— Глад — вие, разбира се, знаете за него — плюс невралгична чума.

— Знам и за чумата.

— Както и да е, в крайна сметка се озовах на Земята, приютиха ме роднини. Преминах курс по невротерапия. Само че не ми беше нужен. Не знам как — дали на физиологична или на психическа основа — след тези събития придобих идеална словесна памет. Цял живот съм била на границата… така че нищо чудно. Освен това имам феноменален слух.

— Това не е ли свързано с мълниеносни сметки и визуална памет? Виждал съм как го използват шифровчиците.

— Аз съм посредствен математик и не умея да смятам бързо. Проверявала съм се. Имам високо ниво на зрителна памет и специални реакции — цветни сънища и така нататък. Но основното е точната словесна памет. Още от тогава пиша стихове. През лятото получих работа като преводачка към правителството и започнах да се занимавам с шифри. Съвсем скоро почувствах, че тази работа ми се удава лесно. Но не съм добър шифровчик. Нямам търпение да работя сериозно над текст, който не съм написала сама. Бях нервна — ето още една причина да се отдам на поезията. Обаче простотата на работата ме плашеше. Понякога, когато имах работа и страшно ми се искаше да стигна до отговора, в главата ми започваше да става нещо. Внезапно всичко, което знаех, се съединяваше в едно цяло и аз можех без да се напрягам да чета текста и да говоря за него, а в същото време се чувствах изплашена, уморена и жалка.

Тя погледна към чашата.

— Постепенно се научих да се контролирам. На деветнадесет години имах репутацията на младо момиче, способно да се справи с всичко. Сякаш някакво чудо ми позволяваше да отделям повтарящите се елементи и да намирам граматичен порядък в случайно разбъркани думи, както направих с Вавилон-17.

— Защо напуснахте тази работа?

— Вече ви казах две причини. Третата се заключава в това, че след като осъзнах способностите си, реших да ги използвам за собствени цели. На деветнадесет години зарязах военната служба и… ами… омъжих се и започнах да пиша сериозно. Три години по-късно излезе първата ми книга… — тя вдигна рамене, усмихна се. — За останалото можете да прочете в стиховете ми. Всичко е там.

— А сега хората от пет галактики търсят във вашите образи и метафори отговори на въпросите за величието, любовта и самотата.

Последните три думи се изсипаха от изречението му като скитници от товарен вагон. Тя седеше срещу него и беше велика. тук, откъснат от привичния военен живот, той се чувстваше безнадеждно самотен. И беше безнадеждно… Не!

Това е невъзможно и немислимо, прекалено е просто, за да обясни онова, което се завъртя и запулсира в главата и сърцето му.

— Да пийнем още? — Автоматична защита. Но тя ще го възприеме като автоматична вежливост. Дали ще го възприеме така?

Келнерът дойде и остави чашите.

— Хората от пет галактики — повтори Ридра. — Колко странно! А съм само на двадесет и шест! — Погледът й застина. Първата чаша стоеше недопита.

— На вашата възраст Кийтс е бил вече мъртъв.

Тя повдигна рамене.

— Живеем в странно време, което неочаквано избира герои, млади хора, и също толкова бързо и внезапно се разделя с тях.

Той кимна. Спомни си половин дузина певци, артисти, дори писатели, които биваха обявявани за гении, но само след година-две изчезваха завинаги. Популярността на Ридра Вонг не спадаше вече трета година.

— Аз принадлежа на своето време — каза тя. — Да, бих искала да се отскубна от прегръдката му, но твърде силно съм свързана с него. — Ръката й премина над чашата и се отпусна върху червеното дърво на облегалката. — В армията би трябвало да изпитвате нещо подобно. Е, доволен ли сте от разказът ми? — Тя вдигна глава.

Форестър кимна. По-лесно е да излъжеш с жест, отколкото с дума.

— Добре, генерале, сега ми разкажете за Вавилон-17.

Той се огледа за келнера, но внезапно сияние върна погледа му върху лицето й — оказа се, че тя просто се усмихва, а той с периферното си зрение е объркал усмивката й с проблясък на светлина.

— Вземете — тя побутна втората си чаша. — Не съм се справила с първата.

Той отпи.

— Нахлуването, мис Вонг… Свързано е с Нахлуването.

Слушайки внимателно, тя се наведе над масата и присви очи.

— Всичко започна със серия нещастни случаи — по-точно в началото изглеждаха като нещастни случаи. Сега сме сигурни, че е диверсия. Обхващат цялата територия на Съюза и започнаха през декември шестдесет и осма. Някои — на бойни кораби, други — на кораби от Космическия Флот на Двора. Обикновено излиза от строя най-необходимото оборудване. На два пъти в резултат на взривовете загинаха видни правителствени дейци. Няколко пъти се случи в промишлени предприятия, които произвеждат важна военна апаратура.

— Какво обединява тези „случаи“ освен това, че са свързани с войната? При днешното ниво на развитие на промишлеността всеки подобен случай може да се свърже с войната.

— Обединени са от едно, мис Вонг — от Вавилон-17.

Тя бавно допи съдържанието на чашата си и я постави точно върху мокрия отпечатък, откъдето я беше вдигнала.

— Непосредствено преди, по време и след всяка диверсия пространството се изпълва с радиопредавания от неизвестни източници. Повечето от тях, ако се съди по мощността, работят в радиус от няколко километра. Но някои от тях се вливат в хиперстатичния канал, обхващащ няколко светлинни години. По време на последните три „случая“ записахме тези предавания и им дадохме работно название „Вавилон-17“. Това е. Можете ли да извлечете нещо полезно от тази информация?

— Да. Имате шанс да определите целта на „нещастните случаи“, като прехващате инструкциите за саботаж.

— Нищо не можем да открием! — В гласът на генерала пролича раздразнение. — Няма нищо, освен проклетото бърборене! Някой е забелязал повторенията и е заподозрял съществуването на шифър. Нашите шифровчици изгубиха цял месец, но не постигнаха нищо… Затова се обърнахме към вас.

Генералът замълча в очакване. Най-сетне Ридра проговори:

— Мистър Форестър, необходими са ми оригиналите на записите и пълен отчет, секунда по секунда, ако това е възможно, за всички случаи.

— Не съм сигурен дали е възможно.

— Ако нямате такъв отчет, постарайте се да го съставите до следващият „случай“. Ако тези радиопредавания представляват беседа или диалог, аз ще успея да изясня за какво става дума. Бихте могли сам да забележите, че в копията, които ми предостави криптографския отдел, не е обозначено коя реплика на кого принадлежи. Накратко — наложи се да превеждам извънредно сложен текст, в който отсъства пунктуация и дори паузи между думите.

— Може би ще успея да ви осигуря всичко, освен оригиналните записи.

— Постарайте се. Налага се сама да съставям транскрипция, със свое оборудване.

— Ще направим всичко отново, по вашите инструкции.

Тя поклати глава.

— Трябва да направя всичко сама. Нищо не мога да ви обещая. Целият проблем е във фонематичните[1] и алофоничните[2] противопоставяния. Вашите хора не са разбрали, че това е език, и не са се заинтересували…

— Какви са тези противопоставяния? — прекъсна я генералът.

— Сигурно сте чували как някои хора, родени в Азия, бъркат звуците Р и Л, когато говорят на западни езици. Това е така, защото в много източни езици тези звуци са алофони, те ги чуват и пишат по един и същи начин. Друг пример е съчетанието „th“ в английските думи „they“ и „theater“.

— Каква е разликата?

— Произнесете ги и се вслушайте. Единият звук е ясен, другият — глух. Различават се като В и Ф. Само че в английския език това са алофони и вие ги използвате като една фонема. Така че проблемът на всеки чужденец е в транскрипцията на езика, който не му е роден, защото той просто чува различията, които липсват в матерния му език.

— Как възнамерявате да постигнете целта си?

— Ще приложа знанията си за звуковите системи на различните езици и… интуицията.

— Пак ли тайнственото „озарение“?

Тя се усмихна.

— Надявам се да се получи.

Чакаше от него подкрепа и одобрение. Но с какво би могъл да й помогне? За един миг генералът бе увлечен от нежното звучене на гласа й.

— Разбира се, мис Вонг. Вие сте експерта. Елате утре в криптографския отдел и ще получите всичко необходимо.

— Благодаря, мистър Форестър. Ще донеса официалния доклад.

Той застина, изненадан от усмивката й. Трябва да тръгвам, отчаяно помисли генералът. Ах, да, има още нещо…

— Идеално, мис Вонг. Там ще поговорим още.

Още нещо, още…

Потрепери. Нямаше сили да тръгне (трябва да се обърна, да не я гледам!). Трябва да каже нещо много важно — благодаря… обичам… Отправи се към вратата. Опитваше се да подреди мислите си. Коя е тя? Все пак трябваше да й каже. Аз съм груб професионален военен. И въпреки това бих й отдал цялото си богатство от мисли и думи.

Вратата се отвори и нощта сложи на очите му своите сини пръсти.

Боже, помисли си той, колко е невъзмутима! Толкова съм… объркан, а тя не знае! Не мога да изразя какво чувствам! Някъде дълбоко се криеха думите — успокой се, засега си в безопасност. Но на повърхността излизаше яда от собственото мълчание. Не мога нищо да кажа…

Ридра Вонг стана. Подпря се на масата. Погледът й се спря в огледалото. Келнерът се приближи. Взе чашите, намиращи се до върховете на пръстите й, и се намръщи.

— Мис Вонг?

Лицето й се вкамени.

— Лошо ли ви е, мис Вонг?

Келнерът видя кака побеляха кокалчетата на пръстите й, как се отдръпна кръвта от ръцете й и те заприличаха на излети от восък.

— Какво не е наред, мис Вонг?

Тя рязко се наведе към него.

— Забелязахте ли? — гласът й беше дрезгав, забелязваха се саркастични нотки.

Ридра се отблъсна от масата и тръгна към вратата. Спря, прочисти гърлото си и бързо напусна бара.

Бележки

[1] фонема — най-малката единица на езика, използвана за различаване и изграждане на смисловите езикови единици

[2] алофона — разновидност на определена проява на фонемата