Стивън Кинг
Капан за сънища (18)

2

… ди се! Събуди се! Джоунси, събуди се!

Той вдига глава, ала в първия миг не видя нищо. Косата му, овлажнена от потта, беше паднала в очите му. Джоунси е отметна, надявайки се да види, че се намира в стаята си в Бърлогата или дори в спалнята си у дома, ала надеждите му не се оправдаха. Още бе в канцеларията на братята Тракър. Заспал бе, седейки зад бюрото, и в съня си беше видял как преди много години телефонираха на Дудитс. Преживяването бе съвсем реалистично с изключение на адската горещина. В магазина на Гослин винаги беше студено, защото старецът беше стиснат и пестеше дървата за огрев. Горещината се бе промъкнала в съня му, защото температурата в канцеларията може би надхвърляше четирийсет градуса.

„Котелът на парното сигурно е повреден — помисли си той и се изправи. — А може би сградата гори. Каквато и да е причината, трябва да се измъкна оттук, преди жив да се изпека.“

Заобиколи бюрото, без да забележи, че нещо, спускащо се от тавана, докосна главата му. Изтича до вратата, ала тъкмо когато посягаше да превърти ключа, си спомни как в съня му Дудитс го предупреждаваше да не излиза, защото господин Сив го дебне отвън.

Наистина го дебнеше зад вратата. Търпеливо чакаше в склада на спомените, в който вече всичко му принадлежеше.

Джоунси притисна към вратата потната си длан. Непокорният перчем отново падна върху очите му, но той дори не го забеляза.

— Господин Сив — прошепна. — Там ли си? Обади се, знам, че чакаш отвън.

Отговор не последва, но Сивият със сигурност се спотайваше до вратата. Наклонил е безформената си плешива глава, очите му, които приличат на черни стъклени топчета, са втренчени във валчестата дръжка, търпеливо чака тя да се завърти. Чака Джоунси да се втурне навън. После…

Сбогом, мъчителни човешки мисли! Сбогом, объркващи и неприятни човешки чувства!

Сбогом, Джоунси.

— Господин Сив, май искаш да ме прогониш чрез дим, както се прогонва лисица от бърлогата й. Вярно ли е?

Онзи не отговори, пък и не беше необходимо. Имаше достъп до командното табло на тялото му, следователно контролираше и температурата му. Дали продължава да върти надясно копчето? Сигурно, защото температурата продължаваше да се покачва. Нажеженият обръч все по-силно притискаше гърдите му, затрудняваше дишането му. Кръвта пулсираше в слепоочията му.

Прозорецът! Излез през прозореца!

Искрица надежда проблесна в съзнанието на Джоунси, той се спусна към прозореца. Навън притъмняваше — значи все пак онзи следобед през октомври 1978 не е бил вечен — а алеята, минаваща успоредно на сградата, беше погребана под дълбоки преспи. Никога досега, дори през детството му, снегът не му беше изглеждал толкова примамлив. Представи си как изскача през прозореца като Ерол Флин в черно-бял пиратски филм, как се просва върху благословения сняг, притиска пламналото си лице към него и…

И ръцете на господин Сив се вкопчват в шията му. Макар съществото да е само с три пръста, притежава необикновена сила и за секунди ще сложи край на жалкия му живот. Само да открехне прозореца, за да вдъхне ледения нощен въздух, Сивият ще се промъкне в канцеларията и като вампир ще изпие кръвта му. Онази територия от света на Джоунси не е безопасна, тя вече е завоювана от врага.

От трън та на глог. Каквото и да избера, с мен е свършено!

— Излез! — господин Сив най-сетне проговори, използвайки неговите гласни струни. — Обещавам да го направим много бързо.

Ненадейно вниманието на Джоунси беше привлечено от бюрото, поставено до прозореца. Същото бюро, което го нямаше при първото му влизане в канцеларията. Отначало беше най-обикновена и дори грозновата мебел, която можеш да купиш на разпродажба, ако средства ти са ограничени. В определен момент — Джоунси не си спомняше точно кога се е случило — върху бюрото се бе появил телефонен апарат. Черен и съвсем непретенциозен.

Сега бюрото беше от дъбово дърво — копие на онова, което стоеше в домашния му кабинет. А телефонът бе син, и то марка „Тримлайн“, като апарата в канцеларията му в университета. Джоунси с длан избърса горещата пот, която се стичаше по челото му и в този момент видя, че на тавана е окачен капан за сънища.

Капанът за сънища, който доскоро беше в Бърлогата.

— Мамка му! — прошепна. — Май съм започнал да се обзавеждам.

Разбира се, защо пък не? Дори осъдените на смърт разкрасяват килиите си. Но ако е могъл да вкара в съня си бюро, телефон и капан за сънища, то може би…

Затвори очи и се съсредоточи, опитвайки се да извика представата за кабинета в дома си. Отначало не успя, защото го разсейваше въпросът как е възможно спомените му хем да са отвън в склада, хем да са в канцеларията. Отговорът бе съвсем елементарен. Спомените му са си в съзнанието му, където винаги са били. Кашоните в складовото помещение представляваха само външната страна на нещата, както би казал Хенри… визуалната му представа за информацията, до която господин Сив имаше достъп.

Остави разсъжденията за по-късно и се съсредоточи върху разрешаването на най-належащия проблем. Кабинета в дома ти! Представи си кабинета в Бруклин!

— Какво правиш? — попита Сивият. — Противните нотки на самозадоволство вече не се долавяха в гласа му. — Мътните да те вземат, какво правиш?

Джоунси неволно се усмихна, сетне се вкопчи в изображението, което тъкмо се бе появило в съзнанието му. Съсредоточи се още повече, защото търсеше нещо определено в кабинета… ето я и стената, а до вратата към банята… онова, което му трябва — термостат. Ами сега? Трябва ли да каже някакво заклинание, някаква вълшебна думичка като „абракадабра“?

Разбира се!

Стискайки клепачи и без да престава да се усмихва, той прошепна:

— Дудитс!

Отвори очи и се втренчи в мръсната стена на канцеларията.

Термостатът беше там.

3

— Престани! — изкрещя Сивият, а Джоунси, който тъкмо прекосяваше канцеларията, беше поразен колко познат му е гласът; все едно слушаше запис на своя гневно избухване (което се случваше много рядко) по повод на хаоса в детската стая. — Престани, и то веднага!

— Цуни ме по ауспуха, красавецо! — ухили се Джоунси. Колко ли пъти децата му са искали да изтърсят нещо подобно, когато е вдигнал пара заради безредието в стаята им? Сетне му хрумна ужасяваща мисъл. Вероятно никога повече няма да се върне в дома си в Бруклин, но ако случайно отново го види, вече няма да бъде Джоунси, а господин Сив. Когато дечурлигата го целунат по страната („Леле, колко бодеш, татенце“ — ще извика Миша), ще целунат господин Сив. Устните, които Карла ще целуне, също ще бъдат на Сивия. А когато са в леглото и тя хване пениса му и го насочи в себе си…

Той потръпна и протегна ръка към термостата, който беше настроен на четирийсет и пет градуса. Завъртя копчето наляво, без да е сигурен какво ще се случи, а когато го лъхна хладен въздух, сърцето му подскочи от радост. Вдигна лицето си към свежата струя и видя, че на стената като по чудо се беше появил вентилационен отвор, закрит с решетка. Много хитро, няма що!

— Как го правиш? — изкрещя сивият през вратата. — Защо бирусът не вирее върху тялото ти? Как изобщо е възможно да бъдеш там?

Против волята си Джоунси прихна да се смее.

— Престани! — сряза го Сивият. Говореше високомерно и студено, използвайки тона, с който Джоунси беше дал ултиматум на Карла: „Сънотворни или развод — избери сама, скъпа“. — Нали знаеш, че мога да направя каквото си пожелая, не само да увеличавам температурата. Например мога да те изгоря. Или да те накарам сам да се ослепиш.

Джоунси потръпна от отвращение, като си спомни как химикалката прониза окото на Анди Джанас, ала интуитивно разбра, че Сивият блъфира. „Ти си последният от пришълците и си зависим от мен — помисли си. — Няма да ме унищожиш… поне докато не постигнеш целта си.“

Върна се до вратата, без да бърза, напомняйки си, че трябва да бъде нащрек… защото, както Голъм бе казал за Билбо Бегинс, онзи бе пакостлив, да, много пакостлив.

— Господин Сив, чуваш ли ме? — попита тихичко.

Онзи мълчеше.

— Господин Сив, как изглеждаш сега, когато си самият ти? Мисля, че кожата ти вече не е сивкава, а розова, прав ли съм? И че на всяка ръка имаш два пръста повече. Май не само косица започва да ти никне, ами и тестиси, вярно ли е?

Мълчание.

— Вярно ли е, че започваш да приличаш на мен, да мислиш като мен? Май промяната не ти допада… или може би греша, а?

Отново не последва отговор — Джоунси разбра, че господин Сив го няма. Обърна се и забърза към прозореца, мимоходом забелязвайки още промени — на едната стена беше закачена красива дърворезба, на другата — репродукция на прочутата картина Невени на Ван Гог (коледен подарък от Хенри), а на бюрото видя любимата си химикалка с осем цвята, която стоеше на бюрото му вкъщи. Ала сега нямаше време да разсъждава върху необикновеното явление. Много по-важно беше да разбере с какво се занимава Сивият.

4

Първо, интериорът се беше променил. Нямаше я кабината на тъмнозеления военен камион, на чиято седалка бяха нахвърляни формуляри, а от радиото под таблото се разнасяше непрекъснато бръщолевене; намираше се в луксозен джип „Додж Рам“. Седалките бяха тапицирани с гълабовосиво кадифе, а уредите на таблото бяха на брой горе-долу колкото на таблото на реактивен самолет. Върху жабката се мъдреше лепенка с надпис: „Аз ♥ моето коли“. Въпросното коли още беше налице и спеше на предната седалка. Беше мъжко и се казваше Хлапак. Джоунси чувстваше, че може да разбере каква е била съдбата на господаря на колито, ала не виждаше смисъл да го прави. Знаеше, че някъде на север камионът на Джанас лежи преобърнат край шосето, а наблизо е проснат трупът на шофьора на доджа. Нямаше представа защо Сивият е пощадил кучето.

Разбра причината едва когато животното вдигна опашка и се изпърдя.

5

Откри, че като се съсредоточи и погледне през прозореца на канцеларията, гледа през собствените си очи. Снеговалежът още повече се беше усилил, но подобно на военния камион и доджът беше с четири предавки, затова се движеше сравнително безпроблемно. Видя светлините на фарове — в отсрещното платно се движеше колона от военни камиони, пътуващи на север към Джеферсън Тракт. Откъм неговата страна на шосето изникна зелена светлоотражателна табела с надпис „ДЕРИ — СЛЕДВАЩИТЕ 5 ИЗХОДА“.

Изглежда, общинските снегорини бяха минали преди малко и магистралата беше проходима. Тъй като нито в едната, нито в другата посока се движеха превозни средства (в този участък нощем движението не беше натоварено дори при хубаво време), господин Сив натисна педала за газта и увеличи скоростта до шейсет километра в час. Отминаха три изхода от магистралата, които Джоунси знаеше още от детството си (КАНЗАС СТРИЙТ, ЛЕТИЩЕ ГОРНАТА МИЛЯ/СТРОФЪРД ПАРК), после джипът отново запълзя по заснеженото платно.

Ненадейно на Джоунси му просветна.

Огледа кашоните, които беше донесъл в канцеларията. Върху повечето имаше надписи „ДУДИТС“, само няколко съдържаха спомените за Дери — тях ги беше взел ей така, за всеки случай. Сивият си въобразяваше, че все още разполага с необходимите му спомени — с необходимата му информация — ала ако предположението на Джоунси се окажеше правилно (беше сигурен, че е разбрал къде отиват), извънземният пришълец не подозираше каква изненада го очаква.

Джоунси не знаеше дали да се радва, или да се страхува; изглежда, изпитваше и двете чувства едновременно.

Сред гъстия сняг се появи нова зелена табела: „ИЗХОД 25 — УИЧЪМ СТРИЙТ“. Той включи мигача.

Като напусна магистралата, зави наляво по Уичъм, а след около два километра направи нов ляв завой и излезе на Картър Стрийт. Стръмната улица водеше към билото на хълма, където някога са се издигали гъсти гори и е било разположено селище на индианското племе микмаки. Отвъд възвишението се ширеше занемарен терен, кой знае защо наречен „Пущинака“. От едната му страна минаваше Канзас Стрийт, една отсечка от която носеше названието Горната миля. Снегоринът не беше минавал поне от няколко часа насам, но доджът успешно издържа изпитанието. Бавно се придвижваше сред странни купчини, покрити със сняг — автомобили, чиито собственици ги бяха паркирали на улицата, нарушавайки наредбата на общината.

На половината път господин Сив отново направи завой и насочи джипа по още по-тясна алея, известна като Наблюдателницата на Картър. Доджът се запързаля, задницата му поднесе. Кучето се надигна, изскимтя, сетне отпусна глава върху предните си лапи. Като по чудо колелата се вкопчиха в снега и изтеглиха нагоре автомобила.

Джоунси стоеше до своя прозорец към света и чакаше Сивият да разбере… ами, да разбере нещо.

Отначало онзи не се притесни, когато фаровете на колата осветиха билото на хълма, а пред погледа му не се появи очакваното. Знаеше, че ще го види след няколко секунди… разбира се, още няколко секунди и ще види високата бяла кула, от която се разкриваше изглед към Канзас Стрийт, цилиндричната кула, по чиято външна стена пълзяха спираловидно разположените прозорци. Още няколко секунди и…

Само че секундите бяха свършили. Доджът се беше изкатерил до билото на възвишението, което някога наричаха Хълма на водонапорната кула. Тук Наблюдателницата на Картър и още три-четири подобни тесни алеи се вливаха в широка окръжност — това беше най-високата точка на Дери. Вятърът виеше като цяло стадо побеснели маймуни, на моменти скоростта му достигаше сто километра в час. Снегът пред фаровете на джипа летеше хоризонтално — досущ неспирен поток от остри ками.

Господин Сив седеше неподвижно. Ръцете на Джоунси се отделиха от волана и безжизнено увиснаха край бедрата му като простреляни птици. Най-сетне промърмори:

— Къде е?

Лявата му ръка затърси дръжката на вратата, напипа я и я дръпна. Протегна крака си навън, след миг падна на колене сред дълбоката пряспа, а силният вятър изтръгна вратата от хватката му. Изправи се и с усилие заобиколи джипа; вихърът издуваше якето му, крачолите на джинсите му плющяха като корабни платна. Температурата беше много под нулата, студът беше кучешки заради ледения вятър (в канцеларията на братя Тракър за броени секунди стана хладно)ы но червено-черният облак, който бе завладял по-голямата част от съзнанието на Джоунси и се ширеше в неговото тяло, не се интересуваше от времето.

— Къде е? — изкрещя Сивият в зейналата паст на бурята — Къде е шибаната кула?

Джоунси знаеше, че не е необходимо да вика; дори да шепнеше, похитителят на тялото му пак щеше да го чуе въпреки воя на вятъра.

— Ха-ха, господин Сив — изкиска се, — ама ти си бил много хахав! Този път майтапът е за твоя сметка. Водонапорната кула се срути през 1985 година.

6

За Миг Джоунси си помисли, че Сивият ще избухне като разглезен малчуган, чийто каприз не е бил изпълнен, ще се просне върху снега и дори ще зарита — против волята си похитителят изпитваше наслада от разнообразните чувства на похитения и след като веднъж ги бе изпитал, нямаше насита — все едно да дадеш на алкохолик ключа за някой бар.

Ала господин Сив, използвайки уморените крака на Джоунси, нагази в дълбоките преспи и тръгна към грамадния каменен пиедестал на мястото, където бе очаквал да види резервоара, съдържащ седем милиона литра питейна вода. Спъна се и се просна на снега, с усилие се изправи, защото болката в хълбока на Джоунси се беше усилила, сетне продължи напред, като бълваше цинизмите, с които Бобъра толкова се гордееше като хлапе: цуни ме по ауспуха, оближи ми патката, изтропай се в шапката и така нататък. Цветистите фрази изглеждаха смешни, когато ги ръсеше Бобъра (или пък Хенри или Пит). Ала когато ги крещеше чудовището с човешки образ, залитащо сред снежните преспи на голия хълм, бяха направо зловещи.

Съществото, каквото и да бе то, най-сетне се добра до пиедестала, който бе осветен от мощните фарове. Беше висок около метър и половина (колкото детски бой) и бе от гранит — най-разпространения строителен материал в Нова Англия. Върху него стояха хваната за ръце момче и момиче, изваяни от бронз, свели глави, сякаш шепнеха молитва или бяха потънали в печал.

Снежната пряспа почти закриваше пиедестала, но металната табелка на лицевата му част още се виждаше. Сивият падна на коленете на Джоунси, изчисти снега и прочете следното:

Отдолу с червен спрей бе написано следното съобщение, което също бе осветено от ярките фарове на джипа:

7

В продължение на пет минути Сивият не помръдна; коленичеше в снега, без да обръща внимание на студа, който проникваше чак до костите на „домакина му“. (Пък и защо ли да го е грижа за Джоунси, който бе нещо като кола под наем — натискаш до дупка педала за газта и си гасиш фасовете на килимчето пред седалката.) Мъчеше се да проумее смисъла на написаното. Буря… деца… Неудачници. Кой или какво е Пениуайз? И най-важното — къде е водонапорната кула, която според спомените на Джоунси трябваше да се издига тук?

Най-накрая се изправи, тромаво докуцука до джипа, седна зад волана и включи отоплението. При първия полъх на горещ въздух тялото на Джоунси се разтрепери като лист. Само след секунди Сивият отново цъфна пред вратата на канцеларията и гневно закрещя, че иска обяснение.

— Защо толкова се горещиш? — с престорена кроткост попита Джоунси и победоносно се усмихна, после се запита дали похитителят му усеща задоволството му. — Нима очакваше да ти съдействам? Не ме мисли за толкова наивен, друже. Разбира се, не знам подробностите, но в общи линии вашият план ми е ясен — след двайсет години майчицата Земя ще се превърне в голяма червена топка. Вече няма да има дупка в озоновия слой на атмосферата, но няма да има и хора.

— Не се опитвай да ме надхитриш! Да не си посмял!

Джоунси едва издържа на изкушението отново да го предизвика. Не вярваше, че дори да побеснее от гняв, натрапникът ще съумее да разбие вратата, но опасните експерименти бяха безсмислени. Освен това беше емоционално изтощен, сякаш се бе нагълтал с отрова.

— Как е възможно да я няма? — Сивият стовари юмрук върху волана. Клаксонът изсвири. Колите на име Хлапак вдигна глава и стреснато изгледа човека зад волана. — Не можеш да ме излъжеш! Притежавам спомените ти!

— Обаче не всичките. Някои успях да взема, спомняш ли си?

— Кои? Кажи ми!

— Че защо? Какво ще ми дадеш в замяна?

Сивият мълчеше. Джоунси го усети как рови папките в картотеката. Ненадейно изпод вратата и през вентилационния отвор в канцеларията нахлуха любимите му миризми — на пуканки, прясно сварено кафе и на яхнията с миди и зеленчуци, която беше специалитет на майка му. Стомахът му мигом се разбунтува.

— Разбира се, не ти обещавам прочутата яхния, приготвена от майка ти — заяви господин Сив. — Но все с нещо ще те нахраня. Гладен си, нали?

— Експлоатираш тялото ми до изтощение, тъпчеш се с моите чувства и още питаш дали съм гладен! — промърмори Джоунси.

— Наблизо има някакво заведение, наречено „Спокойствие“. Според теб то работи двайсет и четири часа в денонощието, което означава, че изобщо не го затварят. Но може би това е поредната лъжа, а?

— Никога не съм те лъгал. Самият ти спомена преди малко, че не мога да те заблудя. Ти разполагаш с уредите на контролното табло, притежаваш картотеката със спомените, имаш всичко освен онова, което е при мен.

— Какво е то? Как е възможно да е при теб?

— Какво е то? Как е възможно да е при теб?

— Не зная — откровено отговори Джоунси. — Но да не се отклоняваме от темата — как да съм сигурен, че наистина ще ме нахраниш?

— Наложително отвърна Сивият и по тона му Джоунси разбра, че не лъже. Разбира се, че ще го нахрани — ако от време на време не наливаш бензин в резервоара, двигателят престава да работи. — Ако задоволиш любопитството ми, ще те нахраня с любимите ти ястия. В противен случай…

Божествените аромати, които проникваха изпод вратата, секнаха. В канцеларията нахлу натрапчивата миризма на броколи и брюкселско зеле.

— Добре — побърза да се съгласи Джоунси. — Ще ти кажа каквото мога, а ти ще ме нахраниш с палачинки и пържен бекон в закусвалнята „Спокойствие“, дето работи двайсет и четири часа в денонощието. Съгласен ли си?

— Да. Отвори вратата да скрепим с ръкостискане споразумението.

Джоунси неволно се усмихна — господин Сив за пръв път проявяваше чувство за хумор, а шегата наистина си я биваше. Надникна в огледалцето за обратно виждане и зърна как устните, които вече не бяха негови, също се разтегнаха в усмивка. Гледката беше доста изнервяща.

— Засега ще пропуснем ръкостискането — отсече.

— Е, разказвай!

— Добре, но знай, че ако нарушиш обещанието си, няма да ти се удаде възможност да дадеш друго.

— Ще имам едно наум.

Джипът стоеше сред дълбоките преспи на билото, леко се полюшваше под напора на ураганния вятър, а светлината от фаровете му беше като два ярки конуса, изпълнени с лудо танцуващи снежинки. Джоунси подхвана разказа за случилото се преди толкова много години. Хрумна му, че обстоятелствата и мястото са идеалната обстановка за разказване на страховити истории.

8

През 1984 и през следващата година в Дери се бяха разиграли трагични събития. През лятото на осемдесет и четвърта трима мести младежи бяха хвърлили в канала някакъв хомосексуалист, който беше загинал. В течение на десет месеца след инцидента в градчето бяха убити шест деца. Предполагаше се, че престъпникът е психопат, който понякога се маскира като клоун.

— Кое е този Джон Уейн Гейси? — попита господин Сив. — Той ли е убиецът на децата?

— Не. Но е действал по същия начин като психопата в Дери. Май не проумяваш асоциациите, които възникват в съзнанието ми. Бас държа, че сред твоите събратя няма много поети.

Сивият отмина с мълчание изказването му. Джоунси си помисли, че онзи не знае какво е поет, пък и не го интересува.

— Като капак на всичко — продължи — на 31 май 1985 година градът бил връхлетян от опустошителен ураган — природно явление, непознато по тези места. Загинали над шейсет души. Водонапорната кула рухнала, отломките се изтъркаляли надолу и едва не затрупали Канзас Стрийт. — Той посочи вдясно от джипа към склона на хълма, който се спускаше надолу и се губеше в тъмата. — Тонове вода рукнали надолу по хълма Горната миля и почти унищожили сградите в търговската част на града. По онова време вече бях в колежа. Ураганът се разрази през седмицата на изпитната ми сесия. Татко ми съобщи по телефона за случилото се, но аз, разбира се, вече бях научил новината от телевизионните емисии.

Джоунси млъкна и се замисли, оглеждайки канцеларията, която вече не беше празна и мръсна, а добре обзаведена (подсъзнанието му беше добавило канапето от дома му в Бруклин и луксозния тапициран въртящ се стол, който беше видял в каталога на музея за модерни изкуства — прекрасна мебел, закупуването на която беше извън финансовите му възможности) и дори уютна. Да, тук определено беше по-приятно отколкото в ледовития свят, с който се бе сблъскал похитителят на тялото му.

— Хенри също беше студент, но в Харвард. Пит се беше присъединил към хипитата по Западния бряг. Бобъра пък се мъчеше да избута двугодишен курс на обучение в един колеж в нашия щат. По-късно разправяше, че единственото, което е научил, е да пуши хашиш и да се специализира по видеоигрите.

По време на бурята само Дудитс е бил в Дери, но незнайно защо на Джоунси не му се искаше да изрича името му. Усети нетърпението на Сивия, макар че онзи продължаваше да мълчи. Интересуваше го само Кулата и как неговият „домакин“ е успял да го измами.

— Чуй какво ще ти кажа, господин Сив, ако има някаква измама, сам си си виновен. Аз само взех няколко кашона с надписи Дери, докато ти убиваше горкия войник.

— Горките войници дойдоха с летящи кораби и избиха до крак моите събратя.

— Ако обичаш, спести ми сълзливите истории! Не сте пристигнали тук да ни поканите да участваме в Галактическия кръжок на книголюбителите.

— Различно ли щяха да се развият събитията, ако това наистина е била целта ни?

— Спести ми и хипотезите. След онова, което стори на Пит и на войника, нямам никакво желание да провеждам с теб интелектуални дискусии.

— Постъпките ни се обуславят от необходимостта.

— Може би, но ако очакваш да ти помогна, значи не си с всичкия си.

Кучето неспокойно наблюдаваше Джоунси — навярно не беше свикнало с господари, които оживено разговарят със себе си.

— Водонапорната кула е рухнала преди шестнайсет години, но ти си откраднал този спомен, така ли?

— Да… на практика е така, но нита един съд не би ме обвинил в кражба, тъй като спомените са си мои.

— Какво още си откраднал?

— Няма да ти кажа. Помисли, може би ще се досетиш.

Джоунси видя как юмрукът му се стоварва върху вратата — подобни безсмислени удари нанася човек, изпаднал в безсилна ярост. За пореден път си спомни приказката за трите прасенца и си помисли: „Бесней колкото си щеш, господин Сив, наслаждавай се на съмнителното удоволствие на яростта!“.

Но онзи като че се беше отдръпнал от вратата.

— Хей, господин Сив — провикна се Джоунси, — не бъди гневлив!

Знаеше, че похитителят на тялото му отново ще запраши нанякъде да събира информация. Водонапорната кула бе рухнала, но градчето Дери си беше на мястото, следователно все отнякъде се снабдяваше с вода. Запита се дали знае местоположението на другия водоизточник, ала отговорът беше отрицателен. Смътно си спомняше, че когато се беше върнал в Дери за лятната ваканция, жителите на градчето пиеха само бутилирана вода, но това бе всичко. След известно време водоснабдяването на града беше възстановено, но какво значение имаше за един двайсетгодишен младеж, чиято най-голяма грижа е как да изчука Мери Шрат? Наливаш си вода от чешмата и пиеш, какво толкова? Не те е грижа откъде идва, стига от нея да не те хваща разстройство.

Стори му се, че усеща безсилието на Сивия, после се запита да не би да се заблуждава. От сърце се надяваше, че усещането не е плод на въображението му.

Възхити се от себе си, задето беше успял да разгневи натрапника, настанил се в тялото му. Хрумна му, че по времето, когато с тримата му приятели безгрижно пропиляваха младостта си, биха нарекли „лайнохвъргачка“ предизвикателството, което беше отправил на господин Сив.

9

Робърта Кавел се събуди и тъй като още беше под влиянието на кошмарния сън, който я бе обсебил допреди секунди, погледна вдясно, очаквайки да види само мрак. Но сините цифри на часовника, поставен на нощното й шкафче, успокоително блещукаха, следователно токът не беше спирал. Беше истинско чудо, че ураганният вятър не е прекъснал електропровода.

Часовникът показваше 1:04. Робърта включи нощната лампа и отпи глътка вода от чашата. Вятърът ли я беше събудил или кошмарът? Сънят й наистина беше ужасен — някакви извънземни нападаха със смъртоносни лъчи, а хората бягаха навсякъде — но едва ли я бе накарал да се стресне и да отвори очи.

За миг воят на вятъра затихна и тя разбра какво я е събудило — гласът на сина й, идващ откъм стаята му на долния етаж. Дудитс… пееше. Възможно ли е? Едва ли, като се има предвид ужасните мигове, които двамата бяха изживели днес.

От два до пет следобед синът й надаваше протяжни викове: „Объа е мъа!“ — Бобъра е мъртъв. Изглеждаше неутешим, а като капак на всичко му потече кръв от носа. Кръвоизливите му бяха най-големият кошмар за Робърта. Веднъж рукнеше ли кръвта му, нямаше спиране; при подобни случаи почти винаги се налагаше да го заведе в болницата. Този път успя да спре кръвотечението, като напъха тампони в ноздрите на Дудитс и стисна носа му точно между очите. После телефонира на доктор Бриско да го попита може ли да даде на сина си таблетка валиум, но сестрата любено й отговори, че в момента той не бил в града. Заместваше го негов колега, който никога през живота си не беше виждал Дудитс, затова Робърта изобщо не си направи труда да му се обади. На своя глава даде хапчето на сина си, после почисти напуканите му устни и устната му кухина с глицеринов тампон с аромат на лимон, който най-много му харесваше. Бедничкият, дори след прекратяване на химиотерапията в устната му кухина непрекъснато се появяваха ранички. Повече нямаше да го подлагат на химиотерапия. Лекарите, включително и доктор Бриско, отказваха да признаят безсилието си и не отстраниха пластмасовия катетър, ала процедурата повече нямаше да се повтори. Робърта нямаше да разреши на онези бездушни типове с бели престилки отново да подложат на адски мъчения момчето й.

След като му даде да изпие успокоителното, легна до него, прегърна го (като внимаваше да не притисне катетъра, който беше скрит под превръзката) и му попя. Но не изпя приспивната мелодия, която му тананикаше Бобъра. Интуицията й подсказваше, че днес не бива да я пее.

Най-сетне той като че се поуспокои, а когато Робърта реши, че е заспал, внимателно извади от ноздрите му тампоните. Докато се мъчеше да извади втория, Дудитс отвори очи — сякаш проблеснаха зелени лъчи. Понякога тя си мислеше, че най-големият дар, който му е дал Създателят, са очите му, не онова другото… способността да вижда Дирята и произтичащите от нея последствия.

— Ама?

— Кажи, Дуди.

— Объа в ая?

Въпросът накара сърцето й да се свие от мъка; внезапно си спомни любимото кожено яке на Бобъра, което той не сваляше от гърба си, докато накрая дрехата не заприлича на дрипа. Ако не ставаше въпрос за един от четиримата приятели на Дудитс, може би щеше да се усъмни в предчувствието на сина си. Ала щом той твърдеше, че Бобъра е мъртъв, значи беше самата истина.

— Да, скъпи, сигурно е в рая. А сега заспивай.

В продължение на няколко безкрайни секунди зелените му очи останаха втренчени в нея и Робърта се изплаши, че той пак ще заплаче… наистина една огромна сълза се търкулна по стената му, по която беше набола брада. Напоследък бръсненето се беше превърнало в истинско изпитание за него — дори електрическата самобръсначка му причиняваше ранички, които кървяха часове наред.

Привечер, когато тя му приготвяше овесената каша (по-тежките храни Дудитс веднага повръщаше — още един признак, че краят е близо), кошмарът отново започна. Робърта, която и без това беше ужасена от все по-обезпокояващите новини за случващото се в Джеферсън Тракт, хукна към стаята на сина си, а сърцето й биеше до пръсване. Той седеше на леглото и поклащаше глава — типично детински жест на отрицание. От носа му отново течеше кръв и при всяко поклащане на главата му се сипеха алени капки. Бяха изпръскали възглавницата му, снимката с автограф на Остин Пауър („Супер си“ — беше написано отдолу), шишенцата върху нощното шкафче, съдържащи тоалетна вода за уста, компазин, перкосет, мултивитамините, от които очевидно нямаше никаква полза, и стъкленицата с тампони.

Този път твърдеше, че Пит е мъртъв, добродушният (и не особено умен) Пит Мур. „Мили Боже, възможно ли е? — запита се тя. — Има ли нещо вярно? Дали всичко е вярно?“

Вторият пристъп на истерична скръб беше по-кратък може би защото Дудитс вече беше капнал от умора. Робърта отново успя да спре кръвотечението от носа му (днес бе извадила голям късмет), после смени спалното бельо, като първо настани сина си на любимия му стол до прозореца. Той се втренчи в непрогледната тъма навън, където бурята вече бушуваше с нова сила; ту изхлипваше, ту въздишаше така тежко, че сърцето й се свиваше от мъка. Мъчително й бе дори да го гледа — беше станал като вейка, бе блед като платно, а косата му бе опадала. Подаде му бейзболната шапка, на чиято козирка се беше подписал великият Педро Мартинес от „Ред Сокс“ („Когато си на смъртно легло, си спечелваш толкова много приятели“ — казваше си понякога тя), та да не му замръзне главата, която беше допрял до стъклото, но за пръв път Дудитс не пожела да я сложи. Остави я на скута си и продължи да се взира в мрака, погледът му изразяваше неописуема печал.

Най-сетне го накара да си легне, той отново впери в нея зелените си очи, на които приближаващата смърт придаваше особен блясък:

— И Ит и е в ая?

— Сигурна съм, че е там. — Не искаше да плаче, отчаяно се мъчеше да се овладее, защото се страхуваше, че ако се разплаче, Дудитс отново ще изпадне в истерия, но усещаше как сълзите парят в очите й. Главата й натежа от тях, а всеки път като си поемаше дъх, изпитваше усещането, че синусите й са запушени с морска вода.

— В ая с Объа ли?

— Да, миличък.

— Вия Ит и Объа в ая?

— Да, скъпи, разбира се, че ще ги видиш. Но дотогава има много време.

Дудитс затвори очи, а тя дълго седя на леглото до него, като се взираше в ръцете си, чувствайки се по-скоро сама отколкото самотна.

Сега песента му я бе изтръгнала от кошмарния й сън. Робърта се втурна в стаята му и той наистина пееше. Тъй като отлично говореше неговия език (което беше съвсем естествено, след като го беше упражнявала в продължение на трийсет години), тя се лекота си преведе сливащите се срички: „Скуби Ду, Скуби Ду, къде си се дянал? Работа ни предстои, време е да ми помогнеш ти“.

Втурна се в стаята му, без да знае какво я очаква, ала гледката буквално я остави без дъх — осветлението беше включено, Дудитс беше облечен като за излизане за пръв път от поредното (и според доктор Бриско последно) подобряване на състоянието му. Сложил беше любимия си кадифен панталон, тениска и пуловер, както и бейзболната си шапка. Седеше на стола си до прозореца и се взираше в нощта. Този път лицето му не беше изкривено от мъка, очите му не бяха насълзени. Взираше се в бурната тъма с нетърпеливо очакване, което накара Робърта да си спомни времето преди да го нападне коварната болест, чиито първи симптоми бяха привидно невинни: умората и задъхването му след игра с фризби в задния двор, страховитите синини, които се появяваха по тялото му дори след лек удар и които избледняваха толкова бавно. Тъкмо така изглеждаше той, когато…

Умът й отказваше да работи. Беше прекалено изплашена, за да търси спомена в паметта си.

— Дудитс! Дудитс, какво…

— Амо! Ъе е ията?

Мамо, къде е кутията?

— В кухнята е… но… Дуди, посред нощ е. Навън бушува снежна буря. Няма да…

„Няма да ходиш никъде“ — това би трябвало да каже, но думите заседнаха в гърлото й. Очите на сина й сияеха, изглеждаше толкова… жизнен. Вероятно би трябвало да се зарадва от промяната в него, но неочакваният му прилив на енергия я изпълваше с ужас.

— Иам и ията! Иам ояда!

Искам си кутията! Искам си обяда!

— Не, Дудитс — заяви Робърта, стараейки се да говори строго. — Сега не е време за обяд. Искам да се съблечеш и да си легнеш, иначе пак ще ти прилошее. Чакай да ти помогна.

Ала когато тя пристъпи към леглото, Дудитс вдигна ръце и ги скръсти на гърдите си така, че дланите му докосваха страните му. От най-ранната му възраст това бе жест, изразяващ непослушание, и както обикновено мигновено подейства. Робърта се страхуваше да не би той отново да изпадне в истерия и, не дай Боже, от носа му пак да рукне кръв. Но нямаше намерение в един и петнайсет през нощта да приготвя сандвичи и да ги подрежда в любимата му жълта кутия.

Заобиколи леглото и приседна на ръба му. В стаята беше топло, но тя трепереше, въпреки че носеше бархетна нощница. Дудитс колебливо отпусна ръце, като я наблюдаваше изпод око.

— Ако искаш, стой си цяла нощ на стола — каза у тя. — Но защо, Дуди? Кошмар ли сънува?

Може би наистина му се е присънило нещо, но в никакъв случай не е било кошмар. Нямаше да изглежда толкова спокоен и щастлив. Внезапно й хрумна, че така изглеждаше синът й през осемдесетте — най-щастливият период от живота му, преди Пит, Бобъра, Джоунси и Хенри да напуснат градчето, след което те все по-рядко се обаждаха или посещаваха Дудитс, устремени към новия си живот и забравяйки онзи, който бе осъден да остане в Дери.

Така изглеждаше, когато шестото чувство му подсказваше, че приятелите му идват да го вземат, за да участва в игрите им. Понякога когато отиваха в Строфърд Парк или в Пущинака (беше строго забранено, но те все пак го правеха, дори заради приключенията им там веднъж снимките им бяха поместени на първа страница на местния вестник). Понякога Алфи или някой от родителите на четиримата завеждаше момчетата на игрището за миниголф, намиращо се до аерогарата, или в увеселителния парк в Нюпорт — тогава Робърта неизменно приготвяше сандвичи и термос с прясно мляко и ги подреждаше в кутията с нарисуваните герои от „Скуби Ду“.

Въобразява си, че приятелите му идват. Сигурно си мисли за Хенри и Джоунси, защото каза, че Пит и Бобъра са…

Докато тя седеше на ръба на леглото, скръстила ръце в скута си, ненадейно й се привидя страховита картина. Видя себе си да отваря външната врата, на която някой беше почукал в най-злокобните часове на нощта — направи го против волята си, защото нещо отвътре я тласкаше към вратата. На прага стояха не живите приятели на сина й, а мъртъвците. На прага стояха Бобъра и Пит, преобразили се в хлапетата, които тя за пръв път зърна през онзи знаменателен ден — деня, в който те спасиха Дудитс от Бог знае какви изтезания и го доведоха у дома. В представите й Бобъра носеше мотоциклетисткото си яке, украсено с безброй ципове, а Пит беше издокаран с любимия си пуловер, на който беше избродирана емблемата на НАСА. Бяха леденостудени и бледи, очите им бяха безжизнени като на трупове. Бобъра пристъпи към нея, но за разлика от друг път не й се усмихна любезно; Джо Кларъндън, по прякор Бобъра, протегна ръката си, наподобяваща на пипалото на октопод, и с официален тон заяви: „Дошли сме за Дудитс, госпожо Кавел! Ние сме мъртви, а сега той е един от нас.“

Тя още по-силно стисна ръцете си, полазиха я ледени тръпки. Ала Дудитс не забеляза ужаса й; той пак се взираше през прозореца, а на лицето му беше изписано радостно очакване. След миг отново затананика:

— Уби-уби-ууу, къе си тиии…

10

— Господин Сив, чуваш ли ме?

Отговор не последва. Джоунси стоеше до вратата на помещението, което постепенно се беше превърнало в неговия кабинет — от канцеларията на братя Тракър нямаше и следа, останала беше само мръсотията по стъклата на прозорците (на мястото на календара на „Плейбой“ с момичето с вдигнатата пола сега висеше репродукцията на Ван Гог) — и тръпнеше от безпокойство. Питаше се какво ли търси онзи мръсник.

— Господин Сив, къде си?

И този път не получи отговор, но почувства завръщането на натрапника… и неговото задоволство. Мръсният му кучи син беше доволен.

Това изобщо не се понрави на Джоунси.

— Чуй какво ще ти кажа — заговори. Сега притискаше до вратата не само дланите, но и челото си. — Ще ти предложа нещо, приятелю. И без друго вече наполовина си човешко същество, защо да не установим мирно съвместно съществуване? Ще те поразведа насам-натам, ще ти покажа забележителностите на нашата прекрасна страна. Сладоледът си го бива, а бирата е направо супер. Какво ще кажеш?

Подозираше, че за миг синият е бил изкушен като всяко грозно патенце, на което предлагат в миг да се превърне в красив лебед… ала май изкушението не беше достатъчно силно.

Чу завъртане на стартер, последвано от рева на двигателя на джипа.

— Къде отиваме, приятелю? Стига да успеем да се спуснем от хълма, разбира се.

Предизвикателството му отново бе посрещнато с мълчание; все повече го измъчваше усещането, че онзи е намерил онова, което го е интересувало.

Изтича до прозореца и погледна навън тъкмо в мига, в който фаровете осветиха паметника в памет на загиналите деца. Снегът вече беше закрил металната плочка, следователно бяха останали тук достатъчно дълго време.

Доджът бавно потегли надолу по склона на хълма, като си пробиваше път през преспите, достигащи до задната му броня.

След двайсет минути се озоваха на магистралата и отново потеглиха на юг.