Стивън Кинг
Капан за сънища (17)

2

Трясъкът на вратата събужда Хенри от ужасен кошмар — кръв, парчета от счупено стъкло, натрапчива миризма на бензин и на горяща гума — лъхва го леден вятър. Сяда и вижда, че Пит е до него, а кожата на гърдите му, по които няма нито едно косъмче, е настръхнала. Двамата са на пода в спалните си чували, тъй като изгубиха при хвърлянето на ези-тура. Леглото се падна на Бобъра и Джоунси (след време в Бърлогата ще има трета спалня, ала сега са само две и ползвайки привилегиите на възрастта си, ще се шири сам в едната), само че сега Джоунси седи сам в леглото и също изглежда объркан и изплашен.

„Скубииии Дууу, къде си? — ни в клин, ни в ръкав си помисля Хенри, докато опипом търси очилата си, които снощи е оставил на перваза на прозореца. Още усеща силна миризма на бензин и изгоряла гума. — С теб имаме работа да вършим…“

— Разбира се! — избърборва Джоунси и отмята завивката. Гол до кръста, но също като Хенри и Пит спи с дълги гащи и чорапи.

— А-ха, падна във водата — добавя Пит, а изражението му подсказва, че той няма никаква представа за какво говори. — Хенри, обувката му е в теб…

— Мокасината… — подхваща Хенри, но също не проумява какви ги дърдори. Нито пък иска да разбере.

— Хей, Бобър! — Джоунси тромаво скача от леглото и настъпва ръката на Пит.

— Ох! — изпъшква онзи. — Сплеска ми ръката, тъпанар такъв, що не гледаш къде…

— Млъкне, бе! — Хенри го хваща за раменете и го разтърсва. — Ще събудиш господин Кларъндън.

Което е напълно възможно, защото вратата на стаята, в която спят момчетата, е отворена. Отворена е и външната врата в дъното на дневната. Не е чудно, че са се смръзнали от студ — става страхотно течение. Сега погледът на Хенри се връща в миналото (да, наистина има усещането, че не съзнанието му, а само погледът му се е върнал в онзи далечен ноемврийски ден) и той вижда как капанът за сънища като че танцува под напора на студения вятър, проникващ през отворената врата.

— Къде е Дудитс? — пита Джоунси. Изглежда замаян, сякаш още не се е отърсил от съня. — С Бобъра ли излезе?

— Той си е в Дери, глупчо — смръщва вежди Хенри, става и си облича ватираната фланела. Странното е, че въпросът на приятелят му изобщо не му се вижда глупав; той също има усещането, че преди малко Дудитс е бил тук.

„Сънувал съм — казва си. — Да, видях Дудитс в съня си. Седеше на брега… плачеше… не е искал да го стори… ако някой го е искал, то сме били ние…“

Плачът още се чува през отворената входна врата, като че вятърът носи звука. Само че не плаче Дудитс, а Бобъра.

Тримата хукват навън, като пътьом навличат връхните си дрехи, но нямат време да сложат обувките си.

Слава Богу, че ако се съди по града от бирени кутийки върху кухненската маса (плюс преддверието от същите артикули, натрупани върху масичката в дневната), бащата на Бобъра спи толкова здраво, че и топ да гръмне, няма да го събуди, камо ли няколко отворени врати и шепотът на разтревожени хлапаци.

Краката му се вледеняват, защото стои по чорапи на гранитната плоча (навярно само смъртта излъчва такъв безсмислен и пронизващ студ), но той не усеща нищо.

Мигновено забелязва Бобъра. Приятелят му е коленичил под кленовото дърво с платформата, сякаш се моли. Носи само боксерки и якето си на мотоциклетист, оранжевите кръпки, които баща му го накара да носи, след като той се заинати да се издокара с глупавото си яке по време на ловен поход, са завързани около ръкавите му и вятърът ги развява като шалчетата, носени от пиратите. Премяната е комична, но в изражението на лицето, обърнато към голите клони на дървото, няма нищо комично. По страните на Бобъра се стичат сълзи.

Хенри се втурва към него. Пит и Джоунси го следват по петите, от устите им излизат бели облачета пара и се разсейват сред ледения въздух. Земята, осеяна с борови иглички, върху която стъпват, е студено почти колкото гранитната плоча.

Той коленичи до Бобъра — едновременно е изплашен и поразен от сълзите му. Приятелят му не се е просълзил като герой от филм, комуто е простено да пророни някоя и друга сълза, когато умре я кучето, я приятелката му; от очите му бликат същински Ниагарски водопади, а от носа му са провиснали прозрачни сополи. Подобни кадри липсват във филмите.

— Ама че гадост — промърморва Пит.

Хенри възмутено го стрелва с поглед, ала забелязва, че онзи не говори за Бобъра, а се е втренчил в димяща локва от повръщано. Сред нея се различават цели царевични зърна (стане ли въпрос за готвене по време на ежегодния ловен поход, Леймар Кларъндън е отявлен привърженик на консервираната храна) и несмлени парченца от пърженото пиле, което консумираха на вечеря. Стомахът на Хенри се преобръща. Тъкмо когато е на път да възстанови нормалното си положение, от гърлото на Джоунси се изтръгва звук, наподобяващ на шумно оригване, а от устата му бликва кафеникава течност.

— Пфу! — почти изкрещява Пит.

Бобъра като че ли не забелязва какво се случва.

— Хенри… — мълви едва чуто. Очите му, скрити зад двойните лещи на сълзите, изглеждат грамадни и са изпълнени със страх. Сякаш не вижда лицето на Хенри, сякаш погледът му е устремен в онези помещения на съзнанието на всекиго от нас, до които само дадения човек има достъп.

— Бобър, няма страшно. Сънувал си кошмар, това е всичко.

— Ъхъ, тъй ще да е било. — Гласът на Джоунси е прегракнал от повръщането. Той се опитва да прочисти гърлото си, при което издава звук още по-отблъскващ от оригването, навежда се и се изхрачва. Тъй като е гол до кръста, се вижда, че кожата на гърба му е настръхнала.

Бобъра сякаш не забелязва нито Джоунси, нито Пит, който коленичи до него и несръчно го прегръща през раменете. Вниманието му е съсредоточено върху Хенри.

— Главата му беше отсечена — прошепва.

Джоунси също се отпуска на колене и сега тримата заобикалят Бобъра. Джоунси посяга да избърше следите от повръщано върху брадичката си, ала преди да я докосне, Бобъра хваща ръката му. Четиримата стоят на колене под кленовото дърво и ненадейно се превръщат в едно цяло. Преживяването е мимолетно, но е ярко като съня им. Това е сънят, ала сега са будни, осъзнават усещането и не могат да го отхвърлят като нереално.

Бобъра извръща насълзените си очи към Джоунси, вкопчва се в ръката му и мълви:

— Главата му беше в канавката, а очите му бяха запълнени с кал.

— Да — шепне в отговор приятелят му. В треперещия му глас се долавя страхопочитание. — Майчице, и аз я видях!

— Каза, че ще ни го върне, спомняте ли си? — намесва се Пит. — На всекиго поотделно или на четиримата заедно. Каза го, нали?

Хенри чува гласовете им отдалеч, защото се е върнал в съня. Върнал се е на местопроизшествието. Слязъл е по стръмния бряг, обсипан с какви ли не боклуци, и стои на крачка от противното блато, образувано от запушена дренажна тръба. Мястото му е познато — намира се край шосе № 7, което някога свързваше Дери с Нюпорт. Сред плиткото блато лежи преобърната кола, обгърната от пламъци. Въздухът е наситен с миризмата на бензин и горяща гума. Дудитс плаче. Седи на брега, притиска до гърдите си жълтата кутия за сандвичи, украсена с герои от филмчето за Скуби Ду, и се залива от плач.

През спуснатото стъкло на преобърнатата кола се подава ръка. Дланта е изящна, ноктите са лакирани в яркочервено. Още двамина, които са пътували с колата, са изхвърлени наоколо три метра от горящите й останки. Единият лежи по корем, ала Хенри го разпознава по гъстата руса коса, която е сплъстена от кръв. Казва си: „Това е Дънкан, който заяви, че няма начин да се оплача на никого, защото ще бъда мъртъв“ Само че по ирония на съдбата именно той е мъртъв.

Усеща как нещо, донесено от мътната вода, докосва пищяла му.

— Не го пипай! — изкрещява Пит, но Хенри не се подчинява на предупреждението. Навежда се и вижда, че това е кафява велурена мокасина, ала с същия миг Бобъра и Джоунси едновременно закрещяват като изплашени деца. Застанали са един до друг в калта, която стига до глезените им, носят ловните си екипи — Джоунси е издокаран с новата си оранжева канадка, която е купил от „Сиърс“ специално за тазгодишния поход (въпреки това госпожа Джоунс със сълзи на очи твърди, че синът й ще загине сред горите млад-зелен, пронизан от куршума на някой ловец), Бобъра пък е с поизтърканото си кожено яке („Леле, колко много ципове!“ — с възхищение бе възкликнала майката на Дуди, заради което Бобъра завинаги щеше да я обича и да й бъде признателен), около ръкавите на което са привързани оранжеви шалчета. Не поглеждат третия труп, който лежи до сами предната лява врата на колата, но Хенри за миг извръща очи към него (без да изпуска кафявата мокасина, напомняща на миниатюрно кану), защото има нещо много особено в него… толкова особено, че в първия момент той не разбира какво е. След миг проумява, че няма нищо над яката на униформеното сако, с което е облечен мъртвецът. Бобъра и Джоунси пък крещят, защото са видели онова, което липсва над яката. Видели са главата на Ричи Гренадо и очите му, запълнени с кал, които се взират в небето. Хенри веднага се досеща, че главата е на Ричи, въпреки че на носа вече няма лепенка. Безсъмнено е на младежа, който през онзи далечен ден принуждаваше Дудитс да яде изпражнения.

Дудитс продължава да се залива в сълзи — пронизителният му плач те пронизва като нетърпимо главоболие, ако го послуша още малко, Хенри сто на сто ще откачи. Той захвърля мокасината, джапайки в блатото, заобикаля горящата кола и се приближава до приятелите си, които стоят прегърнати.

— Бобър! — изкрещява, но едва когато го разтърсва за раменете, онзи престава да се взира като хипнотизиран в отсечената глава. Поглежда го и като насън прошепва: „Главата му я няма, Хенри!“, сякаш това не е очевидно.

— Не се занимавай с това, ами гледай да успокоиш Дудитс. Накарай го да престане да вие!

— Да, накарай го — обажда се Пит. Още веднъж поглежда главата на мъртвеца, сетне извръща поглед, а устните му потрепват. — Ще ме побърка, ако кара все така.

— Все едно тебешир стърже по черната дъска — промърморва Джоунси. Пребледнял е като платно, лицето му контрастира с новата му оранжева канадка. — Накарай го да млъкне, Бобър!

— Аз…

— Не се прави на глупак, изпей му тъпата песен! — възкликва Хенри. Чувства как калната вода се процежда между пръстите на краката му. — Онази приспивната, нали се сещаш?

Бобъра недоумяващо се взира в него, след миг обаче погледът му се прояснява, той измърморва: „О, тази ли?“, шляпайки прекосява блатото и по стръмния бряг се заизкачва до Дудитс, който притиска към гърдите си жълтата кутия за сандвичи и реве, та се къса, също като в деня на първата им среща. Хенри мимоходом забелязва, че под ноздрите му е засъхнала кръв, а на лявото рамо има превръзка, от която стърчи нещо като бяла пластмаса.

— Дудитс — мълви Бобъра, докато се катери по възвишението. — Дуди, миличък, престани. Престани да плачеш, не гледай онова нещо, не бива, толкова е отвратително…

Отначало Дудитс не му обръща внимание и продължава сърцераздирателно да плаче. — „Толкова се е напъвал, че от носа му е потекла кръв — мисли си Хенри, — но какво стърчи от рамото му?“

Джоунси е запушил с длани ушите си. Пит притиска ръка към главата си, сякаш да я предпази от избухване. Бобъра прегръща Дудитс, както бе сторил преди няколко седмици, и запява с ясен и верен глас — чак не е за вярване, че запъртък като него притежава ангелски глас:

— На бебчето лодката сребърна от сънища изкована, плава наблизо и надалеч…

И, о, чудо на чудесата — Дудитс постепенно се успокоява.

Прикривайки устата си с длан, Пит прошепва:

— Къде се намираме, Хенри? Мамка му, къде сме?

— В един сън — отговаря Хенри, при което четиримата се озовават под кленовото дърво близо до Бърлогата — коленичат в снега и треперят от студ, защото са само по долни гащи.

— Какво? — възкликва Джоунси. Издърпва ръката си и избърсва от брадичката си повръщаното; в този миг връзката помежду им се прекъсва, връщат се в действителността. — Какво каза, Хенри?

Той усеща отдръпването на съзнанието им, буквално го чувства, и си казва: „Не ни е съдено да бъдем заедно. Понякога е по-добре да бъдеш сам“.

Да, сам. Сам с мислите си.

— Сънувах кошмар — мълви Бобъра. Изглежда, не обяснява на приятелите си, а говори на себе си. Със странно забавени движения, сякаш още сънува, дръпва ципа на един от многобройните си джобове на якето си и измъква отвътре близалка. Сетне вместо да отстрани опаковката, пъха в устата клечката и я задъвква. — Сънувах, че…

— Спести си описанието — прекъсва го Хенри и с пръст намества очилата си — Всички знаем какво си сънувал. — „Което е съвсем естествено — нали и ние присъствахме“ — ще му се да добави, но се въздържа. Едва четиринайсетгодишен е, но е достатъчно мъдър за да знае, че казаната дума е като хвърлен камък. „Кьорав карти не играе“ — казваха, когато играеха рум и някой по погрешка изчистеше важна карта. Знаеше, че изрече ли го на глас, трябва да се справят с него, ако ли пък си замълчи, може би… може би всичко ще се размине.

— Ако питаш мен, не си го сънувал ти — обажда се Пит, — а Дудитс. Всички ние…

— Пет пари не давам за мнението ти! — грубо го прекъсна Джоунси. Гласът му е толкова прегракнал, че тримата изненадано се втренчват в него. — Било е само сън, който ще забравя. Всички ще го забравим, нали, Хенри?

Очилатият отривисто кимна.

— Да се връщаме в хижата — подхвърля Пит. — Краката ми станаха на ко…

— Но само при едно условие — казва Хенри, а тримата неспокойно се взират в него. Стигнеше ли се до вземане на решения, той е техният предводител. „И ако не ви харесва как се справям — гневно си каза той, — друг да го направи. Защото това не е детска игра, повярвайте!“

— Какво? — пита Бобъра, а тонът му подсказва, че му се ще да добави: „Сега пък какво ти скимна?“

— Като отидем в магазина на Гослин, някой от нас ще телефонира на Дудс и ще го успокои, ако е разстроен.

Думите му са посрещнати с мълчание. И тримата са поразени от предложението да телефонират на техния слабоумен приятел. Според Хенри никога досега Дудитс не е разговарял по телефона — ще му бъде за пръв път.

— Май си прав, братче — съгласява се Пит… сетне се плесва през устата, като че ли е казал нещо неприлично.

Бобъра, който носи само абсурдните си боксерки и още по-абсурдното си яке, вече трепери като лист. Близалката, която стърчи от устата му, подскача нагоре-надолу.

— Рано или късно тъпият ти навик да дъвчеш клечки ще те убие — казва му Хенри.

— И мама е на същото мнение. Няма ли да се прибираме? Умирам от студ!

Тръгват обратно към Бърлогата, където двайсет и три години по-късно ще приключи приятелството помежду им.

— Мислите ли, че Ричи Гренадо наистина е мъртъв? — обажда се Бобъра.

— Не знам и не ми пука — отговаря Джоунси и поглежда Хенри. — Съгласен съм да се обадим на Дудитс. Имам собствен телефон, можем да прехвърлим обаждането на моята сметка.

— Брей, голям го вадиш! — възкликва Пит. — Вашите много те глезят, Гари.

По принцип Джоунси побеснява, когато го наричат Гари, но тази сутрин умът му е другаде.

— Това е подаръкът за рождения ми ден — обяснява необичайно кротко. — Извънградските разговори ми се удържат от джобните пари, затова онзи, който разговаря с Дуд, трябва да е максимално лаконичен. После… после да забравим, че това се е случвало. Никога не се е случвало, ясно ли е?

Тримата кимат. Никога не се е случвало. Мамка му, никога не се е…

3

Силен порив на вятъра блъсна Хенри в гърба и едва не го запрати върху оградата, по която течеше електрически ток. Той се върна към действителността, отърсвайки се от спомена така, сякаш събличаше тежко палто. Споменът беше възкръснал в най-неподходящия момент (разбира се, за някои спомени моментът никога не е подходящ). Мръзнеше в снега, очаквайки Ъндърхил, който беше единствената му надежда за оцеляване, но докато е сънувал наяве, онзи може би е минал покрай него, оставяйки го на произвола на съдбата.

Обаче Ъндърхил не беше отминал. Пъхнал ръце в джобовете си, стоеше отвъд оградата и се взираше в Хенри. Снежинките, които падаха върху прозрачната му маска, бързо се топяха, капките се стичаха като…

„Като сълзите на Бобъра през онзи ужасен ден“ — помисли си Хенри.

— Защо не си в обора при другите? — обади се Ъндърхил. — Току-виж си замръзнал в тоя студ.

Хенри с ужас откри, че езикът му е залепнал за небцето. Животът му буквално зависеше от онова, което щеше да каже на този човек, ала не му идваше наум подходящата фраза за започване на разговора. Езикът му напълно се беше вързал.

„Струва ли си усилието? — обади се вътрешният му глас, неговият стар приятел, когото той често наричаше «глас на мрака». — Честно, защо си правиш труда? Защо не им позволиш да ти сторят онова, което сам искаше да си причиниш?“

Решението му вече не засягаше само него, ето защо! Осъзнаваше го, ала все още не можеше да продума.

Ъндърхил продължаваше да го наблюдава, без да извади ръце от джобовете си. Беше свалил качулката си, снежинките кацаха върху тъмнорусата му коса и върху прозрачната маска, каквато носеха всички войници, не и задържаните; на арестантите не им трябваха маски — чакаше ги същият край, който беше сполетял сивите пришълци.

Ала вместо да се отдалечи, онзи заговори:

— Не се изненадвам, че знаете името ми, господин Хенрийд. Хенрийд ли се казвате?

— Девлин. Пречели сте малкото ми име. Казвам се Хенри Девлин. — Той предпазливо промуши дланта си в пролуката между бодливата и обикновената тел. След като Ъндърхил не понечи да хване ръката му, само в продължение на около пет секунди безизразно се взира в нея, той я отдръпна, оттегляйки се в своя мъничък свят, усещайки се глупаво, макар мислено да се упрекваше заради чувствителността си — нелепо бе да се чувства като човек, пренебрегнат по време на някакво празненство.

Ъндърхил любезно кимна, като че наистина бяха на коктейл временно на заснежена поляна, осветена от силни лампи, които бяха монтирани същия следобед.

— Знаете името ми, тъй като под въздействието на извънземните в Джеферсън Тракт у нас са се породили телепатични способности… на много ниско ниво, разбира се. — Ъндърхил се усмихна. — Звучи абсурдно, но е самата истина. — Явлението е временно, безобидно и си го бива само за развлечение на гостите по време на празненство, а тая вечер си имаме бая работа, та да си устройваме развлечения.

В този момент езикът на Хенри най-сетне се развърза — слава Богу, не беше залепнал за небцето.

— Не сте дошли да разговаряме посред тази буря, защото знам вашето име, а защото ми е известно името на съпругата ви. И на дъщеря ви.

— Може би — все така усмихнато отвърна Ъндърхил. — Във всеки случай е крайно време двамата с вас да се приберем на топло и да си отдъхнем — имахме тежък ден.

Той направи няколко крачки, но не се отдалечи от оградата — тръгна покрай нея по посока на караваните и фургоните. Хенри се движеше редом с него, като полагаше големи усилия да не изостава, газейки през дълбоките преспи — никой не беше минавал от тази страна, за да проправи пъртина.

— Господин Ъндърхил! Оуен! Спри за момент и ме изслушай. Имам да ти кажа нещо много важно.

Онзи продължи да крачи с наведена глава, за да защити очите си от снежната вихрушка; все още любезно се усмихваше. Хенри бе обзет от ужасяващо чувство на безсилие; знаеше, че Ъндърхил иска да спре, но досега той не му беше дал повод да го стори.

— Курц е луд — изтърси. Още вървеше редом с русокосия, но пуфтеше като локомотив, а краката му се подкосяваха от умора. — Обаче е и много лукав. Хитър е като лисица и умее да се прикрива.

Ъндърхил продължаваше да крачи с наведена глава, нелепата му усмивка като че беше залепена на лицето му под прозрачната маска. Дори сега вървеше по-бързо. Скоро Хенри щеше да се наложи да тича, за да се движи в крачка с него. Ако изобщо беше в състояние да тича.

— Насочвате автоматите си към нас — изрече задъхано. — Труповете осейват пода на обора… обливате с бензин постройката… вероятно ще го източите от бензиновата колонка на стария Гослин, защо да хабите вашия… избухват пламъци… гъст дим… двеста… четиристотин… мирише така, сякаш в ада е устроено барбекю на ветераните, воювали в чужди страни…

Усмивката на Ъндърхил беше помръкнала, той все повече ускоряваше крачката. С последни сили Хенри препускаше през дълбоките преспи, като едва си поемаше дъх. Слепоочията му пулсираха, леденият вятър като острие се забиваше в челото му.

— Чуй ме, Оуен… казваш се Оуен, нали? Спомняш… ли си… онази детска песничка: „Големите мухи изяждат… малките мухи…“ и така нататък… и така нататък ad infinitum? Това… ще се случи… тук, малката муха си… ти… защото Курц има свои хора… онзи, дето му е пряко подчинен… май се казва Джонсън…

Ъндърхил изпитателно го изгледа, сетне закрачи още по-бързо. Хенри като по чудо вървеше редом с него, ала чувстваше, че няма да издържи още дълго. Усещаше болка в хълбока, която все повече се усилваше, превръщайки се в нажежен шип, забиващ се в плътта му.

— Задачата е възложена на теб… това е втория етап от… почистването… Импириъл Вали е кодовото му название… говори ли ти нещо?

Недоумението на Ъндърхил беше съвсем неподправено. Очевидно Курц не го беше посветил в тайната операция, целяща унищожаването на повечето членове на „Син екип“. Названието „Импириъл Вали“ не означаваше нищо за Оуен Ъндърхил! Хенри изпита усещането, че гърдите му са обхванати от метален обръч, който непрекъснато се стеснява.

— Спри! Господи… Оуен… не разбираш ли…

Ъндърхил безмълвно крачеше в снега. Ъндърхил искаше да запази последните си илюзии. Кой би могъл да го вини?

— Джонсън… плюс още неколцина… мисля, че сред тях има една жена… и ти щеше… да бъдеш включен, ако не се беше провалил… онзи си мисли, че си… прекрачил границата… и то за втори път… правил си го и преди… на някакво място, наречено Боса Нова…

Изглежда, усилията му бяха възнаградени — Ъндърхил спря и се втренчи в него. Хенри се запита дали най-сетне е постигнал напредък.

— Мисля, че накрая… дори Джонсън ще бъде пожертван… само Курц ще си тръгне оттук… останалите… само купчина обгорели кости и пепел… четенето на мисли не ти… го е подсказало, а? Телепатията, дето става само за развлечение на гостите… не прониква толкова дълбоко в мозъка…

Болката в гърдите ставаше все по-непоносима, забиваше се под мишниците му като нокти на граблива птица. Подхлъзна се, размаха ръце да запази равновесие, но не успя и се гмурна в дълбока преспа. Белите му дробове се напрягаха за глътка въздух, ала поеха само шепа сипкав сняг.

Той с усилие застана на колене; кашляше толкова силно, че едва успяваше да си поеме дъх, внезапно му причерня. Когато зрението му се проясни, видя гърба на Ъндърхил, който след миг щеше да се скрие зад гъстата снежна завеса. Без да знае какво ще каже, осъзнавайки, че това е последният му шанс, Хенри изкрещя:

— Искал си да препикаеш четката за зъби на господин Рейплоу, а когато не си успял, си счупил порцелановия му поднос! Счупил си подноса и си избягал! Както бягаш и сега, проклет страхливец такъв!

Оуен Ъндърхил, който се бе отдалечил толкова много, че само силуетът му се мержелееше сред гъстия сняг, внезапно спря.

4

За секунда остана неподвижен, без да се обърне. Хенри приклекна да си поеме дъх, топящият се сняг се стичаше на вадички по пламналите му страни. Усети нещо, което посрещна и със страх, и с необяснимо безразличие — раната на бедрото, в която растеше бирусът, го сърбеше.

Най-сетне Оуен се обърна и се приближи до оградата:

— Откъде знаеш за епизода в дома на семейство Рейплоу? Телепатичните ни способности отслабват. Невъзможно е да проникнеш толкова надълбоко в съзнанието ми.

— Знам още много — промърмори Хенри. Едва се изправи на крака, превивайки се от кашлица. — Различавам се от останалите… с приятелите ми сме по-различни от обикновените хора. Бяхме четирима. Двама са мъртви… аз съм тук. Четвъртият… той е твоя грижа, Оуен. Не се бой нито от мен, нито от затворниците в обора, които все повече се увеличават, нито от членовете на „Синя група“, нито дори от верните хора на Курц от Импириъл Вали. Опасен е само онзи… — Сърцето не му даваше да произнесе името на Джоунси — с него беше най-близък; Пит и Бобъра бяха страхотни приятели, ала само с Джоунси можеше да сподели идеите си, възхищението си или неодобрението от прочетена книга, защото двамата сякаш мислеха еднакво; само Джоунси притежаваше необуздана фантазия и също като него ясно виждаше Дирята. Но него вече го няма, нали? Хенри знаеше, че когато червено-черният облак премина над него, от верния му приятел се е била запазила поне малка частица, ала навярно вече е изяден жив. Може би сърцето му още бие и очите му виждат, но истинският Джоунси е мъртъв като Бобъра и Пит.

— Джоунси е твоя грижа, господин Ъндърхил. Гари Джоунс, живущ в Бруклин, щата Масачузетс.

— И за Курц трябва да се погрижа… — промълви Оуен. Воят на вятъра заглуши думите му, но Хенри ги чу, защото отекваха в съзнанието му. Когато онзи се огледа, проследи погледа му и видя неколцина мъже, които тичаха по пътеката между караваните и фургоните — наблизо нямаше никого. Ала пространството около магазина и обора беше ярко осветено от безмилостните неонови лампи, а бученето на форсирани двигатели, бръмченето на генератори и викове на войниците се чуваха отчетливо въпреки воя на вятъра. Някой даваше команди, използвайки мегафон. Цялостният ефект беше странен, сякаш поради разразяването на бурята двамата бяха впримчени в градче, обитавано от призраци. Дори хората, тичащи по пътеката, напомняха на привидения, които се стопиха сред снежната завеса.

— Не бива да разговаряме тук — заяви Ъндърхил. — Слушай внимателно и не ме карай да повтарям, мъжки.

В съзнанието на Хенри, в което сега постъпваха толкова много сведения, че повечето се преплитаха в неразбираема смесица, ненадейно се открои мисълта на Оуен Ъндърхил: — „Мъжки! Неговата дума! Не е за вярване, че съм използвал неговата дума!“

— Слушам те — каза Хенри.

5

Бараката се намираше в другия край на ограденото пространство и беше максимално отдалечена от обора; въпреки че отвън беше осветена като всички сгради в този адски концентрационен лагер, вътре цареше полумрак и се разнасяше ароматът на сено. Долавяше се и друга, малко по-тръпчива миризма.

В дъното на помещението, облегнати на стената, седяха четирима мъже и една жена. Носеха оранжеви ловни облекла и си предаваха джойнт от ръка на ръка. Единият прозорец на бараката гледаше към заграждението за конете, през другия се виждаха оградата, издигната от войниците, и гората отвъд. Мръсните стъкла донякъде приглушаваха безмилостната светлина на неоновите лампи. В полумрака лицата на затворниците, пушещи марихуана изглеждаха сиви като на мъртъвци.

— Искаш ли да пушиш трева? — попита онзи, който държеше цигарата. Говореше с половин уста, защото се опитваше да задържи дима в белите си дробове, но охотно подаде на Хенри джойнта.

— Не. Искам всички да излезете оттук.

Четиримата недоумяващо го погледнаха. Жената беше съпруга на онзи, у когото в момента беше цигарата. Човекът отляво беше деверът й. Другите двама само си правеха компания.

— Върнете се в обора — настоя Хенри.

— Друг път! — обади се един от мъжете. — Претъпкано е с народ. Предпочитам усамотението. Дойдохме тук преди теб и ако не ти се иска компания, ти ще си отидеш…

— Пипнал съм го — прекъсна го Хенри и докосна тениската, с която беше превързал раната си. — Заразен съм с бирус. Онези го наричат „рипли“. Предполагам, че някои от вас също са го пипнали… например ти, Чарлс. — Посочи един от мъжете — оплешивяващ шишко, който изглеждаше още по-пълен заради пухеното яке.

— Вярно е. Здравата си го закъсал, братче. Ти също, Мона… Мона ли се казваш? Не… Марша. Името ти е Марша.

— Не съм заразена! — Жената скочи на крака, притискайки гръб до стената на бараката; не откъсваше от Хенри очите си, изпълнени с ужас, които досущ приличаха на очите на кошута. Скоро всички кошути в Джеферсън Тракт щяха да бъдат мъртви, Марша — също, помисли си Хенри, като се надяваше жената да не прочете мисълта му. — Чиста съм, господине. Всички тук сме здрави с изключение на теб.

Тя се обърна към съпруга си, който не беше здравеняк, но във всеки случай беше по-едър от Хенри. Всъщност всички присъстващи бяха по-едри от него.

— Изхвърли го, Дарън.

— Съществуват две разновидности на рипли — продължи Хенри. Говореше уверено, макар да не разполагаше с доказателства… след дълги размишления беше стигнал до този извод и нещо му подсказваше, че не греши. — Да ги наречем първичен и вторичен. Почти съм сигурен, че ще оздравеете, ако не сте приели голяма доза чрез храна, вода или някакво живо същество, което е влязло в отворена рана.

Всички го гледаха безпомощно, сякаш се бяха превърнали в плахи кошути; за миг го обзе неописуемо отчаяние. Горчиво съжали, че преди време не му е стигнала смелост да сложи край на живота си.

— Заразен съм с първичната форма — продължи. Развърза тениската, която беше омотал около бедрото си. Нито един от присъстващите не се осмели да погледне какво има под прореза в джинсите, но той направи внимателен оглед и заради тях. Раната, причинена от лоста на джипа, вече беше запълнена с бирус. Някои стръкове бяха дълги приблизително осем сантиметра, връхчетата им се поклащаха като водорасли, раздвижвани от подводно течение. Той усещаше как растенията се вкореняват все по-дълбоко, причинявайки нетърпим сърбеж. Опитваха се да мислят. Това беше най-страшното — червеникаво-златистата растителност се опитваше да разсъждава.

Мъжете и спътницата им забързаха към вратата на бараката. Хенри очакваше, че веднъж усетят ли полъха на студения въздух, ще хукнат да бягат, ала се беше излъгал. Преди да прекрачат прага, те спряха.

— Господине, можете ли да ни помогнете? — попита Марша с треперливия гласец на изплашено дете. Съпругът й я прегърна през раменете.

— Не зная — отвърна той. — Твърде вероятно е да не мога… но кой знае? Хайде, вървете. Ще изляза оттук след половин час, може би дори по-скоро, но мисля, че е най-добре да бъдете заедно с другите в обора.

— Защо? — попита Дарън Чайлс от Нютън.

А Хенри, комуто беше хрумнала смътна идея, но засега нямаше никакъв план, отговори:

— Нямам представа. Но мисля, че е във ваш интерес.

Петимата излязоха и го оставиха сам в бараката.

6

Под прозореца, който гледаше към оградата на лагера, беше натрупано сено. Дарън Чайлс се беше разположил върху него (като притежателна джойнта имаше право да се настани най-удобно), а сега Хенри зае мястото му. Подпря длани на коленете си и веднага му се приспа, въпреки гласовете, които едновременно бърбореха в главата му, и нетърпимия сърбеж в левия крак (започваше да го усеща и в устата си на мястото на падналия му зъб).

Разбра, че Ъндърхил е под прозореца още преди онзи да заговори — чу приближаването на съзнанието му.

— Намирам се от подветрената страна и съм скрит в сянката на постройката — каза Оуен. — Ако някой се приближи, ще кажа, че съм спрял да изпуша една цигара. А ти да не си гъкнал, иначе с нас е свършено.

— Дадено.

— Излъжеш ли ме, ще си отида, а през краткия живот, който ти остава, никога повече няма да разговаряш с мен — на глас или… по друг начин.

— Добре.

— Как изгони хората, които бяха в бараката?

— Защо питаш? — Хенри смяташе, че е прекалено капнал от умора, за да изпита гняв, но се оказа тъкмо обратното. — Да не би присъствието им тук да беше един вид изпитание?

— Не дрънкай глупости!

— Казах им, че съм заразен от първичната форма на рипли, което е самата истина. На бърза ръка си обраха крушите. — Замълча за миг, сетне добави: — Ти също си заразен, нали?

— Защо смяташ така? — Ъндърхил говореше съвсем спокойно, гласът му не издаваше напрежение — от дългогодишната си практика като психотерапевт Хенри отлично познаваше първите признаци на паниката. Каквито и недостатъци да имаше Оуен, той беше здравомислещ човек, което беше стъпка в правилната посока. „Не е лошо да разбере, че няма какво да губи“ — помисли си.

— Засега е само около ноктите ти… имаш малко и в едното ухо.

— С тия твои умения ще побъркаш публиката във Вегас, приятелче!

Хенри мислено видя как Ъндърхил поднася цигарата към устата си. Хрумна му, че в края на краищата не Оуен, а силният вятър ще „изпуши“ цигарата.

— Човек се заразява с първичната форма направо от източника — продължи да обяснява. — Сигурен съм, че другата се разпространява, когато докоснеш я дърво, я куче, я елен или човек, които са заразени… Също като обрива, който се получава при докосването на отровен бръшлян. Вашите лаборанти сигурно го знаят, струва ми се, че от тях научих информацията. Всъщност не съм сигурен. Съзнанието ми е като сателитна антена, която приема излъчванията на стотици канали, без да блокира нито един. Трудно ми е да преценя откъде постъпват сведенията, пък и едва ли има значение. Сивчовците наричат червената растителност „бирус“, което означава „коренът на живота“. При определени условия от първичната форма на рипли произлизат присадките.

— Коренът на живота, а?

— Точно така. Чуй какво ще ти кажа — сивчовците имат големи проблеми на Земята — може би затова са чакали цели петдесет години, преди да предприемат решителни действия. Например невестулките би трябвало да са сапрофити… знаеш ли какво представляват сапрофитите?

— Хенри… името ти е Хенри, нали? Слушай, Хенри, това свързано ли е със…

— Разбира се, че е свързано със сегашното ни положение. Ако не искаш да си отговорен за смъртта на всички пътници на космическия кораб „Земя“, на който ще остане да вирее само червеникавата растителност — искрено те съветвам да млъкнеш и да ме изслушаш.

Онзи замълча, сетне промърмори:

— Слушам те.

— Сапрофитите са полезни паразити, които живеят в червата и стомасите ни и които доброволно приемаме чрез млечните продукти и най-вече чрез киселото мляко. Предоставяме им „жилище“, а те ни се отплащат с нещо друго. Например млечно-киселинните бактерии подобряват храносмилането. При нормални условия — нормални за друг свят, в който околната среда се различава от нашата — невестулките достигат размери на чаена лъжичка, и то без дръжката. Може би въздействат на репродуктивните способности на жените, но не убиват хора. Тоест… по принцип не ги убиват, само живеят в червата ни. Ние ги храним, те ни се отплащат, като ни превръщат в телепати. Така е на теория. Само дето те ни превръщат в телевизионни предаватели. Ние сме телевизия „Сив пришълец“.

— Нима знаеш всичко това само защото в теб живее една от тях ли? — гласът на Ъндърхил не издаваше отвращение, ала Хенри го видя да пулсира като пипало в съзнанието му. — Цитирам: „Една от нормалните невестулки.“ Край на цитата.

— Не е вярно — отвърна Хенри, а мислено добави: „Поне засега съм чист“.

— Тогава как си научил толкова много подробности? Или си го измисляш в момента? Опитваш се да спасиш кожата, нали?

— В момента най-маловажното е как съм научил подробностите, Оуен… но ти знаеш, че не лъжа. Нали четеш мислите ми.

— В едно съм сигурен — въобразяваш си, че не лъжеш. Колко телепати като теб смяташ, че ще се навъдят?

— Нямам представа. Ако бирусът се разпространи, броят им ще се увеличи, но няма да са от моята категория.

— Защото ти си различен. — Не само тонът, но и мислите на Ъндърхил издаваха недоверието му.

— Приятелю, едва днес разбрах колко съм различен. Но в момента това няма значение. Засега е важно да разбереш, че сивчовците са го закъсали. Вероятно за пръв път в тяхната история влизат в битка за установяване на контрол. Първо, когато невестулките попаднат в човешкия организъм, се превръщат в опасни паразити. Непрекъснато се хранят и също така непрекъснато растат. Те са злокачествени тумори, Ъндърхил.

Бирусът също им създава неприятности. Предполагам, че в други светове се развива нормално, но нашите условия са неблагоприятни за разпространяването му… поне засега. Учените и специалистите в областта на медицината, които режисират това представление, предполагат, че ниските температури забавят растежа на бируса, ала според мен причината е съвсем друга. Разбира се, не съм съвсем сигурен, тъй като те не са наясно, обаче…

— Чакай, чакай! — В мрака проблесна пламъче. — Ъндърхил отново бе запалил цигара, която вятърът щеше да изпуши. — Не говориш за лекарите, така ли?

— Позна.

— Смяташ, че поддържаш контакт с пришълците… чрез телепатия. Вярно ли е?

— Да. По-точно с един от тях.

— С този Джоунси, за когото спомена преди малко ли?

— Оуен, не зная, повярвай ми. Важното е, че те губят битката. Истината е, че двамата с теб, както и хората, които днес участваха в акцията срещу „Синьо момче“, може би няма да доживеем до Коледа. Заразата е проникнала дълбоко в нас. Обаче…

— Имаш право, и аз съм пипнал този бирус — прекъсна го Оуен. — Също и Едуардс — появи се около ноктите му като по магия.

— Но ако наистина се вкорени в теб, едва ли ще го разпространиш — продължи мисълта си Хенри. — В действителност не е толкова заразно. Някои от хората в обора никога няма да го прихванат, независимо с колко заразени общуват. Последните пък ще страдат от вторичната форма на бирус… или на рипли, ако предпочиташ тази дума.

— „Бирус“ ми допада повече.

— Твоя воля. Носителите му може би ще го предадат на още неколцина души, при които заболяването ще бъде в много слаба форма, наречена примерно бирус 3. Възможно е и те да станат преносители на заразата, но при заболелите от бирус 4 наличието му ще се открива само под микроскоп или чрез кръвна проба. Следващ етап няма да има — бирусът ще изчезне.

Следва най-важното, затова слушай внимателно.

Първо, сивите пришълци, които може би са само системи за пренасяне на растителността, вече са унищожени. Онези, които не са били убити от атмосферните условия подобно на марсианците от романа „Война на световете“, чиято смърт е предизвикана от микробите, вие застреляхте с картечниците си. Оцелял е само един, от когото най-вероятно черпя информация. Ала налице е само разумът му, физически той вече не съществува.

Второ, невестулките не функционират според предвижданията. Подобно на злокачествените тумори в крайна сметка те ще се самоунищожат. Онези, които напуснат човешкото тяло, бързо умират под въздействието на пагубната околна среда.

Трето, бирусът също не действа според очакванията, но след време, ако попадне в среда, благоприятстваща развитието му, има опасност да мутира… да се приспособи към местните условия… и да ни подчини на властта си.

— Няма страшно, ние ще го унищожим — заяви Ъндърхил. — Ще опожарим горите, а като приключим, Джеферсън Тракт ще бъде напълно заличен от лицето на земята.

Хенри изпита непреодолимо желание да закрещи от безсилие. Вероятно мислите му пронизаха съзнанието на Ъндърхил, който потрепери, а гърбът му се блъсна в тънката стена на бараката.

— Действията ви са безполезни — продължи Хенри. — Нито задържаните хора, нито невестулките могат да разпространят заразата, бирусът пък не се разпространява от само себе си. Ако твоите хора веднага си вдигнат чукалата, природата сама ще се излекува и ще заличи следите от това безумие. Според мен на сивчовците не им се е вярвало, че са претърпели провал, затова предприеха и последната отчаяна стъпка. Предполагам, че са били изпратени на самоубийствена мисия, ръководена от извънземна версия на вашия безумец Курц. За тях понятието провал не съществува. Мотото им е: „Ние винаги побеждаваме“.

— Откъде знеш какво е…

— В последната минута преди да загинат… може би дори в последната секунда един от тях е открил човек, съвършено различен от човешките същества, с които са се сблъсквали сивчовците, невестулките и бирусът. Именно той е преносител на заразата, ала най-важното е, че вече е извън карантинната зона, което напълно обезсмисля действията ви.

— Това е Гари Джоунс, така ли?

— Да, Джоунси е.

— По какво се различава от обикновените хора?

Въпреки нежеланието си да сподели тайната с Ъндърхил, Хенри знаеше, че трябва да му подхвърли нещичко:

— С Джоунси и другите ни двама приятели, които вече са мъртви, познавахме човек, напълно различен от простосмъртните. По рождение бе надарен с телепатични способности. Той ни въздейства по някакъв начин. Едва ли щеше да е възможно, ако се бяхме запознали с него няколко години по-късно, когато възмъжахме, ала го срещнахме в момент, в който бяхме много… податливи на въздействието му. След време с Джоунси се случи нещо, което изобщо не беше свързано с… онова забележително момче.

Дълбоко в себе си обаче Хенри подозираше, че истината е съвсем друга; въпреки че Гари Джоунс беше блъснат от кола в Кеймбридж, а Дудс никога през живота си не беше напускал Дери, по някакъв начин момчето бе повлияло върху окончателната и пагубна промяна в Джоунси. Както бе повлияло и върху случващото се в момента.

— Нима очакваш да ти повярвам? — попита Ъндърхил. — Очакваш да преглътна невероятната ти приказка, все едно преглъщам сироп против кашлица, така ли?

В полумрака на бараката, изпълнена с уханието на сено, устните на Хенри се разтегнаха в кисела усмивка:

— Оуен, ти го вярваш! Не забравяй — чета мислите ти! Най-опасният ни враг е на свобода. Въпросът обаче е… въпросът е…

Той го зададе мислено.

7

На Оуен, който бе смъкнал маската си и зъзнеше в студа, палейки цигара след цигара, въпреки че изобщо не му се пушеше (беше си купил от лавката още един пакет), изобщо не му беше до смях… но когато човекът в бараката сякаш се обиди от логичния му въпрос, заявявайки: „Оуен, ти го вярваш. Не забравяй — чета мислите ти!“, неочаквано за самия себе си се засмя. Курц беше казал, че ако хората запазят телепатичните си способности и явлението се разпространи, това ще означава край на обществото, съществуващо до момента. Ъндърхил се бе съгласил с него, ала едва сега осъзнаваше колко фатални ще бъдат последствията.

— Въпросът обаче е… въпросът е…

Какво ще предприемем?

Макар да беше капнал от умора, Оуен знаеше какъв е единственият възможен отговор:

— Налага се да последваме Джоунс. Питам се обаче дали ще успеем да го заловим навреме.

— Мисля, че още имаме възможност, макар и минимална.

Ъндърхил се помъчи да проникне в съзнанието на събеседника си и да проумее смисъла на загадъчния отговор, ала не успя — по отношение на телепатичните способности онзи многократно го превъзхождаше. Все пак нещо му подсказваше, че очилатият дребосък е искрен. „Или пък той вярва, че е искрен — хрумна му ненадейно. — Бог ми е свидетел, че искам да му се доверя. Търся си извинение да изчезна оттук преди започването на кръвопролитието.“

— Не! — каза Хенри, а на Оуен му се стори, че за пръв път долавя в тона му неувереност. — Няма да има кръвопролитие. Курц няма да убие приблизително осемстотин души. В крайна сметка унищожаването на невинни хора няма да окаже влияние върху разрешаването на проблема. Те са само… Господи, те са случайни свидетели!

Без особена изненада Ъндърхил установи, че изпитва удоволствие от душевния смут на новия си приятел — Бог му е свидетел, че очилатият го беше накарал да се чувства неловко.

— Какво предлагаш? Преди малко каза, че само приятелят ти Джоунси има значение.

— Вярно е, но… — Той се поколеба и млъкна. Гласът на разума му беше малко по-уверен:

Не съм и намеквал да си отидем и да позволим да ги убият.

— Няма къде да отидем — прекъсна го Ъндърхил. — С теб ще бягаме като плъхове, напускащи потъващия кораб. — Той дръпна още веднъж от третата си недоизпушена цигара, хвърли я и проследи с поглед как вятърът я отнесе. Снегът продължаваше да се сипе, образувайки непроходими преспи. Пътуването в такова време означаваше почти сигурно смърт. „Засега ни устройва моторна шейна — помисли си той. — Но ако до полунощ продължава все така, и с джип няма да си придвижим.“

— Убий Курц — отсече Хенри. — Това е единственият изход. По-лесно ще избягаме, когато го няма командирът да дава заповеди, а пък и… биологичното прочистване ще бъде отложено. Оуен кисело се изсмя.

— Лесно ти е да говориш, все едно предлагаш детска игра. Май ме мислиш за агент 00 Ъндърхил, дето стотици хора е убил.

Запали поредната цигара, като заслони с шепи пламъчето на запалката. Въпреки че носеше ръкавици, пръстите му се бяха вкочанили. „Ако скоро не стигнем до решение, ще умра от измръзване“ — помисли си.

— Толкова ли е трудно? — попита Хенри, въпреки че отлично знаеше отговора; Оуен усещаше как очилатият насила си затваря очите за истината — страхува се, че положението ще се влоши още повече. — Отиваш в караваната и го пречукваш — фасулска работа.

— Няма да е толкова лесно. — Оуен мислено му препрати изображение, на което се виждаше как Фреди Джонсън и останалите членове на „Импириъл Вали“ охраняват караваната на Курц. — Освен това „жилището“ му е оборудвано с алармена система и ако нещо се случи, лошите момчета на секундата ще се притекат на помощ на шефа си. Възможно е да се добера до него, но вероятността за неуспех е много по-голяма, защото охраната му е като на собственик на колумбийски наркокартел, а по време на операция е засилена. Лаская се от мисълта, че по нищо не му отстъпвам и че ще се добера до него, но мисията ми ще бъде самоубийствена. Ако наистина е завербувал Фреди Джонсън, то в секретният му екип са включени още Кейт Галахър и Марвъл Ричърдсън… Карл Фрийдман… Джослин Макавой. Все хора, които не си поплюват, Хенри. Ако убия Курц, те ще ме очистят, а големите клечки, които ръководят операцията от скривалището си в планинските недра, ще изпратят нов чистач — някой клонинг на Курц, който ще довърши започнатото от него. Възможно е дори да назначат Кейт на негово място. Бог ми е свидетел, че тя е достатъчно откачена. Смъртната присъда на затворниците в обора може би ще се отложи с дванайсет часа, през които те ще се пекат на бавен огън, но в крайна сметка ще бъде изпълнена. Единствената разлика е, че вместо да се поразходиш с мен в снежната буря, красавецо, ще споделиш съдбата им. Междувременно приятелчето ти… онзи Джоунси… ще пътува към… Накъде?

— Засега предпочитам да го пазя в тайна.

Въпреки твърдият отказ Ъндърхил се помъчи да прочете отговора в съзнанието на Хенри. За миг зърна смътно и странно видение — висока цилиндрична сграда, наподобяваща на силоз за зърно — сетне то бе заменено от бял кон, който май беше еднорог, препускащ по някакво шосе. Край пътното платно имаше табела, върху която с големи черни букви беше написано „ДА СИ ПОИГРАЕМ НА КОНЧЕ“, а отдолу беше изрисувана стрелка.

— Блокираш ме, а? — възкликна едновременно развеселено и раздразнено.

— Може би. А може би ти преподавам техника, която е най-добре да усвоиш, ако искаш разговорът ни да остане в тайна.

— Ъ-хъ — промърмори Ъндърхил. Всъщност изобщо не беше разгневен от случилото се. Разбираше какво преимущество ще му даде способността да блокира достъпа до съзнанието си. Освен това се бе убедил, че Хенри наистина знае къде отива заразеният му приятел — въпреки блокадата за миг беше зърнал изображението му.

— Хенри, слушай внимателно какво ще ти кажа.

— Целият съм в слух.

— Ще ти предложа простичък и сравнително безопасен план. Ако разполагаме с време, най-добре е първо да поспим.

— Съгласен съм. Капнал съм от умора.

— Към три часа ще задействам нещата… базата ще бъде в бойна готовност, докато престане да съществува, но между четири и шест сутринта окото на Големия брат^[1] не е толкова зорко. Ще отвлека вниманието на охраната и ще прекъсна електричеството, което тече по оградата — всъщност това е най-лесното. Пет минути след избухването на суматохата ще бъда тук с моторната шейна…

Ъндърхил вече беше открил, че телепатията има „стенографско“ преимущество пред устните изявления. Докато говореше, изпрати на Хенри изображението на горящ хеликоптер „Литъл бърд“ МХ–6, към който тичат войниците.

— … и дим да ни няма.

— Искаш да оставим в ръцете на Курц невинни хора, които той възнамерява да изпече на скара, така ли? Да не говорим за членовете на „Синя група“. Голямо чудо, че ще загинат още двеста-триста души!

Оуен, който едва деветнайсетгодишен бе постъпил в армията, а през последните осем години беше сред „чистачите“ на Курц, по мисловния проводник изпрати две ужасни думи:

Приемливи загуби.

Не! — отговори Хенри по същия начин.

Какво искаш да кажеш?

Не съм съгласен.

Имаш ли по-добра идея?

Миг след като зададе въпроса, Оуен се вцепени от ужас — Хенри наистина си въобразяваше, че му е хрумнала блестяща мисъл. Фрагменти от тази идея, която беше прекалено елементарна, за да бъде наречена „план“, проблесна в съзнанието на Оуен като опашата комета. От изненада дъхът му спря. Цигарата се изплъзна от безчувствените му пръсти и вятърът я отнесе.

Ти си луд!

Не съм. Сам каза, че за да избягаме, трябва да им отвлечем вниманието. От това по-голяма диверсия, здраве му кажи.

Така или иначе хората ще бъдат убити.

Възможно е неколцина да загинат… може би дори всички. Но все пак им се предоставя макар и минимална възможност за спасение. Как мислиш, какъв е шансът да оцелеят, ако са заключени в горящ обор?

Хенри продължи, този път на глас:

— Има и още едно преимущество. На Курц изобщо няма да му е до нас, ако трябва да се занимава с неколкостотин бегълци, повечето от които изгарят от желание да разкажат на първия срещнат репортер как паникьосаното правителство на Съединените щати е разрешило повторение на кръвопролитието при Мей Лей, но на американска земя.

„Не познаваш Ейб Курц — помисли си Ъндърхил. — Не подозираш за неговата граница, която никой не бива да прекрачва.“ Всъщност едва днес самият той се беше уверил в съществуването й.

Най-странното бе, че безумното предложение на Хенри донякъде му допадаше, защото в него се съдържаше известна доза изкупление. Докато безкрайният четиринайсети ноември крачеше към полунощ, а шансовете за оцеляване поне до края на седмицата се увеличаваха, Оуен без особена изненада откри колко привлекателна е мисълта за изкуплението.

— Хенри!

— Кажи, Оуен.

— Цял живот съм се чувствал гузен заради стореното в дома на семейство Рейплоу.

— Знам.

— И все пак го правех отново и отново. Какво ще кажеш, не е ли шибано?

Хенри, който си оставаше отличен психиатър, дори след като започнаха да го преследват мисли за самоубийство, не отговори. От опит знаеше, че „шибано“ е най-точното определение за обичайното човешко поведение. Печална констатация, която, за съжаление, отговаряше на истината.

— Съгласен съм — най-сетне заяви Оуен. — Приемам да купиш къщата, но аз ще я обзаведа. Съгласен ли си?

— Да — веднага отговори Хенри.

— Наистина ли ще ме научиш да блокирам чуждото проникване в съзнанието ми? Може би ще ми се наложи да използвам твоята техника.

— Ще те науча, разбира се.

— Значи се разбрахме. А сега слушай внимателно.

Оуен говори в продължение на три минути — понякога на глас, друг път предавайки мислите си по телепатичен път. Двамата с Хенри вече не правеха разлика между средствата за общуване; мисли и думи се бяха превърнали в едно цяло.