Стивън Кинг
Капан за сънища (16)

2

Анди Джанас беше изпреварил трите камиона, с които пътуваха членовете на малкия му отряд, защото за разлика от него колегите му не бяха свикнали да шофират при подобни атмосферни условия. Анди беше израснал в Северна Минесота, затова студът и снегът не го плашеха. Пътуваше сам в един от най-съвършените модели на „Шевролет“, специално конструирани за армията — малък камион с четири предавки, които той използваше според предназначението. Анди Джанас не беше вчерашен.

В общи линии, платното беше почистено; преди около час по магистралата бяха преминали два армейски снегорина (вероятно всеки момент щеше да ги настигне, тогава щеше да намали скоростта и да се движи след тях като примерно момче), снежната покривка върху бетонната настилка беше максимум пет-шест сантиметра. Много по-опасен беше вятърът, който завихряше снежинките и превръщаше шосето в призрак. Разбира се, опитните шофьори се ориентираха по светлоотражателите, но онези леваци, които караха след него, не знаеха този трик… може би пък фаровете на камионите бяха монтирани по-високо и светлината им не достигаше до светлоотражателите. А когато вятърът понесеше гъста пелена от сняг, не се виждаха дори рефлекторите и целият свят сякаш побеляваше; в подобни моменти просто трябва да отместиш крака си от педала, докато вихърът отмине, а междувременно да се стараеш да не излезеш от платното. Анди знаеше, че ще се справи, ако пък случайно закъсаше, щеше да призове на помощ колегите си, с които непрекъснато поддържаше радиовръзка; знаеше още, че след колоната се движат още снегорини, които разчистват платното, водещо на юг, от Преск Ил чак до Милинокът.

Отзад в камиона бяха натоварени три големи, тройно опаковани чувала. В единия бяха труповете на двата елена, които бяха загинали от плесента. В другия — като си помислеше за съдържанието му, Анди потръпваше от отвращение — бяха останките от един сивчо, които бавно се превръщаха в червеникаво-оранжева супа. И двата пакета бяха предназначени за лекарите в базата, която беше разположена близо до…

Той вдигна поглед към сенника, под който бяха пъхнати лист хартия и химикалка. На листа беше написано: „Маг. на Гослин, изх. 16“.

Джанас си помисли, че ще измине разстоянието за около час, може би дори за по-малко време. Несъмнено лекарите ще му кажат, че вече са взели необходимите им проби и труповете на елените ще бъдат изгорени; виж, на сивчото сигурно ще се зарадват и веднага ще се захванат с него, стига да не се е втечнил напълно. Може би студът наистина забавяше процеса на разлагането, но на Анди Джанас това не му влизаше в работата. Неговата работа беше да предаде „мострите“ и да изчака командирът на базата да го разпита за положението в северния сектор на отцепения район, където беше относително най-спокойно. Каза си, че докато чака, ще пийне чаша горещо кафе и ще хапне голяма порция бъркани яйца. А пък ако извади късмет и срещне когото трябва, нищо чудно да прибави към кафето нещо по-силничко, та съвсем да се сгрее. После ще си легне и…

Спри!

Анди свъси вежди, поклати глава и почеса ухото си, като че нещо го беше ухапало. Силен порив на вятъра разтърси камиона. Магистралата и светлоотражателите изчезнаха. За пореден път плътната бяла пелена обви камиона и Джанас си помисли, че колегите му сигурно са изплашени до смърт, но не и той, не и господин Минесота Предпазливия, дето знаеше, че трябва само да отпуснеш педала за газта (и за забравиш спирачките — когато шофираш по време на снежна буря, натискането на спирачките означава да си търсиш белята) и да изчакаш…

Спри!

— А? — Той стреснато се втренчи в радиото, от което се разнасяше само пращене и едва чуто несвързано бърборене.

Спри!

— Ох! — изпищя Анди и се хвана за главата — изведнъж беше изпитал непоносима болка. Масленозеленият камион рязко се отклони встрани, плъзна се, сетне, действайки машинално, Джанас овладя волана. Още не беше натиснал педала за газта и скоростта бързо намаляваше.

Снегоринът беше направил тясна пътека в средата на двете платна, водещи в южна посока. Джанас зави вдясно, облаци сняг заизхвърчаха изпод колелата, а бурният вятър мигновено ги разнесе. Светлоотражателите блестяха в мрака като очи на котка.

Спри тук!

Анди отново изкрещя от болка. Сетне отдалеч се чу да вика:

— Добре, добре, ей сега! Само престани! Престани да ме дърпаш! — Въпреки че очите му бяха насълзени от силната болка, той видя как някакъв тъмен силует изникна иззад предпазният парапет на около два метра пред камиона. Когато фаровете осветиха силуета, видя, че е някакъв човек, облечен в канадка.

Ненадейно изпита усещането, че ръцете му вече не са неговите. Чувството беше странно и много неприятно. Без негово участие ръцете завъртяха волана наляво и камионът спря пред човека с канадката.

3

Трябваше да действа тъкмо в този момент, докато вниманието на господин Сив беше погълнато от друго занимание. Джоунси усещаше, че ако заобмисля действията си, няма да се престраши, затова се подчини на интуицията си. С всички сили забута резето и рязко отвори вратата на канцеларията.

Като малък никога не беше влизал в сградата, наета от братя Тракър (тя беше рухнала по време на ураганната буря през 1985 година), но беше уверен, че никога не е изглеждала като онова, което сега се разкриваше пред очите му. Попаднал бе в толкова просторно помещение, че краят му не се виждаше. На тавана, сякаш заемащ площ от няколко акра, бяха монтирани неонови лампи. Грамадната зала беше изпълнена с милиони кашони, натрупани един върху друг и образуващи високи колони.

„Не са милиони — поправи се той. — Сигурно са трилиони.“

Да, второто му предположение бе по-близо до истината. Между колоните от кашони бяха оформени хиляди тесни пътеки. Осъзна, че се е озовал в складовото помещение на вечността и че е абсурдно да се надява да открие каквото му е необходимо. И още, че ако се отдалечи от вратата на убежището си, почти незабавно ще се изгуби. Господин Сив ще се избави от грижата как да се отърве от него — до края на живота си Джоунси ще се лута из зашеметяващата пустош на складираните кашони.

„Голям тъпак съм бил! — упрекна се мислено. — Да се изгубя тук е все едно да се заблудя в собствената си спалня. Нито пък се налага да търся онова, което ми е необходимо. Всичко тук ми принадлежи. Добре дошъл в собственото си съзнание, храбрецо.“

Прозрението беше толкова потресаващо, че силите го напуснаха… след миг обаче му хрумна, че сега не бива да се отпуска нито да се колебае. Господин Сив, всеобщият любимец и похитител на човешки тела, пристигнал от Бог знае къде, няма да се занимава още дълго с шофьора на камиона. Ако Джоунси възнамерява да премести някои папки на по-безопасно място, сега е моментът да действа. Въпросът беше кои да вземе.

„Дудитс! — прошепна вътрешният му глас. — Свързано е с Дудитс и ти го знаеш. Напоследък все за него мислиш. Същото е и с Пит, Бобъра и Хенри. Именно Дудитс свързва вас четиримата — винаги си го знаел, но сега знаеш и още нещо, нали?“

Точно така. Знаеше, че през март едва не загина при злополуката, защото му се бе сторило, че вижда Дудитс, с когото Ричи Гренадо и приятелчетата му се подиграват. Само че „подиграват“ беше меко казано за случващото се зад товарния гараж на братята Тракър. Точната дума беше „изтезават“. Когато видя, че изтезаването и било повторено, той се бе втурнал да прекоси улицата, без да се огледа, и…

— Главата му беше отсечена. — Гласът на Бобъра се разнесе от високоговорителите, монтирани на тавана, а Джоунси така се стресна, че едва не подскочи. — Въргаляше се в канавката, а очите му бяха запълнени с кал. Рано или късно всеки убиец заплаща за стореното, това си е факт.

Главата на Ричи! Главата на Ричи Гренадо! Не, Джоунси нямаше време да мисли за това. Пребиваваше незаконно в собственото си съзнание и трябваше да побърза.

Когато се озова в необятната зала, всички кашони бяха еднакви и без надписи. Сега забеляза, че върху най-горните кашони на купчината до него с черен флумастер беше написано „ДУДИТС“. Изненадващо ли беше откритието му? Дали бе само въпрос на късмет? Не, разбира се. Та нали в неизброимото количество кашони се съхраняват неговите спомени, които съзнанието му е в състояние да възкреси, когато пожелае.

„Трябва ми нещо, с което да ги пренеса“ — помисли си, огледа се и без особена изненада видя яркочервена ръчна количка. Тук се сбъдваше всяко желание, което ти хрумне, а най-хубавото според Джоунси бе, че всеки човек притежава подобно магическо място.

Бързо натовари на количката кашоните с надпис „ДУДИТС“ и тичешком ги закара в канцеларията. Не си губи времето да ги разтоварва, а ги изсипа направо на пода — и без това не очакваше посещение на комисия от списание „Хубав дом“.

Отново изтича в залата, опитвайки се да долови присъствието на господин Сив, но очевидно натрапникът още беше зает с шофьора на камиона, който се казваше… да, фамилното му име бе Джанас. Облакът си беше тук, но не го усети. Беше глупав като… като плесен.

Джоунси натовари останалите кашони, но изведнъж забеляза, че и върху онези в съседство също са се появили надписи с черен флумастер. Само че този път вместо „ДУДИТС“ пишеше „ДЕРИ“, а кашоните бяха толкова много, че бе невъзможно да пренесе всичките. Запита се дали изобщо трябва да вземе някой.

Докато тикаше към канцеларията количката, натоварена с втората партида кашони със спомени, той се опита да вземе решение. Логично бе, че са подредени до онези с надпис „ДУДИТС“ — обичайно е запаметяването да е свързано с различни асоциации. Въпросът бе дали спомените му за Дери ще му помогнат. А как да го разбере, след като няма представа какво иска Сивият?

Няма представа ли? Напротив!

„Господин Сив иска да отиде на юг.“

Дери се намираше на юг от Джеферсън Тракт.

Джоунси на бегом се върна в склада за спомени, като тикаше количката пред себе си. Възнамеряваше да натовари колкото е възможно повече кашони с надписи „ДЕРИ“, с надеждата, че е взел необходимите… и че навреме ще усети завръщането на Сивия. Знаеше, че ако онзи го залови вън от канцеларията, ще го смачка като муха.

4

Ужасеният Джанас наблюдаваше как лявата му ръка посегна да отвори вратата на камиона. В купето нахлу облак сняг, понесен от ураганния вятър.

— Не ме измъчвай повече, господине, моля те, недей, ще те кача, щом искаш, само не ме измъчвай повече, главата ми ще се…

Ненадейно нещо пробяга в съзнанието на Анди Джанас, все едно беше вихрушка, надарена с очи. Усети я да надниква в заповедите, които беше получил от командира, установявайки часа, в който се очакваше пристигането му в „Синя база“, после взе да рови в ума му, търсейки познания за Дери, с каквито той не разполагаше. Пътьом беше минал през Бангор, но никога през живота си не беше стъпвал в Дери.

Почувства, че вихрушката се оттегля и за миг изпита неописуемо облекчение („Не разполагам с онова, което я интересува, ще ме освободи по живо, по здраво“), сетне разбра, че съществото, което се бе промъкнало в съзнанието му, никога няма да го освободи. Първо, искаше да му вземе камиона, второ — завинаги да му затвори устата.

Джанас не беше от хората, които се предават без бой, затова оказа кратка, но много енергична съпротива. Непредвиденото забавяне на господин Сив позволи на Джоунси да натовари поне една количка с кашоните, съдържащи спомени от Дери. След няколко секунди Сивият отново установи контрол върху двигателните способности на шофьора.

Анди безпомощно наблюдаваше как ръката му се насочва към сенника, сграбчва химикалката и я измъква, като скъсва ластика, който я придържа.

— Не! — изкрещя, но беше прекалено късно. За частица от секундата зърна някакъв проблясък, сетне ръката му, която стискаше като кама химикалката, я заби в ококореното му око. Нещо изпука, той заподскача зад волана като марионетка, задвижвана от неопитен кукловод; химикалката се забиваше все по-дълбоко, а спуканата му очна ябълка се стичаше по страната му като абсурдна сълза. Металното връхче докосна някаква тънка преграда — вероятно хрущял — премина през нея и се заби в мозъка му.

„Мръсно копеле! — помисли си той. — Какво правиш, мръсно…“

В съзнанието му за последен път проблесна ярка светлина, сетне се възцари мрак. Джанас се строполи върху волана. Клаксонът на камиона оглушително засвири.

5

Информацията, която господин Сив получи от Анди Джанас, беше доста оскъдна — донякъде това се дължеше на неочакваната съпротива на шофьора — но със сигурност беше разбрал, че шевролетът е част от транспортна колона, пътуваща по магистралата. Другите камиони бяха изостанали поради снежната буря, ала според онова, което беше прочел в съзнанието на Анди, всички се бяха насочили към някаква „Синя база“ и магазинчето на някой си Гослин. Там ги очакваше някой, заемащ командирски пост, от когото шофьорът изпитваше панически страх, но господин Сив не се интересуваше от човека, наричан Страшилището Курц, Шефа или Откачалката. Пет пари не даваше за него, защото знаеше, че не бива да се доближава до магазина на Гослин. Нещо му подсказваше, че онова място е някак по-различно, също като човеците, с които беше населено. Първо, бяха надарени с телепатични способности, макар и на много ниско ниво, ала най-необикновеното бе, че оказваха съпротива. Той не знаеше каква е причината, но съпротивата им беше факт.

Каза си, че е време да приключи този епизод. Хубавото бе, че е открил начин да получава информацията, която му е необходима.

Използвайки ръцете на Джоунси, той издърпа шофьора, завлече го до предпазния парапет и го хвърли в пропастта, без да проследи с поглед как трупът се изтъркаля надолу по стръмния склон. Върна се при камиона, втренчи се в товара, грижливо опакован с полиестерно платно, и кимна. Труповете на животните бяха безполезни, но другият труп… щеше да му свърши добра работа.

Внезапно вдигна глава, а очите на човека, в когото се беше вселил, се ококориха от изненада. Собственикът на тялото беше излязъл от убежището си и беше уязвим. „Най-после!“ — със задоволство си помисли Сивият — изпитваше нарастващо раздразнение от чуждото съзнание, което непрекъснато дърдореше (а понякога дори надаваше панически вик) и нарушаваше мисловния му процес.

Още миг остана неподвижен, като се постара да „изключи“ разума си, за да изненада Джоунси… сетне връхлетя върху него.

Очакваше всичко друго, не и онова, което последва.

Не и ослепителната бяла светлина.

6

Малко оставаше Джоунси да бъде спипан на местопрестъплението. Щеше да бъде заловен, ако не бяха неоновите лампи, които бе монтирал в склада, съхраняващ спомените му. Може би помещението беше плод на въображението му, но за него бе реално, следователно бе реално и за похитителя на тялото му.

Докато тикаше количката, натоварена с кашони с надписи „ДЕРИ“, зърна как господин Сив като по магия се появи в дъното на коридора, образуван от купчините кашони. Видя човекоподобното същество, което беше стояло зад него в Бърлогата, и което беше посетил в болницата. За пръв пат безжизнените черни очи изразяваха някакво чувство… бяха кръвожадни. Съществото се беше промъкнало незабелязано, беше изненадало Джоунси, който беше напуснал убежището си, ей сега щеше да го сграбчи.

Ала то рязко отметна несъразмерно голямата си глава, а миг преди да закрие очите си с трипръстата си ръка (нямаше клепачи, нито дори мигли), Джоунси видя, че лицето му, което сякаш беше нарисувано от несръчна детска ръчица, издава учудване и дори болка. Сивото същество бе останало твърде дълго в нощната тъма, докато влачеше към пропастта трупа на шофьора, зрението му беше неподготвено за ярката светлина на неоновите лампи. Джоунси забеляза и още нещо — Сивият беше похитил не само тялото му, но и физиономията му, изразяваща изненада. За миг му се стори, че наблюдава ужасяваща карикатура на самия себе си.

Спаси се благодарение на стъписването на Сивия. Втурна се в канцеларията, като машинално буташе количката; докато тичаше, му хрумна нелепата мисъл, че прилича на принцеса-затворница в някоя глупава приказка. Почувства как господин Сив протяга къч него трипръстите си ръце (сивкавата му плът напомняше на полуразлагащо се сурово месо), но миг преди да се вкопчи в него, той тресна вратата. Рязко се обърна, при което зле удари хълбока си — предполагаше, че сега се подчинява на своя разум, но случващото се изглеждаше съвсем нереално — и успя да спусне резето, преди Сивият да завърти валчестата дръжка и насила да влезе в канцеларията. За всеки случай завъртя и заключващия механизъм, монтиран в дръжката. Запита се дали ключето го е имало и преди, или сам го е поставил, но не можа да си спомни.

Отстъпи назад, усещайки, че е плувнал в пот, и този път удари задните си части в дръжката на количката. Погледът му попадна на валчестата дръжка, която се превърташе напред-назад, напред-назад. Господин Сив беше отвън и владееше по-голямата част от съзнанието и от тялото му, но не можеше да влезе тук. Нямаше достатъчно сили да избие вратата, не притежаваше достатъчно разум да счупи ключалката.

Защо? Как е възможно?

— Дудитс — прошепна Джоунси. — Тук не се тупка.

Сивият разтърси дръжката и гневно изръмжа:

— Пусни ме!

По нещо не личеше, ме е същество от друга галактика — крещеше гневно като всеки човек, който не получава каквото иска. Джоунси се запита дали не се заблуждава, дали не тълкува поведението на извънземния през призмата на своите разбирания, все едно превежда емоциите му.

— Веднага… ме… пусни!

Джоунси отговори, машинално цитирайки репликата на прасенцето от приказката:

— Няма да отворя, а ти си върви! — Мислено добави: „Сега трябва да кажеш като големия лош вълк: «Ще духна с все сила и ще съборя къщичката ти!»“

Ала господин Сив само разтърси още по-силно дръжката. Не беше свикнал да му се противопоставят и беше вбесен. Съпротивата на Анди Джанас го беше изненадала, но сега се сблъскваше със съвсем друга разновидност на неподчинението.

— Къде си! — гневно изкрещя. — Как е възможно да си там? Веднага излез!

Джоунси не отговори. Стоеше неподвижно сред преобърнатите кашони и се ослушваше. Почти беше сигурен, че Сивият не може да влезе, ала за всеки случай не биваше да го предизвиква.

Последваха още няколко разтърсвания на дръжката, после Джоунси почувства как онзи се отдалечава.

Прескачайки кашоните с надпис „ДУДИТС“ и „ДЕРИ“, той се приближи до прозореца и се загледа в снежната нощ.

7

Господин Сив, който използваше тялото на Джоунси, за да се придвижва, отново седна зад волана на камиона, затвори вратата и натисна педала за газта. Шевролетът подскочи напред, после се понесе към предпазното перило и се блъсна в него.

— Майната ти! — извика Сивият, почти несъзнателно повтаряйки цинизмите, които беше открил в съзнанието на Джоунси. — Цуни ме по ауспуха! Да го духаш! Ухапи ме отзад!

След малко престана да крещи и отново прецени шофьорските умения на човека, в който се беше вселил. Джоунси имаше бегла представа как да управлява кола при подобно време, но уменията му не можеха да се сравнят с онези на Анди Джанас. Ала Джанас вече го нямаше, картотеката му беше заличена. Сивият трябваше да се задоволи с познанията на Джоунси. Най-важното бе час по-скоро да напусне периметъра, който шофьорът на камиона мислено наричаше „кар зона“. Господин Сив не знаеше какво означава „кар зона“, но от Джанас беше разбрал, че извън нея ще бъде в безопасност.

Кракът на Джоунси отново натисна педала за газта, този път малко по-леко. Камионът потегли. Ръцете на Джоунси завъртяха волана и насочиха шевролета обратно към пътеката, която беше проправена от снегорина.

Ненадейно от радиото под таблото се разнесе пращене, последвано от глас:

— Таби едно, тук Таби четири. Един от камионите се преобърна и излезе от пътя. Приемаш ли?

Сивият направи справка в картотеката. Джоунси имаше съвсем бегли познания за армейския жаргон, който беше получил от книгите и от нещо, наречено „филми“, ала господин Сив нямаше друг избор, освен да им се довери. Взе микрофона, потърси бутона, който според Джоунси трябваше да е отстрани, напипа го и го натисна:

— Прието — каза. Питаше се дали Таби четири е разбрал, че Таби едно вече не е Анди Джанас. Справката с картотеката показа, че вероятността е твърде малка.

— Ще се опитаме отново да го вкараме в движение. Натоварен е с проклетата храна. Приемаш ли?

Господин Сив натисна бутона:

— Натоварен е с проклетата храна. Прието.

Последва мълчание, което го накара да се запита дали не е казал нещо погрешно, дали не е попаднал в капан, сетне гласът от радиото заяви:

— Май ще се наложи да изчакаме снегорините. Ти продължавай напред. Край.

Таби четири изглеждаше разгневен. Според Джоунси най-вероятно се ядосваше на Джанас, който благодарение на шофьорските си умения се беше отдалечил прекалено много от колоната и вече не можеше да се върне и да помогне на колегите си. Проведеният разговор успокои господин Сив. И без това смяташе да продължи напред, но сега имаше официалното разрешение на Таби четири.

Отново направи справка в картотеката (сега я виждаше също както Джоунси — кашони, подредени в огромна зала) и каза:

— Прието. Таби едно, край на предаването. — А после добави: — Приятно прекарване.

Бялото вещество, което хората наричаха „сняг“, беше отвратително и много опасно. Въпреки това Сивият реши да рискува и да шофира с малко по-висока скорост. Знаеше, че ще бъде в безопасност едва когато напусне зоната, контролирана от въоръжените хора на Страшилището Курц. Веднъж изплъзне ли се от мрежата, много бързо ще изпълни мисията си.

Онова, което му беше необходимо, бе свързано с градче, наречено Дери, ала когато той се върна в големия склад, направи смайващо откритие — човекът, в чието тяло се бе вселил против желанието му, или знаеше, или бе усетил какво е потребно на господин Сив, защото в мига, в който похитителят му едва не го залови, прекарваше с количката именно кашоните, съдържащи информация за Дери.

Обзет от внезапен страх, Сивият претърси кашоните, които бяха останали, и се успокои — в тях се съдържаше всичко, което му беше необходимо.

До кашона с най-важната информация бе захвърлено по-малко и много прашно кашонче. Отстрани с черен молив беше написано „ДУДИТС“. Ако е имало други кашони със същият надпис, те са били изнесени от залата. По недоглеждане е останал само малкият.

Най-вече от любопитство (което беше заел от запаса с чувства на гостоприемника си) Сивият го отвори. Вътре откри яркожълта пластмасова кутия, украсена с непонятни рисунки, които според Джоунси се наричаха „герои от анимационното филмче за Скуби Ду“. В единия й край имаше лепенка с надпис: „АЗ СЪМ СОБСТВЕНОСТ НА ДЪГЛАС КАВЕЛ, МЕЙПЪЛ ЛЕЙН 19, ДЕРИ, МЕЙН. АКО МАМЧЕТО, НА КОЕТО ПРИНАДЛЕЖА, СЕ Е ЗАГУБИЛО, ОБАДЕТЕ СЕ НА…“

Следваха цифри, които бяха толкова избледнели, че не се четяха — вероятно представляваха код за комуникация, който вече се бе заличил от паметта на Джоунси. Господин Сив захвърли пластмасовата кутия, която вероятно беше предназначена за пренасяне на храна. Може би откритието му е без значение… ала Джоунси едва ли би рискувал живота си заради кашоните, съдържащи информация за Дудитс и Дери, ако бяха маловажни.

ДУДИТС = ПРИЯТЕЛ ОТ ДЕТИНСТВО. Сивият си спомняше тази фраза от първата си среща с Джоунси „в болницата“… ако знаеше какъв досадник ще се окаже гостоприемникът му, още тогава щеше да заличи съзнанието му. Разбираше значението на фразата, макар тя да не възбуждаше у него никакви чувства. Ала не проумяваше какво е общото между приятеля от детинство на Джоунси и случващото се тази вечер.

Хрумна му, че може би Джоунси е полудял. Фактът, че е бил прогонен от собственото му тяло, го е лишил от разум; грабнал е кашоните, които са били най-близо до убежището му, придавайки им значение, каквото всъщност не притежават.

— Джоунси! — Господин Сив изрече името, използвайки гласните струни на своя пленник. Съществата, обитаващи тази планета, бяха гении в областта на техниката (вероятно бе наложително, за да оцелеят в такъв студен свят), но мисловната им дейност бе странна и неадекватна — досущ ръждясал корпус, потопен в езеро от чувства, които го разяждат като киселина. Не умееха да четат мисли, а временните им телепатични способности, предизвикани от плесента и от „прожекторите“, ги смайваха и плашеха. Учудващо бе, че още не са се самоунищожили. Безспорно бе едно — че същества, неспособни да разсъждават логично, са ненормални.

Съществото в необикновеното помещение, в което Сивият не можеше да проникне, не му отговори.

— Джоунси! — отново извика той.

Отново нямаше отговор. Ала господин Сив знаеше, че онзи го чува.

— Страданията, които причинявате, са излишни. Приемете ни такива, каквито всъщност сме — не завоеватели, а спасители. Ваши приятели.

Сивият се огледа. Каза си, че съществото, което е неспособно на задълбочени мисли, Джоунси притежава прекалено голяма възможност за складиране на информацията. Някой друг път щеше да поразсъждава върху въпроса защо земните същество са надарени и с необикновената способност да оцеляват дори при невъзможни обстоятелства. Дали се дължи на прекалено тежкия им емоционален грим, зад който се прикриват? Чувствата на земните жители му вдъхваха безпокойство, а най-много го тревожеха чувствата на Джоунси — вечно бяха на пост, никога не го напускаха… и бяха толкова много на брой.

— Войни… гладуващи хора… етнически убийства… убийства в името на мира… избиване на езичниците в името на Христа… хомосексуалисти, пребивани до смърт… ракети, снабдени с биологични оръжия и насочени към всеки град по света… не бъди лицемер, Джоунси — в сравнение с антракс тип 4 плесента е съвсем безвредна. Да му се не види, и без това след петдесет години всички вие ще бъдете мъртви. Онова, което притежаваш сега, е истински удоволствие. Отпусни се и се забавлявай…

— Защо накара онзи човек да забие химикалката в окото си? — заядливо го прекъсна Джоунси. Осъзнаваше колко жалка е съпротивата му, но му се искаше някак си да се опълчи срещу похитителя. Силен порив на вятъра разлюля камиона, ала господин Сив овладя волана, използвайки уменията на Джоунси. Поради липсата на видимост шофираше с трийсет километра в час, но щеше да спре едва след като се изплъзнеше от мрежата на Курц. Междувременно щеше да продължи разговора с не дотолкова любезния си домакин. Съмняваше се, че ще го накара да напусне убежището си, но все с нещо трябваше да убие времето.

— Налагаше се, приятелю. Трябваше ми превозно средство. Аз съм последният от нашия екипаж.

— Освен това вие никога не губите.

— Точно така — съгласи се Сивият.

— Обаче никога не си изпадал в подобно положение, нали? Не ти се е случвало да не можеш да се добереш до някого, а?

„Предизвикваш ли ме?“ — запита се господин Сив и усети прилив на гняв. След миг чу нещо, което сякаш бе отражение на мислите му отпреди малко.

— Може би трябваше да ме убиеш още докато бяхме в болницата. Или всичко е било само сън, а?

Сивият, който не знаеше какво означава думата „сън“, не си направи труда да отговори. Бунтовникът, барикадирал се в онова, което вече би трябвало да бъде само и единствено неговото съзнание, ставаше все по-досаден. Първо, не му допадаше да го наричат „господин Сив“ — не възприемаше като такъв нито себе си, нито своя биологичен вид, освен това му бе неприятно да мислят за него като „той“, защото принадлежеше и към двата пола, и към нито един от тях. Но беше впримчен в двете понятия и нямаше да се освободи, докато същината на Джоунси оставаше непокътната. Ненадейно му хрумна смразяваща мисъл — възможно ли е неговите понятия да са лишени от смисъл?

Чувството на несигурност му беше особено не приятно.

— Кой е Дудитс, Джоунси?

Човекът отвъд вратата не отговори.

— Кой е Ричи? Каква е причината за убийството му?

— Не го убихме!

Във вътрешния глас се прокрадна истерична нотка — изстрелът даден на посоки, беше попаднал в целта си. И още нещо — Джоунси неволно бе издал, че и другите са били замесени.

— Не отричай! Убили сте го или си въобразявате, че сте причинили смъртта му.

— Долна лъжа!

— Постъпваш детински. Открих спомените в един от твоите кашони. Намерих сняг и една обувка. Кафява велурена мокасина. Ако не ми вярваш, ела и погледни.

За миг изпита усещането, че онзи ще се хване и ще напусне убежището си. Тогава незабавно щеше да го върне в болницата. По телевизията Джоунси ще наблюдава смъртта си — щастлив край на филма, който гледаха заедно. Сетне господин Сив ще престане да съществува, ще остане само онова, което Джоунси мислено наричаше „облак“.

Сивият се втренчи във валчестата дръжка, сякаш я подканяше да се завърти. Ала надеждите му бяха напразни.

— Веднага излез!

Нито звук не се чуваше зад вратата.

— Ти си убил Ричи, страхливецо. Убил си го с помощта на приятелчета си. Ти… ти си го убил чрез съня си!

Макар Сивият да нямаше понятие какво означава „сън“, знаеше, че обвинението му отговаря на истината. Или по-точно — че Джоунси наистина се чувства виновен.

Отвъд вратата продължаваше да цари гробна тишина.

— Веднага излез! Излез и… — Набързо прерови картотеката със спомените на Джоунси, много от които се съхраняваха в кашони с надпис „ФИЛМИ“. Изглежда, от всичко на света той най-много обичаше филмите; ето защо господин Сив избра една реплика, която му се стори много подходяща: — Излез и се бий като истински мъж!

Онзи дори не гъкна.

Мръсник! — възкликна господин Див, отново загребвайки с пълни шепи от дълбокото езеро с чувства на своя домакин. — Гадно копеле! Инатлив тъпанар! Цуни ме по ауспуха, тъпако!

В миналото, когато Джоунси беше само Джоунси, често изкарваше яда си, като удряше с юмрук по масата. Господин Сив стори същото — стовари върху волана юмрука на Джоунси и клаксонът изсвири.

— Отговори на въпроса ми! Не се интересувам нито от Ричи, нито от Дудитс, а от теб! Нещо те отличава от другите. Искам да разбера какво е.

Все същото мълчание.

— Сред изчистените карти е, нали?

Джоунси отново не отговори, но Сивият чу тътренето на краката му… и как онзи сподавено възкликна. Доволно се усмихна, при което устните на Джоунси се разтеглиха.

— Да си поговорим, Джоунси. Да се позабавляваме с онази игра на карти, а? Кой е Ричи, освен че е бил номер 19 в баскетболния отбор? Защо му имаш зъб? Защото е бил… от Тигрите ли? Какви са тези Тигри? Кой е Дудитс?

Джоунки мълчеше.

Сега камионът почти пълзеше по шосето, светлините на фаровете не можеха да пробият платната снежна завеса. Господин Сив говореше тихо и убедително, сякаш се мъчеше да придума капризно дете.

— Пропуснал си да вземеш един от кашоните на Дудитс, приятелю. Един такъв малък и прашен. В него намерих жълта кутия, изрисувана с анимационни герои. Какво представляват те? Не са истински хора, нали?

По телевизията ли са ги давали? Интересува ли те кутията? Излез и веднага ще ти я дам.

Господин Сив отмести крака си от педала за газта и завъртя волана вляво — камионът попадна в дълбока преспа сняг. Сивият разбираше, че се е натъкнал на нещо много важно и възнамеряваше да му посвети цялото си внимание. Със сила не бе успял да измъкне Джоунси от убежището му… но битките и войните не се печелят само със сила.

Двигателят работеше на празни обороти, снежната буря бушуваше с пълна сила. Господин Сив затвори очи и на мига се озова в ярко осветения склад на спомените. Зад него се простираха километри от кашони, натрупани един върху друг почти до тавана с неоновите лампи. Пред него беше затворената врата — олющена, мръсна и поради някаква незнайна причина — неразбиваема. Той прилепи върху нея трипръстите си длани и зашепна едновременно настоятелно и дружелюбно:

— Кой е Дудитс? Защо сте го повикали, след като сте убили Ричи? Пусни ме, налага се да поговорим. Защо си взел кашоните с информацията за Дери? Какво е онова, което не искаш да видя? Всъщност няма значение, притежавам всичко необходимо. Пусни ме да вляза! Ако ли не, по-късно ще съжаляваш.

Този път номерът щеше да мине. Сякаш виждаше безизразния поглед на Джоунси и ръката му, която посягаше да превърти ключето.

— Винаги печелим — заяви господин Сив. Затворил очите на Джоунси, седеше зад волана, а в друга вселена вятърът виеше и камионът се поклащаше под напора му. — Отвори вратата, Джоаунси, отвори веднага!

Мълчание. Сетне на сантиметри от него прозвучаха думи, които имаха поразяващ ефект на студена вода, плисната върху затоплено тяло:

— Изяж лайно и да пукнеш дано!

Той подскочи толкова рязко, че тилът на Джоунси се удари в задното стъкло на камиона. Болката беше неочаквана и потресаваща — поредна неприятна изненада.

Господин Сив отново стовари върху волана юмрука си, после заудря последователно и с двата, а клаксонът бибипкаше на Морзовата азбука на яростта. Той беше безчувствено същество, принадлежащо на биологичен вид, лишен от способността да изпитва чувства, ала сега беше похитен от емоциите на „домакина си“ и заплашваше да се удави в безметежния им океан. Отново усети, че това се случва само защото Джоунси още съществуваше — досущ мъчителен тумор в съзнание, което би трябвало да се съсредоточи върху разрешаването на много по-важни проблеми.

Господин Сив удряше с юмруци по волана, мразейки се заради емоционалния си изблик (който според Джоунси се обозначаваше с фразата „хванали са ме дяволите“), същевременно обаче усещането адски му харесваше. Харесваха му ревът на клаксона, когато го задействаше с юмруците на Джоунси, пулсирането на кръвта в слепоочията на Джоунси, лудото биене на сърцето му и прегракналия му глас, който крещеше непрекъснато: „Шибан тъпак! Шибан тъпак!“

Но в този момент на безпаметна ярост вътрешен глас, който бе спокоен и хладнокръвен, му подсказа коя е истинската опасност. Бяха свикнали да преобразяват по свой образ и подобие световете, които посещаваха. Знаеше, че така е било и така ще бъде.

Ала този път…

„Нещо се случва с мен — каза си, осъзнавайки в същия момент, че мисълта е типична за Джоунси. — Започвам да се превръщам в човек.“

Фактът, че идеята не беше лишена от привлекателност, го изпълни с ужас.

8

Джоунси се сепна от унеса, в който звучеше само приспивният и успокояващ глас на господин Сив, и видя, че се кани да дръпне резето и да отключи вратата. Сивият мръсник се опитваше да го хипнотизира и като че ли успяваше.

— Винаги побеждаваме — каза гласът от другата страна на вратата. Действаше облекчаващо след напрегнатия ден, същевременно беше отблъскващо самодоволен. Типичен глас на завоевател, който няма да се успокои, докато не получи всичко, приемайки го за даденост. — Отвори вратата, Джоунси! Веднага отвори.

Той едва не се подчини. Беше се изтръгнал от унеса, но при все това едва не отвори вратата. Внезапно си спомни как ужасяващо пращеше черепът на Пит, когато червеникаво-златистата растителност се вкореняваше в него, както и противният звук, разнесъл се в мига, в който върхът на химикалката прониза окото на Джанас.

Ненадейно осъзна, че до този момент още е бил в полусънно състояние, ала сега беше буден и нащрек.

Да, нащрек.

Отпусна ръце от валчестата топка и резето, приведе се към вратата и извика:

— Изяж лайно и да пукнеш дано!

Почувства как Сивият рязко се отдръпна, дори усети болка, когато тилът му се удари в стъклената преграда, пък и това беше съвсем естествено. Все пак това си бяха неговите нерви, неговата глава. Гневът и изненадата на похитителя му доставиха неописуемо задоволство, смътно осъзна нещо, което господин Сив вече знаеше — извънземният, който беше завладял съзнанието му, започваше да се превръща в човешко същество.

„Ако съществуваш в действителност, още ли ще бъдеш господин Сив? — запита се. — Твърде се съмнявам. Може би ще бъдеш розов… всичко друго, не и сив.“

Не знаеше дали онзи няма да опита отново шмекериите на Масмер^[1], но на-разумно бе да не рискува. Обърна се и се приближи до прозореца на канцеларията, като се препъваше от кашоните или ги прескачаше. Господи, болката в хълбока беше непоносима! Абсурдно бе да изпитваш подобна болка, след като си затворник в собствената си глава (веднъж Хенри го беше уверил, че в сивото вещество няма нерви), ала така или иначе нея я имаше. Беше чел, че понякога хора с ампутирани крайници чувстват адски болки или сърбеж във вече несъществуващ крак или ръка — може би с него се случваше нещо подобно.

През прозореца отново се разкриваше скучна гледка към обраслата с плевели алея за коли, която през далечната 1978 година минаваше успоредно на товарния гараж на братя Тракър. Белезникавото небе едва се процеждаше през гъстите облаци; очевидно когато през прозореца се разкриваше гледка към миналото, времето беше спряло един-два часа след пладне. Единственото хубаво нещо в изгледа бе, че докато му се „наслаждава“, Джоунси се намира възможно най-далеч от господин Сив.

Предполагаше, че е в състояние да го промени; да надникне навън и да види онова, което Сивият виждаше през очите на Гари Джоунс. Но не изпитваше желание да го стори. Щеше да види само снежната буря и да усети само изпепеляващата ярост, която господин Сив бе откраднал от него.

„Мисли си за нещо друго“ — каза си.

„За какво?“

„Нямам представа — за каквото щеш. Например за…“

Телефонът на бюрото иззвъня, което си беше като епизод от „Алиса в страна на чудесата“, тъй като допреди секунди в канцеларията нямаше телефон, нито бюро, върху което да се постави. Използваните презервативи бяха изчезнали. Подът си беше все така мръсен, но дебелият слой прах липсваше. Очевидно в съзнанието на Джоунси живееше някакъв съвестен и работлив чистач, който беше решил, че той ще остане тук дълго време, поради което трябва да придаде горе-долу приличен вид на помещението. Предположението го накара да изтръпне от ужас.

Телефонът на бюрото отново пронизително иззвъня. Джоунси вдигна слушалката:

— Ало?

Побиха го ледени тръпки, когато чу гласа на Бобъра. Телефонно обаждане от мъртвец — тъкмо като в любимите му филми. По-точно във филмите, които някога му бяха любими.

— Главата му беше отсечена, Джоунси. Въргаляше се в канавката, а очите му бяха запълнени с кал.

Връзката прекъсна, последва мъртвешка тишина. Джоунси затвори телефона и се върна до прозореца. Алеята беше изчезнала, цялото градче Дери го нямаше. Той се взираше в Бърлогата, над която се извисяваше ясно сивкаво небе, типично за ранна утрин. Покривът беше черен вместо зелен, което означаваше, че той вижда хижата каквато беше преди 1982 година, когато четиримата, по онова време здравеняци-гимназисти (в интерес на истината Хенри никога не е бил здравеняк), бяха помогнали на бащата на Бобъра да постави зелените дървени плочки, покриващи постройката до ден-днешен.

Ала подобен ориентир не му бе необходим, за да определи периода от време, който се разкриваше през прозореца. И без да му казват, знаеше, че зелените дървени плочки вече ги няма, че Бърлогата не съществува, защото Хенри я е изгорил до основи. След миг вратата щеше да се отвори и Бобъра да изтича навън. Годината бе 1978 — именно тогава започна тази история; след миг Бобъра ще изтича навън само по боксерки и любимото си мотоциклетно яке с безброй ципове, а вятърът щеше да развее глупавите оранжеви кърпи, дето баща му настояваше той да връзва на ръкавите си по време на ловен поход. Годината беше 1978, бяха млади… но нещо се бе променило. Старият девиз за еднаквите дни вече не беше в сила. През този ден бяха започнали да проумяват колко много са се променили.

Джоунси като омагьосан се взираше през прозореца.

Вратата се отвори.

Бобъра, който бе едва четиринайсетгодишен, изтича навън.