Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dreamcatcher, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 85гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- meduza(2009)
Издание:
Стивън Кинг. Капан за сънищa
ИК „Плеяда“, 2001
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от meduza)
Тринайсета глава
Пред магазинчето на Гослин
1
Според Арчи Пърлмътър, някогашен отличник на гимназиалния випуск, удостоен с честта да произнесе речта от името на всички абитуриенти (темата беше „Предимствата и отговорностите на демокрацията“), някогашен скаут, ревностен презвитерианец и възпитаник на военната академия „Уест Пойнт“, „Супермаркетът на Гослин“ вече изглеждаше нереален. Сега към постройката бяха насочени мощни прожектори, които й придаваха вид на филмов декор. И то не декор за какъвто и да било филм, а за епична творба на Джеймс Камерън, при заснемането на която само разходите за изхранването на екипа са толкова големи, че биха осигурили прехраната за всички хаитяни в продължение на две години. Дори постепенно усилващият се снеговалеж не помрачаваше светлината, нито променяше илюзията, че всичко — от прогнилата дървесина на постройката, двата килнати димоотвода на покрива, да единствената ръждясала бензинова колонка отпред — е само част от декора.
„Това е краят на първа сцена — мислеше си Пърли, докато крачеше бързо, пъхнал под мишница неизменния си списък със задачи. (Арчи Пърлмътър се мислеше за човек с артистична натура, чиито произведения биха могли да имат голям успех и да му донесат много пари.) Нов кадър. Намираме се в магазинче в оскъдно населен район. Местните старчоци са насядали около кюмбето — не около малкото, което е в канцеларията на Гослин, а около по-голямото в самия магазин — а навън се сипе сняг. Обсъждат странните светлини в небето… изчезналите ловци… сивите човечета, които неколцина души са видели да се крият в гората. Собственикът на магазинчето — героят е известен като старият Роситър — смръщва вежди. «Ама и вас си ви бива — промърморва с типичния си местен диалект, — чешете си езиците като някои бабички!»; в този момент всичко наоколо се озарява от силна светлина (също като във филма «Близки срещи с третия вид») и някакъв неидентифициран летящ обект се приземява наблизо. От него мигом изскачат кръвожадни извънземни, стрелящи със смъртоносните си лъчеви оръжия. Случващото се е като в «Денят на независимостта», само че действието се разиграва в горите на Джеферсън Тракт!“
Придружаваше го Мелроуз, третият помощник-готвач, който полагаше големи усилия да върви редом с него. Носеше маратонки вместо боти или ботуши — Пърлмътър набързо го беше извлякъл от палатката, в която бе разположена походната кухня — и непрекъснато се подхлъзваше. Около тях претичваха мъже (и няколко жени), които бяха заети със задачите си. Мнозина говореха по микрофони, провесени на шиите им, или по портативни радиостанции. Впечатлението за филмова снимачна площадка се подсилваше от фургоните, караваните, хеликоптерите, готови за излитане (поради влошаването на времето всички се бяха върнали в базовия лагер) и от непрестанния рев на двигатели и генератори.
— Защо ме вика? — повтори Мелроуз. Задъхваше се, а тонът му беше по-плачлив от обичайното. Тъкмо минаваха край заграждението за коне, намиращо се до обора и сайванта. Прогнилата дървена ограда (повече от десет години в заграждението не бяха вкарвали кон) беше подсилена с бодлива тел и с обикновена тел. През обикновения течеше електрически ток, който не бе смъртоносен, но ако човек докоснеше проводника, щеше да падне на земята и конвулсивно да се загърчи; напрежението можеше да се повиши в случай, че затворниците започнат да се бунтуват. Зад оградата стояха двайсет-трийсет души и се взираха в преминаващите мъже със зелени гащеризони; между тях беше и собственикът на магазина (във версията на Джейм Камерън ролята на Гослин щеше да се изпълнява от посбръчкан старчок като Брус Дърн). Допреди известно време затворниците щяха да крещят, да заплашват и да поставят искания, но след като видяха какво се случи с банкера от Масачузетс, гребените им клюмнаха, така да се каже. Като видиш да застрелват някого в главата, куражът ти на бърза ръка се изпарява. Още повече, че сега всички участници в операцията носеха биологични маски, което е в състояние да прогони и последната капчица смелост, която ти е останала.
— Шефе, какво ще кажеш? — Не само тонът на Мелроуз беше плачлив, той наистина хленчеше. При вида на американските поданици зад оградата и него го беше хванало шубето. — Шефе, кажи защо ме вика голямата клечка? Голямата клечка дори не подозира, че съществува трети помощник-готвач.
— Нямам представа — съвсем искрено отговори Пърлмътър.
На няколко метра от тях, в началото на пистата, която войниците бяха кръстили „Алеята на миксера“, стояха Оуен Ъндърхил и един механик, който почти крещеше в ухото на Ъндърхил, опитвайки се да надвика рева на хеликоптерните двигатели, работещи на празни обороти. Пърлмътър си помисли, че скоро ще наредят на пилотите да ги изключат — невъзможно бе машините да излетят по време на снежна буря, която Курц беше нарекъл „нашият дар Божий“. Когато изтърсеше нещо подобно, подчинените му се питаха дали говори сериозно, или се подиграва. Тонът му неизменно беше сериозен… но понякога той избухваше в смях. Смехът му изнервяше Арчи Пърлмътър. Мислеше си, че най-подходящият за ролята на Курц е Джеймс Удс. Или може би Кристофър Уокън. И двамата нямаха физическа прилика с Курц, но нима Джордж Скот прилича на генерал Патън? Точка по въпроса!
Той рязко свърна към Ъндърхил. Мелроуз се опита да го последва, но тупна по задник и грозно изруга. Арчи потупа по рамото Ъндърхил, а когато онзи се обърна, от все сърце пожела маската да е прикрила изненадата и ужаса му. Оуен сякаш се беше състарил с десет години, откакто слезе от училищния автобус.
Пърли се приведе и изкрещя:
— Курц ни вика след петнайсет минути! Да не забравиш!
Ъндърхил нетърпеливо махна с ръка и отново се обърна към механика, чието име досега убягваше на Пърлмътър. Изведнъж си спомни, че човекът се казва Емил Бродски.
Приближиха командния пост, който бе устроен в грамадната каравана, обитавана от Курц (ако тук се снимаше филм, луксозното возило, снабдено с всички удобства, щеше да бъде отредено на звездата, изпълняваща главната роля, или на самия Джими Камерън). Пърли забърза, смело устремявайки се към караваната, а утъпканият сняг скърцаше под подметките му. Мелроуз се помъчи да го настигне, като в движение изтупваше снега от гащеризона си.
— Хайде, капитане, изплюй камъчето — примоли се отново. — Подскажи ми поне мъничко. Наистина ли не знаеш защо шефът ме вика?
— Не — отвърна Пърлмътър. Нямаше представа защо тъкмо в този момент Курц настоява да се срещне с третия помощник-готвач. Но каквато и да бе причината, двамата с Мелроуз знаеха, че не предвещава нищо добро.
2
Оуен отмести слушалките на Бродски, притисна маската си към ухото му и извика:
— Повтори го. Не всичко, само епизода, когато според теб мозъкът ти се е прецакал.
На автомеханика му бяха необходими десетина секунди да подреди мислите си. Оуен търпеливо го изчака. Предстоеше му среща с Курц, приемане на отчетите не пилотите (което водеше след себе си купища досадна писмена работа) и още какви ли не неприятни задачи, но нещо му подсказваше, че преживяното от Бродски е много важно.
По-късно щеше да прецени дали да го сподели с Курц.
След кратък размисъл механикът отмести слушалките на Ъндърхил, притисна своята маска до ухото му и заговори. Този път разказът му беше малко по-подробен, но в общи линии не се различаваше от предишната му версия. Прекосявал ливадата край магазина, като едновременно разговарял с Камбри и с водача на конвоя с хранителните доставки, изведнъж изпитал усещането, че съзнанието му е било похитено. Намирал се в барака, пълна с какви ли не вещо, заедно с човек, когото не виждал. Човекът не можел да включи двигателя на моторна шейна и накарал Емил да му обясни каква е причината.
— Казах му да отвори капака на двигателя — изкрещя Бродски. — Той се подчини… изведнъж ми се стори, че виждам през неговите очи… но мислите си бяха мои, разбирате ли?
Ънъдрхил кимна.
— Веднага разбрах каква е причината — свещите бяха извадени. Казах на онзи да се огледа и той се озърна. И двамата се него се озърнахме. Видяхме, че свещите са в буркан с бензин, поставен на тезгяха. И баща ми изваждаше свещите от косачката за трева, когато застудееше.
Механикът замълча — очевидно се притесняваше или от разказа си, или че шефът му може да го помисли за луд. Ъндърхил, който го слушаше с интерес, му направи знак да продължи.
— Ами… това е в общи линии. Заръчах му да ги извади, добре да ги подсуши и да ги постави. Фасулска работа, нали? Стотици пъти съм помагал със съвети на закъсали хора… само дето не бях в онази барака… бях тук. И онова, което виждах, в действителност не се случваше.
— Какво стана после? — Оуен крещеше, за да надвика рева на двигателите, но на практика бяха насаме като свещеник и мирянин в изповедалня.
— Запали от раз. Препоръчах му да провери резервоара, който се оказа пълен. Накрая онзи ми благодари. — Механикът поклати глава. — А аз отвърнах: „Няма защо, шефе“. После все едно тупнах обратно в моята си глава и видях, че пресичам калната ливада. Сигурно ме смятате за окачен.
— Не. Обаче засега не споделяй с никого онова, което ми разказа.
Под маската устните на Бродски се разтегнаха в усмивка.
— Дадено, шефе. Само дето… ни наредиха да докладваме всичко необичайно, та си помислих, че…
Без да му даде време да помисли, Оуен го прекъсна:
— Как се казваше онзи?
— Джоунси Три — отвърна механикът и изненадано се ококори. — Мамка му! Хабер си нямах, че го знам.
— Да не би да е някакво индианско име? Като Сони Шестте жертви или Рон Деветте луни например.
— Възможно е, обаче… — Механикът замълча и се замисли, сетне възкликна: — Беше ужасно! Не докато се случваше… по-късно. Беше все едно… — Той сниши глас: — Все едно ме изнасилваха, сър.
— Не мисли за това. Гледай си работата — сигурно си затънал до гуша.
— Тъй си е. Имам да свърша повече от хиляда неща.
— Започвай тогава.
— Дадено. — Бродски побърза да се отдалечи, но след малко се обърна. Ъндърхил гледаше към заграждението, в което някога са затваряли коне, а сега се бе превърнало в затвор за хора. Повечето задържани бяха в обора, но зад оградата в откритото пространство имаше двайсетина души, които — с изключение на едного — се бяха скупчили един до друг, сякаш взаимната близост ги успокояваше. Онзи, който стоеше настрани, беше висок и кльощав човек с големи очила, които му придаваха вид на бухал. Бродски отмести поглед от обречения бухал и се втренчи в Ънъдрхил.
— Няма ли да загазя заради онуй, дето ви разказах? Обещавате ли, че няма да ме изпратите при психиатър?
И двамата не подозираха, че човекът със старомодните очила с рогови рамки всъщност е психиатър.
— Няма да… — подхвана Оуен, в този миг от караваната на Курц се разнесе изстрел, последван от писъци.
— Шефе? — прошепна Бродски. Ъндърхил не го чу, но разбра думата по движението на устните му. — Оооо, мамка му!
— Изчезвай. Не ти влиза в работата! — кресна Оуен.
Механикът втренчено го изгледа, поколеба се, навлажни с език устните си. Ъндърхил окуражително му кимна, опитвайки се да създаде впечатление, че всичко е наред, че не се е случило нищо необичайно. Вероятно успя да заблуди механика, който също кимна и се отдалечи.
От караваната, на чиято врата беше прикрепен лист с написано на ръка послание („ЗА ПОДЧИНЕНИ ВХОД ЗАБРАНЕН“), продължаваха да се разнасят писъци. Оуен неохотно тръгна към леговището на Курц; когато мина край хората, затворени като добитък в заграждението, човекът с очилата се провикна:
— Хей! Хей, ти! Ела насам. Имам да ти кажа нещо важно!
„Да бе! — помисли си Ъндърхил и дори не забави крачка. — Бас държа, че историята ти е много покъртителна и че ще изложиш поне хиляда причини веднага да бъдеш освободен!“
— Оувърхил? Не, Ъндърхил! Така се казваш, нали? Разбира се, фамилията ти е Ънвдърхил. Имам да ти кажа нещо — важно е и за двама ни.
Оуен спря като ударен от гръм, въпреки че от караваната продължаваха да се разнасят писъци, придружени от ридания. Случило се беше нещо ужасно, но поне нямаше убити. Приближи се до оградата и внимателно огледа човека с очилата. Непознатият беше кльощав и трепереше като лист, макар да носеше пухено яке.
— Важно е за Рита — изкрещя, надвиквайки рева на двигателите. — Също и за Катрина. Изговарянето на имената очевидно изтощи човека, приличащ на книжен плъх, сякаш бяха тежки камъни, които бе извадил от дълбок кладенец, ала Оуен толкова се слиса, като чу един непознат да произнася имената на дъщеря му и на съпругата му, че изобщо не забеляза умората му. Изпитваше непреодолимо желание да се приближи до оградата и да попита очилатия откъде знае тези имена, но в момента не разполагаше с време — имаше среща. Пък и фактът, че засега никой не беше убит, не означаваше, че няма да има убийство.
Втренчено изгледа непознатия зад телената ограда, за да запомни лицето му, после забърза към караваната с надписа на вратата.
3
Пърлмътър беше чел „Сърцето на мрака“, беше гледал „Апокалипсис сега“ и место си казваше, че името Курц е някак прекалено подходящо. Готов бе да се обзаложи на сто долара (голяма сума за човек с неговата артистична натура, който по принцип не се обзалагаше), че това не е истинското име на шефа, че той се казва Артър Холсопъл или Дагуд Елгарт, може би дори Пади Малоуни. Всичко друго, не и Курц. Най-вероятно изборът на името беше поза или реквизит като например 45-калибровия револвер със седефена дръжка на генерал Джордж Патън. Хората от екипа, някои от които бяха служили под негово командване по време на операция Пустинна буря, твърдяха, че той е съвсем откачен, и Пърлмътър напълно подкрепяше мнението им. Смяташе, че шефът е луд като Патън. Или казано с други думи — луд, но лукав като лисица. Може би докато се бръснеше сутрин, упорито се взира в отражението си и се упражнява да шепне: „Ужасът, ужасът“, подражавайки на Марлон Брандо.
Ето защо Пърли се чувстваше разтревожен, но не повече от обичайното, когато заедно с третия помощник-готвач влязоха в караваната на командира. Пък и Курц, който седеше само по дълги гащи на тръстиковия люлеещ се стол в отделението, служещо като дневна, изглеждаше съвсем спокоен. Тъй като в караваната беше много горещо, той бе свалил гащеризона си и го беше закачил от вътрешната страна на входната врата. На облегалката на стола висеше на ремък кобурът с оръжието му — не беше 45-мелимитров револвер със седефена дръжка, а деветмелиметров автоматичен пистолет.
Електронните устройства вече работеха. Факсовият апарат на бюрото бълваше листове хартия, на всеки петнайсет секунди компютърът „Макинтош“ с бодър механичен глас произнасяше: „Имате поща“. От трите радиостанции се разнасяше пращене и множество гласове. На стената зад бюрото, облицовано с имитация на чамово дърво, бяха окачени две рамкирани фотографии. Също като табелката на вратата Курц винаги ги носеше със себе си. На едната с надпис „ИНВЕСТИЦИЯ“ беше заснет младеж с униформа на бойскаут, надарен с ангелска красота, който бе вдигнал дясната си ръка с изпънати три пръста — поздравът на бойскаутите. Другата, носеше названието „ДИВИДЕНТИ“, представляваше въздушна снимка на Берлин, направена през пролетта на 1945 година. Виждаха се само две-три оцелели сгради, всичко наоколо беше в руини.
Курц небрежно махна към бюрото:
— Не обръщайте внимание, момчета. Много шум за нищо, както се казва. Фреди Джонсън се занимава с тази работа, но го изпратих да хапне нещо. Казах му да не бърза, да си вземе първо, второ и трето, защото положението тук… момчета, положението е горе-долу… ОВЛАДЯНО! — Удостои ги със свирепа усмивка, навремето патентована от Франклин Делано Рузвелт, и отново се залюля на стола. Кобурът с пистолета се залюля като махало.
Мелроуз плахо се усмихна, Пърлмътър последва примера му, но много по-уверено. Най-сетне беше прозрял истината за Курц — шефът беше само един екзистенциален позьор. Толкова беше доволен от откритието си, че се поздрави заради проницателността си. Хуманитарното образование не е от особена полза, когато се стремиш да направиш кариера в армията, но все пак ти дава известни предимства, едно от които е да измисляш засукани фрази.
— Единствената заповед, която дадох на лейтенант Джонсън — пардон, при тази операция военните звания са забранени — та единствената заповед, която дадох на добрия ми приятел Фреди Джонсън, бе да каже молитва, преди да започне да се храни. Вие молите ли се на Бога, момчета?
Кимването на Мелроуз беше плахо като усмивката му. Пърлмътър снизходително наклони глава. Беше сигурен, че също като името и набожността, с която шефът толкова парадира, е само прах в очите на хората.
Курц продължаваше да се люлее, без да откъсва поглед от двамата си подчинени, които стояха сред локвички от разтопен сняг.
— Най-искрените молитви отправят децата — продължи след няколко секунди мълчание. — Толкова са простодушни, съгласни ли сте? „Бог е велик, Бог е всемогъщ, да му благодарим за хляба ни насъщен.“ Прекрасно е, нали?
— Да, оба… — подхвана Пърли.
— Затваряй си плювалника — усмихнато го прекъсна Курц, все така полюшвайки се на стола. Кобурът с пистолета също продължаваше да се полюшва. Курц отмести погледа си към Мелроуз: — А ти какво мислиш, момче? Не е ли прекрасна тази кратичка молитва?
— Да, съ…
— Да вземем за пример „Allah akhbar“, както казват нашите приятели арабите, и което означава „Велик Аллах“. Има ли нещо по-искрено от тази фраза? Улучва право в десятката, както се казва.
Двамата младежи мълчаха. Курц вече се люлееше по-бързо, пистолетът също, а Пърлмътър изпита същото тревожно предчувствие като сутринта, което се беше разсеяло с пристигането на Оуен Ъндърхил. Вероятно поведението на Курц отново бе само позьорство, но все пак…
— Или пък Мойсей и горящия храст[1]! — възкликна Курц, а продълговатото му грозновато лице се озари от безумна усмивка. — „С кого говоря?“ — пита Мойсей, а Господ му разправя какви ли не бабини деветини. Голям майтапчия е този Господ, нали? Господин Мелроуз, вярно ли е, че си нарекъл „космическите чернилки“ пратеници от космоса?
Младежът зяпна от изумление.
— Отговори, младежо!
— Сър, аз…
— Кажеш ли ми още веднъж „сър“, и то пред другите момчета, господин Мелроуз, ще прекараш в карцера следващите си два рождени дни. Ясно? Загряваш ли?
— Да, шефе — отвърна Мелроуз и се изпъна. Беше пребледнял като платно, само страните му аленееха от студа; връзките на предпазната маска разделяха алените петна на два сектора.
— Настоявам да разбера дали си нарекъл нашите посетители „космически чернилки“.
— Сър, възможно е случайно да съм се изпуснал…
С мълниеносно движение (досущ като специален ефект на Джеймс Камерън, би казал Пърлмътър) Курц извади пистолета от полюшващия се кобур, насочи го и стреля, без да се прицелва. Горната част на маратонката на Мелроуз се взриви. Шурна кръв, парченца плът полепнаха по крачола на Пърли.
„Привидяло ли ми се е — помисли си той. — Изобщо не се е случило.“
Ала младежът до него пищеше като обезумял и невярващо се взираше в осакатения си крак. Арчи видя стърчащите кости и стомахът му се преобърна.
Курц не стана от люлеещия се стол с бързината, с която извади пистолета, но все пак движението му беше почти мълниеносно. Потресаващо бързо, все едно беше безплътен призрак.
Сграбчи за рамото бедния трети помощник-готвач и се втренчи в лицето му, което беше изкривено от болка:
— Престани да виеш, младежо!
Мелроуз продължи да вие. Кръвта му бликаше като фонтан, изглежда, стъпалото му беше прерязано на две. От ужасяващата гледка на Пърли съвсем му призля, сякаш сива пелена падна пред очите му. С огромно усилие на волята той се взе в ръце. Ако припадне, Бог знае какво ще му причини Курц. Бяха му разказвали какви ли не страховити истории, но той приемаше за чиста монета едва десет процента от чутото; предполагаше, че или са преувеличени, или са елемент от пропагандна кампания, замислена от самия Курц за подсилване на образа му на откачен, но хитър като лисица човек.
„Вече знам истината — помисли си. — Не присъствам на зараждане на легендата; това е самата легенда.“
С прецизно движение като на хирург Курц притисна дулото на пистолета към челото на Мелроуз, който беше пребледнял като мъртвец:
— Престани да ревеш като жена, момче, или ще ти затворя устата! Патроните са дум-дум, дори малоумник като теб би се досетил.
Младежът някак си се овладя, писъците му преминаха в задавено ридание. Курц очевидно остана доволен от послушанието му, защото продължи:
— Чуй какво ще ти кажа, момче. Чуй ме добре, защото на теб се пада да разпространяваш словото ми. Мисля, че, слава на Бога, онова, което е останало от крака ти, ще внушава основната идея, но твоята изплашена уста ще съобщава подробностите. Затова си отваряй ушите, младеж. Слушаш ли ме внимателно?
Мелроуз, който продължаваше да ридае, а изцъклените му очи се бяха превърнали в безизразни стъклени топчета, като по чудо събра сили да кимне.
Досущ като отровна змия, готвеща се да клъвне жертвата си, Курц рязко извърна глава и Пърлмътър видя лицето му. Лудостта бе изписана върху него като бойните шарки на индиански воин. В този миг той разбра, че са верни всички слухове, които е чувал за новия си командир.
— А ти, момче, слушаш ли ме внимателно? Защото и на теб е съдено да бъдеш посланик. Всички ние сме пратеници.
Пърли кимна. Вратата се отвори и той с неописуемо облекчение видя, че новодошлият е Ъндърхил. Курц също насочи погледа си към него:
— Оуен! Скъпи ми братко! Още един свидетел! Още един посланик, слава на Бога! Ще разпространяваш ли оттук насетне случилото се в този миг на щастие?
Ъндърхил, чието лице беше безизразно като на участник в игра на покер с много високи залози, безмълвно кимна.
— Така те искам. Браво, мъжки! — възкликна Курц и отново се обърна към Мелроуз: — Трети помощник-готвач Мелроуз, чуй един цитат от наръчника за вътрешните правила — шестнайсета част, четвърти раздел, трети параграф: „Използването на епитети, основаващи се на расови или етнически предразсъдъци, влияе отрицателно на духа на армията и е в противовес на армейския правилник. При доказана простъпка виновникът следва незабавно да бъде изправен пред военен съд, а по време на бойни действия да бъде наказан от прекия си командир“. Край на цитата. Прекият командир съм аз, а виновникът — ти. Ясно ли е, Мелроуз? Схващаш ли смисъла?
Младежът се помъчи да отговори, но Курц го прекъсна. Оуен Ъндърхил продължаваше да стои неподвижно, разтопеният сняг се стичаше по прозрачната му маска. Не откъсваше поглед от Курц.
— Запомни, трети помощник-готвач Мелроуз — онова, което, слава на Бога, цитирах в присъствието на двама свидетели, се нарича „спазване на дисциплината“ — с други думи, никакви подмятания за макаронаджии, шваби или червени апаши, а в случая за космически чернилки. Ясно?
Мелроуз се опита да кимне и залитна, всеки миг щеше да падне в несвяст. Пърлмътър го сграбчи за рамото и го подкрепи, като се молеше младежът да не припадне. Бог знае какво щеше да му се случи, ако малкият проявеше нахалството да издаде багажа, преди шефът да е довършил четенето на конското.
— Ще заличим от лицето на земята онези крастави задници, приятелю мой, а върнат ли се отново на нашата планета, ще им извием сивите вратове и ще им пръснем тъпите сиви глави; ако предприемат трети опит, ще използваме срещу тях собствената им технология, която сме на път да усвоим, ще отпътуваме за скапаната им планета с техните космически кораби или с ракети, създадени чрез съвместните усилия на „Дженерал Илектрик“, „Дюпон“ и, слава на Бога, „Майкрософт“, а след като опожарим градовете, мравуняците или както се казва онова, в което живеят, ще унищожим с напалм червената им пшеница, ще разрушим с атомна бомба алените им планини, слава на Бога, Allah akhbar, ще излеем в океаните и моретата им огнената пикня на цяла Америка… но ще го направим, стриктно спазвайки дисциплината, без предубеждения на расова, етническа или религиозна основа. Ще го направим, защото са сбъркали адреса, защото са почукали на погрешната врата! Няма да позволим на никого да си разиграва коня като в Германия 1938 година или в Оксфорд, щат Мисисипи, през 1963 година. Е, господин Мелроуз, мислиш ли, че си способен да предадеш посланието ми?
Младежът забели очи, краката му се подкосиха. Пърлмътър отново го сграбчи за рамото, но вторият опит се оказа неуспешен — помощник-готвачът се строполи на пода.
— Пърли — прошепна Курц, а когато впери в помощника си фанатично проблясващите си сини очи, Пърлмътър осъзна, че никога досега не е изпитвал подобен ужас. Пикочният му мехур се беше превърнал в топла и тежка торба, заплашваща да изпразни съдържанието си върху гащеризона му. Знаеше, че ако Курц види мокрото петно, без да му мигне окото ще застреля скъпоценния си помощник… но едва издържаше. Всъщност при мисълта за отмъщението на безумеца необходимостта да се облекчи се усилваше.
— Да съ… шефе.
— Мислиш ли, че Мелроуз ще разпространи словото ми? Бива ли го за посланик? Как смяташ, дали ме е чул, или е бил прекалено зает с тъпия си крак?
— Аз… аз… — Той видя едва забележимото кимване на Ъндърхил и се престраши: — Да, шефе, мисля, че те е чул и е запомнил абсолютно всичко.
Отначало Курц сякаш бе изненадан от смелостта му, сетне удовлетворено кимна и се обърна към Ъндърхил:
— Е, Оуен, мислиш ли, че от младежа ще излезе добър посланик?
— Разбира се. Стига да го закарат в лечебницата, преди да умре от загуба на кръв.
Курц се поусмихна, сетне излая:
— Погрижи се, Пърли!
— Слушам — промълви Пърлмътър и забърза към вратата. Като се озова на безопасно разстояние от „шефа“, хвърли към Ъндърхил поглед, изпълнен с неописуема благодарност, който Оуен или не забеляза, или се престори, че не забелязва.
— По-живо, господин Пърлмътър! Оуен, искам да си поговорим mano a mano, както казват ирландците. — Прекрачи младежа, проснат на пода, без изобщо да го погледне, и тръгна към кухничката. — Искаш ли кафе? Фреди го е приготвил, та не мога да се закълна, че става за пиене… не, не мога да се закълна, обаче…
— С удоволствие — прекъсна го Оуен. — Докато го налееш, ще се помъча да спра кръвоизлива на момчето.
Курц се приближи до плота, върху който беше кафемашината, но изведнъж се обърна и накриво изгледа Ъндърхил:
— Смяташ ли, че е необходимо?
В този момент Пърлмътър излезе от караваната. Никога не бе предполагал, че попадането сред бушуваща снежна буря ще му се стори като избавление.
4
Хенри стоеше до оградата (внимаваше да не я докосне, разбира се; беше видял какво се случва с онзи, който се допре до нея) и чакаше Ъндърхил — сигурен бе, че това е името на човека — да напусне караваната на командира; ала когато вратата се отвори, навън изскочи един от младежите, дето бяха влезли там преди малко. Щом слезе по стъпалата, затича. Беше висок, имаше сериозно и открито лице като на добросъвестен чиновник от средния ешелон. Сега сериозното му лице беше изкривено от страх, а преди да хукне, човекът едва не падна… което щеше да достави неописуемо удоволствие на Хенри.
Добросъвестният чиновник криво-ляво успя да запази равновесие, ала на половината път до двата съседни фургона се подхлъзна и тупна по задник. Бележникът, който стискаше под мишница, се запързаля като миниатюрен тобоган.
Хенри шумно заръкопляска. Изведнъж му хрумна, че звукът може би се заглушава от бученето на двигателите, затова сви длани като фуния и изкрещя:
— Върхът си, тъпако! Да видим повторението!
Човекът с вид на добросъвестен чиновник стана, без да го погледне, грабна бележника си и отново затича към фургоните.
На двайсетина метра от Хенри стояха десетина души и също надничаха през оградата. Един от тях, шишкав мъжага с оранжево пухено яке, което му придаваше вид на мечок, се приближи до него:
— Не ги дразни, приятел — каза, сетне снижи глас: — Тия типове не си поплюват, застреляха зет ми.
Предупреждението беше излишно — Хенри вече бе надникнал в съзнанието му и беше видял как зетят на шишкавия мъж, също тъй едър мъжага, настоява да се свърже с адвоката си, крещи, че са нарушени правата му и че е голяма клечка в някаква бостънска инвестиционна компания. Войниците кимат, казват му, че задържането е временно, че положението се нормализира и че до сутринта ще бъда е овладяно, като същевременно тласкат двамата шишковци с големите претенции към обора, който вече е препълнен със затворници; ненадейно зетят се втурва към гората, следват изстрели, които слагат край на живота му.
Едрият мъжага разказваше случилото се, сетне рязко отстъпи назад, като че се страхуваше да не се зарази. „Какъв абсурд! — помисли си Хенри. — Всички сме носители на зараза или поне така смятат «чистачите», изпратени от правителството… но в крайна сметка изходът за нас ще е един и същ.“
— Шегуваш се — промълви шишкото, после допълни почти снизходително: — Май забравяш, че се намираме в Америка.
— Нима? Сляп ли си? Не виждаш ли какво се случва наоколо?
— Ами… тези хора само… сигурен съм, че само… — Хенри търпеливо го изчака да продължи — любопитно му бе да чуе отговора — но онзи бързо смени темата: — Онова преди малко беше изстрел, нали? Освен това ми се стори, че чух писъци.
От фургоните изскочиха двама мъже, хванали носилка. Човекът с вид на добросъвестен чиновник ги последва с очевидно нежелание; отново бе стиснал бележника под мишницата си.
— Не ти се е сторило — промърмори Хенри и двамата с шишкото се загледаха в хората с носилката, които забързано изкачиха стъпалата пред караваната. Когато младежът мина край оградата, Хенри се провикна:
— Как е, тъпако? Забавляваш ли се?
— Тук сме само… само временно — заговори едрият мъж с оранжевото пухено яке. — До сутринта положението ще се нормализира.
— Може би, но не и за твоя зет — отбеляза Хенри.
Шишкото присви потръпващите си устни и дълго се взира в него. Сетне се върна при останалите задържани, които без съмнение споделяха възгледите му за положението. Хенри се обърна към караваната и зачака да излезе Ъндърхил. Интуицията му подсказваше, че в този човек, който подлага на съмнение необходимостта от операцията, е единствената надежда за спасение… но дори ако го привлечеше на помощ, възможността да остане жив беше минимална. Оставаше му само една неизиграна карта — Джоунси. Те не знаеха за Джоунси.
Питаше се дали да сподели информацията с Ъндърхил. Страхуваше се, че няма да има полза, дори да му каже за Джоунси.
5
Приблизително пет минути, след като господин Добросъвестен чиновник последва в караваната хората с носилката, тримата отново излязоха, а на носилката лежеше четвърти. Под ярката светлина на лампите пребледнялото лице на ранения изглеждаше почти мораво. Хенри с облекчение видя, че пострадалият не е Ъндърхил, тъй като той беше различен от останалите безумци.
Изминаха десетина минути. Ъндърхил още не беше излязъл от командния пост. Снеговалежът все повече се усилваше. Неколцина войници охраняваха затворниците (защото както и да ги наричаха, задържаните бяха именно затворници), след малко един се приближи до оградата. Хората, разположени на мястото, на което Просеката се сливаше със Суони Понд Роуд, бяха заслепили Хенри с фенерчетата си, затова той не го разпозна по лицето, а по съзнанието. Със смесено чувство на изненада и безпокойство бе открил, че съзнанията на хората също имат отличителни черти, каквито за лицата са красивите устни, счупеният нос или кривогледото око. Войникът, доближил се до оградата, беше същият, който го беше ударил по задника с приклада на оръжието си, за да го подкани да върви по-бързо към камиона. Съзнанието на Хенри действаше избирателно; той не можеше да разбере името на този човек, но знаеше, че брат му, който се казва Франки, като ученик в гимназията е бил обвинен и осъден за изнасилване. Получаваше и друга информация, която обаче представляваше несвързани елементи, все едно отпадъци в кошче за смет. Внезапно разбра, че наблюдава истинска река на съзнанието, която носи със себе си плавеи. Ала най-потресаващото бе колко прозрачни са повечето от тях.
— Хей! — престорено дружелюбно подвикна войникът. — Ето къде бил умникът! Хей, умник, искаш ли кренвирш? — добави и се изкиска.
— Вече си хапнах, благодаря — усмихна се в отговор Хенри, сетне Бобъра сякаш проговори чрез него, изричайки една от любимите си фрази: — Да го духаш, Фреди!
Войникът престана да се смее. Изгледа го накриво и подхвърли:
— Да видим дали след дванайсет часа ще бъдеш такъв герой! — изображението, което плуваше на повърхността на мисловната му река, бе на камион, пълен с безразборно нахвърляни трупове. — Хвана ли те вече риплито, умнико?
„Плесента! — помисли си Хенри. — Ето за какво говори. Викат му «рипли», но всъщност е плесен. Джоунси знае.“
Не отговори на предизвикателството, затова войникът се отдалечи с доволно изражение на човек, който е спечелил по точки. Любопитството подтикна Хенри да се съсредоточи максимално и да си представи пушка — всъщност грандът на Джоунси. Помисли си: — „Имам оръжие. Ще те убия в мига, в който ми обърнеш гръб, мръснико!“
Войникът рязко се извърна, самодоволното му изражение хукна да догони побягналия му смях. Изглеждаше смутен и дори изплашен:
— Какво каза, умнико? Каза ли нещо?
— А, нищо. Питам се само дали и ти си се облажил от онова маце, дето Франки пръв го е обяздил. Пусна ли ти няколко секунди аванта?
От изненада долната устна на войника увисна и той заприлича на слабоумен, след миг лицето му пламна и от необуздана ярост. Насочи оръжието си към затворника, а на Хенри му се стори, че цевта му се усмихва. Смъкна ципа на якето си и го разгърна.
— Давай! — подвикна и се засмя. — Давай, Рамбо, изпълни си номера!
Войникът още секунда го държа на мушка, после Хенри усети как гневът му стихва. Знаеше колко голям е бил рискът — видя как братът на Франки се мъчи да измисли достоверно оправдание за убийството на затворника, но за щастие се позабави и мозъкът му усмири червения звяр на яростта. Историята с Ричи Гренадо се повтаряше. Хора като Ричи никога не умират. Те са драконовите зъби на света.
— Почакай до утре — процеди войникът. — Утре ще ти отделя специално внимание, хитрецо!
Този път Хенри му позволи да се отдалечи — не му се щеше повече да дразни червения звяр, макар да се беше оказало прекалено лесно. Все пак беше получил някаква информация… по-точно предположенията му бяха потвърдени. Войникът беше доловил мислите му, но доста смътно. Ако ги беше разбрал, щеше да действа мълниеносно. Нито пък беше попитал как така затворникът е разбрал за случилото се с Франки. Причината беше ясна — войникът е разбрал какво е направил Хенри; тук всички бяха „заразени“ от телепатия, бяха я прихванала като някакъв вирус, причиняващ леки заболявания.
— Само дето моето заболяване е от по-тежките — промърмори той и вдигна ципа на якето си. Същото се отнасяше и за Пит, Бобъра и Джоунси. Ала първите двама вече бяха мъртви, а Джоунси… Джоунси… — Джоунси е най-зле — добави и се запита къде ли е сега приятелят му.
На юг… отклонил се е в южна посока. Изплъзнал се е от строго охранявания район. Навярно командващите операцията бяха предвидили подобна възможност и перспективата за нарушаване на „скъпоценната им карантина“ не ги тревожеше. Предполагаха, че е без значение, ако един-двама души избягат.
Хенри беше на друго мнение.
6
Оуен остана прав, без да отпие от чашата с кафе, докато санитарите от лечебницата изнесоха носилката; за щастие Мелроуз вече не ридаеше, само тихо стенеше, успокоен от морфина, който му бяха инжектирали. Пърли побърза да ги последва, най-сетне Ъндърхил остана насаме с шефа си.
Курц отново се настани на люлеещия се стол, наклони глава и развеселено изгледа Оуен. Яростният безумец бе изчезнал, сякаш го бяха прибрали като маска за Хелоуин.
— Мисля си за едно число — промърмори. — Ще ми кажеш ли кое е?
— Седемнайсет — без колебание отговори Ъндърхил. — Изписано е с червено, все едно върху противопожарна кола.
Курц доволно кимна:
— Сега е твой ред да опиташ.
Оуен си представи пътен знак за ограничение на скоростта до осемдесет километра в час.
— Числото е осем — след секунда обяви Курц. — Изписано е с черно върху бял фон.
— Почти улучи, шефе.
„Шефът“ отпи от кафето, което беше налял в керамична чаша с надпис „ОБИЧАМ ДЯДО“. Оуен последва примера му и притвори очи от удоволствие. Времето беше отвратително, случилото се в караваната — още по-отвратително, а кафето, приготвено от Фреди, си го биваше.
Курц, който на бърза ръка беше навлякъл гащеризона си, извади от джоба си голяма памучна кърпа. За миг се втренчи в парчето плат, после с усилие коленичи (обществена тайна бе, че старецът страда от ревматизъм) и се зае да почисти пода от кръвта на Мелроуз. Оуен, който до този момент смяташе, че нищо не е в състояние да го потресе, бе потресен от дъното на душата си.
— Съ… — Пфу, как му се изплъзна това „сър“! — Шефе…
— Млък! — промърмори Курц, без да го погледне. Избърсваше петно след петно, досущ като старателна чистачка. — Баща ми все повтаряше, че като изцапа нещо човек, сам трябва да си го почисти, та следващият път да се позамисли дали да повтори. Как се казва баща ми, мъжки?
Оуен се опита да го види, но зърна само частица от него като комбинезон, който се подава изпод женска пола.
— Пол ли?
— Не, Патрик, но ти почти уцели. Според Андърсън това е телепатична вълна, чието въздействие постепенно намалява. Смяташ ли, че предположението е страховито?
— Да.
Курц кимна, без да вдигне глава — продължаваше съсредоточено да търка и да бърше.
— Всъщност по-страшното е предположението отколкото самият факт, не мислиш ли? — попита.
Оуен се засмя. Старецът не беше загубил способността си да изненадва. Чувал бе хората да казват за човек с нестабилна психика, че играе карти с непълна колода. Най-страшното при Курц бе, че играеше с пълна колода, към която допълнително са били прибавени карти — например няколко аса. Също и няколко двойки, които в покера могат да се броят за аса, попове и така нататък.
— Седни, Оуен. Изпий си кафето като нормален човек и ме остави да почистя. Изпитвам потребност да го направя.
Ъндърхил си помисли, че в случая шефът сигурно е искрен. Подчини се на заповедта и седна. След пет минути Курц с усилие се изправи на крака, лицето му се сгърчи от болка. С погнуса хвана кърпата за единия край, занесе я в кухничката, хвърли я в кошчето за смет и отново се настани на люлеещия се стол. Отпи от кафето, намръщи се и остави чашата на масичката:
— Изстинало е.
Ъндърхил се изправи:
— Ще ти донеса дру…
— Не, седни. Искам да поговорим.
Оуен се подчини.
— С теб одеве имахме малко разногласие, нали?
— Не бих казал, че…
— Знам, че не би го нарекъл така, но е самата истина. Когато се разгорещиш, прехвърчат искри. Но това вече е в миналото. Налага се да го забравим, защото аз ръководя операцията, ти си моята дясна ръка, а тепърва ни предстои работа. Ще бъдеш ли рамо до рамо с мен?
— Да, сър — „Да му се не види, пак се изпуснах!“ — помисли си. — Да, шефе.
Курц смразяващо се усмихна:
— Преди малко загубих контрол. — Произнесе го с искрено разкаяние, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.
Години наред бе успявал да заблуди Оуен, но този път номерът му не мина.
— Карах по обичайната рецепта — две части Патън, една част Распутин, прибави вода, разбъркай и сервирай — но изведнъж изпуснах юздите. Мислиш ме за луд, нали?
„Внимавай! Много внимавай! — каза си Ъндърхил. — Бог знае до каква степен Курц може да чете мислите ти!“.
— Да, сър. Малко, сър.
Курц спокойно кимна:
— Да, малко луд. Определението е много точно. В този занаят съм от дълги години — хора като мен са необходими, но трудно се намират — а за да си вършиш съвестно работата, трябва да си малко откачен. Да, едва забележима е тънката граница, която психотерапевтите толкова често споменават, при това никога в историята на човечеството не се е провеждала толкова мащабна операция за почистване… разбира се, ако предположим, че историята на Херкулес и почистването на Авгиевите обори е само мит. Не търся съчувствие, а разбиране. Ако се разбираме взаимно, успешно ще се справим с най-трудната работа, която са ни възлагали. Ако ли не… — Той сви рамене. — Ако ли не, ще се справя и без теб. Следваш ли мисълта ми?
Оуен знаеше накъде го води шефът, затова кимна. Беше чел за някаква мъничка птичка, която живее в устата на крокодила и му причинява страдания. В момента се чувстваше именно като нея. Курц намекваше, че ще му прости, задето е допуснал екипажите на хеликоптерите да чуят призивите на извънземните — действал е неразумно, защото се е разгорещил, също както Курц е прострелял крака на Мелроуз в момент на разгорещяване. А дали е забравил случилото се в Босна преди шест години? Едва ли вече има значение. Може би е искрен. А може би на крокодила му е писнало от досадната птичка и се готви да стисне челюстите си. Оуен се опита да надникне в съзнанието на шефа си, но не успя да види истината. Във всеки случай трябва много да внимава. Да внимава и да бъде готов да отлети.
Курц отново бръкна в джоба си и извади часовник — чийто метален капак беше почернял от времето.
— Беше на дядо ми и е много точен — обясни. — Може би защото не е на батерия. Ръчният ми часовник още е ТП.
— И моят.
Устните на Курц се разтегнаха в усмивка:
— Обади се на Пърлмътър при първа възможност… и ако имаш нерви да го издържиш. Младежът е работлив като пчела — отгоре на всичките си задължения днес е намерил време да поръча триста механични часовници „Таймекс“ — доставката пристигна малко преди да затворят летището. Пърли е адски изпълнителен и дееспособен. Цена няма да има, ако забрави идиотската си идея, че случващото се е като на филм.
— Мисля, че тази вечер младокът направи голяма крачка в тази посока, шефе.
— Дано — промърмори Курц.
Ъндърхил мълчеше и чакаше какво ще последва.
— Ех, мъжки — въздъхна „шефът“. — Редно беше да пием не кафе, а уиски. Тая вечер е нещо като обичайното ирландско бдение до леглото на умиращия.
— Така ли?
— Точно така. Любимият ми фука ще хвърли петалата.
Оуен вдигна вежди.
— Да, мъжки. В момента на смъртта му ще бъде отхвърлен магическият плащ, който го прави невидим. Ще се превърне в умряла кранта, дето всеки може да пребие от бой — предимно политиците, които най ги бива в тая работа.
— Не разбирам за какво говориш.
Курц отново погледна джобния часовник, който най-вероятно беше купил от заложна къща… или пък измъкнал от джоба на мъртвец — от човек като него можеше да се очаква подобна постъпка.
— Сега е седем вечерта. След приблизително четиринайсет часа президентът ще говори пред общото събрание на Обединените нации. Милиони хора ще гледат извънредното телевизионно предаване. Никога досега реч няма да бъде изслушана от толкова голяма аудитория. Словото на президента ще бъде част от най-грандиозното събитие в историята на човечеството… и най-голямата заблуда, откакто всемогъщият Бог е създал вселената и с пръст е накарал планетите да се завъртят в орбитите си.
— В какво се състои заблудата?
— Историята е крайно интересна, Оуен. Също като в най-умелите лъжи в нея се съдържа голяма доза истина. Президентът ще съобщи на хората по целия свят, които, слава на Бога, със затаен дъх ще поглъщат всяка негова дума, че космически кораб, управляван от извънземни, се е разбил в Северен Мейн на шести или на седми ноември тази години. Това е самата истина. Разбира се, съответните органи не са били изненадани, тъй като правителствата на страните, членуващи в Съвета за сигурността към ООН, от десет години разполагат с информация, че нашата планета се наблюдава от извънземни. Това също отговаря на истината, само дето някои от нас още от края на четирийсетте знаят за съществуването на космическите приятелчета. Известно ни е още, че през 1974 година съветски изтребители са свалили космически кораб над Сибир… макар и до ден-днешен руснаците да не подозират, че ние знаем този факт. Най-вероятно мисията на първия кораб е била… пробна, бил е последван от много други. Сивчовците са осъществявали първите си контакти крайно предпазливо, което означава, че адски са се страхували от нас.
Против желанието си Оуен слушаше с огромен интерес, граничещ с извратеното, но лицето му беше безизразно. Полагаше усилия да скрие мислите в дълбините на съзнанието си, до които командирът вече нямаше достъп.
От вътрешния си джоб Курц извади смачкан пакет с етикета на „Марлборо“, в който бяха останали само четири цигари. Предложи на Оуен, който отначало поклати глава, сетне размисли. Курц също си взе цигара и я запали. Жадно вдъхна дима, изпусна го през носа и промърмори:
— Смесвам истината с лъжата и май няма да ти стане много ясно. Да се придържаме към шмекерията, а?
Оуен не отговори. Напоследък почти не пушеше и от първото вдишване на дима му се зави свят, но удоволствието от цигарата беше неповторимо.
— Президентът ще съобщи, че правителството на Съединените щати е обявило карантина в района около катастрофиралия космически кораб поради три причини. Първата е логистична — местността Джеферсън Тракт, общо взето, е изолирана от останалия свят, а населението е оскъдно, поради което отцепването й е било възможно. Ако сивчовците бяха катастрофирали например в Бруклин или дори на Лонг Айлънд, карантината щеше да бъде неосъществима. Втората причина за изолацията се базира на факта, че не знаем какви са намеренията на извънземните. Третата, която е най-убедителна, е, че извънземните са приносители на зараза, която участниците в операцията наричат „плесента на Рипли“. Президентът ще съобщи и още нещо на ужасеното човечество — че е твърде вероятно плесента да е разум, стремящ се да контролира нашия свят, а сивите човечета са само негови посредници. Ще бъде показан видеозапис на извънземен, който се взривява и от него изригва ужасната растителност. Има малка намеса, за да се подобри образът, но в общи линии кадрите са автентични.
„Лъжеш! — помисли си Оуен. — Отначало до край записът е фалшифициран като онова филмче, на което уж бе заснета аутопсия на извънземен. Защо лъжеш? Защото имаш възможност. Няма друга причина, нали? Защото за теб да лъжеш е много по-естествено, отколкото да казваш истината.“
— Лъжа — невъзмутимо се съгласи Курц, за миг се втренчи в Ъндърхил, сетне отново се загледа в цигарата си. — Но фактите са верни и потвърдени. Някои от сивите ни гости наистина експлодират и се превръща в червеникав пух, подобен на пуха на прецъфтелите глухарчета. Именно това е заразата, която наричаме „рипли“. Ако погълнеш дадено количество през определен период от време, който засега не сме установили със сигурност — може би е час, а може би — два дни — белите ти дробове и мозъкът стават на салата а ла „рипли“. Заприличващ на ходещ развъдник на противната растителност, а накрая умираш.
Нашето днешно приключение ще остане в тайна. Според версията на президента космическият кораб, който при падането си очевидно е претърпял сериозни повреди, е бил взривен от екипажа или се е самовзривил. Всички извънземни са загинали. След първоначалното си разпространяване плесента също е започнала да загива, тъй като по всичко изглежда, че не вирее при ниски температури. Между другото, и руснаците са стигнали до същото заключение… Ще бъде съобщено още, че са били избити сравнително голям брой животни, за да се спре евентуалното разпространение на заразата.
— Какво ще бъде обяснението за населението на Джеферсън Тракт?
— Президентът на Съединените щати ще съобщи на световната общественост, че приблизително триста души — около седемдесет местни жители и примерно двеста и трийсет ловци — са били поставени под карантина и са под непрекъснато медицинско наблюдение. Ще каже още, че онези, които очевидно са заразени, реагират положително на лечението със стандартни антибиотици като цефтин и огментин.
— Тук е моментът да благодарим на нашия спонсор — обади се Оуен, подражавайки на водещ на телевизионно предаване, а Курц се разсмя от сърце, след което продължи:
— По-късно ще съобщим, че заразата, пренесена от космоса, е много по-резистентна към антибиотиците, отколкото се е предполагало, и че известен брой пациенти са починали. Ще дадем имената на хората, чиято смърт наистина е била причинена от гадното рипли, или от още по-гадните присадки. Известно ли ти е на какво хората ми викат „присадки“?
— Да, на говнестулките. Нима президентът ще спомене за тях?
— В никакъв случай големите клечки смятат, че историята за тези гадинки е прекалено… трудно смилаема за общественото мнение. Както, разбира се, ще бъде и нашето разрешение на проблема тук, край магазина на Гослин, представляващ единствената местна забележителност тук.
— Най му подхожда названието „последното разрешение“ — отбеляза Оуен. Беше изпушил цигарата до филтъра, затова я смачка в ръба на празната керамична чаша.
Курц невъзмутимо го погледна в очите:
— Да, имаш право. Ще ликвидираме приблизително триста и петдесет души — предимно мъже, но може би ще има няколко жени и деца. Много по-важно в случая е, че ще предпазим човечеството както от ужасната зараза, така и от опасността да бъде поробено от извънземните пришълци. Като сложиш на кантара двете възможности, коя натежава повече?
Оуен беше толкова поразен, че си помисли: „Измамата, която сте замислили, е точно по вкуса на Хитлер“; изведнъж се досети какво може да го сполети, постара се да прикрие мисълта и остана с впечатлението, че Курц не я е прочел. Разбира се, невъзможно беше да се твърди със сигурност — „шефът“ беше стара лисица.
— Колко задържани имаме досега? — попита Курц.
— Около седемдесет души. Двойно повече ще бъдат доведени от Кинео; ще пристигнат към девет, стига времето да не се влоши още повече.
Наистина метеоролозите предвещаваха усилване на снежната буря, но едва след полунощ.
Курц замислено кимна:
— А-ха. Петдесетина ще бъдат доведени от север, поне седемдесет души ще дойдат от Сейнт Кап и от онези паланки на юг… да не забравяме и нашите хора. Изглежда, маските вършат добра работа, но по време на медицинския преглед открихме четирима заразени от рипли. Разбира се, те не подозират истината.
— Сигурен ли си?
— Добре, ще го кажа по друг начин — ако се съди по поведението им, те не знаят, че противната растителност ги е нападнала. Така повече ли те харесва?
Ъндърхил сви рамене.
— Официалната версия ще гласи — продължи Курц, — че задържаните се закарват със самолети в свръхсекретен медицински институт, в който ще бъдат подложени на допълнителни прегледи, а при необходимост — на интензивно лечение. Ако всичко върви според плана, няма да има повторно официално изявление относно съдбата им, само през следващите две години в пресата инцидентно ще се появяват дописки за разпространяване на заразата при жертвите въпреки усилията на лекарите, за прояви на лудост и ужасни физически деформации, неподлежащи на описание… а накрая без много шум ще бъде съобщено, че милостивата смърт най-сетне е избавила жертвите от страданието им. Вместо да бъдат потресени, хората ще изпитват облекчение.
— А в действителност… — промърмори Оуен.
Напразно се надяваше да чуе пак страшната истина от устата на шефа. Тук нямаше бръмбари (освен онези, които най-вероятно се криеха в главата на „шефа“), но предпазливостта се беше превърнала във втора природа на Курц. Той вдигна ръка, с палеца и показалеца си изобрази подобие на пистолет, сетне три пъти дръпна въображаем спусък. През цялото време не отместваше поглед от Ъндърхил. „Очите му са като на кръвожаден алигатор“ — помисли си Оуен, но не издаде чувствата си, само попита:
— Всички ли? Дори онези, които не са риплипозитивни, така ли? Тогава какво ще се случи с нас? С войниците, чиито резултати също са отрицателни?
— Нищо няма да стане със здравите момчета. Да знаеш, че онези, които са се заразили, са проявили небрежност. Ще ти дам един пример. Сред задържаните има около четиригодишно момиченце, което е същинска кукличка — досущ малка филмова звезда. Като я гледаш, очакваш да затанцува степ и да запее.
Курц очевидно си мислеше за много духовит и до известна степен имаше право, но самият Ъндърхил беше обзет от вцепеняващ ужас. „Четиригодишно момиченце! — помисли си. — Едва четиригодишно, а трябва да умре!“
— Много е сладко — продължаваше монолога си Курц, — но е заразено. Има рипли от вътрешната страна на китката, на челото и в крайчеца на окото — все характерни места. Един от хората ми даде на малката шоколад, все едно си имаше работа с прегладняло косоварче, а тя го целуна. Да ти се скъса сърцето от умиление, нали? Бяха направо за снимка, само че сега глупакът има върху страната отпечатък от червилото, което изобщо не е червило. — Курц направи кисела физиономия. — Порязал се е при бръсненето и риплито веднага го пипна. Подобно лекомислие са проявили и другите. Правилата не се променят, Оуен — нехайството означава сигурна смърт. За щастие повечето момчета ще се отърват невредими. Разбира се, до края на живота си ще бъдем принудени да се явяваме на задължителни медицински прегледи, понякога ще ни подлагат и на внезапни проверки, но в това има и нещо положително — навреме ще открият, че имаш рак на дебелото черво.
— Какво ще се случи с незаразените цивилни?
Курц се приведе. Преобразяването му беше изумително — от опасен умопобъркан се беше превърнал в приятел и духовит събеседник. Човек би трябвало да е поласкан, да се чувства един от малцината избрани, задето е видял Курц да сваля маската си („Две части Патън, една част Распутин, прибави вода, разбъркай и сервирай“).
Досега Ъндърхил винаги се хващаше на въдицата му, но днес беше стигнал до едно прозрение — не маската на Распутин, а на приятел и духовит събеседник Курц надяваше от време на време.
А най-страшното беше, че дори и сега не беше съвсем сигурен.
— Оуен, Оуен, Оуен! Използвай мозъка, с който те е надарил добрият Господ Бог! В състояние сме да наблюдаваме нашите хора, без да предизвикваме подозрения или да отворим вратата към световна паника — а паника неизбежно ще има, след като нашият наскоро избран президент ще убие коня Фука. А цивилните няма начин да държим под око. Да речем, че за сметка на данъкоплатците наистина ги закараме със самолети до Ню Мексико и ги устроим в градче, създадено специално за тях, където в изолация ще живеят не само те, ами поне още две техни поколения. Но какво ще се случи, ако един или няколко от души избягат? Или пък ако (според мен учените най-много се страхуват от тази възможност) с течение на времето плесента мутира? Представи си, че вместо да загине, мъхът се превърне в още по-опасен преносител на заразата и стане по-устойчив на атмосферните условия, причиняващи загиването му тук, в Мейн. Едва ли е необходимо да ти обяснявам каква заплаха представлява рипли, ако наистина е надарено с разум. Но дори да не е, може би служи като маяк за извънземните, нещо като междузвездна сигнална ракета, обозначаваща нашата планета — ммм, колко вкусни са тези земни жители, елате и ги опитайте, има ги много, за количеството не питайте.
— Ясно — трябва да вземем съответните мерки, за да не си скубем косите по-късно.
Курц се облегна на стола и широко се усмихна:
— Именно! Знаех си, че си схватлив. В общи линии това е идеята.
„Страхотна идея, няма що! — помисли си Оуен. — Ще пазим само нашите хора. При необходимост ще бъдем безмилостни, но дори Курц държи на момчетата си. Цивилните са обикновени хора. Наложи ли се, безпроблемно ще бъдат пожертвани.“
— Ако се съмняваш, че има Бог и че Той отделя по малко от времето си в грижи за хомо сапиенс, поразсъждавай върху развоя на събитията — заяви Курц. — Прожекторите предшестваха пристигането на нашите сиви приятели, а ние своевременно бяхме уведомени — един от информаторите беше Реджиналд Гослин, самият собственик на магазинчето. Освен това сивчовците се появиха именно по това време на годината, когато сред тези забравени от Бога гори има хора, двама от които са видели падането на космическия кораб.
— Това се казва късмет.
— Грешиш, мъжки, това е Божията милост. Първо, корабът им се разбива, второ, хората узнават за присъствието им в местността, трето, студът действа пагубно и на тях, и на космическия пърхут, дето са го довлекли. — Той отброяваше на пръсти, а клепачите с белезникавите мигли се притваряха. — Но това не е всичко. Нашите „гости“ правят присадки на неколцина земни жители, но планът им не проработва — проклетите присадки се превръщат в канибали и убиват гостоприемниците си, вместо да осъществят хармонично съвместно съществуване.
Избиването на животните също протече добре — преброихме над сто хиляди парчета и близо до границата с Касъл Саунти вече е устроено голямо барбекю. Ако това се беше случило през пролетта или през лятото, насекомите сто на сто щяха да пренесат заразата, но сега няма подобна опасност.
— Възможно е животни да са се изплъзнали през кордона.
— Разбира се, може би не само животни, но и хора. Обаче плесента се разпространява сравнително бавно. А най-хубавото е, че заловихме повечето гостоприемници, защото корабът беше унищожен и защото малките сивчовци са си донесли въгленчета вместо пламтящи огньове. Вече им е изпратено съобщение: „Елате с мир или ни нападнете с лъчистите си оръжия, но не повтаряйте същия номер, защото не минава!“ Според мен те повече няма да стъпят на Земята… или ще изминат години, докато отново се престрашат. Половин век се ебават с нас, преди да долетят тук. Жалко, че не можахме да запазим кораба, та да го предоставим на учените глави, но нищо чудно да е за добро — нищо чудно и летателният апарат да е бил заразен с плесента. Знаеш ли от какво най ни беше шубе? Че или сивчовците, или риплито ще се заселят в някого, който ще пренася заразата, без сам да я прихване.
— Сигурни ли сте, че това вече не се е случило?
— Почти. Ако пък предположението ти е правилно, няма начин да се промъкне през кордона. — Курц доволно се усмихна. — Извадихме късмет, войнико. Най-вероятно няма жив преносител на плесента, сивчовците до един са мъртви, а заразата няма да се разпространи извън Джеферсън Тракт. Това е късмет или Божията намеса — твоя си работа в кое от двете ще повярваш.
Курц наведе глава и стисна горната част на носа си като човек, страдащ от синузит. След миг отново вдигна поглед, а очите му бяха насълзени. „Крокодилски сълзи!“ — помисли си Оуен, после се запита дали не греши. Нямаше достъп до съзнанието на „шефа“. Или телепатичната вълна се беше отдръпнала, или Курц беше намерил начин да затвори вратата за нежелани гости. Ала когато онзи отново заговори, Ъндърхил почти беше сигурен, че говори човешкото същество Курц, не някакъв повреден робот.
— Това е последната ми операция, Оуен. Приключи ли, и аз приключвам с армията. Предполагам, че ще останем тук още поне четири дни, ако не и седмица, ако се сбъднат прогнозите за нечувана снежна буря — и няма да ни бъде лесно, но най-голямото изпитание ни очаква утре сутринта. Сигурно ще си свърша работата, но след това… имам достатъчно стаж за пълна пенсия и смятам да кажа на големите клечки: „Платете или ме убийте“. Мисля, че ще платят, защото им знам кирливите ризи — в това отношение ползвам челния опит на Хувър[2] — но май вече не ми пука. Участвал съм в по-страшни акции — през 1989 година в Хаити само за един час очистихме осемстотин души и още го сънувам — но като си помисля за утре, тръпки ме побиват. И знаеш ли защо? Защото бледните глупчовци в обора и в заграждението за конете… са американци! Хора, които карат шевролети, пазаруват от „Кеймарт“ и не пропускат нито един епизод на „Спешно отделение“. Стомахът ми се преобръща при мисълта да стрелям по американци, да убивам американци! Ще го направя само защото е необходимо, за да приключи тази гадна история, и защото нещастниците тъй или иначе ще умрат, и то много по-мъчително. Ясно?
Оуен Ъндърхил мълчеше. Предполагаше, че е съумял да запази безразличното си изражение, ала проговореше ли, щеше да издаде безпределния си ужас. Едно е да предчувстваш какво ще се случи, съвсем друго — да го чуеш с ушите си.
Представи си как, газейки през снега, войниците се приближават към телената ограда, причу му се гласът от високоговорителите, който нарежда на задържаните да излязат от обора. Никога не беше участвал в подобна операция, но знаеше какво трябва да се случи. Какво ще се случи.
Курц, който не откъсваше поглед от него, продължи:
— Не очаквай да чуеш, че съм ти простил заради тъпия номер, дето ми извъртя днес следобяд, но да знаеш, че си ми длъжник, мъжки. И без телепатията разбирам как възприемаш думите ми; хич няма да си хабя думите и да ти набивам в главата, че е крайно време да пораснеш и да приемеш действителността. Ще ти кажа само, че разчитам на теб. Този път ми е необходима помощта ти.
Като гледа човек просълзените му очи, тикът, който опъваше крайчеца на устните му, едва ли би допуснал, че само преди няколко минути Курц е прострелял в крака свой подчинен.
Оуен си помисли: „Помогна ли му да извърши кръвопролитието, без значение ще бъде дали съм стрелял по невинните жертви; ще бъда завинаги прокълнат като онези, които са вкарали евреите под душовете в концлагера «Берген-Белсен».“
— Ако започнем в единайсет, ще свършим за половин час — спокойно отбеляза Курц. — Или най-късно до дванайсет. После ще се помъчим да забравим.
— Само дето ще го сънуваме.
— Да, тъй си е.
Ъндърхил кимна. Беше стигнал до тук и нямаше да изпусне въжето тъкмо сега, пък ако ще да бъде прокълнат до края на живота си. Най-малкото ще се помъчи актът да бъде милосърден… доколкото е възможно масовото убийство да бъде милосърдно. По-късно щеше да бъде поразен от абсурдността на тази идея, но когато се намираш в присъствието на Курц и очите му неотлъчно те наблюдават, губиш представа за действителността.
В крайна сметка лудостта му вероятно беше по-заразна от плесента.
— Радвам се. — Курц се излегна на люлеещия се стол. Изглеждаше поуспокоен и капнал от умора. Отново извади смачкания пакет „Малрборо“, погледна вътре и го подаде на Оуен: — Останали са две. Искаш ли?
Ъндърхил поклати глава:
— Този път ще пасувам, шефе.
— Тогава дим да те няма. Ако е необходимо, отскочи до лечебницата да ти дадат няколко хапчета приспивателно.
— Май няма да се наложи — излъга Оуен. Изкушаваше се да вземе успокоително, но нямаше да се поддаде на изкушението. По-добре цяла нощ да не мигне.
— Както искаш. А сега изчезвай. — Когато онзи почти беше стигнал до вратата, Курц се провикна:
— Хей, Оуен!
Ъндърхил дръпна ципа на якето си и се обърна. Навън вятърът се усилваше, воят му ставаше все по-зловещ. Снежната буря набираше скорост.
— Благодаря — промълви Курц. По страната му се търкулна голяма и абсурдна сълза, ала той очевидно не осъзнаваше, че плаче. В този момент Ъндърхил изпитваше към него едновременно съжаление и обич. Напук на всичко, което знаеше за него, напук на желанието си да бъде предпазлив, та по-късно да не съжалява. — Благодаря, мъжки.
7
Въпреки усилващия се снеговалеж Хенри продължаваше да стои до оградата; поизвърнал се беше, за да се защити от пронизващия вятър, но не изпускаше от поглед голямата каравана, очаквайки Ъндърхил да излезе. Другите задържани се бяха върнали в обора и се бяха скупчили около печката. Като се постоплеха, щяха да изказват всякакви невероятни предположения, но едва ли щяха да прозрат истината, която буквално им се набиваше в очите.
Машинално се почеса по бедрото, изведнъж осъзна какво прави и стреснато се огледа, дори се обърна кръгом. Не се виждаха нито задържани, нито войници от охраната. Въпреки усилващия се снеговалеж около магазинчето на Гослин беше светло като посред бял ден, видимостта беше отлична. Поне засега Хенри бе сам.
Наведе се и развърза ризата, с която беше пристегнал раната си. После разтвори прореза в джинсите си. Хората, които го бяха арестували, вече го бяха прегледали, докато пътуваха с камиона, с който превозваха още петима бегълци (на връщане към базовия лагер бяха заловили още трима). Тогава беше чист от плесента.
Ала сега не беше. Едва забележима червена нишка се спускаше от средата на раната, която вече беше хванала коричка. Ако не знаеше какво търси, спокойно можеше да я вземе за струйка кръв.
„Плесен! — помисли си. — Мамка му! Лека нощ, госпожо Калабаш, където и де се намирате!“[3]
С периферното си зрение забеляза някакво движение. Изправи се и видя как Ъндърхил затваря вратата на караваната. Набързо превърза крака си с ризата и отново се приближи до оградата. Някакъв вътрешен глас го попита какво ще прави, ако след като повика Ъндърхил, онзи безмълвно го отмине. Попита още дали Хенри наистина възнамерява да изостави Джоунси.
Втренчи се в Ъндърхил, който, свеждайки глава да се предпази от бурния вятър, бавно се приближаваше към него под нереално силната светлина.
8
Вратата се затвори, ала Курц продължи да се взира в нея. Пушеше и бавно се полюшваше на любимия си стол, питаше се дали Оуен се е хванал на въдицата. Оуен имаше ум като бръснач, Оуен притежаваше силно развито чувство за самосъхранение, Оуен не беше изоставил идеализма си… но нямаше никакво съмнение, че този път е бил заблуден. В края на краищата повечето хора вярват в онова, в което им се иска да повярват. И Джон Дилинджър е притежавал силно развито чувство за самосъхранение, бил е най-умният от трийсетте си съмишленици, но въпреки това е отишъл заедно с Ана Сейдж в кинотеатър „Байъграф“, за да гледа „Манхатънска мелодрама“. След прожекцията федералните агенти са го застреляли в уличката зад киното като мръсно псе, каквото всъщност е бил. Ана Сейдж също е вярвала в каквото й се е искало, но въпреки това са я депортирали в Полша.
Утре никой няма а напусне лагера, устроен до магазинчето на Гослин, освен неколцина доверени хора на Курц — дванайсетина мъже и двете жени, съставляващи екипа с кодово название „Империал Вали“. Оуен Ъндърхил няма да бъде между тях. Курц винаги го беше смятал едва ли не за дясната си ръка, но всичко се бе променило, след като Оуен позволи на момчетата от отряда да чуят бръщолевенията на извънземните. Да, всичко се променя, казал е Буда, и този път Курц напълно подкрепяше твърдението на неверника с дръпнатите очи.
— Прецака ме, мъжки — промърмори едва чуто. Докато пушеше, беше смъкнал маската си, която подскачаше на шията му, обрасла с побелели косми. — Прецака ме.
Веднъж си беше затворил очите за неподчинението на Оуен Ъндърхил. И втори път ли ще го остави безнаказано?
— Никога! — процеди. — За нищо на света!