Стивън Кинг
Капан за сънища (12)

1

Единствената сграда в зоната на операцията беше магазинче за хранителни продукти и ловни принадлежности, наречено „Супермаркет на Гослин“. „Чистачите“ на Курц започваха да пристигат малко след като снегът заваля. Когато самият той се появи след десет и половина, положението вече беше овладяно.

На магазина беше дадено названието „Синя база“, а оборът (който бе полуразрушен, но още имаше покрив) и ограденото място за добитъка бяха наречени „Син арест“.

Арчи Пърлмътър, новият помощник на Курц (предишният на име Калвърт беше починал от инфаркт преди две седмици, избирайки адски неподходящ момент), държеше лист хартия, на който бяха надписани около дузина имена. Пърлмътър беше донесъл портативния си компютър и джобния си навигационен прибор, но остана неприятно изненадан — в Джеферсън Тракт електрониката беше ТП — тотално прецакана. Първите имена в списъка бяха на собственика на магазинчето и на съпругата му.

— Скоро ще има още — обясни Арчи.

Курц бързо прегледа имената в списъка, сетне върна листа на помощника си. Наблизо бяха паркирани големи каравани, войниците издигаха стълбове за осветлението. Когато паднеше нощта, районът щеше да бъде осветен като стадиона на Янките по време на мач за световното първенство.

— Изпуснахме двама за една бройка — обясни Пърлмътър. — Бяха дошли да купят бира и кренвирши. — Лицето му беше бледо, само страните му трескаво горяха, сякаш върху тях бяха разцъфнали диви рози. Налагаше се почти да крещи, за да надвика грохота на двигателите. Хеликоптерите пристигаха по двойки и кацаха на асфалтовото шосе, водещо към магистрала № 95, по което на север се стигаше например до скучноватото градче Преск Ил, а на юг до други скучни градове — като начало Бангор и Дери. Приземяването вървеше безпроблемно, стига на пилотите да не се наложеше да използват свръхмодерните навигационни устройства, които също бяха ТП.

— Онези двамата излязоха ли от зоната? — попита Курц.

— Не, върнаха се обратно — отвърна Арчи, който не можеше да се насили да погледне шефа си в очите. — Според Гослин съществува някакъв горски път, който местните наричат „Просеката“. Няма го на обикновените географски карти, но аз разполагам с топографска, на която е указан…

— Няма значение. Двамата са се върнат или ще останат в отцепения район, което идеално ни устройва.

Пристигаха още хеликоптери. Сега, когато бяха далеч от любопитни погледи, пилотите разтоварваха картечниците. Докато ги наблюдаваше Пърълмътър си помисли, че операцията се очертава грандиозна като „Пустинна буря“… дори по-грандиозна.

— Наясно ли си със задачата, Пърли?

Пърлмътър беше наясно. Тъй като беше новак, изгаряше от желание да направи добро впечатление и се щураше напред-назад. „Търчи като пале, което е подушило храна — помисли си Курц. — И не смее да ме погледне в очите.“

— Сър, задачата ми е трояка.

„Трояка! — изсмя се негласно Курц. — Боже мили, що за дума!“

— От мен се иска следното: първо, залавяне на хората, второ, предаването им на лекарите, трето, разпределяне до второ нареждане.

— Именно. Това е…

— Извинете, сър, но лекарите още не са пристигнали. Налице са само санитарите и…

— Млък! — отсече Курц. Не повиши глас, но половин дузина мъже със зелени гащеризони, каквито носеха всички, включително самият той, замръзнаха на място, сетне продължиха работата си с удвоена, дори утроена енергия. Дивите рози, разцъфнали на страните на Пърлмътър, мигом избледняха. Той машинално отстъпи назад, стараейки се да се отдалечи от шефа си.

— Ако отново ме прекъснеш, пърли, ще ти отвъртя такъв шамар, че ще ме запомниш. Повториш ли, ще те пратя в лечебницата. Ясно?

С нечовешко усилие младежът го погледна в лицето. Впери поглед в очите му. Сетне рязко козирува и във въздуха сякаш изпращя статично електричество.

— Престани с тези маймунски номера, че ще ти се стъжни! — Когато Арчи понечи да отмести поглед, Курц добави: — Гледай ме, когато ти говоря, мъжки!

Пърълмътър колебливо се подчини. Беше пребледнял като платно. Двигателите на хеликоптерите ревяха оглушително, но тук цареше тишина, все едно се намираха във въздушен джоб. Младежът беше сигурен, че всички наоколо тайно ги наблюдават и виждат колко е изплашен. Страхът му донякъде беше предизвикан от очите на новия му шеф… от ужасяващата им безизразност, като че зад тях липсваше съзнание. Беше чувал за хора, чиито настойчиви погледи се простират на хиляди метри, но погледът на Курц сякаш обхващаше милион метри разстояние… цели светлинни години.

Все пак някак си той издържа, без да сведе очи, взирайки се в нищото. Интуицията му подсказваше, че нещата не вървят на добре за него. Знаеше, че е важно, не, че е задължително да спре свличането на земните маси, преди да се е образувала лавина.

— Така те искам, мъжки, макар че можеш и по-добре. — Курц продължаваше да говори тихо, ала Арчи го чуваше прекрасно въпреки грохота на машините. — Ще ти обясня нещо и няма да повтарям. Казвам ти го само защото си новак и защото очевидно не различаваш задника от пикалото си. Маята задача е да проведа операция „Фука“. Случайно да знаеш какво е фука?

— Не — промърмори младежът. Изпита почти физическа болка, задето не завърши с думичката „сър“.

— Според ирландците, които до ден-днешен не са се отърсили от суеверията, с които са закърмени, фука е призрачен кон, който похищава пътешествениците. Използвам думата за обозначаване на операция, която трябва да бъде хем суперсекретна, хем съвсем явна. Парадокс, а? Добрата новина е, че от 1947 година насам, когато от военновъздушните сили за пръв път откриха останки от извънземен космически кораб, се съставят планове за бъдещи действия при подобна шибана ситуация. Лошата новина е, че бъдещето дойде и че трябва да се справим с помощта на леваци като теб. Ясно?

— Да, съ… да.

— Дано ти е влязло нещо в главата. Задачата ни, Пърлмътър, е да работим бързо и мъжки, без глезотии. Ще изринем лайната и ще излезем от мръсотията чисти и… усмихнати.

Устните му се разтегнаха в подобие на усмивка, която му придаде вид на сатир, а на Арчи му се прииска да изкрещи. Курц беше върлинест човек с приведени рамене, наглед типичен чиновник, който прекарва дните си зад бюрото. Ала в него имаше нещо ужасяващо. Донякъде впечатлението се създаваше от празния му поглед и от вдървената му поза, ала не заради това хората му го наричаха Страшилището Курц. Пърлмътър нямаше представа какво му вдъхва такъв неописуем страх и не искаше да знае. Единственото му желание беше разговорът час по-скоро да приключи, и то без неприятни последствия. „Притрябвало ми е да пропътувам петдесет километра, за да се срещна с някакви извънземни! — помисли си. — Извънземното стои пред мен!“

Зловещата усмивка на Курц помръкна, оголените му зъби се скриха зад стиснатите устни.

— Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— Ние с теб на една кауза ли служим? В един и същи кенеф ли пикаем?

— Да.

— Какви ще бъдем след приключване на акцията, Пърли?

— Чисти…

— Именно. И още какви?

В продължение на една ужасяваща секунда отговорът му се изплъзваше, сетне като по чудо дойде в съзнанието му:

— Усмихнати, сър.

— Ако още веднъж ми кажеш „сър“, ще ти се стъжни!

— Съжалявам — измънка Арчи. И това беше самата истина.

По пътя се зададе жълт училищен автобус и едва не се преобърна, докато шофьорът се мъчеше да заобиколи хеликоптерите. Отстрани с тлъсти черни букви беше написано „Училище «Милинокът»“. С автобуса пътуваха Оуен Ъндърхил и хората му, съставляващи така наречения отряд А. сякаш камък падна от сърцето на Пърлмътър — беше работил заедно с Ъндърхил и му се доверяваше.

— До довечера ще пристигнат и докторите — продължи Курц. — Тук буквално ще гъмжи от медицински персонал. Ясно?

— Ясно.

Докато крачеше към автобуса, който бе спрял пред единствената бензинова колонка пред магазина на Гослин, Курц погледна джобния си часовник. Наближаваше единайсет. „Господи, как лети времето, когато ти е гот!“ — помисли си. Арчи вървеше редом с него, но вече не подскачаше като игриво пале.

— Ето какво ще правиш, хлапе… поне засега. Ще ги наблюдаваш, ще слушаш лъжите им и ще отбелязваш всяко рипли, което забележиш. Знаеш какво е рипли, нали?

— Да.

— Добре. И за нищо на света не ги докосвай!

— Не, за Бога! — възкликна младежът, сетне се изчерви.

Шефът му се поусмихна. И този път усмивката му бе изкуствена като предишното страховито озъбване.

— Умник си ти, Пърлмътър. Разполагате ли с маски?

— Току-що ги доставиха. Дванайсет опаковки, ще докарат и о…

— Добре — прекъсна го шефът му. — Всяко рипли да се фотографира. Необходима е пълна документация. Веществено доказателство А, веществено доказателство Б и така нататък. Ясно?

— Да.

— Най-важното е нито един от нашите… гости да не се изплъзне, нали така?

— Не, разбира се! — Арчи искрено беше потресен от предположението.

Устните на Курц отново се разтегнаха, полуусмивката се превърна в познатото страховито озъбване на акула. Безизразните му очи се втренчиха в младежа, но сякаш не го виждаха, а се бяха втренчили в… например в центъра на земното кълбо. Пърлмътър се запита дали след приключване на операцията някой ще напусне отцепения район. С изключение на самия Курц, разбира се.

— Изпълнявай заповедта, гражданино Пърлмътър. От името на правителството ти нареждам да изпълниш задачата.

Арчи Пърлмътър проследи с поглед шефа си, докато онзи вървеше към автобуса, от който слизаше Оуен Ъндърхил — нисък и набит човек, същинско буренце. Никога досега не беше изпитвал това облекчение да види гърба на някого.

2

— Здрасти, шефе — усмихна се Ъндърхил. И той беше издокаран със зелен гащеризон, но също като Курц носеше оръжие в кобур под мишницата си. С автобуса бяха пристигнали около две дузини мъже, повечето от които още не бяха слезли, а довършваха обяда си.

— Какво нагъват момчетата? — поинтересува се Курц. Беше с една глава по-висок от новодошлия, който пък беше поне с трийсетина килограма по-тежък от него.

— Кралски хамбургери… Брей, още не мога да повярвам, че се добрахме дотук. Мислех, че старата таратайка ще се разпадне по пътя. Йодър твърдеше, че ще успеем и се оказа прав. Искаш ли сандвич? Май са поизстинали, но там сигурно ще се намери микровълнова фурна. — Той кимна към магазинчето.

— Ще пасувам. Зле съм с холестерола.

— А оная ти работа как е?

Преди шест години по време на игра на тенис Курц беше получил разтежение на слабините. Не сериозно, разбира се, поне Ъндърхил мислеше така, но човек никога не беше наясно какво се върти в главата на Курц. Лицето му неизменно беше безизразно като на играч на покер, мислите му препускаха със светлинна скорост, непрекъснато кроеше нови планове и променяше предишните. Мнозина го смятаха за луд. Оуен Ъндърхил не знаеше дали имат право, но беше наясно, че човек трябва да е предпазлив, когато си има работа с него. Много, много предпазлив.

— Нищо ми няма на оная работа — отсече Курц, с театрален жест стисна топките си и удостои подчинения си със страховитата си усмивка на акула.

— Радвам се.

— А ти как я караш, мъжки?

— Оная ми работа е супер — отвърна Оуен, при което шефът му избухна в смях.

По пътя отново се зададе превозно средство — този път беше чисто нов „Навигатор“, с който пътуваха трима яки мъжаги с оранжеви ловни облекла. И тримата зяпаха хеликоптерите и войниците в зелени гащеризони. Вниманието им беше привлечено най-вече от картечниците. Гледаха втрещено, сякаш си мислеха: „Божичко, войната във Виетнам се повтаря в северен Мейн!“ Скоро и те щяха да бъдат затворени при другите в ареста.

Линкълнът, чиято задна броня беше окичена с лепенки с надписи: „Гордостта на синия дявол“ и „Този автомобил спазва правилата на движението“ спря зад автобуса и към него се втурнаха половин дузина мъже. Тримата пътници — известни адвокати или богати банкери, които освен дебели портфейли положително имаха проблеми с холестерола и които се изживяваха като опитни ловджии, все още си въобразяваха (илюзиите им много скоро щяха да бъдат разбити), че живеят в мирно време. Скоро щяха да се озоват в обора (или в заграждението за добитъка, ако предпочитаха чистия въздух), където техните кредитни карти не важаха. Нямаше да им отнемат мобилните телефони, които тук бяха напълно безполезни, но натискането на бутона за повторно набиране на номера временно щеше да отвлече вниманието на господата от случващото се около тях.

— Сигурен ли си, че районът е отцепен така, че и пиле да не прехвръкне? — попита Курц.

— Така мисля.

— Още ли си схватлив като едно време?

Оуен сви рамене.

— Колко души се намират в зоната?

— По наши изчисления са около осемстотин. В зона А и Б са не повече от стотина.

„Прекрасно — помисли си Курц. — Стига някой да не се е изплъзнал. Дори един-двама да са избягали, заразата няма да се разпространи, но ще закъсаме с репортерите. Тези дни е почти невъзможно да яздиш коня фука. Наоколо се навъртат прекалено много типове с видеокамери, прекалено много хеликоптери на телевизионни станции кръжат в небето. Дебнат ни прекалено много любопитни очи.“

— Да влезем в магазина — промърмори. — Подготвят ми специална каравана, но още не са привършили.

— Un momento! — Ъндърхил хукна обратно към автобуса. Върна се тичешком — носеше мазен хартиен плик, през рамото му беше преметнат касетофон на ремък.

Курц кимна към плика със сандвича:

— Тия мазнотии са сигурна смърт.

— Човече, започваме нова „Война на световете“, а ти се притесняваш за холестерола си!

Един от новопристигналите ловци разгорещено настояваше да се обади на адвоката си — вероятно беше банкер, който не е свикнал с него да се отнасят като с простосмъртен. Курц отведе Оуен към магазина. „Прожекторите“ се бяха върнали, светлините им, пронизващи гъстите облаци, подскачаха и танцуваха като герои от анимационен филм на Дисни.

3

В „супермаркета“ на Гослин миришеше на чеснов салам, бира, горчица и сяра. „Вонята на сяра или е от варените яйца, или от пръдните на дъртака — помисли си Курц. — А може би е комбинация от двете.“ Долавяше се и слаба миризма на етилов спирт — беше тяхната миризма и вече беше навсякъде. Човек би си казал, че миризмата е плод на въображението му, че усещането е предизвикано от страх, но Курц не беше обременен с въображение и не знаеше що е страх. Беше реалист и си даваше сметка, че операцията ще нанесе непоправими поражения на околната среда в периметър от минимум петдесетина километра. Няма как — понякога се налага да изстържеш с шкурка мебел и да започнеш отново.

Седна зад бюрото и отвори едно от чекмеджетата. Вътре имаше картонена кутия с надпис „Хим. Маски — 10 бр.“. „Браво на Пърмътър“ — помисли си и отвори кутията, която съдържаше десет прозрачни маски от онези, които предпазват устата и носа. Подхвърли една на Ъндърхил, друга нахлузи сам, като сръчно нагласи прилепващите ластици.

— Наложително ли е да ги носим? — попита Оуен.

— Един Бог знае. Не се чувствай привилегирован — само след един час всички ще бъдат с маски… с изключение на онези в ареста, разбира се.

Оуен безмълвно нахлузи маската, а шефът му се облегна назад и подпря глава на плаката с инструкции по безопасност на труда, прикрепен на стената.

— Мислиш ли, че от това чудо има полза? — попита Ъндърхил. Гласът му се чуваше съвсем ясно, прозрачната маска дори не се замъгляваше от дъха му. Наглед нямаше пори или филтри, но той установи, че изобщо не затруднява дишането.

— Предпазва от ебола, от антракс и от новия вирус, причиняващ холера. Може би са ефикасни и против рипли… кой знае? Ако ли не, с нас е свършено, войнико. Всъщност може би вече сме прецакани. Но стрелките на часовника се въртят, играта вече започна. Предлагам да прослушаме касетата, която безсъмнено е в онуй чудо, дето го носиш през рамо.

— Не се налага да прослушваме целия запис, но смятам, че трябва да чуеш туй-онуй, за да разбереш за какво става дума.

Курц кимна и завъртя показалеца си във въздуха („Досущ бейзболен съдия, който обозначава хоумрън“ — помисли си новодошлият) и се настани по-удобно на стола на Гослин.

Ъндърхил постави касетофона на бюрото и без да откъсва поглед от шефа си, натисна бутона за възпроизвеждане. Безизразен механичен глас произнесе:

— Предаване, засечено от Националната служба за сигурност. Честота 62914А44. Строго секретна информация. Време на засичане 0627, 14 ноември, 2001. Записът започва след сигнала. Ако нямате разрешение от първо ниво, моля незабавно натиснете бутона „стоп“.

— Моля! — изкиска се Курц. — Нали не смяташ, че думичката „моля“ ще спре онези, които не разполагат със специално разрешително?

Настъпи тишина, последвана от сигнала, после се чу женски глас:

— Едно, две, три. Моля, не ни причинявайте болка… не ни наранявайте. Ne nous blesses pas. — В продължение на една-две секунди отново се възцари тишина, сетне се чу гласът на младеж: — Пет, седем, единайсет. Безпомощни сме. Nous sommes sans dèfense. Моля ви, не ни причинявайте зло, безпомощни сме. Ne nous faites…

— Майчице, все едно е урок по френски по системата на Берлиц, излъчван от оня свят! — промърмори Курц.

— Разпознаваш ли гласовете? — поинтересува се Оуен.

Шефът му поклати глава и му направи знак да замълчи.

Следващият глас беше на Бил Клинтън:

— Тринайсет. Седемнайсет. Деветнайсет. — Последната дума прозвуча като „дивитнайси“ заради арканзаския му акцент. — Тук няма никаква зараза. Il n’y a pas d’infection ici. — След нова двусекундна пауза чуха гласа на Том Брокоу: — Двайсет и три. Двайсет и седем. Двайсет и девет. Умираме. On se meurt, on crève. Умираме.

Ъндърхил натисна бутона „стоп“ и попита:

— Ако не си познал женския глас, ще ти кажа, че е на актрисата Сара Джесика Паркър. Вторият, който говори, е Брад Пит.

— Кой е пък този?

— И той е филмов актьор.

— А-ха.

— След всяка пауза чуваме различен глас. Всички са на известни личности и ще бъдат разпознати от хората, живеещи в района. Ще чуем още гласовете на Алфред Хичкок, Пол Харви, Грант Брукс, Тим Семпъл, който е известен местен хуморист, и още стотици, някои от които още не сме разпознали.

— Стотици други ли? Че колко е дълъг този запис?

— Всъщност става въпрос за излъчване, което започнахме да заглушаваме от осем сутринта. Това означава, че част от него не е записана, но бас държа, че ако някой случайно го е слушал, му се е сторило като безсмислено бръщолевене. Ако ли пък е разбрал… — Той сви рамене, сякаш казваше: „Няма начин да го поправим“. — Предаването продължава да се излъчва. Сравнението показва, че гласовете са автентични. Тия типове като нищо могат да вземат хляба на известния имитатор Рич Литъл.

Бръмченето на хеликоптерите се чуваше съвсем ясно през тънките стени. Освен чу го чуваше, Курц го усещаше. Усещаше го през дървените греди, през закачения на стената лист със секретна информация и през сивкавото парче месо, съдържащо предимно вода. Звукът сякаш подканяше: „Хайде, хайде, хайде… Побързай, побързай, побързай…“ Кръвта му да почваше да откликва, но въпреки това той седеше неподвижно и се взираше в Оуен Ъндърхил. Мислеше за Оуен Ъндърхил. „Бързай бавно“ — гласеше познатата поговорка. Тя придобиваше особена важност, когато имаш вземане-даване с хора като Ъндърхил. Ама че нахалство — да го пита уж загрижено за разтежението в слабините! „Веднъж ме прекара, скапаняко — помисли си Курц. — Е, не прекоси границата, но стъпи върху нея, нали така? Да, така беше. Сега тъпкано ще ти го върна!“

— Четирите съобщения непрекъснато се повтарят — продължи да обяснява Оуен и ги изброи на пръстите си: — Не ни причинявайте зло, безпомощни сме, тук няма никаква зараза. Последното гласи…

— Нямя зараза, така ли? — замислено промърмори Курц. — Не им липсва нахалство, а?

Беше видял снимки на червеникавия мъх по стволовете на дърветата около „Синьо момче“. Беше го видял да расте и върху хора. Предимно върху труповете им… поне засега. Лаборантите го бяха нарекли „плесента на Рипли“ по името на мускулестата Сигърни Уивър, която играеше главната роля в серията научнофантастични филми за страховити космически пришълци. Повечето от тях бяха прекалено млади, за да си спомнят другия Рипли, прочул се като автор на вестникарската рубрика „Ако щете вярвайте“. Публикациите му, които отдавна бяха забравени, биха се сторили смехотворни на хората, живеещи в двайсет и първи век, но според Курц сякаш бяха отражение на настоящата ситуация. „О, да, прилягат като ръкавица! — помисли си. — В сравнение с онова, с което се сблъскваме сега, двуглавите крави и сиамските близнаци, описани от господин Рипли, изглеждат съвсем нормални.“

— Последното съобщение гласи: „Умираме“ — невъзмутимо продължи Ъндърхил. — То е по-интересно от останалите заради различните френски версии, които придружават фразата на английски. Първата е на граматически издържан френски език. Втората — on crève — е на жаргон. Английският еквивалент е „Спукана ни е работата“. — Той се втренчи в Курц, на когото се прииска Пърлмътър да присъства, та да види, че е възможно човек да го погледне в очите. — Наистина ли им е спукана работата? Ще умрат ли, ако не им помогнем?

— Защо някои от съобщенията са на френски, Оуен?

— Защото това е вторият език, на който се говори в този район — сви рамене Ъндърхил.

— А-ха. Какво ще кажеш за простите числа? Само за да ни докажат, че имаме работа с интелигентни същества ли? Като че ако не бяха такива, биха могли да пристигнат тук от друга звездна система, от друго измерение или откъдето и да е другаде.

— Имаш право, шефе — промърмори Оуен. — Какво е положението с „прожекторите“?

— Повечето вече изпопадаха сред гората. Разлагат се сравнително бързо. Онези, до които се добрахме, преди да са изчезнали, приличат на консервени кутии без етикети. Като се вземат предвид размерите им, бая добре са се представили. Изкарали са акъла на местните хора.

След разлагането на прожекторите оставаше плесен или мъх. Същото се получаваше и със самите извънземни. Оцелелите се скупчваха около кораба си като пътници около повреден автобус и крещяха, че не са заразени, il n’y a pas d’infection ici, мили Боже. А попаднеше ли плесента върху човек, най-вероятно работата му щеше да бъде спукана, както се беше изразил Оуен. Разбира се, още не го знаеха със сигурност, но предполагаха, че ще се случи тъкмо това.

— Колко извънземни имаме в района?

— Поне стотина.

— Има ли нещо, което да не знаем? Което още не сме научили?

Курц нетърпеливо махна с ръка. Не му влизаше в задълженията да знае това или онова. За тази работа си имаше специални хора, но нито един от тях не беше поканен на този купон.

Ала Ъндърхил продължи да го разпитва:

— Оцелелите от един екипаж ли са?

— Нямам представа, но вероятно не са. Твърде много са за екипаж и твърде малко за завземане на Земята или за челен отряд.

— Какво се случва там, шефе? Бас държа, че става нещо…

— Сигурен си, а?

— Да.

— Защо?

Ъндърхил отново сви рамене:

— Може би е интуиция.

— Не е интуиция — поправи го Курц с нетипична за него кроткост, — а телепатия, мъжки.

— Какво?!

— Да, телепатия! Може би е някаква слаба форма, но безсъмнено става въпрос именно за предаване на мисли чрез внушение. Хората усещат нещо, но за сега не са в състояние да го опишат. След няколко часа вече може и да го сторят. Нашите сиви приятели притежават телепатични способности и по всичко личи, че ги предават на другите както заразата се предава чрез плесента.

— Мамка му! — прошепна Ъндърхил.

Курц седеше неподвижно и го наблюдаваше как мисли. Допадаше му да наблюдава хората, потънали в размисъл, стига да имаха достатъчно ум в главата, а сега преживяването беше още по-интересно — чуваше как Оуен мисли. Звукът приличаше на онзи, който долавяме, допрем ли раковина до ухото си.

— Плесента не е опасна за околната среда — заяви Ъндърхил. — Нито пък пришълците. Какво ще кажеш да телепатичните им способности?

— Засега нямам мнение — твърде рано е да се прецени. Но ако влиянието им излезе извън обсега на боровото цукало, в което се намираме, играта ще загрубее. Ясно ти е, нали?

На Ъндърхил му беше ясно като бял ден.

— Не е за вярване — промърмори.

— Мисля за автомобил — внезапно изтърси шефът му. — Каква е марката му?

Оуен се втренчи в него, сякаш се питаше дали онзи говори сериозно. Като видя, че шефът му не се шегува, поклати глава:

— Откъде да знам… — Замълча за секунда и добави: — Фиат.

— Малка грешка — всъщност мислех за ферари. Да опитаме нещо друго. Мисля си за сладолед. Какъв вид сла…

— С фъстъци — прекъсна го Оуен.

— Още примери искаш ли?

Ъндърхил дълго мълча, сетне колебливо попита Курц дали може да му каже името на брат му.

— Келог. Брат ти се казва Келог. Господи, как сте могли да го зачерните с такова име!

— Така се казваше дядо по майчина линия, нямахме избор… Господи! Телепатия!

— Представи си какво ще стане с телевизионните игри „Рискувай“ и „Стани богат“ — спукана им е работата — ухили се Курц, после повтори: — Ако влиянието им излезе извън нашия обсег.

Отвън се чу изстрел, последват от викове.

— Защо го направи? — извика някой. Гласът беше изпълнен със страх и гняв. — Не беше необходимо!

Двамата се заслушаха, но не чуха нищо повече.

— Засега е потвърдена смъртта на осемдесет и един сивчовци — продължи обясненията си Курц. — Нищо чудно да са много повече. Трудно е да се преброят, защото се разлагат почти веднага след падането. Остава само слуз… и плесента, разбира се.

— Разпръснати ли са из зоната?

— Не — поклати глава Курц. — Представи си клин, забит на изток. „Синьо момче“ е в основата му. Ние се намираме приблизително в центъра му. На изток още бродят нелегално пребиваващи сивчовци. „Прожекторите“ се наблюдават в очертанията на клана. Все едно са извънземни патрули, които контролират движението по пътищата.

— Голяма каша, няма що — въздъхна Оуен. — Нямам предвид само пришълците, кораба им и светлините, нали разбираш?

— Не желая да го коментира! — отсече Курц.

„Естествено“ — каза си Ъндърхил. Изведнъж се запита дали пък шефът му не чете мислите му. Нямаше начин да разбере по безизразния му поглед.

— Ще ти кажа само, че ще заловим и останалите. Само твоите хора ще управляват хеликоптерите. Твоето кодово име ще бъде „Синьо момче водач“. Ясно?

— Да, сър.

Курц не го поправи. „Нека се знае кой командва тук“ — помисли си, забелязвайки очевидната неохота, с която подчиненият му се включваше в операцията.

— Аз ще отговарям на кодовото название „Синьо Едно“ — продължи.

Ъндърхил безмълвно кимна.

Шефът му стана и извади джобния си часовник. Минаваше дванайсет.

— Рано или късно ще се разчуе — промълви Оуен. — Зоната е доста населена. Няма начин да запушим устите на хората. Колко души са с… присадки?

Устните на Курц се разтеглиха в подобие на усмивка. Да, невестулките, които бяха адски калени гадинки. С течение на времето броят им се беше увеличил, но Оуен не беше запознат с този факт. „Едно му е хубавото да си шеф — помисли си. — Можеш да не отговаряш, когато ти зададат неудобен въпрос.“

— Какво ще се случи по-късно зависи от спецовете по връзки с обществеността — заяви. — Нашата задача е да реагираме на предупреждението на определени хора — гласът на един от тях вероятно е записан на твоята касета — според които случващото се е реална заплаха за населението на Съединените щати. Ясно?

Ъндърхил се втренчи в белезникавите му очи, след секунди извърна поглед.

— И още нещо — подхвърли Курц. — Спомняш ли си какво е фука?

— Да, призрачният кон от ирландския приказен епос.

— Именно. Набий си в главата, че само аз имам право да го яздя. Казват, че в Босна са те видели на гърба на моя фука. Вярно ли е?

Оуен предпочете да замълчи. Курц не се разгневи, ала изражението му подсказваше, че очаква отговор.

— Не искам това да се повтаря, Оуен. Мълчанието е злато. Когато яздим фука, трябва да сме невидими. Ясно?

— Да.

— Наистина ли ти е ясно?

— Да — повтори Ъндърхил и отново се запита дали онзи знае всичко, което се върти в главата му. Стресна се, като осъзна, че вижда думите, изписани в съзнанието на Курц — вероятно шефът му бе позволил да ги види. Две думи, название на град — Босански Нови.

4

Бяха готови за излитане. Четирите екипажа, съставени от хората, пристигнали с автобуса, бяха заменили пилотите на хеликоптерите. Ревът на двигателите беше оглушителен, витлата трескаво се въртяха. Ненадейно Курц нареди подготовката за излитане да бъде прекратена.

Ъндърхил предаде нареждането, сетне извърна глава наляво и заговори по микрофона, по който имаше пряка връзка с шефа си:

— Извинявай, ама какво стана, мамка му? — Искаше му се час по-скоро да си свърши работата и да приключи с тази гадна история. Тук беше много, много по-страшно отколкото в Босански нови. Нямаше смисъл да се самозалъгва, че сивите пришълци не са хора и изтребването им не бива да тежи на съвестта му. Същества, които са могли да сътворят космически кораб „Синьо момче“… или най-малкото да го управляват, бяха много повече от разумни същества.

— Не е моя прищявка, приятел — отвърна Курц. — Метеоролозите от Бангор съобщиха, че снежната буря приближава насам. Вятърът е ураганен и се движи с голяма скорост. Добрата новина е, че след половин час, максимум след четирийсет и пет минути тая гадост ще ни отмине. Като се има предвид, че навигационните ни устройства не бачкат, най-добре е да изчакаме, стига да е възможно… а за нас е възможно. Накрая ще ми благодариш.

„Друг път!“ — помисли си Ъндърхил.

— Прието. — Извърна глава надясно и заговори в другия микрофон: — Конклин!

По време на мисията им беше забранено да използват офицерските си звания, особено когато се свързваха по радиото.

— Слушам, съ… Слушам.

— Кажи на хората, че ще изчакаме между трийсет и четирийсет и пет минути. Повтарям — изчакваме от трийсет до четирийсет и пет минути.

— Прието. Изчакваме между трийсет и четирийсет и пет минути.

— Да после слушаме музика.

— Става. Имаш ли някакви специални желания?

— Пусни каквото искаш, само не химна на отряда.

— Прието — без химна на отряда — отвърна съвсем сериозно Конклин. Оуен с облекчение установи, че в отряда има поне един негов съмишленик, който споделя омразата му към тази песен. Разбира се, Конк също беше участвал в мисията в Босански Нови през 1995 година. В слушалките прозвуча песен на Пърл Джем. Ъндърхил ги свали и ги провеси на врата си като хомот. За разлика от повечето си колеги не обичаше изпълненията на Пърл Джем.

Арчи Пърлмътър и хората му тичаха напред-назад като мухи без глави. От време на време машинално козируваха, сетне изплашено поглеждаха изпод око малкия разузнавателен хеликоптер. Курц, който седеше до пилота, беше разгънал вестник „Дери Нюз“. Изглеждаше погълнат от четивото, но Оуен подозираше, че забелязва всеки войник, който пренебрегва изричните му заповеди. Пилот бе Фреди Джонсън, който беше негов сътрудник от време оно. Беше участвал и в операцията в Босански Нови и безсъмнено беше дал ъплен отчет на Курц, който не беше успял да яхне любимия си призрачен кон заради нелепото разтежение в слабините.

През юни 1995 година разузнавателен самолет на американските военновъздушни сили беше свален в забранената за полети зона близо до границата с Хърватия. По този повод сърбите бяха направили голям въпрос и щяха да вдигнат още повече шум, ако заловяха пилота Томи Калахан; висшите офицери с ужас си спомняха пилотите с промити мозъци, с които северовиетнамците парадираха пред репортерите от големите световни ежедневници, поради което обявиха за приоритет спасяването на Калахан.

Групите, натоварени с издирването, вече се бяха отчаяли и се канеха да се откажат, когато той се свърза с тях по радиостанцията. Приятелката му от ученическите години им беше разказала доста подробно за него. Самоличността му беше безусловно потвърдена, след като той каза, че прякорът му в училище бил Лигльото, и описа доста бурна пиянска нощ.

На момчетата на Курц беше възложена да го изведат от опасната зона. Летяха с много по-малки хеликоптери от онези, които се използваха при сегашната операция. Армията се ръководеше от Оуен Ъндърхил, за когото мнозина смятаха, че ще наследи поста на Курц. На Калахан бе наредено да пусне димка, когато забележи хеликоптерите, и да чака да го вземат. На Ъндърхил пък беше заповядано да язди коня фука — тоест незабелязано да измъкне Калахан. Според него тази свръхсекретност беше пресилена, но Курц бе наредил операцията да се проведе именно по този начин. Харесваше му да мисли, че хората му са невидими, че яздят призрачния ирландски кон.

Операцията протече отлично. Разбира се, по вертолетите бяха изстреляни няколко ракети „земя-въздух“, но, общо взето, военната техника на Милошевич беше скапана. Тъкмо когато Калахан се качваше на хеликоптера, Оуен забеляза пет-шест хлапета с мърляви личица, които безучастно ги наблюдаваха. Най-голямото беше на около десет години. Курц изрично беше наредил да убият всички свидетели, но според Ъндърхил заповедта не се отнасяше за босненски деца с мръсни личица. Пък и Курц не повдигна въпрос, задето е пренебрегнал нарежданията му.

Едва днес изплю камъчето.

Ъндърхил не се съмняваше, че шефът му е опасен човек. В армията имаше много като него — по-скоро дяволи отколкото светци, които бяха вманиачени на тема „секретност“. Бог знае по какво Курц се отличаваше от тях. Бе най-обикновен върлинест мъж с белезникави мигли и безизразен поглед. Почти невъзможно бе да го погледне в очите, защото в тях нямаше нищо — нито любов, нито веселие, нито любопитство. Незнайно защо именно липсата на любопитство беше най-ужасяваща.

Някакво раздрънкано субару спря пред магазина и от него тромаво слязоха двама старци. Единият стискаше черен бастун в ръката си, напукана от студа. И двамата носеха ловни якета на червени и черни карета, както и бейзболни шапки. Смаяно изгледаха войниците, които мигом ги заобиколиха, сякаш се питаха какво търсят толкова много непознати в гората, какво става тук, по дяволите? И двамата очевидно бяха прехвърлили осемдесетте, но за разлика от Курц проявяваха живо любопитство — личеше от позите им, от начина, по който накланяха глави. Сякаш задаваха въпросите, неизречени от него: „Какво искат от нас? Наистина ли ще ни причинят зло? Дали не грешим, като ги нападаме? Възможно ли е онзи, който сее вятър, да пожъне буря? Какво от предишните срещи с извънземни — светлините, падането на червената пепел, отвличането на земни жители, започнали през шейсетте — е предизвикало паниката на великите сили? Някой опитал ли се е да се свърже с тези същества?“

И последният въпрос, който беше най-важен: „Сивите пришълци приличат ли на хората? Възможно ли е да бъдат определени като разумни същества? Дали операцията не е хладнокръвно избиване?“

Безизразният поглед на Курц подсказваше, че тези въпроси не го вълнуват.

5

Снеговалежът вече не беше толкова обилен, небето сякаш изсветля. Точно трийсет и три минути след като спря излитането на машините, Курц даде нареждане за започване на операцията. Оуен предаде нареждането на Конклин, пилотите отново форсираха двигателите, около хеликоптерите „Чинук“ се завихриха облачета снежен прах и за миг машините заприличаха на призраци. Сетне се издигнаха над дърветата, групираха се след вертолета на водача Ъндърхил и се отправиха на запад към Кинео. Хеликоптерът на Курц „Киова“ летеше под тях, изнесен вдясно; внезапно в съзнанието на Оуен изникна сцена от филм с Джон Уейн — отряд конници със сини униформи препускат през прерията, придружавани от водач-индианец, който язди кон без седло. Хрумна му, че може би Курц продължава да чете вестника, може би преглежда хороскопа си: „Риби — днес няма да ви върви. По-добре си останете вкъщи.“

Върховете на боровете и елите под тях ту се появяваха, ту се скриваха сред снежната вихрушка. Снегът биеше по предното стъкло на чинука, снежинките се завихряха в призрачен танц и изчезваха. Машината подскачаше така, сякаш беше попаднала в барабана на пералня, но Оуен се притесняваше. Отново сложи слушалките. Сега звучеше изпълнение на друга група — може би Матчбокс Туенти. Не бяха върхът, но във всеки случай бяха по-добри от Пърл Джем. Той изтръпваше при мисълта, че отново ще чуе химна на отряда. Но щеше да го изслуша. Да, щеше да го изслуша докрай.

Хеликоптерите продължаваха да летят на запад, под тях сред ниските облаци ту се появяваха, ту се скриваха наглед безкрайните борови гори.

— Водач, тук е Синьо втори.

— Прието, Втори.

— Виждам нещо, което трябва да е „Синьо момче“. Чакам потвърждение.

В първия момент Ъндърхил не видя нищо, сетне го зърна и дъхът му спря. Едно беше да го гледаш на снимка — рамкирано изображение, което можеш да държиш, но действителността беше съвсем различна.

— Потвърждавам, Втори. Синя група, говори водачът. Останете в сегашните си позиции. Повтарям, останете на настоящите си позиции!

Един по един пилотите потвърдиха приемането на заповедта. С изключение на Курц, чиято машина обаче също остана на предишната си позиция. Вертолетите сякаш увиснаха във въздуха над сваления космически кораб. Към него водеше широка диря от повалени дървета, които сякаш бяха подрязани с великанска градинска ножица. В края на изкуствено създадената просека се бе ширнало блато. Мъртви дървета протягаха към побелялото небе изсъхналите си клони, сякаш искаха да разкъсат надвисналите облаци. В снега бяха отпечатани зигзагообразни следи, тук-там бялата покривка се беше размекнала и отдолу избиваше кал. На други места течаха тънки черни ручейчета, наподобяващи на капиляри и вени.

Космическият кораб — грамадна сивкава чиния с диаметър около четиристотин метра, се беше срутил върху прогнилите дървета в блатото и ги беше прекършил като сламки, разпръсквайки във всички посоки отломъци от стволове. Така нареченото Синьо момче (което изобщо не беше синьо) се беше приземило в далечния край на блатото, където се издигаше стръмен каменист хълм. Единият му край беше потънал в размекнатата почва. Гладкият му корпус беше покрит с кал и обсипан с отломки от дърветата.

Оцелелите пришълци се бяха скупчили около него и най-вече заснежените могилки около задната част; ако денят беше слънчев, щяха да се намират в сянката на катастрофиралия си кораб. Очевидно някой беше решил, че това е по-скоро троянски кон, отколкото претърпял злополука космически кораб, но оцелелите извънземни, които бяха голи и невъоръжени, изобщо не изглеждаха страшни. Курц беше казал, че са стотина, но според Оуен сивите човечета бяха най-много шейсет. Съзря поне дузина трупове в различни стадии на разложение, проснати върху заснежените хълмчета. Някои лежаха по корем в плитките локви с черна вода. Тук-там върху снега се открояваха червеникаво-златисти петна от плесента, наречена „рипли“… но не всички бяха еднакво ярки, осъзна Оуен, след като ги разгледа през бинокъла си. Някои бяха започнали да избледняват — дали от студа или атмосферните условия, а може би и от двете. Да, земната атмосфера се отразяваше пагубно не само на пришълците, но и на плесента, която бяха донесли със себе си.

Възможно ли е заразата наистина да се разпространи? Той дълбоко се съмняваше.

В слушалките му прозвуча гласът на Конклин:

— Водач, какво става?

— Нищо! Млъкне за малко!

Ъндърхил се приведе, пресегна се под ръката на пилота (който се казваше Тони Едуардс и беше много способно момче) и превключи радиото на обикновения канал. Изобщо не се замисли защо именно днес Курц беше споменал Босански Нови; изобщо не му хрумна мисълта, че допуска фатална грешка, че може би шефът му наистина е луд. Всъщност действието му беше почти машинално… или поне така му се струваше по-късно, когато отново и отново размишляваше върху случилото се. Едно превключване на бутона. Най-обикновено превключване, което завинаги щеше да промени живота му.

Чу съвсем ясно глас, който момчетата на Курц никога нямаше да разпознаят. Всички знаеха кой е Еди Ведър, но вероятно никога не бяха гледали предаването на Уолтър Кронкайт.

— … инфекция. Il n’y a pas d’ifection ici. — След две секунди заговори жена, гласът на която беше досущ като на Барбара Стрейзанд: — Сто и тринайсет. Сто и седемнайсет. Сто и деветнайсет.

Ънъдрхил разбра, че в определен момент бяха започнали отначало изреждането на простите числа. Докато по време на пътуването с автобуса прослушваше записа, различните гласове бяха стигнали до най-големите четирицифрени първични числа.

— Умираме — продължи жената с глас на Барбара Стрейзанд. — On se mort, on crѐve. — След кратка пауза заговори Дейвид Летърман: сто двайсет и седем. Сто…

— Разкарай тая гадост! — кресна Курц. Оуен го познаваше от години, но никога не го беше виждал ядосан. Сега обаче очевидно беше разтревожен, дори потресен. — Защо принуждаваш моите момчета да слушат тая щуротия? Искам обяснение, и то веднага!

— Само исках да проверя дали нещо не се е променило, шефе — кротко отвърна Ъндърхил.

Беше лъжа и, разбира се, Курц го знаеше — рано или късно щеше да го накара да си плати. Историята се повтаряше — все едно отново не беше изпълнил заповедта на шефа си да застреля малките босненчета, положението беше дори по-лошо. Но Оуен изобщо не го беше грижа. Майната му на призрачния кон! Този път искаше момчетата на Курц (които в Босна се наричаха „Небесна забивка“, сега — „Син отряд“, следващият път екипът щеше да има друго кодово название, но пак щеше да се състои от същите млади хора със сурови лица) да изслушат пришълците. Те бяха пристигнали на Земята от друга звездна система, може би дори от друга вселена или измерение и притежаваха знания, които можеха да предадат на земляните (не че на Курц му пукаше за някакви си познания). Нека поне веднъж чуят какво имат да им казват сивите пришълци, вместо да си пълнят главите с тъпите изпълнения на Пърл Джем, Алис ин Чейнс или Рийдж Ъгейнст дъ Машин; нека изслушат извънземните, които наивно вярват, че молбите им ще трогнат обитателите на тази планета.

Гласът на Курц се разнесе сред пращене, предизвикано от атмосферните смущения:

— Има ли някаква промяна? — Зеленият му хеликоптер поддържаше предишната си позиция. От вихъра, предизвикан от витлата му, боровото дърво под него се огъваше сякаш под напора на силен вятър. — Има ли, Оуен?

— Не — отговори Ъндърхил. — Никаква, шефе.

— Тогава разкарай тия бръщолевения. Не виждаш ли, че пада мрак, да му се не види!

Оуен помълча, сетне преднамерено натъртено изрече:

— Слушам, сър.

6

Курц седеше изпънат на дясната седалка, все едно беше глътнал бастун, както обичат да се изразяват авторите на романи и на филмови сценарии. Макар че вече притъмняваше, носеше слънчеви очила, въпреки това пилотът Фреди не се осмеляваше да го погледне, а скришом го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Очилата бяха от онези, които закриват не само очите, но и част от лицето, поради което не можеше да се види в каква посока гледа Курц. Човек не можеше да се довери на посоката, в която беше обърната главата му.

Вестник „Дери Нюз“ беше сгънат на скута му, виждаха се заглавията, написани с големи черни букви: „ЗАГАДЪЧНИ СВЕТЛИНИ В НЕБЕТО. ИЗЧЕЗВАНЕТО НА ЛОВЦИ ПРЕДИЗВИКВА ПАНИКА В ДЖЕФЕРСЪН ТРАКТ“. След малко взе вестника и започна да го сгъва, мислейки си как ще скрои шапка на Оуен Ъндърхил — с кариерата беше свършено. Вероятно онзи си въобразяваше, че ще му се размине с дисциплинарно наказание, наложено от Курц, тъй като се намираха при полеви условия, след което ще му бъде даден втори шанс. Само че не си даваше сметка (което може би беше добре — „Непредупредените са невъоръжени“ — гласеше обратната версия на баналната поговорка), че тази операция е неговият втори шанс. Втора възможност, която обикновено Курц не даваше на никого… и сега горчиво се каеше за слабостта си. Хубав номер му беше погодил Оуен, и то след разговора в магазина на Гослин, и то след като го беше предупредил!

— Кой заповядва тук? — разнесе се гласът на Ъндърхил — говореше по микрофона, който го свързваше само с шефа му.

Курц беше неприятно изненадан от яростта, която го обзе. До голяма степен гневът му беше предизвикан от най-обикновено човешко любопитство — първото чувство, което изпитват новородените. Да, Оуен му беше погодил мръсен номер, когато беше включил записа на извънземните към слушалките на момчетата от отряда; искал бил да разбере дали има промяна в предаването, така ли? Що не вземе да си я натика тази лъжа отзад? Ъндърхил беше много способен и Курц му се доверяваше още от времето, когато бяха в Камбоджа в началото на седемдесетте, но сега щеше тъпкано да му го върне. Поводът беше номерът с радиоемисията, но истината беше друга. Имаше му зъб не заради историята с хлапетата в Босна, нито заради записа с бръщолевенията на сивите кретени. Не заради неподчинението, нито дори заради принципа. Имаше му зъб, задето беше прекрачил границата. Неговата граница. Границата на Курц.

Пък и това непрекъснато повтаряне на думичката „сър“, и то с надменен тон!

— Шефе? — За пръв път в гласа на Оуен се прокрадна страх. Имаше защо да се страхува, мръсното копеле. — Кой командва…

— Фреди, включи ме към общата честота — нареди Курц на пилота.

Вертолетът му, който беше много по-лек от бойните хеликоптери, внезапно подскочи, понесен от пристъпа на ураганния вятър. Двамата изобщо не забелязаха случилото се.

— Чуйте какво ще ви кажа, момчета — подхвана Курц и се втренчи в четирите бойни машини, които приличаха на стъклено водни кончета, кръжащи под гъстите облаци. Недалеч сред блатото стърчеше катастрофиралият космически кораб, а съществата, съставляващи екипажа — Бог знае каква беше функцията им — се бяха скупчили около него. — Наострете ушите си, момчета. Татко ще ви каже нещо поучително. Чувате ли ме?

— Да, да, прието, чуваме те — един подир друг потвърдиха членовете на отряда. Неколцина изтърсиха забранената думичка „сър“, но им беше простено — има голяма разлика между нахалството и неволната грешка на езика.

— Не ме бива по говоренето, а по други неща, но искам да знаете, че онова, което виждате, не отговаря на истината. Виждате шейсетина очевидно безполови хуманоиди, които се мотаят голи, както техният бог ги е създал, и си казвате… някои от вас сигурно ще си кажат: „Горкичките извънземни — толкова са беззащитни, голи са и невъоръжени, молят се за помощ, застанали до тяхното междугалактическо возило. Кой мръсник, кое чудовище ще остане безучастно, след като чуе плачовете и молбите им?“ Знаете ли какво, момчета? Аз съм този мръсник, това чудовище! Аз съм постиндустриален, постмодерен фашист, когото го бива само да воюва и пет пари не дава за разни лигавещи се извънземни, слава на Бога! Аз съм Ейбрахам Питър Курц, бивш служител на военноморските сили на САЩ, аз командвам тази операция, аз съм лейтенант Кели, чиято мисия е избиването в ресторанта „При Алис“.

Дълбоко си пое въздух, без да откъсва поглед от хеликоптерите, кръжащи над неговата машина.

— Приятели, длъжен съм да ви осведомя, че сивите пришълци ни създават неприятности от началото на четирийсетте, а пък моя милост си има вземане-даване с тях от края на седемдесетте, затова знайте, че ако някой върви към вас с вдигнати ръце и разправя, че се предава, това съвсем не означава, слава на Бога, че не си е заврял в задника шашка динамит. Онези книжни плъхове, дето се мислят за много умни, разправят, че извънземните са започнали да се появяват, след като сме пуснали атомните и водородните бомби, че са били привлечени от нашата планета както нощните пеперуди са привлечени от светлината на лампата. Не знам дали е вярно, не съм по мисленето. Както се казва, на когото Бог е дал мозък, той да мисли. Запомнете, че тия наглед безобидни сивчовци са по-опасни от вълк, затворен в кокошарник. Залавяли сме мнозина от тях, но нито един не оцеля. Когато умрат, труповете им бързо се разлагат и оставят следи като онези, които виждате долу, петната, които наричате плесента на „рипли“. Случва се и да избухват. Чухте ли какво казах? Избухват! Плесента, която разпространяват… а може би именно тя ги контролира, мнозина учени подкрепят тази теория — бързо загива, освен ако попадне в жив гостоприемник, повтарям, жив гостоприемник, а този, който най-много й допада, слава на Бога, е добрият стар хомо сапиенс. Попадне ли дори под нокътя на кутрето ви, спукана ви е работата.

Твърдението му беше твърде далеч от истината, но от опит той знаеше, че най-добре се сражава изплашеният войник.

— Момчета, тия сиви приятелчета са телепати и по всичко изглежда, че предават и на нас тази си способност. Прихващаме я, въпреки че още не сме прихванали заразата от плесента и ако си въобразявате, че да четете мисли е много гот и ще ви превърне в душата на някоя компания, ще ви кажа към какво ви води: шизофрения, параноя, откъсване от действителността и пълна, повтарям — ПЪЛНА ЛУДОСТ! Ония умници, учените, Бог да ги поживи, твърдят, че засега телепатията се разпространява само на сравнително къси разстояния, но едва ли е необходимо да ви казвам какво ще се случи, ако позволим на сивите навлеци да се настанят за постоянно на нашата планета. Слушайте внимателно какво ще ви кажа, защото е въпрос на живот и смърт, ясно? Знаете ли какво ще се случи, когато ни похитят, повтарям — когато ни похитят? Чували сте за хора, отвлечени от извънземни — някои са откачалки, които лъжат най-нагло, но има и такива, които казват истината. Онези, които са се върнали сред нас след похищението, в повечето случаи са претърпели операция за присаждане. Някои присадки са само инструменти — нещо като предаватели или монитори — но повечето са живи същества, които живеят в гостоприемника си, наедряват, накрая го разкъсват. Присадките са поставени именно от тези същества, които са се скупчили долу голи и изглеждат беззащитни и безпомощни. Твърдят, че не са заразени, макар ние с вас да знаем, че заразата разяжда телата им. Повече от двайсет и пет години наблюдавам какво се случва и най-авторитетно заявявам — това е нашествие на извънземни, това е финалният мач за суперкупата и вие сте в отбраната. Тия сивчовци не са беззащитни космически пришълци, които чакат някой да им даде фонокарта да се обадят вкъщи, а са жива зараза! Те са злокачествен тумор, слава на Бога, а ние, момчета, сме химиотерапията. Ясно?

Този път никой не отговори с „разбрано“, „тъй вярно“, „прието“ или „да“. Възванието беше посрещнато с въодушевени възгласи, в които се прокрадваха истерични нотки.

— Злокачествен тумор, момчета. Пришълците са злокачествен тумор. Тъй ги наричам аз, макар много да ме няма по засуканите приказки. Оуен, чуваш ли?

— Да, шефе.

„Какъв непукизъм! — гневно си помисли Курц. — Че какво ли друго му остава? Нека се прави на непукист, докато още може. С Оуен Ъндърхил е свършено!“ Погледна триъгълната шапка в скута си и доволно се усмихна. Да, хубава шапка е спретнал на Ъндърхил.

— Какво виждаш долу, Оуен? Какви да тези, дето щъкат около кораба? Какви са тези, дето преди да излязат тази сутрин от къщи са забравили да сложат гащите и обувките си?

— Злокачествен тумор, шефе.

— Правилно! Давай заповед и да започваме. Давай командата, Оуен! — С преднамерен жест, знаейки, че хората от бойните хеликоптери го наблюдават (никога досега не беше изнасял подобна проповед, никога освен в сънищата си, при това речта не беше предварително обмислена, а вяска дума му беше дошла съвсем спонтанно), обърна шапката си с козирката назад.

7

Оуен хвърли поглед към Тони Едуардс и го видя също да обръща бейзболната си шапка по подражание на Курц, чу Брайсъсън и Бъртинели да подготвят оръжията и внезапно осъзна, че това се случва в действителност. Операцията всеки момент щеше да започне. Курц му беше предоставил само две възможности — да се качи на колата и да отпътува или да остане по средата на пътя и да бъде прегазен.

Ненадейно в паметта му изплува ужасяващ спомен от времето, когато беше на колко? На седем ли… или на осем години? А може би е бил много по-малък. Играеше си на моравата пред семейната къща (тогава живееха в Падука), баща му още не се беше върнал от работа, а майка му я нямаше — може би беше в баптистката църква, участвайки в подготовката на поредната благотворителна разпродажба на домашно изпечени сладкиши (за разлика от Курц, който все повтаряше „слава на Бога“, Ранди Ъндърхил никога не произнасяше напразно името Божие), когато пред съседната къща на семейство Рейплоу спря линейка. Сирената не беше включена, но сигналните лампи на покрива се въртяха и проблесваха. Двама мъже с гащеризони, наподобяващи на онези, които сега носеха участниците в секретната операция, изтичаха по алеята, водеща към входната врата, като в движение разгънаха леката носилка, все едно бяха илюзионисти.

След десетина минути излязоха от къщата. Госпожа Рейплоу беше просната на носилката, очите й бяха затворени. Съпругът й изтича след санитарите и дори не си направи труда да затвори вратата. Беше на средна възраст като бащата на Оуен, но сега изглеждаше като грохнал старец — още един магически номер. Докато качваха носилката в линейката, той се огледа и забеляза Оуен, който бе коленичил на моравата и търкаляше топката си.

— Казаха, че е получила удар — извика на момчето. — Отиваме в общинската болница „Сейнт Мери“. Предай на майка ти, Оуен!

Сетне се качи на линейката и колата потегли. В продължение на пет минути малкият продължи да играе с топката си, като я подхвърляше нагоре и я хващаше, но все поглеждаше към зейналата врата на съседната къща и се питаше дали да не я затвори. Хрумна му, че това би било „християнска проява на милосърдие“, както би се изразила майка му.

Накрая взе решение и прекоси моравата пред съседната къща. Мислеше си, че съпрузите Рейплоу са симпатични хора и че винаги са се отнасяли добре с него. Разбира се, не като към собствен син („Не е като да се е случило нещо толкова интересно, че да станеш посреднощ и да го опишеш в писмо до роднините“ — би казала майка му), но госпожа Рейплоу все правеше сладки и винаги оставяше по няколко и за него; Бог знае колко купи, в които беше разбъркана глазура или маслено тесто бе облизал Оуен в уютната й и слънчева кухничка. Съпругът й пък му показа как да прави самолетчета от хартия, които да летят, и то три различни вида. Ето защо семейство Рейплоу заслужаваха към тях да бъде проявено милосърдие. Християнско милосърдие. Ала когато прекрачи прага на къщата им, той прекрасно осъзнаваше, че постъпката му не е продиктувана от християнско милосърдие. Християнското милосърдие не кара оная ти работа да се втвърдява.

В продължение на пет минути (а може би бяха петнайсет или половин час — времето минаваше като насън) той само се разхождаше из къщата, а оная му работа се беше втвърдила като камък, беше толкова твърда, че пулсираше като второ сърце, толкова твърда, че би трябвало да го заболи, само че изобщо не го болеше, напротив — беше му приятно, а години по-късно той осъзна, че безмълвното бродене из притихналата къща всъщност е било прелюдия към половото задоволяване. Фактът, че нямаше нищо против съпрузите Рейплоу, че те дори му бяха симпатични, някак си подсилваше удоволствието. Ако случайно го заловяха на местопрестъплението (което не се случи) и го попитаха защо го е направил, щеше да избърбори: „Не знам“ и щеше да бъде съвсем искрен.

Всъщност не направи кой знае какво, докато беше в къщата. В банята на долния етаж намери четка за зъби с надпис „Дик“ — така се казваше господин Рейплоу. Опита се да се изпикае върху четката, но беше толкова възбуден, че не можа да изцеди и капка урина. За компенсация се изплю върху четината, с пръст размаза плюнката и върна четката на мястото й. Отиде в кухнята и изля чаша вода върху нагревателните плочи на готварската печка. После извади от шкафа голям порцеланов поднос.

— Казаха, че е получила удар — промълви и вдигна подноса над главата си. — Да, ама не голям като този!

Замахна и запрати в ъгъла порцелановия съд, който се разби на хиляди парченца. Сетне тичешком избяга от къщата. Трясъкът от счупването беше прогонил онова, което се таеше в него и караше пишката му да се втвърдява, а очите му да изскачат от орбитите си; ако родителите му не бяха толкова разтревожени за госпожа Рейплоу, сигурно щяха да забележат, че със синчето им се случва нещо странно. Но тъй като умът им беше на друго място, предположиха, че Оуен се безпокои за съседката. През следващите седмици той спеше малко, а задремеше ли, мигом го връхлитаха кошмари. Веднъж сънува, че госпожа Рейплоу се е върнала от болницата с бебе, но то е мъртво и почерняло. Изпитваше палещо чувство за вина, срамуваше се от стореното (но и през ум не му минаваше да признае — какво, за Бога, щеше да отговори, когато набожната му майка го попиташе какво го е подтикнало да извърши такъв грях?), при все това никога не забрави умопомрачаващото удоволствие да стои в банята със смъкнати гащи, опитвайки се да се изпикае върху четката за зъби на господин Рейплоу, или тръпката, която бе усетил при счупването на порцелановия поднос. Навярно, ако беше по-голям, щеше да се изпразни. Удоволствието беше предизвикано от безсмислеността на постъпката му, от звука на счупения порцеланов поднос и дори по-късно се задълбочи заради угризенията на съвестта, задето го е извършил, и страха да не го заловят. Когато баща му се прибра вечерта, потвърди, че госпожа Рейплоу е получила удар, което означавало спукване на кръвоносен съд в мозъка й.

И ето че днес кошмарът се повтаряше.

„Може би този път ще се изпразня — помисли си. — Във всеки случай ще бъде много по-грандиозно, отколкото да се изпикая върху някаква си четка за зъби. — Обърна шапката си с козирката назад и мислено добави: — Въпреки че принципът е същият.“

— Оуен, чуваш ли ме? — Гласът на Курц се разнесе в слушалките. — Там ли си, синко? Ако не отговориш, ще приема, че или не можеш, или не желаеш…

— Чувам, шефе — спокойно отговори Ъндърхил и си представи изпотено хлапе, което замахва с голям порцеланов поднос. — Момчета, готови ли сте да изритате малко извънземни задници?

Последваха одобрителни възгласи, между които „Напред!“ и „Да им дадем да се разберат!“

— Кое парче ще слушаме първо, момчета?

Отново последваха викове:

— Химнът на отряда! Химнът! Фъкинг Стоунс!

— Ако някой иска да се откаже, сега е моментът.

Предложението му беше последвано от мълчание. На другата честота, на която Оуен никога повече нямаше да превключи, извънземните продължаваха да молят за пощада, използвайки гласовете на прочути личности. Вдясно от машината му летеше малкият зелен хеликоптер „Киова“. И без бинокъл Ъндърхил виждаше, че Курц, който беше обърнал шапката си с козирката назад, неотлъчно го наблюдава. Вместо вестник в скута му имаше хартиена триъгълна шапка. В продължение на шест години не беше възниквала необходимост да го моли за втори шанс, което само по себе си беше хубаво — дълбоко в себе си Оуен знаеше, че шефът му не е от хората, които прощават. Каза си, че по-късно ще помисли по въпроса. Ако изобщо се наложи. През съзнанието му пробягна последната свързана мисъл: „Ти си злокачественият тумор, Курц!“, сетне бе заличена и на мястото й се възцари пълен мрак.

— Синя група, тук Водач. Следвайте ме. Започнете стрелба, когато се снишите на двеста метра. По възможност гледайте да не улучите Синьо момче! Сега ще ги размажем тия шибаняци! Конк, пусни химна!

Конклин превъртя бутона и пъхна компактдиск в устройството. Оуен, който вече не беше на себе си, се приведе и увеличи звука.

Гласът на Мик Джагър сякаш изпълни слушалките му. Той вдигна ръка, видя Курц да му козирува — не знаеше дали жестът е искрен или подигравателен, нито го беше грижа. Докато Джагър продължаваше да пее „химна“ — парчето, което винаги пускаха преди да влязат в бой, хеликоптерите се снишиха, подредиха се в нападателна формация и се насочиха към целта.

8

Сивите същества — онези, които бяха оцелели — стояха в сянката на техния кораб, който на свой ред лежеше в края на просеката, образувана от дърветата, повалени при падането. Отначало не се опитаха да побягнат или да се скрият, дори повечето от тях пристъпиха напред; босите им стъпала шляпаха в размекнатия сняг, отпечатваха се в калта и върху червеникаво-златистия мъх. Изправиха се срещу спускащите се към тях хеликоптери и вдигнаха ръцете си, за да се види, че са невъоръжени. Грамадните им черни очи блестяха в сумрачната светлина.

Пилотите не намалиха скоростта, макар в слушалките им да прозвучаха викове:

— Моля, не ни причинявайте зло, безпомощни сме, умираме!

Гласът на Мик Джагър се сливаше с виковете: „Приятно ми е да се запознаем, аз човек богат съм и със вкус изискан; от години съм в играта, на мнозина откраднал съм и вярата, и душата…“

Бойните хеликоптери направиха остър завой досущ като духов оркестър, който обикаля стадиона по време на паузата на бейзболен мач, и пилотите откриха огън. Куршумите се забиваха в снега, поваряха изсъхналите клони на мъртвите дървета, рикошираха от блестящата повърхност на космическия кораб. Пронизаха пришълците, които стояха с вдигнати ръце, и ги разкъсаха. Разхвърчаха се парчета сивкава плът, от мястото на откъснатите крайници шурна розова мъзга. Главите се пръснаха като кратуни, върху кораба и върху другите същества плисна червеникава течност — не беше кръв, а червеникав мъх, сякаш главите им бяха пълни с него досущ ужасяващи кошници. Неколцина бяха разсечени на две от куршумите и с все още вдигнати ръце се строполиха сред блатото. Щом се озовяха на земята, сивкавата им плът придобиваше мръснобял цвят и като че завираше.

Мик Джагър продължаваше да споделя: „Бях в играта по времето, когато самият Исус обзет от съмнения…“

Неколцина пришълци, които още стояха под надвисналия си кораб, се обърнаха, сякаш да побягнат, но бяха впримчени като в капан. Повечето бяха застреляни на място. Последните оцелели — се скриха сред рехавите сенки. Оуен видя, че се суетят, сякаш нагласяват нещо, внезапно го обзе ужасяващо предчувствие. В слушалките му се разнесе дрезгавият глас на Дефорест, пилотът на Синьо момче четири, който се задъхваше от възбуда:

— Държа ги на мушка!

Предвиждайки нареждането на Оуен, той сниши хеликоптера почти до земята; силното въздушно течение, образувано от витлата, понесе във въздуха облаци от разтопен сняг и кална вода, ниските храсталаци полегнаха.

— Не! Не стреляй! Издигни се на предишната позиция! — изкрещя Оуен и удари Тони по рамото. Пилотът, който изглеждаше като извънземен заради прозрачната маска, предпазваща устата и носа му, рязко дръпна щурвала и машината се заиздига. В слушалките продължаваше да звучи лудешкото биене на барабана и припевът „Хоо-хоо!“ (никога досега по време на атака отрядът не беше изслушвал докрай песента „Милост за дявола“, превърнала се в негов химн), примесени с недоволните възгласи на хората от екипа. Оуен забеляза, че вертолетът на Курц бързо се смалява в далечината. Може би шефът му беше луд, но в никакъв случай не бе глупак. А интуицията му бе ненадмината.

— Ама, шефе… — запротестира Дефорест. По гласа му личеше, че не само е разочарован, ами направо е бесен.

— Повтарям, връщаме се в базата. Синя група, връщаме се в база…

Ударната вълна от експлозията го притисна към седалката и подхвърли хеликоптера така, сякаш беше играчка. Двигателят ревеше оглушително, но той чу ругатните на Тони Едуардс, който се мъчеше да овладее машината. В слушалките се разнесоха писъци, но макар повечето хора на екипа да бяха ранени, мъртъв беше само Пинки Брайсън, който се беше надвесил навън, за да наблюдава отблизо атаката, и взривната вълна го помете.

— Овладях го, овладях го — повтаряше Тони, но всъщност изминаха трийсетина секунди, преди наистина да овладее управлението на хеликоптера — секунди, които на Оуен се сториха цели часове. Песента на Стоунс вече не звучеше в слушалките — лошо предзнаменование за съдбата на Конк и екипажа на Синьо момче две.

Пилотът съумя да направи завой и насочи вертолета към базата. Едва сега Ъндърхил забеляза две големи пукнатини в предното стъкло. Някой продължаваше да крещи от болка — по-късно се разбра, че незнайно как два пръста на Макавано са били отрязани.

— Исусе Христе! — прошепна Тони, сетне добави: — Спаси ни кожите, шефе. Благодаря.

Оуен го чу като в просъница. Беше се обърнал и се взираше в останките от космическия кораб, който се беше разцепил най-малко на три части. Трудно бе да се прецени поради червеникавата плесен, която изригваше като фонтан и всичко сякаш беше обгърнато от червеникаво-оранжева мъгла. Внезапно той зърна хеликоптера на Дефорест, който беше полегнал на една страна в блатото, а около него се издигаха въздушни мехурчета. Встрани плуваше парче от витло, наподобяващо грамадно гребло за кану. На петдесетина метра от машината други витла — почернели и изкривени — стърчаха от жълто-бяла огнена топка — хеликоптерът на Конклин Синьо момче две.

В слушалките се разнасяха несвързани крясъци и пращене. Внезапно прозвуча гласът на Блеки от Синьо момче три:

— Шефе, хей, шефе, виждам…

— Номер три, говори Водача. Незабавно…

— Водач, тук номер три. Виждам оцелели. Повтарям, виждам оцелели от екипажа на Синьо момче четири. Поне трима са… не, четирима. Снишавам се за да…

— Разрешението отказано, номер три! Върни се на изходна позиция и се издигни на още сто и петдесет метра, повтарям — едно, пет, нула! Веднага!

— Ама, сър… тоест шефе… Виждам Фридман… обгърнат е от пламъци…

— Джо Блеки, изпълни заповедта!

Безпогрешно разпознаха специфичния дрезгав глас на Курц, чийто хеликоптер се беше отдалечил тъкмо навреме, за да не бъде засегнат от червеникавата плесен.

„Сякаш е знаел какво ще се случи“ — помисли си Оуен.

— Веднага си разкарай задника оттам, иначе много скоро ще ринеш камилски фъшкии в някоя жежка страна, дето къркането на алкохол е забранено. Изчезвай!

Блеки повече не се обади. Двата оцелели хеликоптера се върнаха на изходните позиции и се издигнаха на още сто и петдесет метра. Оуен се взираше във фонтана от червеникава плесен и се питаше дали Курц е знаел, или само е предчувствал какво ще се случи; питаше се още дали двамата с Блеки са се отдалечили навреме. Защото независимо от твърденията на извънземните плесента беше заразна, сивите „гости“ бяха преносители на зараза. Не знаеше дали това оправдава стореното от тях, но според него оцелелите от екипажа на Рей Дефорест вече бяха живи мъртъвци. И още по-страшно — хора-мутанти, които щяха да се превърнат в Бог знае какво.

— Оуен! — разнесе се глас по радиостанцията.

Тони го погледна и изненадано вдигна вежди.

— Оуен!

Ъндърхил въздъхна и се прехвърли на честотата, по която се свързваха само двамата с Курц:

— Тук съм, шефе.

9

Триъгълната шапка още беше в скута на Курц. Двамата с пилота Фреди носеха предпазни маски като станалите членове на бойната група. Вероятно и екипажите на свалените хеликоптери още бяха с маски. Вероятно използването им не беше наложително, но тук командваше Курц, който беше твърдо решен да не се зарази от смъртоносната болест, наречена „Рипли“. И тъй като беше командир, от него се очакваше да дава личен пример. Колкото до Фреди Джонсън… той имаше специални планове за него. В слушалките чу гласа на Ъндърхил:

— Тук съм, шефе.

— Поздравявам те за точната стрелба, добрия пилотаж и съобразителността. Спаси живота на мнозина. С теб сме квит. Връщаме се в изходната позиция. Ясно?

— Да, шефе. Разбрах и благодаря.

„Ако си се хванал, значи си по-глупав, отколкото предполагах!“ — помисли си Курц.

10

Макавано още пъшкаше, но гласът му постепенно отслабваше. Джо Блеки изобщо не се обаждаше — може би беше разбрал какво означава червеникаво-оранжевата вихрушка, която може би бяха избегнали.

— Всички наред ли е, младежо? — попита Курц.

— Имаме неколцина ранени, но, общо взето, положението е по-оптимистично от очакваното. Само дето се отваря много работа за „метачите“ — зад нас остана голяма каша.

В слушалките му отекна смехът на Курц, напомнящ за зловещо грачене.

11

— Фреди!

— Казвай, шефе.

— Трябва да държим под око Оуен Ъндърхил.

— Добре.

— Ако се наложи спешно да заминем оттук, той остава.

Фреди Джонсън безмълвно кимна, без да отмества поглед от командното табло на хеликоптера. „Бива го момчето — одобрително помисли Курц. — За разлика от някои знае на чия страна трябва да бъде.“

— Фреди — подхвана отново, — карай обратно към базата и не щади двигателя. Искам да бъдем там петнайсет минути преди Оуен Ъндърхил и Джо Блеки. Дори двайсет, ако е възможно.

— Слушам, шефе.

— Осигури ми кодирана светлинна връзка с планината Шайен.

— Дадено. Ще ми отнеме не повече от пет минути.

— Постарай се да бъдат три, младежо.

Курц се облегна назад и се загледа в боровите дървета, над които летеше хеликоптерът. Безкрайни гори, пълни с дивеч и множество хора, повечето от които през този сезон носеха оранжеви ловни якета. След седмица, дари може би след седемдесет и два часа всичко тук щеше да бъде мъртво и да наподобява лунен пейзаж. Жалко, но, от друга страна, единственото, което не липсва в Мейн, са горите.

Курц смачка триъгълната шапка и едва чуто промърмори:

— Само искаше да чуе дали нещо се е променило.

Фреди Джонсън, който си знаеше интереса, и този път тактично си замълча.

12

Хеликоптерът, с който летеше Ъндърхил, вече беше изминал половината път до базата, а по-бързият на Курц се беше превърнал в едва забележима точица на хоризонта. Оуен се взираше в дясната ръка на Тони Едуардс, който стискаше клинообразния щурвал. В основата на палеца се виждаше тънка червеникаво-златиста ивица. Той се втренчи в собствените си ръце, оглеждайки ги старателно, както правеше преподавателката в началното училище госпожа Янклоуски през онези отдавна отминали дни, когато семейство Ъндърхил живееха в съседство със съпрузите Рейплоу. Засега нямаше следи от зараза, но Тони вече беше белязан, което означаваше, че признаците скоро ще се проявят и при него.

Семейство Ъндърхил бяха баптисти и Оуен още като малък беше научил историята на Каин и Авел. „Гласът на братовата ти кръв вика към Мене от земята“ — бе казал Бог и бе изпратил Каин да живее в земята Нод на изток от Едем. Майката на Оуен твърдеше, че Каин бил изпратен при простолюдието. Но преди да го прокуди, Господ го беше белязал, та дори простите люде в Нод да знаят кой е и какво е сторил. Докато се взираше в червеникаво-златистата ивица под нокътя на Тони Едуардс, търсейки признаците на зараза по собствените си ръце, Оуен внезапно разбра какъв е бил на цвят белегът на Каин.