Стивън Кинг
Капан за сънища (6)

2

Наблюдаваха странното явление вече десетина-петнайсет минути, когато Джоунси долови някакво бръмчене, подобно на бученето на електрически трансформатор. Попита Бобъра дали го чува, но приятелят му само кимна безмълвно, без да откъсва поглед от светлините в небето, които по размер се доближаваха до капак на улична шахта. Подозираше, че животните бягат от шума, не от светлините, но си замълча. Нямаше сили да отговори — изведнъж почувства прилив на омаломощаващ страх, който се промъкваше в костите му, трескав и упорит като лек грип.

Най-сетне светлините взеха да избледняват и макар Джоунси да не бе видял ни една да угасва, изведнъж му се сториха по-малко. И животните бяха оредели, а изнурителното бръмчене затихваше.

Бобъра се стресна, сякаш се събуждаше от дълбок сън:

— Фотоапарат! Искам да ги снимам, преди да изчезнат.

— Да не мислиш, че ще ги…

— Трябва да опитам! — буквално изкрещя Бобъра, после сниши глас и продължи: — Трябва да опитам. Поне ще снимам сърните и тия работи, преди да са… — Вече се обръщаше да влезе в кухнята, мъчейки се да си припомни под коя купчина мръсни дрехи е забутал стария си очукан фотоапарат, когато изведнъж се закова на място. После заяви със съвършено равен, абсолютно несвойствен за него глас:

— О, Джоунси, мисля, че имаме проблем.

Джоунси хвърли последен поглед към чезнещите светлини (вече се бяха смалили и на големина) и се обърна. Бобъра стоеше до мивката, вперил поглед в голямата стая.

— Какво? Сега пък какво има? — Тази свадлива, хаплива, леко треперлива интонация… това неговият глас ли беше?

Бобъра посочваше нещо. Вратата на стаята, където бяха настанили Рик Маккарти, зееше. Вратата към банята пък, която бяха оставили отворена, за да не се обърка гостът, ако се наложи да задоволи естествените си нужди, беше затворена.

— Усещаш ли? — със сериозно изражение попита Бобъра.

Усещаше, въпреки чистия въздух, който влизаше през отворената врата — познатият дъх на етер или етилов спирт, с който сега се примесваха други миризми. Със сигурност на фекалии и може би на кръв. Но и на нещо друго, нещо като минен газ, който милиони години е бил впримчен в земните недра и най-сетне е бил освободен. С други думи, не беше пръдня от онези, които карат лагеруващите деца в притъмнелите палатки да се заливат от смях. Тази миризма беше далеч по-остра и ужасяваща. Можеше да се оприличи на пръдня единствено поради липсата на по-добро сравнение. Бе миризмата на зараза и мъчителна смърт.

— Я виж тук.

Бобъра посочи дебелите греди на пода. Между двете врати се проточваше ярка следа от кървави капчици. Сякаш Маккарти бе хукнал към кенефа със силно кръвотечение от носа.

Но на Джоунси не му се вярваше да му тече кръв точно от носа.

3

От всички неща в живота, които не бе имал желание да извърши — Да се обади на брат си Майк, за да му съобщи, че майка им е починала от сърдечен удар; да каже на Карла, че трябва да се откаже от пиенето и сънотворните, или ще я напусне; да признае на Големия Лу, възпитателя в лагера Агауам, че се е подмокрил в леглото — прекосяването на голямата стая в Бърлогата до затворената врата на банята беше най-трудно. Все едно сънуваше кошмар, в който се придвижваш на забавен кадър, независимо колко бързо се движиш.

В кошмарите никога не стигаш до крайната цел, но двамата се добраха до другия край на стаята, от което Джоунси заключи, че все пак не сънува. Втренчи се в капките кръв на пода. Не бяха много големи — най-едрата беше с размера на монета.

— Сигурно му е паднал още някой зъб — прошепна. — Това ще да е.

Бобъра го изгледа изпод вежди. Застана на прага на спалнята и надзърна вътре. След миг се извърна към приятеля си и го повика с пръст. Джоунси пристъпи към вратата, без да изпуска от поглед банята.

Завивките бяха на пода, сякаш Маккарти бе скочил от леглото бързо и внезапно. На възглавницата още се виждаше отпечатъкът от главата му, а чаршафите пазеха формата на тялото му. В долния край на чаршафа имаше огромно кърваво петно. Течността попиваше в синия плат и му придаваше пурпурен оттенък.

— Необичайно място за паднал зъб — прошепна Бобъра. Прехапа клечката и изгризаната половина падна на прага на стаята.

Джоунси безмълвно посочи вляво от вратата. Дългите гащи и боксерките на Маккарти бяха захвърлени на пода, омотани на кълбо. Бяха окървавени. Боксерките буквално бяха накиснати с червеникава течност. Ако не беше ластикът, човек би ги взел за яркочервени гащи, с каквито страстен любител на списание „Пентхаус“ би се нагласил, ако се надява да оправи мадамата след срещата.

— Иди да видиш в гърнето — прошепна Бобъра.

— Защо просто не почукаме на вратата на банята и да го попитаме как е?

— Защото искам да знам какво да очаквам, мамка му! — яростно изсъска бобъра. Тупна се по гърдите, после изплю жалките остатъци от поредната клечка. — Братче, помпичката ми направо откачи.

Сърцето на Джоунси също биеше до пръсване, а по лицето му се стичаше пот. Въпреки това влезе в спалнята. Свежият студен въздух, който влизаше през задната врата, проветряваше голямата стая, но тук вонеше отвратително — на изпражнения, минен газ и етер. Джоунси почувства как малкото храна, която беше хапнал одеве, се надигна в стомаха му, и му заповяда да кротува. Пристъпи до гърнето, но не можа да се насили да погледне вътре. В главата му изплуваха половин дузина идеи, заети от филмите на ужасите, какво го очаква. Органи, плуващи в кървава чорба. Зъби. Отрязана глава.

— Хайде, погледни!

Джоунси стисна клепачи, сведе глава, затаи дъх и отново отвори очи. Гладкият порцелан хвърляше матови отблясъци под светлината на лампата. Нищо друго. Гърнето беше празно. Стисна зъби, въздъхна тежко и се върна при Бобъра, като внимаваше да не стъпва върху кръвта по пода.

— Няма нищо. Хайде, стига сме се размотавали.

Минаха покрай затворената врата на дрешника, в който бе подредено чистото спално бельо, и се изправиха пред затворената чамова врата на банята. Бобъра вдигна поглед към Джоунси. Приятелят му поклати глава:

— Твой ред е. Аз погледнах в гърнето.

— Ти го докара в хижата! — упорито вирна брадичка Бобъра. — Ти ще го направиш!

Джоунси долови нов шум — чуваше го сякаш без да го чува, от една страна, защото му беше по-познат като шум, а и понеже бе изцяло съсредоточен върху Маккарти — човекът, когото за малко да застреля. Вуп-вуп-вуп — чуваше се съвсем слабо, но постепенно се усилваше. Задаваше се насам.

— Да му се не види! — отсече Джоунси и макар да го изрече нормално, силата на гласа му накара и двамата да подскочат. Почука на вратата.

— Господин Маккарти! Рик! Добре ли си?

„Няма да отговори. Няма да отговори, защото е умрял. Седи умрял на тоалетната чиния също като Елвис.“

Но Маккарти не беше мъртъв. Изстена и отвърна:

— Прилоша ми, момчета. Трябва да си прочистя червата. Ако успея, ще… — Нов стон, последван от поредната пръдня. Тази беше тиха, едва ли не благозвучна. Джоунси се намръщи. — … ще ми стане по-добре.

Не говореше като човек, който е добре. Задъхваше се — явно много го болеше. Сякаш да потвърди това заключение, Маккарти изстена — този път по-силно. Поредното благозвучно пърпорене обаче бе последвано от писък.

— Маккарти! — Бобъра сграбчи валчестата дръжка на ватата, но гостът — техният малък горски дар — се беше заключил отвътре. — Рик! — Той задърпа дръжката. — Отвори, бе, братче! — Стараеше се да говори безгрижно, сякаш всичко беше лагерна шега — един вид „мечка“ — от което гласът му прозвуча още по-уплашен.

— Нищо ми няма — задъхано отвърна Маккарти. — Момчета… просто имам нужда от малко спокойствие. — Още метеоризъм. Беше абсурдно това действие да се нарече „изпускане на газове“ — по-скоро беше като топовни салюти. Шумовете, които долитаха иззад затворената врата, бяха някак брутални, сякаш се раздираше жива плът.

— Маккарти! — Джоунси почука. — Пусни ни да влезем. — Но дали наистина искаше да влезе? Не съвсем. Искаше му се адвокатът да си е останал в гората или да го е намерил някой друг. Че и по-зле, бадемовидното ядро в основата на мозъка му^[2] — това безжалостно влечуго — го караше да съжалява, че не го е застрелял. „Опростявай нещата максимално, глупаче“ — както казваха по време на сбирките на Анонимните наркомани, които посещаваше Карла. — Маккарти!

— Махайте се! — с немощна ярост извика онзи. — Не може ли да си вървите и да оставите човека… да се изходи по голяма нужда? За Бога!

Странното бумтене се чуваше по-силно и по-отблизо.

— Рик! — Този път извика бобъра. Беше се вкопчил в шеговития тон някак отчаяно, както алпинист в беда се вкопчваше във въжето. — Откъде кървиш, бе, братче?

— Да кървя ли? — искрено се учуди онзи. — Не кървя.

Джоунси и Бобъра учудено се спогледаха.

ВУП-ВУП-ВУП!

Шумът най-сетне привлече вниманието на Джоунси и предизвика у него огромно облекчение.

— Хеликоптер. Хващам се на бас, че търсят нашия… гост.

— Мислиш ли? — бобъра го гледаше скептично, сякаш чутото бе твърде хубаво, за да е вярно.

— А-ха. — Мина му през ума, че може да преследват ония налудничави светлини, или пък да се опитват да разберат накъде са хукнали животните, но не искаше да размисля над тези въпроси, а и въобще не му пукаше. Вълнуваше го единствено как да се отърве от Маккарти и да го качи на хеликоптера, за да го закарат в най-близката болница в Макиас или Дери.

— Върви и им махни да кацнат.

— Ами ако…

ВУП! ВУП! ВУП! Иззад вратата се понесе нова серия ужасяващи звуци, последвани от вик.

— Тичай навън! — изкрещя Джоунси. — Махай им на тия тъпанари да кацат! Пет пари не давам как ще го постигнеш, ако щеш хоро играй, но трябва да кацнат!

— Добре… — Бобъра се обърна и понечи да излезе. Но изведнъж подскочи и изписка.

В миг ред факти, които Джоунси бе натикал в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието си, излетяха на светло и се разскачаха със злобен кикот мигновено се извърна, но видя само сърничка, която протяга шия иззад кухненския плот и ги изучаваше с меките си кафяви очи. Джоунси шумно пое дъх и се облегна на стената.

— Гнилоч и сополи! — пръхтеше бобъра. После пристъпи към сърната и плесна с ръце. — Омитай се, Мейбъл! Не знаеш ли кое време на годината е? Изчезвай!

Сърната се закова на място и ококори очи, в които се четеше почти човешка тревога. После се врътна, закачайки с глава висящите над печката тенджери, черпаци и маши. Те издрънчаха, някои се откачиха и паднаха с трясък. В следващия миг животното изтича навън, мърдайки бялата си опашчица.

Бобъра кисело изгледа купчината бурбонки на линолеума и последва животното.

4

Потокът от бягащи животни беше понамалял, тук-там се мяркаха горски обитатели. Сърната прескочи куцукаща лисица, чиято лапичка очевидно беше останала в някой капан, и се скри в гората. В този миг от облаците, надвиснали над бараката, изплува хеликоптер с големината на градски автобус. Корпусът му беше кафяв, с бял надпи: НВП.

„НВП?“ — зачуди се Бобъра. После се досети какво означава това: национален въздушен патрул, най-вероятно от Бангор.

Носът на вертолета тежко клонеше напред. Бобъра излезе в задния двор, замаха с ръце и се развика:

— Хей! Хей, трябва ни помощ! Помощ, момчета!

Хеликоптерът се сниши на не повече от двайсет метра над земята и завихри пресния сняг в минициклон. После се насочи към човека, увличайки циклона след себе си.

— Хей! Имаме ранен! Ранен! — Макар да звучеше като пълен кретен, Бобъра се разскача като ония тъпаци с кънтри танците, дето ги дават по Нешвилския кабелен канал. Чопърът се понесе към него, но въпреки че летеше ниско, явно нямаше намерение да се приземява, и на Бобъра му хрумна ужасяваща мисъл. Не можеше да си обясни дали прихваща нещо от онези в хеликоптера или просто го гони параноя. Със сигурност обаче изведнъж се почувства като забоден в десетката на мишена: ако ударите Бобъра, печелите радиочасовник.

Страничната врата на хеликоптера се плъзна встрани. Появи се мъж с рупор и най-пухкавата канадка на света, който се наклони навън. Но Бобъра най се разтревожи от кислородната маска, нахлузена на устата и носа му. Никога не беше чувал да се слагат кислородни маски, когато се лети на височина двайсет метра. Не и ако въздухът не е замърсен.

Онзи с канадката заговори по рупора ясно и силно, заглушавайки шума на витлата, но гласът му звучеше странно — заради усилвателя, но най-вече заради маската. Бобъра имаше чувството, че му говори някакъв бог на роботите.

— КОЛКО СТЕ? — попита божествения глас. — ПОКАЖИ МИ НА ПРЪСТИ.

Объркан и уплашен, Бобъра отначало се сети за тях двамата с Джоунси — все пак Пит и Хенри още не бяха се върнали от магазина. Направи знака на мира.

— ОСТАНЕТЕ ПО МЕСТАТА СИ! — избоботи онзи с божествения си глас на робот. — РАЙОНЪТ ВРЕМЕННО Е ПОД КАРАНТИНА! ПОВТАРЯМ, РАЙОНЪТ ВРЕМЕННО Е ПОД КАРАНТИНА! НЕ МОЖЕТЕ ДА ГО НАПУСКАТЕ!

Нов порив на вятъра запрати снежна пелена, завихрена от витлото на хеликоптера, право върху Бобъра. Той присви очи и размаха ръце. Леденият сняг му влезе чак в гърлото и той изплю клечката, за да не глътне и нея (така ще си умре, непрестанно предричаше майка му, ще глътне клечката за зъби и ще се задави), и изкрещя:

— Каква карантина, бе? Имаме болен човек, не разбираш ли, елате да го вземете!

Знаеше, че няма да го чуят — той нямаше рупор — но продължи да крещи. Като каза „болен човек“, се сети, че е заблудил оня в хеликоптера — общо бяха трима, не двама. Понечи да се поправи, но се сети за Пит и Хенри. Още не бяха се върнали, но ако не им се е случило нещо, скоро ще дойдат — значи колко са всъщност? „Двама“ е грешен отговор, но дали са трима? Или петима? Както обикновено в подобни случаи, той попадна в задънена улица. В училище винаги сядаше я до Хенри, я до Джоунси, които му подсказваха правилните отговори. Но тук нямаше кой да му помогне, бе сам с това оглушително вуп-вуп-вуп, което буквално му размазваше тъпанчетата на ушите, и цялата тая снежна вихрушка, която му влизаше право в гърлото и го задавяше.

— ОСТАНЕТЕ ПО МЕСТАТА СИ! СИТУАЦИЯТА ЩЕ БЪДЕ ОВЛАЗЯНА ОТ ДВАДЕСЕТ И ЧЕНИРИ ДО ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСЕМ ЧАСА! АКО СЕ НУЖДАЕТЕ ОТ ХРАНА, КРЪСТОСАЙТЕ РЪЦЕ НАД ГЛАВАТА СИ!

— Повече сме! — Бобъра така се разкрещя, че пред очите му затанцуваха червени кръгове. — Имаме ранен! Имаме… ранен… РАНЕН!

Оня идиот запрати рупора в кабината и направи колелце с палец и показалец, сякаш искаше да каже: „Добре! Разбрах те!“ На Бобъра му идеше да се разскача от яд. После разпери пръсти над главата си — по един за всеки от тях четиримата и палеца за Маккарти. Оня в хеликоптера кимна и се ухили. В продължение на един прекрасен миг Бобъра си помисли, че най-сетне се е разбрал с тоя капут. Но капутът само му помаха явно смяташе, че Бобъра му маха за довиждане, каза нещо на пилота и хеликоптерът на НВП се заиздига. Премръзнал в снежната виелица, Джо Бобъра Кларъндън продължи да крещи:

— Петима сме и се нуждаем от помощ! Петима сме и се нуждаем от помощ, от ПОМОЩ!

Хеликоптерът се изгуби в облаците.

5

Джоунси чу какво става навън — най-малко чу гласа от рупора — но почти не му обърна внимание. Беше твърде разтревожен за Маккарти, който на няколко пъти простена тихо и задъхано, но изведнъж замлъкна.

— Маккарти! — завика той, тъкмо когато Бобъра влизаше. — Отвори тая врата, или ще я разбия!

— Махай се! — отвърна Маккарти с писклив, измъчен гласец. — Трябва да се изсера, това е. ТРЯБВА ДА СЕ ИЗСЕРА! Ако се изсера, ще ми мине.

Подобни директни приказки от човек, който очевидно смяташе: „О, Боже“ и „Леле, майко“ за силни думи изплашиха Джоунси много повече от окървавените чаршафи и дрехи. Обърна се към Бобъра, без почти да забележи, че приятелят му е посипан със сняг от главата до петите като същински снежен човек.

— Ела да ми помогнеш да я разбием. Да се опитаме да му помогнем.

Бобъра изглеждаше уплашен и разтревожен. Снегът се топеше по страните му.

— Де да знам. Онзи от хеликоптера говореше за някаква карантина… ами ако е заразен или нещо такова? Ами ако това червеното по лицето му…

Въпреки собствените си недобри чувства към „госта“, на Джоунси му идеше да шамароса своя приятел. През март той самият бе лежал насред улицата в Кеймбридж. Ами ако хората бяха отказали да го докосват, понеже е болен от СПИН? И да му помогнат? Или просто го бяха оставили да му изтече кръвта на улицата, само защото нямат под ръка гумени ръкавици?

— Бобър, ние му се завирахме в лицето — ако е имал вирус, вече сме го пипнали. Сега какво ще кажеш?

Онзи замълча. Джоунси усети прищракването. За миг пред него стоеше бобъра от едно време, Бобъра, с когото бяха израснали — хлапето със старото, изтъркано рокерско яке, което крещи: „Момчета, престанете! Моментално ПРЕСТАНЕТЕ!“ — и разбра, че всичко е наред.

Бобъра пристъпи към вратата.

— Добре — отсече Бобъра и се прекръсти. — Ще й разкатаем майката на тая врата.

Отстъпиха назад и се извърнаха с рамо към дървения плот, несъзнателно копирайки ченгетата от филмите.

— На три — каза Джоунси.

— Ти с тоя крак ще можеш ли?

Всъщност кракът зверски го болеше, но не беше забелязал, преди Бобъра да го подсети.

— Нищо ми няма.

— Да, бе, и задникът ми е кралят на света.

— На три. Готов ли си? Едно… две… три…

Хвърлиха се напред и удариха вратата едновременно — почти двеста килограма жива маса. Тя поддаде толкова абсурдно лесно, че двамата буквално влетяха в банята и препъвайки се, се вкопчиха един в друг. Стъпалата им се подхлъзнаха на плочките, облени с кръв.

— Ох, ебаси! — Бобъра посегна да запуши устата си, от която по някаква случайност не стърчеше клечка. — Широко ококорените му очи се бяха навлажнили. — Ох, братче, ебаси.

Джоунси установи, че не може да обели и дума.