Стивън Кинг
Капан за сънища (4)

2

Супата вреше на печката и Джоунси тъкмо приготвяше сандвичите със сирене, когато задуха бурен вятър — ужасяващ вой, под чиято сила хижата заскърца и снегът я обгърна като яростна пелена. За миг дори подобните на черни драскулки силуети на дърветата в Дерето бяха изтрити от картината на света: сякаш някой бе опънал пред тях огромен екран за автокино. Джоунси започваше да се безпокои не само за Пит и Хенри, които вероятно вече са напазарували и се връщат към лагера със скаута на Хенри, но и за Бобъра. Човек би си рекъл, че ако някой познава тези гори на пръсти, това е Бобъра, но по време на снежна буря „няма начин“, както гласеше друг един любим лаф на онзи пройдоха баща му, може би не чак толкова забележителен като „Човек не може сам да си докара късмета“, но все пак приличен. Бръмченето на генератора може и да помогне на стопанина на този дом да се ориентира, но както изтъкна Маккарти, звуците все успяват да те заблудят. Особено ако проклетият вятър реши да се развилнее, както очевидно му беше хрумнало току-що.

От майка си знаеше десетина основни плавила за готвенето, в това число изкуството да се приготвят сандвичи със сирене. „Най-напред ги намазваш с малко гръмчица — напътстваше го тя («гръмчица» Джанет Джоунс наричаше горчицата), после намазваш с масло само проклетите филии, ама без да слагаш мазнинка в тигана. Сложиш ли ги в тигана, излиза само пържен хляб с малко сирене отгоре.“ Така и не успя да проумее как това къде слагаш маслото — на филийките или в тигана — може да промени крайния резултат, но винаги се придържаше към заръките на майка си, макар че да се мажат филийки, които в това време се пекат отдолу, си беше пълна досада. Със същия фанатизъм спазваше правилото влезе ли в къщата, нито за миг да не стои с гумените ботуши… защото, както майка му вечно повтаряше, „Изпиват ти краката“. И представа нямаше какво искаше да каже с това изречение, но и до ден-днешен — а вече наближаваше четирийсетте — прекрачеше ли прага, веднага си събуваше ботушите, за да не му изпиват краката.

— Май и аз ще хапна от тия сладурчета — заяви Джоунси и нареди намазаните филийки с намаслената част към дъното на тигана. Супата вече завираше и ухаеше приятно… някак уютно.

— Чудесна идея. Искрено се надявам, че с приятелите ти всичко е наред.

— А-ха. — Джоунси разбърка супата. — А вие къде ходите?

— Преди време ловувахме в Марс Хилс и отсядахме в една хижа, собственост на чичото на Нат и Беки, но някой скапаняк я подпали преди две лета и тя изгоря до основи. Бил пиян и не гледал къде си хвърля фасовете, поне така каза началникът на противопожарната охрана.

— Нищо чудно, често се случва.

— Застрахователната компания изплати стойността на имота, но вече нямаше къде да ходим на лов. Тъкмо започвах да мисля, че това е краят, когато Стив изнамери едно приятно местенце в Кинео. Подозирам, че районът не е регулиран и местността вероятно принадлежи към Джеферсън Тракт, но те си го наричат Кинео — неколцината души, които живеят там. Знаеш ли къде се намира?

— Знам го — изрече Джоунси със странното усещане, че устните му са изтръпнали. Последното телефонно обаждане отникъде. Бърлогата се намираше на трийсет километра източно от Гослин. Кинео отстоеше на близо петдесет километра от същата точка в западна посока. Което прави общо осемдесет километра. Невероятно е, че Рик, сгушен в юргана, така че само главата му стърчеше, е изминал пеш осемдесет километра, откакто се е изгубил вчера следобед? Абсурд. Няма начин!

— Ммм, ухае божествено! — отбеляза Маккарти.

Супата наистина ухаеше божествено, но Джоунси бе загубил апетит.

3

Тъкмо прекосяваше дневната, понесъл подноса с храната, когато дочу тропота на нечии подметки по каменната плоча на входа. След миг вратата се отвори и в стаята влезе Бобъра. Снегът се прокрадна между краката му като мъгла.

— Исусе Хресте Откачалко! — възкликна вместо поздрав. Едно време Пит беше съставил списък на бобъризмите, в които „Исусе Хресте Откачалко“ заемаше едно от първите места, наред с бисери като „Егаси шашмата“ и „Цуни ме по ауспуха“. Тези възклицания съчетаваха в себе си Зен с хамалски ругатни.

— Таман вече си мислех, че тая нощ май ще я карам в гората, ама видях светлината. — Бобъра вдигна ръце и разпери длани. — Видях аз светлината, о, Исусе, слава на Ис… — В този миг очилата му се поразмъглиха и той забеляза непознатия на дивана. Бавно отпусна ръце и се усмихна. Това бе една от причините, поради които Джоунси го обичаше още от първи клас, макар че понякога онзи ставаше досаден и далеч не беше най-големият умник на света: умееше с усмивка да посреща непредвиденото и неочакваното.

— Здрасти. Аз съм Джо Кларъндън. А ти кой си?

— Рик Маккарти — отвърна гостът и се изправи. Юрганът се свлече на пода и Джоунси забеляза, че изпод пуловера на новия им приятел се очертава заоблено коремче. „Е, в това поне няма нищо странно, то си е характерно за мъжете на средна възраст, в следващите двайсет години ще сполети милиони от нас.“

Маккарти протегна ръка, пристъпи напред и едва не се спъна в падналата завивка. Ако не беше Джоунси да го сграбчи за рамото и да го задържи, сигурно щеше да се просне на пода, повличайки със себе си масичката заедно с храната. За пореден път Джоунси се удиви на странната му непохватност… все едно виждаше себе си, когато през пролетта се учеше да прохожда отново. Взря се по-отблизо в аленото петно на дясната страна на госта и в мига му се прищя да не го беше правил. Не беше никакво измръзване. Приличаше на петно от портвайн, в което никнеше брада.

— Опа, хвани, само кокалите ми не троши! — изтърси Бобъра и се хвърли към протегнатата длан. Сграбчи я и я стисна с такава сила, че Маккарти в крайна сметка май щеше да се просне върху масата. Джоунси се зарадва, когато Бобъра — дългуч, обсипан със снежинки, които още се топяха в дългата му черна коса — отстъпи назад. Усмивката не слизаше от лицето му и вече се бе разтегнала чак до уши. С тая дълга коса и дебелите си очила приличаше на гениален математик или на сериен убиец. А всъщност беше дърводелец.

— Рик е имал големи премеждия — обясни Джоунси. — Вчера се е изгубил и е прекарал нощта в гората.

Бобъра продължи да се усмихва, но доби угрижен вид. Джоунси донякъде предчувстваше какво ще последва и много искаше приятелят му да не го казва — беше останал с впечатлението, че Маккарти е доста религиозен човек, на когото сквернословията хич няма да му допаднат — но, разбира се, да моли Бобъра да не говори мръсотии, е все едно да искаш вятърът да престане да духа.

— Ама че гъзобрък! Пълен ужас! Сядай тука! Яж! И ти, Джоунси.

— Тц, ти хапни. Нали тъкмо влизаш, сигурно си премръзнал.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Аз ще ти приготвя бъркани яйца. През това време Рик ще ти разкаже цялата история. — „Може пък на теб да ти се стори по-смислена отколкото на мен“ — мислено добави той.

— Добре. — Бобъра си съблече якето (червено) и жилетката (оранжева, разбира се). Понечи да ги хвърли върху дървата за камина, после размисли. — Чакай, чакай, нося ти нещо, което може да ти потрябва. — Пъхна ръка дълбоко в джоба на пухеното яке, порови и измъкна книга с меки корици, която макар и доста поомачкана, беше цяла-целеничка. На корицата танцуваха дяволчета с тризъбци. „Малки грехове“ на Робърт Паркър. Това беше книгата, която Джоунси беше чел на платформата на дървото.

Бобъра му я подаде с усмивка:

— Спалния чувал го оставих, ама се притесних, че довечера може да не заспиш от вълнение кой е убиецът.

— Нямаше нужда да се качваш. — Но за пореден път приятеля му го трогна както само той умееше. Поради обилния снеговалеж не вижда дали Джоунси е в чакалото на дървото, във всеки случай не е сигурен. Разбира се, могло е да извика, но за бобъра викането е недостатъчно, той държи да се увери с очите си.

— За теб съм готов на всичко. — Настани се до Маккарти, който го зяпаше, сякаш бе невиждано и доста екзотично животинче.

— Благодаря ти. Виж му сметката на тоя сандвич. Аз ще приготвя яйца. — Запъти се към кухнята, но изведнъж спря. — А Пит и Хенри? Мислиш ли, че ще берат ядове?

Бобъра понечи да отговори, но в този миг нов порив на вятъра разлюля хижата, надавайки страховит вой в стрехите.

— Е-е, малко снежец, к’во толкова — довърши, когато пронизителния вой утихна. — Ще се оправят. Виж, ако задуха баш севернякът и трябва пак да се излиза, работата става дебела. — Нахвърли се на сандвича, а Джоунси се върна в кухнята да забърка яйца и да стопли още една консерва супа. Чувстваше се по-спокоен в присъствието на бобъра, дори Маккарти не го притесняваше толкова. Истината е, че винаги се чувстваше по-добре, когато бобъра беше наоколо. Луда работа, но това беше самата истина.

4

Докато изпържи яйцата и кипне супата, Маккарти си бъбреше с Бобъра, сякаш бяха приятели поне от десет години. Дори да се обиждаше от неспирния водопад комични простащини, които се сипеха от устата на събеседника му, вероятно чарът на Бобъра смекчаваше ефекта.

„Няма обяснение — веднъж бе заявил Хенри. — Той си е чаровник, това е… човек не може да не го хареса. Затова леглото му не остава празно — и със сигурност не пленява жените с ослепителната си външност.“

Джоунси занесе храната в дневната, полагайки усилия да не куца — удивително колко се усилва болката от лошото време, винаги бе смятал, че това са бабини деветини, но явно не е бил прав — и се настани на един стол до дивана. Маккарти очевидно се бе отдал на говоренето, вместо да се храни. Почти не беше докоснал супата, изял бе само половината сандвич.

— Как се справяте, момчета? — Джоунси поръси яйцата с пипер и започна да се храни с желание — апетитът му като че се беше възвърнал с пълна сила.

— Щастливи сме и доволни като дърти сводници — заяви Бобъра, но макар да бе жизнерадостен както всякога, Джоунси остана с впечатлението, че приятелят му е разтревожен, може би дори сериозно притеснен. — Рик ми разправя премеждията си. Все едно чета някой от разказите в списанията, дето се подмятаха при бръснаря, като бях хлапе. — Обърна се към Маккарти с неизменната си усмивка — такъв си е Бобъра, вечно усмихнат — и прокара ръка през гъстите черни кичури, които падаха на раменете му. — Дъртият Кастънгуей беше кварталният бръснар и така ме напраши с шибаните си ножици, че оттогава кракът ми не е стъпвал там.

Маккарти се поусмихна, но не отвърна. Посегна към оставената половинка от сандвича, погледна я, после я върна в чинията. Червеното петно на лицето му пламтеше като жигосано. Междувременно Бобъра не спираше да мели, сякаш се страхуваше какво ли би казал Маккарти, ако случайно му се отдаде тази възможност. Навън снеговалежът и вятърът се усилваха и Джоунси се замисли за Пит и Хенри — сигурно пълзят по Просеката с раздрънкания скаут.

— Не само, че едва не го е изяло нещо посреднощ — той мисли, че било мечка — ами си загубил и пушката. Чисто нова „Ремингтън“, първокласна изработка, направо се прости с нея.

— Знам — вметна Маккарти. Страните му отново бледнееха и лицето му придобиваше призрачно оловен оттенък. — Дори не помня кога съм я оставил или…

Изведнъж се разнесе приглушен стържещ звук. Джоунси почувства как косъмчетата на тила му настръхват и предположи, че някакво животинче се е заклещило в комина на камината. После проумя, че звукът идваше от Маккарти. Случвало му се беше да чува шумни или продължителни пръдни, но никога нещо подобно. Сякаш звукът продължаваше цяла вечност, макар че надали изминаха повече от две-три секунди. После ги връхлетя вонята.

Маккарти изпусна лъжицата и почти с момински свян посегна към петното на лицето си.

— О, Боже, извинете.

— А, няма нищо, пусни си душата нашироко — моментално изръси Бобъра, но устата му се задвижи единствено по силата та дългогодишния навик — личеше, че също като Джоунси е поразен от вонята. Не беше познатата миризма на сяра, пораждаща смях, последван от театрално забелване на очи и размахване на длан пред носа с възклицанието: „О, Господи, кой пусна гълъбчето?“ Не беше и от онези, които смърдяха на блатен газ. Миризмата напомняше на дъха, който Джоунси долови, като посрещаше Маккарти, но сега беше по-силна — сякаш смесица от етер и презрели банани, като онази течност, дето се налива в карбуратора, когато температурите паднат под нулата.

— Божичко, направо е отвратително — продължаваше да се тръшка Маккарти. — Много съжалявам.

— Спокойно, няма нищо — промърмори Джооунси, но стомахът му се сви на топка като животинче, настръхнало в очакване на нападение. И той нямаше да довърши ранния обяд — няма начин, ако ще земята да се обърне. По принцип не се правеше на ощипан по отношение на пръдните, но тази наистина вонеше отвратително.

Бобъра стана, отвори прозореца и заедно със снежната вихрушка в стаята нахлу божествено свеж въздух.

— Не се коси, братче… ама к’ва сносна я докара. Какво си ял? Мармотски дарадонки ли?

— Храсти, мъх и някакви други неща, не съм много сигурен — обясни Маккарти. — Бях гладен като вълк, нали разбирате, просто трябваше да хапна нещо, но не ги разбирам много тия работи, никога не съм чел Юъл Гибънс^[3]… пък и беше тъмно. — Изрече последните думи, сякаш бе озарен от вдъхновение, а Джоунси потърси с поглед Бобъра да се увери дали и той разбира, че Маккарти лъже. Не знаеше какво е ял в гората, нито пък дали въобще е ял нещо. Просто търсеше правдоподобно обяснение за ненадейния гръмотевичен залп. И последвалата го воня.

Надавайки задъхан вой, вятърът се изви в поредния си пристъп и нахлу през отворения прозорец с вихрушка от снежинки, но ако не друго, слава Богу, освежи въздуха в дневната.

Ненадейно Маккарти се приведе толкова отривисто, сякаш бе движен от пружина, а като надвеси глава над коленете си, Джоунси бе готов да отгатне какво ще последва: сбогом, килимче, беше хубаво. Явно и Бобъра си помисли същото, защото бързо придърпа изпружените си крака, сякаш да не се изцапа.

Но Маккарти не повърна, а от гърлото му се изтръгна протежно ръмжене — като от форсиран двигател. Очите му изхвръкнаха от орбитите си като стъклени топчета, а лицето му така се обтегна, че под ъгълчетата на очите му се образуваха сенки като два малки полумесеца. Стържещият грохот сякаш нямаше спиране, но когато най-сетне заглъхна, бръмченето на генератора зад къщата им се стори твърде гръмко.

— Абе, чувал съм могъщи оригни, ама тая е златният медал на всички времена — коментира Бобъра. Изрече го с най-искрено уважение.

Маккарти се облегна на дивана; бе затворил очи и стискаше зъби от срам, болка или едновременно от двете, както предположи Джоунси. Отново долови миризмата на банани и етер — активна миризма, сякаш от нещо, което тъкмо почва да се разваля.

— Господи, много съжалявам — изрече гостът, без да отваря очи. — Цял ден съм така, от заранта. И стомахът пак ме заболя.

Джоунси и Бобъра се спогледаха безмълвно и разтревожено.

— Знаеш ли какво? — започна Бобъра. — Май най-добре да легнеш да поспиш. Сигурно цяла нощ не си мигнал, ослушвал си се за оная досадна мечка или Бог знае още какво. Сега си изтощен, измъчен и прочие. Ако се поопънеш и дремнеш няколко часа, после ще си свеж като репичка.

Маккарти го изгледа с такава кучешка признателност, та Джоунси чак го хвана срам заради него. Все още беше блед като мъртвец, но ненадейно го обля пот — по челото и слепоочията му избиха едри капки, които се стекоха по лицето му като олио. Въпреки ледения въздух, който нахлуваше отвън.

— Ами да, сигурно си прав. Уморен съм, това е то. И ме свива стомахът, но сигурно е от стреса. Пък и нали ядох какво ли не, разни храсти и просто… о, Боже мой, знам ли и аз. — Почеса се по лицето. — Много ли е грозно това нещо на лицето ми? Кърви ли?

— Не — отвърна Джоунси. — Само е зачервено.

Маккарти се изправи и олюля. Двамата мъже посегнаха да го хванат, но той се задържа на крака. Джоунси бе готов да се закълне, че заобленото коремче, което му се бе привидяло одеве, почти е изчезнало. Нима е възможно? Дали е изпуснал чак пък толкова много газове? Кой знае. Едно бе сигурно — че беше чул най-могъщата пръдня и най-страшната оригня на света, за които ще разправя с години: „Навремето всяка година през първата седмица от ловния сезон отивахме в хижата на Бобъра, та един ноемврийски ден — било е две хиляди и първа, когато беше голямата буря — се домъкна един заблуден тип…“ Да, хубава история ще се получи, хората ще се смеят на мощната пръдня и голямата оригня — хората винаги се смеят на подобни истории. Но в историята няма да се споменава как Джоунси за една бройка щеше да го застреля. Не, не, тази част ще я пропусне. Има си хас.

Тази година в голямото легло спяха Пит и Хенри, затова Бобъра заведе Маккарти в съседната стая, където беше разквартируван Джоунси. Стрелна го с гузен поглед, но приятелят му само сви рамене. Довечера можеше да спи горе при него — колко са спали в едно легло като малки — пък и не беше много сигурен дали Маккарти ще съумее да се изкачи по стълбите. Потното му, оловносиво лице все повече го тревожеше.

Джоунси бе от хората, които си оправят леглото, после го затрупват с вещи — книги, хартийки, дрехи, чанти, тоалетни принадлежности. Максимално бързо разтреби и отметна завивката.

— Няма ли да пуснеш една вода, друже? — попита Бобъра.

Маккарти поклати глава. Чистият син чаршаф сякаш го хипнотизира. Джоунси за пореден път бе поразен от стъкления блясък на оцъклените му очи, досущ като на препариран ловен трофей. Най-неочаквано пред погледа му изникна собствената му дневна в Бруклин — престижно градче в непосредствена близост с Бостън. Ръчно тъкани килими, мебели в ранен американски стил… а над камината е окачена главата на Маккарти. „Ударих го в Мейн — ще обяснява на гостите си, като прави коктейл. — Голямо парче, разфасован тежеше сто кила.“

Затвори очи, а когато отново ги отвори, срещна тревожния поглед на Бобъра.

— Сви ме хълбокът. Съжалявам. Господин Маккарти… Рик… сигурно ще искаш да си свалиш панталона и пуловера. И ботушите, разбира се.

Гостът го изгледа замаяно, сякаш току-що ставаше от сън.

— Разбира се. Има си хас.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, за Бога. — Изглеждаше обезпокоен, развеселен или и двете едновременно. — Не съм чак толкова зле.

— Е, Джоунси ще те наглежда.

Бобъра се изниза и остави Маккарти да се съблича, като започна с пуловера. Отдолу носеше ловджийска риза на червени и черни карета, под която беше намъкнал фланела. Да, коремът му наистина не се очертаваше чак толкова под последния кат дрехи.

Е, почти. Само преди час — напомни си той — бе сигурен, че якето на Маккарти е глава на елен.

Рик седна на стола до прозореца да си събуе обувките и отново пусна газове — не толкова продължително, както одеве, но все така силно и шумно. И двамата си замълчаха, но миризмата беше толкова задушлива в тясното пространство, че на Джоунси едва не му призля.

Маккарти изу ботушите си и ги изрита на дървения под, после се изправи и си разкопча колана. Тъкмо си събуваше джинсите, разкривайки ватираните дълги гащи, когато Бобъра се върна с керамичното цукало от горния етаж и го остави до леглото:

— За всеки случай, ако такова… вземе да те напъва. Или ако най-изведнъж те потърсят по телефона за твоя сметка и трябва моментално да вдигнеш.

Маккарти го изгледа с неразбиране, което доста притесни Джоунси — непознат човек насред стаята, която до преди миг бе негова, на вид като призрак, който му придаваше провисналото ватирано бельо. Болен непознат. Въпросът беше колко болен.

— Ако не успееш да стигнеш до тоалетната — продължаваше да нарежда Бобъра. — Която впрочем е наблизо. Излизаш от стаята и веднага вляво, ама втората врата, запомни добре, втората. Ако забравиш и влезеш в първата, ще се изтропаш в скрина с чистите чаршафи.

Джоунси с изненада установи, че се кикоти, без въобще да му пука за звуците, които издава — пронизителни и малко истерични.

— Вече се чувствам по-добре — обяви Маккарти, но в гласа му нямаше и капчица искреност. Продължаваше да стърчи по долни гащи насред стаята като андроид, чиято електронна памет е заличена почти напълно. Не че одеве беше кой знае колко енергичен, но поне даваше някакви признаци на живот, които вече бяха изчезнали.

— Хайде, Рик — внимателно го подкани Бобъра. — Легни да подремнеш. Да посъбереш силици.

— Да, добре. — Седна на току-що опънатия чаршаф и с празен поглед погледна през прозореца. Джоунси имаше усещането, че неприятната миризма вече се е поразнесла, но може би беше свикнал с нея, както смрадта от клетката на маймуните в зоологическата градина престава да ти прави впечатление, ако се задържиш там. — Боже, вижте снега.

— А-ха. Как е стомахът? — поинтересува се Джоунси.

— По-добре. — Маккарти се обърна и го изгледа със сериозните очи на изплашено дете. — Съжалявам, че така се изпуснах одеве… никога не съм правил подобно нещо, дори в армията, където ни тъпчеха с боб… но вече съм по-добре.

— Сигурен ли си, че няма да отскочиш до тоалетната, преди да си легнеш? — Джоунси имаше четири деца и зададе въпроса почти машинално.

— Не. Ходих в гората, точно преди да ме откриеш. Благодаря ви, че ме приютихте. Благодаря и на двама ви.

— Ох, мамо. — Бобъра неспокойно се размърда. — Всеки би го направил.

— Може би. А може би не. В Библията се казва: „Ето, стоя на вратата и хлопам.“ — Вятърът се развилня още по-яростно и Бърлогата се разлюля. Джоунси зачака Маккарти да продължи — изглежда, искаше да каже още нещо — но онзи просто се просна на леглото и придърпа завивките.

От дълбините на леглото изригна поредната продължителна, стържеща пръдня и Джоунси реши, че повече не издържа. Едно е да подслониш странстващ непознат, съвсем друго е търпеливо да стоиш под обстрела на газови бомби.

Бобъра го последва и тихо затвори вратата на стаята.

5

Джоунси понечи да заговори, но приятелят му поклати глава, направи му знак да мълчи и го отведе в кухнята в отсрещния край на голямата стая, отдалечавайки се максимално от Маккарти.

— Братче, тоя се е замаял от болка — заговори той и под острия блясък на флуоресцентните кухненски лампи си пролича колко е разтревожен. Бръкна в широкия преден джоб на гащеризона си, извади клечка за зъби и я загриза. За три минути — времето, което е необходимо на страстен пушач да изсмуче една цигара — от клечката оставаха шепа фини тресчици. Джоунси не можеше да си обясни как зъбите (или стомахът) му издържат, но Бобъра го правеше открай време.

— Надявам се, че грешиш, обаче… — Джоунси поклати глава. — Подушвал ли си подобна воня?

— Не. Само че разваленият стомах далеч не му е единственият проблем.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, той например смята, че днес е единайсети ноември.

Джоунси въобще не можеше да проумее какво му говори Бобъра. На единайсети пристигнаха в Бърлогата със стария скаут на Хенри.

— Бобър, днес е сряда, четиринайсето число.

Бобъра кимна и се поусмихна, макар че изобщо не му беше до смях. Клечката — вече порядъчно надъвкана — току се претъркулваше от единия до другия ъгъл на устата му. — Знам, бе. И ти знаеш. А Рик не знае. Рик мисли, че днес е неделя.

— Бобър, какво точно ти каза тоя? — Каквото и да му е казал, не ще да е било много — за колко се забъркват едни неща и се подгрява консерва супа. Това го накара да се замисли; докато слушаше Бобъра, пусна водата да измие няколкото чинии. Обичаше да лагерува в походни условия, но ненавиждаше мръсотията, за разлика от толкова много други мъже, които просто затъват в свинщина, като се намерят в гората, далеч от дома.

— Каза ми, че е пристигнал в събота и прекарали неделята да поправят покрива, че бил протекъл. После вика: „Поне не наруших Божията заповед да не работя в неделя. Като се загубиш в гората, единственото, над което трябва да се работи, е да не се побъркаш.“

— А-ха.

— Според него днес е единайсети, но може би се е объркал с четвърти, защото е твърдо убеден, че днес е неделя. Не ми се вярва да се е лутал из гората десет дни.

И на Джоунси не му се вярваше. А три дни? Звучеше по-достоверно.

— Някак по се свързва с онова, което ми разказа.

Подът изскърца, двамата се постреснаха и извърнаха погледи към вратата на малката спалня, която си оставаше затворена. Пък и тук подовете и стените винаги скърцаха, дори когато не духаше толкова силен вятър. Спогледаха се позасрамени.

— Н-да, поизнервен съм — отбеляза Бобъра, сякаш е прочел мислите на Джоунси или ги е отгатнал по изражението му. — Братче, направо си е страшновато така да изникне от гората.

— А-ха, така си е.

— Тая пръдня гръмна, сякаш нещо му се е задръстило в задника и умира от задух.

Бобъра се поизненада от думите си — както всеки път, като изтърси някоя смехория. Избухнаха в смях едновременно, вкопчиха се един в друг и гръмогласно се разкикотиха, стараейки се да не вдигат много шум, понеже не искаха бедният човечец да ги чуе, ако още е буден, и да се досети, че му се присмиват. Особено Джоунси адски трудно се удържаше, защото изпитваше нужда да разтовари — смехът му беше почти истеричен и той се запревива, като пръхтеше и се задъхваше, а от очите му рукнаха сълзи.

Накрая Бобъра го сграбчи и го повлече навън. Застанаха на прага сред сипещия се сняг и най-сетне се разсмяха на воля, без да се притесняват от шума, заглушаван от бучащия вятър.

6

Като се върнаха в хижата, ръцете на Джоунси така се бяха вкочанили от студ, че почти не усещаше парене от врялата вода, в която ги потопи, но поне беше изпуснал парата. Отново се запита какво ли правят Пит и Хенри и дали ще се завърнат благополучно.

— Одеве спомена, че това се връзвало с нещо си — започна бобъра. Беше извадил нова клечка. — Какво по-точно?

— Не знаеше, че се задава снежна буря. — Джоунси говореше бавно, стараейки се да си припомни точните думи на Маккарти. — „И това ми било ясно и хладно време като за сезона“ — май така се изрази. Което звучи логично, ако за последно е слушал прогнозата за единайсети или дванайсети. Защото вчера чак до късно следобед беше ясно, нали така?

— А-ха, и шибано хладно време като за този сезон — съгласи се Бобъра, извади от чекмеджето под мивката избеляла кухненска кърпа на калинки и започна да подсушава съдовете. От време на време поглеждаше към затворената врата на спалнята. — И к’во друго каза?

— Че били отседнали в Кинео.

— В Кинео? Това е на седемдесет-осемдесет километра оттук. Абе тоя… — Бобъра извади клечката от устата си, огледа следите от зъбите си и я захапа от другия край. — О, ясно!

— Именно. Няма начин да е изминал толкова път за една нощ, но виж, за три дни…

— … и четири нощи — ако се е изгубил в събота следобед, това прави четири нощи…

— Добре, и четири нощи. Значи, ако приемем, че се е движил право на изток през цялото време… — Джоунси изчисли, че това прави близо двайсет и пет километра дневно. — Изглежда постижимо.

— Но как не е замръзнал? — Бобъра снижи глас и вероятно без да си дава сметка, буквално зашепна: — Верно, че има хубаво дълго яке и ватени гащи, ама след Халоуин по тия места нощем температурата спада до десет градуса под нулата. Кажи ми сега как е изкарал четири нощи в гората и не е умрял. Дори няма измръзвания, само тая гадост на лицето.

— Не знам. Има още нещо. Защо брадата му не е пораснала?

— А? — Бобъра зяпна. Клечката увисна от долната му устна. После колебливо кимна. — Н-да. Само е понабола.

— На вид няма и един ден.

— Сигурно се е бръснал, а?

— Несъмнено. — Джоунси си представи как Маккарти, изгубен в гората, премръзнал, изплашен и гладен (не че имаше вид на изпосталял от глад, но това е съвсем отделен въпрос), всяка сутрин коленичи край някое поточе, разбива леда с тока на ботуша си, изважда ръждясалия „Жилет“ от… откъде? От джоба на ловджийското си яке ли?

— Ама днеска си е изгубил самобръсначката, поради което му е набола брада. — Бобъра се усмихна, макар да не му беше до смях.

— А-ха. Същевременно си е изгубил пушката. Видя ли му зъбите?

Бобъра направи учудена гримаса, сякаш искаше да каже „Сега пък какво?“

— Липсват четири. Два отгоре и два отдолу. Като на онова изродче, дето не му пука, изрисувано на корицата на списание „Мад“^[4].

— Е, това нищо не е. И при мене два-три дезертираха, та имам изкуствени. — Бобъра отвори уста и му показа левия си венец, а Джоунси си помисли, че тази гледка спокойно можеше да му се спести. — Виии-аааш ли? Еа ааам оо-заад.

Джоунси поклати глава. Случаят беше друг.

— Този човек е адвокат… постоянно е пред хора и външният вид е част от професията му. Той дори не знаеше, че зъбите му са паднали. Кълна ти се.

— Да не намекваш, че е бил изложен на някакво радиоактивно лъчение или друга подобна дивотия? — неспокойно попита Бобъра. — От радиоактивното облъчване зъбите ти окапват, навремето гледах такъв филм. Като ония ужасии, дето са ти любимите. Нали не е това, а? Може би и червеното петно е от радиацията.

— А-ха, облъчен е бил от експлозията на атомна електроцентрала в Марс Хил — отсече Джоунси, но озадачената физиономия на Бобъра го накара на мига да съжали за шегата. — Бобър, от радиацията окапва косата.

Погледът на приятеля му се проясни.

— Да, бе, верно. Оня човек във филма накрая беше плешив като Тели Еби-го-де^[5], дето играеше ченгето в оня телевизионен сериал. — Пауза. — И накрая умря. Оня във филма, де, не Тели, въпреки че сега като се замисля…

— Тоя има достатъчно коса — прекъсна го Джоунси. Оставиш ли Бобъра да се отклони от допирателната, няма връщане. Направи му впечатление, че в отсъствието на неканения гост никой не го нарича „Рик“ или дори „Маккарти“. Просто „тоя“, сякаш подсъзнателно го омаловажаваха, превръщайки го в нещо по-общо, сякаш не би имало чак толкова огромно значение, ако… ами, ако.

— Да, бе, да. Има. Адски много коса има.

— Сигурно е получил амнезия.

— Може, но си спомня кой е, с кого е би и прочие. Братче, ама как наду тромпета, а? А вонята? Досущ като етер!

— А-ха. Все си мисля за онази течност за карбуратора. При диабетиците се получава така, като им се повиши кръвната захар. Четох го в едно криминале, май.

— И миришеше на антифриз ли?

— Не помня.

Известно време се гледаха безмълвно, заслушани във вятъра. На Джоунси му мина през ума да разкаже на бобъра за светкавицата, която оня бил видял, но се въздържа. Няма смисъл да се прекалява.

— Като се наведе, имах чувството, че дере лисици. А ти?

Джоунси кимна.

— Ама никак не изглежда добре, хич даже.

— Никак.

Бобъра въздъхна, хвърли в боклука клечката и погледна през прозореца — снеговалежът съвсем се беше усилил, от небето се сипеха цели парцали. Прокара длан през косите си. — Братче, ще ми се Пит и Хенри да бяха тук. Особено Хенри.

— Бобър, Хенри е психиатър.

— Знам, ама все пак е нещо като лекар… а нашият… гост комай има нужда от доктор.

Хенри действително беше доктор — преди да вземе психиатърската тапия, беше учил медицина, естествено — но (поне доколкото на Джоунси му беше известно) цял живот беше работил като психотерапевт. Естествено разбра какво искаше да каже Бобъра.

— Още ли мислиш, че ще успеят да се доберат дотука?

Бобъра въздъхна.

— Преди половин час бях готов да се закълна, ама гледай как заваля. Мисля, че ще успеят. — Отправи му сериозен поглед, в който не бе останала и следа от обичайния жизнерадостен дух на Бобъра Кларъндън. — Надявам се, че ще успеят.