Стивън Кинг
Капан за сънища (23)

2

Снежната покривка бе много хлъзгава и като завиха по шосе № 32, Фреди беше принуден да намали скоростта на шейсет километра в час. На Курц му идеше да завие от бяс. На всичкото отгоре Пърлмътър бе станал съвсем неадекватен — като че ли вече изпадаше в някакво особено полусънно състояние, подобно на кома. Тъкмо сега ли намери — когато ненадейно се свързаха с онзи, когото преследваха Оуен и неговите приятели, и когото наричаха господин Сив.

— Твърде е зает да се крие — съобщи Арчи. Говореше отнесено, сякаш всеки момент щеше да заспи. — Страхува се. Не знам за Ъндърхил, шефе, но се страхува от Джоунси… Хенри… Дудитс. Има право. Те убиха Ричи.

— Кой е Ричи, Юначе? — Пет пари не даваше кой е Ричи, но целта му бе да държи Пърлмътър буден. Предусещаше, че отиват на място, където адютантът няма да му трябва, но засега все още се нуждаеше от него.

— Не… знам… — Постепенно замлъкна и захърка. Джипът поднесе и за миг се озова почти на шосето. Фреди изруга, лудешки завъртя волана и съумя да овладее автомобила миг преди да налети на канавката. Курц не обърна внимание. Приведе се и зашлеви оглушителен шамар на Пърлмътър. Тъкмо подминаваха магазинче, на чиято витрина бе окачена табела: „НАЙ-ДОБРАТА СТРЪВ КОЙ ЩЕ КУПИ ПРЪВ?“

— О-ох! — Пърлмътър примигна и отвори очи. Бялото бе пожълтяло. Този факт, както и историята с онзи Ричи, никак не вълнуваше Курц. — Не-де-ей, шефе…

— Къде се намират сега?

— Водата — отпаднало промърмори помощникът му. Коремът му се бе раздул като планина и от време на време потръпваше. „Мама Джоуд в деветия месец, Бог да ни благослови и да ни пази“ — рече си Курц. — Во-од…

Пак затвори очи. Курц замахна повторно.

— Нека спи — обади се Фреди.

Шефът само повдигна вежди, при което Фреди се почувства длъжен да обясни:

— Сигурно има предвид „Водохранилището“. Ако е така, повече не ни е нужен. — Фреди посочи следите от единствените два автомобила, които се движеха пред тях по шосе № 32 този следобед. Калните дири се открояваха върху пресния сняг. — Днес там няма да има никой друг освен нас, шефе.

— Дай Боже. — Курц се облегна назад, взе пистолета, огледа го и го прибра в кобура.

— Я ми отговори, Фреди.

— Стига да мога, шефе.

— Какво ще кажеш да заживеем в Мексико, като свърши тая история.

— Идеално. Стига да не пием от тамошната вода.

Курц Прихна да се смее и го потупа по рамото. На съседната седалка Арчи Пърлмътър изпадаше в кома. В този миг в червата му — в това добре обогатено сметище за отпадъчни хранителни вещества и изхабени мъртви клетки — две черни очи се отвориха за пръв път.

3

На входа към огромните заграждения около водохранилището Куобин се издигаха два каменни стълба. Отвъд започваше тесен еднолентов път и Хенри изведнъж изпита чувството, че е извървял пълен цикъл. Макар да се намираше в Масачузетс, не в Мейн, и пътят да бе означен с табела „Към водохранилището“, той имаше усещането, че за пореден път се е озовал на Просеката. Дори вдигна поглед към оловносивото небе, едва ли не очаквайки да види танцуващите светлини. Но вместо извънземни над главите им кръжеше гологлав орел, който се бе снижил почти на една ръка разстояние. Кацна на най-ниския клон на един бори ги проследи с поглед.

Дудитс бе отпуснал глава на седалката, но изведнъж се надигна, опря чело до хладното стъкло и съобщи:

— Иин Ииив ходи.

Сърцето на Хенри подскочи.

— Оуен, чу ли какво каза?

— Чух — потвърди Ъндърхил и натисна газта. Мокрият сняг бе коварен като лед, пък и тук — далеч от междущатските магистрали — единственият им ориентир бяха следите от гумите на предишния автомобил, които водеха на север към водохранилището.

„И ние ще оставим следи — помисли си Хенри. — Стигне ли дотук, Курц ще се справи и без помощта на телепатията.“

Дудитс изстена, хвана се за корема и отново се разтрепери.

— Ени ошо. На Дудитс ошо.

Хенри погали олисялото му чело, но топлината, която излъчваше то, хич не му хареса. Какво ли следва сега? Може би припадъци. В това лабилно състояние някой по-силен пристъп на бърза ръка ще го довърши — за Бога, поне няма да се мъчи. Така би било най-добре. Само при мисълта за това му идеше да вие от болка. Хенри Девлин, който замисляше самоубийство. Но вместо него мракът един по един поглъщаше приятелите му.

— Дръж се, Дудс. Вече почти свършихме. — Кой знае защо обаче, му се струваше, че най-трудното тепърва предстои.

Дудитс отново отвори очи:

— Иин Иив… ъъса.

— Какво? Не го разбрах добре — притесни се Оуен.

— Казва, че господин Сив е закъсал. — Хенри неспирно милваше Дудитс по челото. Как му се искаше да гали косата, която помнеше от едно време. Прекрасната руса коса на Дудитс. Навремето риданията му им причиняваха болка, направо се вклиняваха в мозъка като притъпено острие, но смехът му ги изпълваше с такова щастие — чуеш ли Дудитс да се смее, веднага си готов отново да повярваш в старите лъжи: че животът на момчетата и мъжете, на момичетата и жените има смисъл. Че освен мрака има светлина.

— Защо просто не хвърли проклетото куче във водоема? — попита Оуен. Гласът му трепереше от умора. — Защо му е притрябвало да крачи чак до шахта № 12? Само заради историята с рускинята ли?

— Според мен резервоарът не му вдъхва достатъчно доверие. Водонапорната кула би свършила чудесна работа, но акведуктът е по-подходящ за целта. Представи си го като черво с дължина сто километра. Шахта № 12 е гърлото, образно казано. Дудитс, можем ли да го хванем?

Болният вдигна изтерзан поглед и поклати глава. Оуен гневно го плесна по коляното. Дудитс навлажни устни. Дрезгаво изшептя две думи, които Оуен чу, но не разбра:

— Какво каза?

— Само, Джоунси.

— Какво означава това?

Джипът отново подскочи и Хенри се вкопчи в седалката. Ледена длан стисна ръката му. Дудитс впиваше в приятеля си отчаян поглед. Опита се да каже нещо, но не успя и се разкашля, давейки се в ужасяващи хрипове. Плюеше видимо по-светла кръв, която се пенеше и розовееше. Хенри предположи, че е от дробовете. Но Дудитс не отслабваше хватката.

— Кажи ми го мислено — предложи Хенри. — Можеш ли да ми го кажеш наум, Дудс? Отначало приятелят му продължи да го гледа втренчено, без да изпуска ръката му от ледените си пръсти. После сякаш изчезна заедно с купето на джипа, вонящо на цигарен дим. Хенри видя старомоден телефонен апарат с по няколко отвора за различните монети. Чуваше някакви боботещи мъжки гласове и потракване, които му се сториха много познати. Изведнъж се досети — това бе потропването на пулове по дъска за табла. Това бе автоматът в магазина на Гослин — оттук позвъниха на Дудитс след смъртта на Ричи Гренадо. Джоунси се обади, защото само той разполагаше със собствен номер, на който да прехвърли сметката. Останалите се бяха скупчили около него, но не смееха да си свалят якетата, защото в магазина бе ужасно студено — тоя Гослин, макар да живееше насред гората и отвсякъде да бе заобиколен от дървета, пак пестеше всяка цепеница, дъртият му скъперник.

Над телефонния автомат бяха окачени два надписа — единият гласеше: „МОЛЯ, НЕ ГОВОРИ ПОВЕЧЕ ОТ ПЕТ МИНУТИ.“. Другият…

Прозвуча оглушителен трясък. Дудитс политна напред и се блъсна в предната седалка, а Хенри връхлетя върху таблото. Ръцете им се разделиха. Джипът кривна от пътя и попадна в канавката. На това място дирите на субаруто, които вече се губеха под новата снежна покривка, също завиваха към преспите встрани.

— Хенри? Добре ли си?

— Да. Дудитс? Ти добре ли си?

Дудитс кимна, но от удара върху страната му моментално се появи синина. Това се казва левкемия в действие.

Оуен превключи на ниска предавка и се опита да изкара колата от канавката. Хъмърът се килна доста настрани — може би под ъгъл трийсет градуса — но веднъж като тръгна, безотказно запълзя нагоре.

— Сложи си колана. Но първо закопчей неговия.

— Той се опитваше да ми каже не…

— Въобще не ме интересува какво се е опитвал да ти каже. Сега ни се размина, но следващия път — едва ли. Закопчей му колана, сложи и своя.

Хенри се почини, замисляйки се за втората табелка над телефонния автомат. Какво пишеше на него? Нещо за Джоунси. Вече само Джоунси може да спре господин Сив — това бе Благата вест на Дудитс.

Какво ли гласеше вторият надпис?

4

Оуен беше принуден да намали скоростта на трийсет километра в час. Това пълзене адски го изнервяше, но тъкмо тогава налетяха на самия автомобил — предницата беше пропаднала в изровената от дъждовете канавка напряко на пътя, предната дясна врата зееше, а задните колела бяха във въздуха.

Оуен издърпа ръчната спирачка, извади служебния глок и отвори вратата.

— Стой тук, Хенри — нареди на спътника си и слезе. Приведе се и изтича до субаруто.

Хенри откопча предпазния си колан и се обърна към Дудитс, който отново се бе изпружил на задната седалка и едвам дишаше, задържайки се в седнало положение само благодарение на колана. Едната му страна жълтееше като восък, а по другата пропълзяваше подкожният кръвоизлив. Носът му отново кървеше — тампоните бяха подгизнали, кръвта капеше по устните му.

— Дудс, ужасно съжалявам. Това е пълен гъзобрък.

Дудитс кимна и вдигна ръце. Задържа ги едва няколко секунди, но Хенри разбра пределно ясно. Отвори вратата и слезе тъкмо когато Оуен се завърна тичешком, затъкнал пистолета в колана си. Снегът падаше на парцали, отделните снежинки бяха толкова грамадни, че почти не можеше да се диша.

— Май ти казах да не мърдаш от мястото си.

— Искам да се преместя отзад при него.

— Защо?

Хенри отговори съвършено спокойно, макар че гласът му леко потрепваше:

— Защото бере душа. На умиране е, но мисля че преди това иска да ми каже още нещо.

5

Оуен погледна в огледалото за обратно виждане — Хенри бе прегърнал Дудитс — и като се увери, че са закопчали предпазните колани, сам се препаса със своя.

— Дръж го здраво. Яко ще се друснем.

Върна трийсета метра назад, включи на ниска предавка и подкара бавно, стараейки се да не уцели отрязъка между закъсалото субару и дясната канавка. Струваше му се, че от онази страна ровът е малко по-тесен.

Раздрусването наистина беше много силно. Коланът на Оуен блокира, в огледалото той забеляза как телцето на Дудитс буквално политна в ръцете на Хенри. В следващия миг се намериха отвъд рова и продължиха да пълзят по Източната улица. Оуен с мъка различаваше призрачните очертания на човешки стъпки по заснежения път, който се виеше пред тях като бяла кордела. Господин Сив вече се придвижваше пешком, а те още пътуваха с автомобила. Ако успеят да го настигнат преди да свърне в гората…

Но не успяха.

6

Дудитс направи последно неистово усилие и повдигна глава. Хенри с ужас установи, че и очите му са се налели с кръв.

В полезрението му отново изплуваха телефонният автомат и табелките над него.

— Недей, Дудитс — прошепна Хенри. — Не се мъчи. Пази си силите.

Но за какво да ги пази? За какво друго, ако не за това?

Надписът отдясно гласеше: „МОЛЯ, НЕ ГОВОРИ ПОВЕЧЕ ОТ ПЕТ МИНУТИ.“. Миришеше на тютюн, но пушек от дърва и на застояла туршия. Едновремешният му приятел не го изпускаше от прегръдките си.

Вторият надпис гласеше: „ВЕДНАГА СЕ ОБАДИ НА ДЖОУНСИ“.

— Дудитс… — Гласът му отекваше в мрака. Мрак, стари мой приятелю. — Дудитс, не зная как.

За последен път чу гласа му, който бе много уморен, но същевременно спокоен:

Бързо, Хенри… ще издържа съвсем мъничко… трябва да говориш с него.

Хенри посяга към апарата. Хрумва му абсурдната идея (но нима не е абсурдна цялата ситуация), че няма монети… няма пукнат цент. Притиска слушалката до ухото си.

От телефона безизразно и делово отеква гласът на Робърта Кавел:

— Окръжна болница Масачузетс, с кого да ви свържа?

7

Господин Сив се тътреше по пътеката, която заобикаляше водохранилището до десния бряг като продължение на Източната улица — пързаляше се, търсеше да се хване за някой клон, падаше и отново ставаше. Коленете му бяха целите изподраскани — панталоните се бяха раздрали и прогизнали от кръв. Белите му дробове пареха, а сърцето му биеше като парен чук. Сивият се тревожеше дали ще издържи тазобедрената става на Джоунси, счупена при претърпяната преди време злополука. Тя сякаш се бе превърнала в огнено кълбо, което разпръскваше болка по бедрото чак до коляното и по гръбнака чак до плешките. Кучето му тежеше и това допълнително усложняваше нещата. Животното още спеше, но гадината в утробата му беше будна и не помръдваше само благодарение на волята на господин Сив. При поредното падане кракът се схвана. Господин Сив го заудря с юмрука на Джоунси, докато се отпусна. Колко ли му остава? Докога ще крачи през тоя проклет, задушаващ, заслепяващ, безкраен сняг? И какво крои Джоунси? Изобщо крои ли нещо? Сивият не смееше да отклони вниманието си от нетърпимия глад на бирума — който не разполагаше дори с подобие на съзнание — дори колкото да изтича до канцеларията на братя Тракър.

Сред снежната пелена се откроиха призрачни очертания. Господин Сив спря, пое дъх и за миг впери поглед в далечината, после отново закрачи, като придържаше безжизнено провесените крака на гърдите му кучешки лапи и влачеше десния си крак.

На едно дърво бе закована табела с надпис: „РИБОЛОВЪТ В ШАХТАТА АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕН“. На петнайсетина метра от пътеката започваха каменни стъпала. Бяха шест на брой… не, осем. Водеха към каменна постройка, издигната върху скалата, която се врязваше в заснежената сивкава бездна досами водната повърхност — въпреки оглушаващите удари на сърцето Сивият долавяше шума на водата, плискаща се в подножието на скалата.

Най-сетне бе достигнал целта.

Още по-здраво хвана кучето, напрегна последните сили на Джоунси и се запрепъва нагоре по каменните стъпала към входа.

8

Като отминаха каменните стълбове на входа на водохранилището, Кур нареди:

— Фреди, спри. Отбий от пътя.

Онзи изпълни заповедта, без да задава въпроси.

— Носиш ли автоматичната пушка, мъжки?

Фреди вдигна оръжието. Добрата стара М–16 — изпитана и вярна. Курц кимна.

— Още нещо?

— Магнум 44-ти калибър, шефе.

Курц пък беше въоръжен със своя деветмилиметров пистолет, който бе подходящ за изстрели с ограничен обхват. В конкретния случай бе много подходящ. Той искаше да види какъв е на цвят мозъкът на Ъндърхил.

— Фреди?

— Да, шефе.

— Искам да знаеш, че това е последната ми мисия. Не съм се и надявал на такъв отличен партньор. — Той крепко го стисна за рамото. На съседната седалка Пърлмътър хъркаше, отметнал глава. Лицето му бе измъчено като на родилка. Преди около пет минути бе изпуснал няколко зловонни пръдни. После раздутият му корем отново спадна. Може би за последен път.

От очите на Фреди пък струеше признателност, която изпълваше Курц с дълбоко задоволство. Явно все още го биваше да командва.

— Добре, мъжки. Дай газ, майната на торпедата! Нали така?

— Да, сър.

Вече нямаше нищо против да подновят обръщението сър. Спокойно могат да загърбят специалния протокол на мисията. Сега са свободни партизани от отряда на Куонтрил^[1]; двамата последни джейхокъри^[2], препускащи из масачузетската пустош.

Фреди посочи Пърлмътър с видима погнуса и попита:

— Искате ли да го събудя, сър? Май вече няма връщане назад, но…

— Не си прави труда. — Без да изпуска рамото му, Курц посочи напред — алеята към водохранилището сякаш изведнъж свършваше пред бяла стена: снегът. Проклетият сняг, който непрестанно ги преследваше — зловещ жътвар, загърнат с бяло наместо с черно наметало. Дирите на субаруто съвсем се бяха заличили, но следите от гумите на военния джип още се виждаха в снега. Ако побързат, слава на Бога, благодарение на тези дири нещата съвсем ще се улеснят. — Като че ли вече не ни трябва, което лично за мен е огромно облекчение. Давай, мъжки.

Хъмърът грациозно се фръцна, но Фреди го овладя навреме. Курц извади пистолета и то притисна до крака си. „Идвам, Оуен. Идвам, юначе. Тъй че най-добре да си намислиш предсмъртните слова за пред Господа Бога, защото не ти остава повече от час.“

9

Кабинетът, който Джоунси бе обзавел с предмети и сувенири от мечтите и спомените си — постепенно се разпадаше.

Той неспокойно крачеше напред-назад и оглеждаше помещението, устните му бяха побелели от стискане, по челото му бяха избили огромни капки пот.

Това бе падението на кабинета на Джоунсивместо на дома на Ъшър^[3]. Котелът на парното бумтеше и пращеше с такава сила, че подът се люлееше, но в канцеларията бе ужасно студено. През одушника се сипеше бял прашец — може би ледени кристали — който се стелеше по пода като брашно, образувайки триъгълник. При досег с дървото моментално започваше да го разяжда и изкорубва. Една по една картините се откачваха и падаха на пода като самоубийци. Столът от Еймс^[4] — за какъвто винаги бе мечтал — се разпадна на две, сякаш разсечен от невидима брадва. Махагоновата ламперия започна да се цепи и отлюспва като мъртва кожа. Чекмеджетата изхвръкваха от бюрото едно след друго и се сгромолясваха на пода. Щорите, с които господин Сив бе препречил гледката към външния свят, трепереха и се блъскаха, произвеждайки ужасяващ метален звук.

Беше безпредметно да пита натрапника какво става… бездруго му чеше съвсем ясно. Беше успял да позабави господин Сив, но онзи бе надмогнал предизвикателството. Да живее господин Сив, който вече бе достигнал целта си или бе на път да я достигне. Изпод падащата ламперия се виждаха мръсните стени на канцеларията на братята Тракър — такава, каквато я бяха видели през 1978 година четирите хлапета, допрели чела до зацапаното стъкло на прозореца, заръчвайки на новия си приятел да стои отстрани и да ги чака да свършат каквото са намислили, за да го отведат у дома. Поредната дървена плоскост от сената се отпра със странен шум, сякаш се късаше хартия, и разкри табло за съобщения, на което бе забодена една-единствена фотография. На нея бе заснета не кралицата на красотата, нито пък Тина Джийн Шлосинджър, а някаква жена със запретната пола, изпод която се виждаха гащичките й. Красивото килимче се сгърчи, разкривайки мръсния линолеум, осеян с „попови лъжички“ — презервативи, захвърлени от двойките, които идваха тук да се чукат под равнодушния поглед на жената от снимката — една непозната, артефакт от празно минало.

Джоунси залиташе от болка — хълбокът не го бе мъчил така от деня на катастрофата — но вече всичко му беше ясно, о, да, от игла до конец, без капчица съмнение. Имаше чувството, че кракът му е пълен с трески и начукано стъкло, а раменете и вратът му направо се късаха от умора. В този последен напън господин Сив съсипваше тялото му до смърт, но Джоунси не можеше да му попречи.

Само капанът за сънища висеше непокътнат сред разпадащото се помещение. Полюшваше се, описвайки огромни окръжности, но бе все така невредим. Джоунси се втренчи в него. Мислеше си, че е готов да посрещне смъртта, но не искаше да си отиде ей така, в някаква воняща канцелария. Едно време под същия този прозорец бяха извършили едно добро, почти благородно, дело. Да издъхне тук, под безутешния поглед на жената от прашната снимка на таблото за съобщения… не, не е честно. Майната му на целия свят — той — Гари Джоунс от Бруклин, щата Масачузетс, по произход от Дери, щата Мейн, а понастоящем от Джеферсън Тракт, заслужаваше по-достоен край.

— Моля те, заслужавам по-достойна смърт! — изкрещя на полюшващата се фигурка, подобна на паяжина и на разпадащото се писалище. В този миг иззвъня телефонът.

Джоунси рязко се извърна и изстена от жестоката, неописуема болка, която прониза болния му хълбок. Апаратът, който използва одеве да се свърже с Хенри, бе копие на синия телефон марка „Тримлайн“ в кабинета му. Сега обаче на напуканото бюро се мъдреше старомоден апарат с шайба вместо бутони, украсен с лепенка „СИЛАТА ДА БЪДЕ С ТЕБ“. Това бе телефонният апарат от едновремешната му детска стая, подарък за рождения ден от родителите му. Номерът беше 949–7784 — същият, на който преди толкова години бе прехвърлил междущатския разговор с Дудитс.

Съвсем забрави за болката и се хвърли към телефона, молейки се линията да не се разпадне, преди да осъществи връзка.

— Ало? Ало! — Подът се клатеше и трепереше, подхвърляйки го като играчка. Цялото помещение се люлееше като кораб сред бурен океан.

Последният човек, от когото очакваше обаждане в този миг, бе Робърта:

— Да, докторе, един момент, прехвърлям ви.

Линията оглушително прещрака, причинявайки му болка в главата. Последва тишина. Джоунси изстена и тъкмо се канеше да върне слушалката на вилката, когато отекна второ прещракване.

— Джоунси? — Беше Хенри. Чуваше се съвсем слабо, но несъмнено бе той.

— Къде си? — изкрещя Джоунси. — За Бога, Хенри, тая стая се разпада! Аз се разпадам!

— Аз съм при Гослин, само че не съм. Където и да се намираш, не си там. Всички сме в болницата, където те закараха, като те блъснаха… — Линията прещрака, избуча и гласът на Хенри зазвуча по-силно и по-ясно, сякаш бе спасителен мост в повсеместната разруха: — … но и там не сме!

— Какво?

— Ние сме в капана за сънища, Джоунси! Намираме се в капана за сънища и винаги сме били там! Още от 78-ма! Дудитс е капанът, но той умира! Още се крепи, но не зная колко време ще издържи… — След поредното прещракване нещо изпращя, сякаш по линията протече електрически ток.

— Хенри! Хенри!

— … излизай! — Гласът отново глъхнеше, изпълнен с отчаяние. — Джоунси, трябва да излезеш! Ела при мен! Тичай по капана към мен! Още има време! Можем да го пипнем тоя мръсник! Чуваш ли? Можем…

Линията прещрака за последен път и връзката прекъсна. Старомодният апарат от детинството на Джоунси се пръсна, от него изригнаха преплетени оранжево-червени жици — бяха заразени с бирус.

Джоунси изпусна слушалката и вдигна поглед към талисмана — ефирна паяжина, която се полюшваше на течението. Припомни си фраза от телевизионната комедия, която харесваха като деца: „Където и да си, там си.“ Вървеше с други любими изказвания от серията „Нов ден, същият късмет“ и с годините дори го измести, тъй като момчетата започнаха да се чувстват по-възрастни и по-изтънчени. „Където и да си, там си.“ Но ако се съди по думите на Хенри, това не бе вярно. Където и да си въобразяваха, че се намират, всъщност не бяха там.

Намираха се в капана за сънища.

Забеляза, че талисманът, който се полюшваше над главата му, се състои от четири нишки, които се свързваха в средата. Поддържаха цялата плетеница от усукани влакна, но самите те се крепяха на централния възел — ядрото, в което се сливаха.

Тичай по капана към мен! Още има време!

Джоунси се обърна и хукна към вратата.

10

Господин Сив също се намираше пред една врата — на постройката при шахтата. Тя бе заключена. Пък и не бе изненадващо след историята с рускинята. „След дъжд качулка“ — както би казал Джоунси. Но се обезпокои. Бе открил, че емоциите имат интересен страничен ефект — принуждават те да мислиш за бъдещето и да планираш, за да не изпаднеш в емоционален срив, ако нещо се обърка. Може би това бе една от причините земните същества да оцелеят толкова дълго.

Не забравяше предложението на Джоунси да се поддаде на изкушенията, които му предлагаше животът на Земята — той употреби фразата „да се натурализира“, която изуми господин Сив със своята тайнственост и екзотичност — но гледаше да не мисли за тях. Ще завърши мисията и ще удовлетвори императива. Кой знае какво го очаква после? Може би сандвич с бекон. И нещо, което Джоунси наричаше „коктейл“ — студена освежителна напитка с леко опияняващ ефект.

Над водохранилището се изви леден вятър, който хвърли мокър сняг в лицето му и за миг го заслепи. Подейства му така, сякаш го зашлевиха с мокър парцал, и го върна към действителността и към основната му цел.

Сивият предпазливо пристъпи наляво по правоъгълната каменна площадка, подхлъзна се и се отпусна на колене, напълно пренебрегвайки болката в хълбока. Да не е изминал целия този път — десетки светлинни години в мрака и стотици километра в снега — за да се претърколи по стълбите и да си счупи врата, или пък да цамбурне в Куобин и да умре от хипотермия в ледената вода?!

Площадката се издигаше върху купчина натрошен камънак. Той се приведе, почисти с ръка снега и затърси разхлабен камък. От двете страни на заключената врата се издигаха тесни прозорци, които всъщност не бяха чак толкова тесни.

Падащият на парцали мокър сняг заглушаваше всички звуци, сякаш ги затъпкваше в земята, но той чу бръмчене на двигател, което се усилваше. Отначало бяха два, но сега чуваше само един — вероятно другият автомобил бе спрял на край на Източната улица. Идваха, но вече бе твърде късно. Предстоеше им да изминат близо два километра по хлъзгавата пътека, обградена с гъсти храсталаци. Докато се доберат дотук, кучето отдавна ще е в шахтата и ще се дави, същевременно давайки живот на бирума.

Напипа разхлабен камък и внимателно го издърпа, стараейки се пулсиращото тяло на животното да остане неподвижно на раменете му. Излази обратно пред вратата и се помъчи да се изправи. Първият опит беше неуспешен. Тазобедрената става на Джоунси отново се бе подула. Най-сетне с огромни усилия съумя да стане на крака, въпреки непоносимата болка, която се разпространяваше чак до зъбите и слепоочията му.

Повдигна болния си крак от земята като кон, на който му е влязло камъче в копитото, и постоя така, подпирайки се на заключената врата на шахтата. Когато болката попремина, с помощта на камъка строши левия прозорец. Поряза ръката на Джоунси на няколко места (едната рана бе доста дълбока), а от горния край на черчевето като нож та гилотина надвисваше счупено стъкло, но той не забелязваше подробностите. Нито пък усети, че Джоунси най-сетне е избягал от убежището си.

Провря се през тесния отвор, стъпи на студения циментов под и се огледа.

Намираше се в правоъгълно помещение с дължина около девет метра. В срещуположния му край имаше прозорец, през който в ясен ден несъмнено се разкриваше приказна гледка към водохранилището, но днес белееше, сякаш стъклото бе закрито с чаршаф. Встрани от него бе захвърлено нещо подобно на гигантско желязно ведро, покрито с червени петънца — не с бирус, а със земен оксид, който Джоунси наричаше „ръжда“. Господин Сив не можеше да отгатне предназначението на това приспособление, но подозираше, че при авария с него спукат хора в шахтата.

Металният капак, който закриваше отвора, бе на мястото си — намираше се на един метър от вратата, точно по средата на помещението. Сивият забеляза квадратния прорез в капака и се огледа. На стената бяха подпрени няколко сечива. Сред купчината строшени стъкла от разбития прозорец забеляза железен лост — може би същия, който бе използвала рускинята, подготвяйки самоубийството си.

„На мен както ми го разказаха — рече си господин Сив, — ония в Бостън ще изпият последния бирум в сутрешното си кафе към Свети Валентин.“

Сграбчи лоста, с мъка докуцука до капака, бълвайки студени облачета бяла пара, и пъхна широкия край на лоста в квадратния отвор.

Пасваше идеално.

11

Хенри трясва телефона, дълбоко си поема въздух, затаява дъх… И хуква към вратата, означена едновременно като „КАНЦЕЛАРИЯ“ и „ВХОД ЗАБРАНЕН“.

— Ей! — крясва дъртата Рийни Гослин иззад касовия апарат. — Момченце, върни се! Там не се влиза!

Хенри не спира, дори не забавя ход, но прекрачвайки прага, си дава сметка, че действително е момче и е най-малко с трийсет сантиметра по-нисък от времето, когато ще възмъжее и ще престане да расте; макар да е с очила, стъклата им не са дебели, каквито ще станат в последствие. Още е хлапе, но под буйната му коса (която ще поизтънее, докато навърши трийсет) се крие мозъкът на възрастен. „Аз съм две, две, две бонбончета в едно“ — каза си и втурвайки се в канцеларията на стария Гослин, избухва в смях — като едно време, когато всички нишки на капана се намираха близо до центъра и Дудитс ги управляваше. „За малко да се пръсна от смях — обичат да казват, — замалко да се пръсна, мамка му!“

Нахълтва в забранената стая, но това не е канцеларията на стария Гослин, където веднъж един човек на име Оуен Ъндърхил пусна на друг човек, чието име не бе Ейбрахам Курц, записа на съобщението на извънземните, които говореха с гласовете на прочути земни жители — това е болничен коридор, което никак не го изненадва. Намира се в окръжната болница. Бе успял.

Коридорът е много по-студен и усоен, отколкото е редно за една болница, а стените са гъсто обрасли с червеникаво-златиста плесен. В далечината стене глас: „Не те ща, не искам инжекция, искам Джоунси. Джоунси познаваше Дудиштс. Джоунси умря, умря в линейката, само Джоунси може да се справи. Махай се, цуни му по ауспуха, искам Джоунси.“

Но той нямаше намерение да се махне. Той е коварният господин Смърт и е тук по работа.

Незабелязан крачи по коридора, където е толкова студено, че от устата му излизат бели облачета пара — хлапак с оранжева ловна жилетка, която скоро ще му омалее. Съжалява, че не носи пушката, която му зае бащата на Пит, но тя отдавна не съществуваше, бе погребана в миналото заедно със стария телефон на Джоунси с лепенката от „Междузвездни войни“ (как му завиждаха всички за този телефон), коженото яке с многото ципове на Бобъра и фланелката на Пит с емблемата на НАСА. Загробени във времето. Някои мечти умират и се разпръскват като свободни електрони — поредната горчива житейска истина. Колко са много горчивите истини.

Подмина две медицински сестри, които се смеят и разговарят — едната е Джоузи Рикънхауър, вече пораснала, а другата е жената от снимката, която видяха през прозореца на канцеларията на братята Тракър. Не го забелязват, защото за тях той не съществува — намира се в капана за сънища и тича по своята нишка право към центъра. „Аз съм човекът-яйце — казва си Хенри. — Времето спря и действителността се обърна, но човекът-яйце от пътя не се върна.“

Продължи по коридора към стаята, от която се чуваше гласът на Сивия.

12

През строшеното стъкло на колата долиташе познат звук, който отекваше съвсем ясно: накъсаното заекване на автоматична пушка. То събуди у Курц познатото безпокойство и нетърпение — ядосваше се, че стрелбата е започнала без него, и се страхуваше, че докато стигне, всичко ще свърши и ще завари само ранените, които крещят: „Лекар-лекар-лекар“.

— Дай газ, Фреди. — На седалката пред него изпадналият в кома Пърлмътър хъркаше.

— Доста е хлъзгаво, шефе.

— Няма значение. Имам чувството, че почти…

Сред плътната заснежена завеса различи розово петно, размазано като капки кръв от порязано, които пробиват през пяната за бръснене; миг след това стигнаха до закъсалото в канавката субару. В следващите няколко мига Курц бе готов да си върне назад всички нелюбезни мисли по повод шофьорските умения на подчинения си. Джипът също понечи да пропадне в дупката, но Фреди изви надясно волана докрай, и настъпи педала за газта. Хъмърът прелетя над рова и се приземи с мощен трус. Курц подскочи на седалката и така удари главата си в тавана, че му излязоха свитки пред очите. Ръцете на Пърлмътър се повдигнаха, сякаш ги размаха, главата му се отметна назад, после увисна на гърдите. Джипът на косъм се размина със субаруто, откъртвайки само дръжката на предната врата. После се понесе напред, следвайки що-годе ясните следи от гуми.

„Оуен, дишам ти във врата — каза си Курц. — Право във врата ти, да пукнеш дано!“

Тревожеше го само онзи единичен откос. Какво се бе случило?

В далечината изникна друго цветно петно. Това бе маслиненозелено — другият военен джип „Хъмър“. Те са слезли — най-вероятно са слезли, но…

— Зареди оръжието! — заповяда Курц. От възбуда гласът му бе станал писклив. — Време е някой да плати за музиката.

13

Когато стигнаха до края на Източната улица (или до началото на криволичещото на север тясно шосе, наречено Фицпатрик Роуд — зависи от гледната точка), Оуен вече чуваше приближаващия се джип на Курц, а вероятно и Курц го чуваше — хъмърите не ревяха като мотоциклетите „Харли Дейвидсън“, но двигателите им бяха доста шумни.

Стъпките на Джоунси вече се бяха заличили напълно, но Оуен виждаше пътеката, която тръгваше от пътя и се виеше покрай брега на водохранилището.

Изключи двигателят и промълви:

Хенри, оттук нататък май ще се наложи да вървим п…

Той млъкна. Беше твърде съсредоточен в шофирането, за да следи какво става отзад — не бе имал време дори да хвърли поглед в огледалото и не бе подготвен за подобна гледка, която го изненада и потресе.

Отначало му се стори, че Хенри и Дудитс са вкопчени в предсмъртна прегръдка — допрели брадясалите си страни, със затворени очи, с окървавени дрехи и лица. На пръв поглед и двамата не дишаха и Оуен предположи, че са починали — Дудитс от левкемия, а Хенри — от сърдечен пристъп, причинен от изтощението и непрестанното напрежение, но което бе подложен през последните трийсетина часа… но в този миг клепачите и на двамата запърхаха.

Бяха окървавени, не и мъртви. Спяха.

И сънуваха.

Оуен понечи отново да го повика, но размисли. Хенри отказа да напусне заграждението в Джеферсън Тракт, ако не освободи задържаните, и макар че тогава им се размина, това си беше чиста проба късмет… или провидение, ако човек вярва, че провидението е по-истинско от телевизионен сериал. Във всеки случай Курц ги погна и ги следеше неотлъчно като зараза — но нямаше да ги застигне благодарение на бурята.

Е, било каквото било — не може да го променим — помисли си Оуен, отвори вратата и слезе от джипа. От север, изсред снежната пустош долетя писъкът на орел, който сякаш се оплакваше от лошото време. От противоположната посока отекваше ревът на приближаващият се джип на безумеца Курц. Заради проклетия сняг бе невъзможно да се определи на какво разстояние се намира преследвачът. Може да е на три километра, но като нищо може да се намира и по-близо. Сигурно е с Фреди, мътните го взели, Фреди идеалният войник, пъклено подобие на Долф Лунгрен.

Оуен заобиколи джипа, като непрестанно се хлъзгаше в снега и ругаеше; отвори багажника, очаквайки да намери запас от автоматични оръжия — поне някоя гранатохвъргачка. Нищо подобно — в багажника нямаше ни гранатохвъргачки, ни гранати, само четири автоматични пушки и кутия ленти с по сто и двайсет патрона.

На тръгване от заграждението в Джеферсън Тракт Оуен се бе подчинил на желанието на Хенри, което може би допринесе за спасяването на някои и друг човешки живот, но повече нямаше да го слуша — ако още не си е платил за счупения порцеланов поднос на съседите Рейплоу, значи просто ще трябва да се примири с мисълта, че им остава длъжник. При това не задълго, ако Курц постигне целта си.

Хенри или спеше, или бе в несвяст, или съзнанията на двамата приятели от детинство се бяха слели в някаква необикновена амалгама. Тъй да бъде. Ако бе буден, Хенри ще се опита да му попречи да свърши работата, особено ако е прав и другият му приятел все още е жив и се крие в съзнанието, понастоящем управлявано от извънземното — при липсата на телепатия тъкмо няма да чуе как Джоунси се моли за милост, ако наистина е вътре. Глокът е добро оръжие, но не може да разчита само на него.

Автоматичната пушка буквално ще разкъса тялото на Гари Джоунс.

Оуен грабна една и се запаси с три резервни ленти. Курц бе съвсем близо — близо, близо, близо. Извърна поглед към мястото, където свършваше Източната улица, едва ли не очаквайки кафеникаво-зеленият призрак на втория хъмър да се материализира сред снега, но засега не се виждаше нищо. Слава на Бога, както би казал бившият му началник.

Стъклата на техния джип бяха заскрежени, но смътните очертания на двамата мъже на задната седалка още се различаваха. Не помръдваха, вкопчени един в друг.

— Чао момчета. Приятни сънища — пожела им Оуен и хукна. Ако имат късмет, ще продължат да спят до пристигането на Курц и Фреди, които ще ги довършат на път към главната си цел.

Ненадейно той се закова на място, при което се подхлъзна и се вкопчи в предния капак на джипа, за да не падне в снега. Дудитс несъмнено е кауза пердута, но можеше да спаси поне Хенри Девлин. Има известен шанс.

„Не! — изкрещя вътрешният му глас, когато той закрачи обратно. — Не, нямаш време!“

Ала Ъндърхил реши да заложи на другата карта — че има време, макар залогът да бе целият свят. Може би за да изкупи още една малка част от дължимото за подноса на съседите Рейплоу; заради онова, което извърши вчера (голите сиви фигурки, скупчени край разбития космически кораб с вдигнати ръце, сякаш се предават); или пък заради самия Хенри, който му каза, че ще бъдат герои и мъжки се бори да изпълни обещанието си.

„Никаква милост за дявола — рече си Оуен и отвори багажника. — Не, сър, нито капка милост за тоя гадняр.“

Дудитс беше по-близо. Оуен го сграбчи за яката на огромното синьо пухено яке и го дръпна. Болният се катурна на седалката. Шапката му отхвръкна, разкривайки плешивото му теме. Хенри, който не го изпускаше от прегръдките си, се стовари върху него. Тихичко изстена, но не отвори очи. Оуен се наведе и ожесточено му зашепна:

— Не ставай! В името на Бога, Хенри, лежи така и не ставай!

Отдръпна се, затвори багажника, отстъпи на три крачки, опря приклада на автоматичната пушка на хълбока си и изстреля един откос. Стъклото на джипа побеля като мляко и късчета от него се посипаха в купето. Празните гилзи издрънчаха в краката му. Той отново пристъпи напред и надзърна през дупката. Хенри и Дудитс продължаваха да лежат на задната седалка, посипани със стъкла и изцапани с кръвта на Дудитс — наистина изглеждаха мъртви. Оуен се надяваше Курц да е твърде зает с преследването, за да ги разгледа внимателно. Във всеки случай това бе най-доброто, което можеше да направи за тях.

Отнякъде долетя силен метален трясък, който накара Ъндърхил да се ухили. Ето го къде е Курц, ей Богу — при рова, където бе закъсало субаруто. С цялото си сърце желаеше да бяха налетели в задницата на проклетата бричка, но съдейки по силата на звука, за съжаление се бяха разминали. Е, поне знаеше къде са. Деляха ги най-малко два километра. Положението не беше безнадеждно, колкото се бе опасявал.

— Имам адски много време — промърмори, което може би бе вярно по отношение на Курц, но какво ли става с другите двама? Къде е господин Сив?

Стисна ремъка на автоматичната пушка и закрачи по пътеката към шахта № 12.

14

Господин Сив се сблъскваше с поредната неприятна човешка емоция — паниката. Бе изминал целия този път — десетки светлинни години в мрака и стотици километри в снега — за да се провали на финала заради немощните, отпуснати мускули на Джоунси и някакъв си метален капак на шахта, който се бе оказал много по-тежък, отколкото очакваше. Натисна лоста, докато кръстът на Джоунси пламна от агонизиращата болка… и най-сетне бе възнаграден с гледка към мрака под ръждивия капак. И стържещ от триене на метал в цимент — капакът се отмести пет-шест сантиметра. В този миг кръстът на Джоунси се схвана и господин Сив залитна, изруга през зъби (благодарение на имунитета си срещу бируса Джоунси все още разполагаше с пълен набор) и се хвана за кръста, сякаш се опитваше да му попречи да експлодира от болка.

Хлапак заскимтя. Сивият извърна поглед към него и установи, че положението е критично. Кучето спеше, но коремът му бе така уродливо издут, че едната лапа на животното стърчеше право нагоре. Кожата в долната част на корема му бе обтегната почти до скъсване и вените пулсираха. Изпод опашката му се стичаше струйка кръв.

Господин Сив хвърли злобен поглед към лоста, който стърчеше от металния капак. В представите на Джоунси рускинята бе стройна красавица с тъмна коса и трагични черти. Но в действителност трябва да е била доста яка и мускулеста. Иначе как би могла да…

Обезпокоително близо отекна пушечен откос. Сивият хлъцна от изненада и се огледа. Благодарения на Джоунси ръждата на човешкото съмнение бе станала част от грима му — за пръв път си даде сметка, че мисията може да бъде осуетена в самия край, когато бе достигнал целта и вече чуваше плисъка на водата, започваща стокилометровия си път под земята. Единствената преграда между бирума и тази планета бе някакъв си шейсеткилограмов метален капак.

Сивият заизрежда поток от най-отвратителните ругатни на Бобъра и отчаяно натисна лоста, без да обръща внимание на парещата болка в хълбока на Джоунси. Единият от преследвачите се приближаваше — онзи човек на име Оуен; господин Сив не дръзваше дори да си помисли, че би могъл да го накара да обърне оръжието срещу себе си. Ако разполага с достатъчно време и може да се осланя на елемента на изненадата — може би. Но в момента и двете условия липсваха. Този човек бе обучен да убива — той бе професионалист.

Сивият подскочи. Чу се хрущене и пренатоварената ябълка на тазобедрената става изхвръкна от възпалената ямка. Той увисна върху лоста с цялата тежест на Джоунси. Капакът отново се повдигна и този път се измести с цели трийсет сантиметра. Черният полумесец, през който се бе промушила рускинята, отново се появи. Е, не беше чак полумесец — по-скоро наподобяваше на главно С, изтеглено с калиграфски писец… но колкото за едно куче и този отвор бе достатъчен.

Джоунси вече не можеше да стои на крака (всъщност къде е самият Джоунси? Този негодяй продължаваше да се спотайва), но какво от това? Ще се влачи по корем.

Запълзя по студения циментов под към спящото коли, сграбчи го за каишката и го повлече към шахта № 12.

15

Залата на спомените — огромно хранилище, натъпкано с кашони — също е на път да се разпадне. Подът трепери, сякаш приклещен в безкрайно и бавно земетресение. Неоновите лампи на тавана ту светват, ту изгасват, сякаш заекват, придавайки на залата призрачно усещане за халюцинация.

Джоунси тича с всички сили. Криволичи по пътеките сред кашоните и се ориентира само по усет. Непрестанно си повтаря да не обръща внимание на болката в проклетия хълбок — и без друго сега е безплътно съзнание, но спокойно може да се оприличи и на инвалид, който се опитва да внуши на ампутирания си крайник да не пулсира.

Тичешком подминава кашони с надписи „АВСТРО-УНГАРСКА ВОЙНА“, „КАТЕДРЕНА ПОЛИТИКА“, „ДЕТСКИ ПРИКАЗКИ“ и „СЪДЪРЖАНИЕ НА ДРЕШНИКА НА ГОРНИЯ ЕТАЖ“. Блъсва се в камара кашони с етикети „КАРЛА“, стъпва накриво с болния крак и закрещява от болка. За да не падне, посяга да се задържи за друга купчина кашони (означени „ГЕТИСБЪРГ“^[5]) и най-сетне вижда отсрещния край на хранилището. Слава Богу — има чувството, че е изминал километри.

На вратата виси табела „ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ“ и втори надпис: „ВЛИЗАНЕТО БЕЗ ПРОПУСК ЗАБРАНЕНО“. Точно тук — именно тук го докараха след злополуката; тук се събуди след операцията и чу гласа на коварния господин Смърт, който се преструваше, че вика Марси.

Джоунси блъсва вратата и прекрачва прага на друг свят, който познава добре — синьо-белия коридор на интензивното отделение, където направи първите няколко мъчителни, болезнени крачки четири дни след операцията. Неуверено пристъпва по облицования с плочки коридор, оглежда червеникаво-златистата плесен по стените и долавя тихата, но съвършено неподходяща за болница музика, която се лее от радиоточката: „Милост за дявола“ на Ролинг Стоунс.

В следващият миг в хълбока му сякаш избухва ядрена експлозия. Той слисано изкрещява и пада на пода на интензивното отделение. Така се чувстваше, като го блъсна колата — сякаш в центъра на алена експлозия. Търкаля се на пода, обхождайки с поглед светлинните панели на тавана, кръглите говорители, от които звучи музиката („Напразно викаш, Анастейжа“), която сякаш идваше от друг свят, защото при такава нечовешка болка всичко се намира сякаш в друг свят; през март бе разбрал, че болката превръща материята в сянка, любовта — в шега, но сега го преоткрива с нова сила. Търкаля се на пода, вкопчил длани в хълбока си, с изцъклени очи, озъбен в зловеща предсмъртна гримаса, прекрасно разбирайки какво се е случило: подлецът господин Сив бе счупил за втори път тазобедрената му кост.

После сякаш от далечния край на този друг свят прозвуча познат детски глас:

Джоунси!

Гласът е някак деформиран… но човекът със сигурност не е далеч. Едва ли се намира тъкмо в този коридор, но може би е в съседния. Всъщност чий е този глас? На някое от собствените му деца? На Джон? Не…

Джоунси, побързай! Идва да те убие! Оуен идва да те убие!

Не знае кой е този Оуен, но разпознава гласа — на Хенри Девлин е, но не сегашният Хенри, какъвто го видя за последен път, когато двамата с Пит отидоха да пазаруват при Гослин — това е гласът на онзи Хенри, с когото бе израсъл и който заяви на Ричи Гренадо, че ще го издадат, ако не престане, и че Ричи и приятелите му никога няма да настигнат Пит, защото Пит тича по-бързо от вятъра, егати.

Не мога! — отвръща и продължава да се търкаля по пода. Но усеща, че започва някаква промяна, макар да не разбира точно каква. — Не мога, оная гад пак ми счупи тазобедрената кост…

В този миг осъзнава какво се случва: болката се пренавива назад. Като видеофилм — млякото потича от чашата обратно към кутията, разцъфналата пъпка се затваря по силата на съвременните чудеса на кинематографичната техника.

Свежда поглед към себе си и веднага проумява причината — носи сигналната оранжева жилетка. Майка му я купи от „Сиърс“ за първата ловна експедиция в Бърлогата, когато убиха Ричи Гренадо и неговите приятели — убиха ги насън, макар и без да искат.

Отново е дете — хлапе на четиринайсет години — и не чувства никаква болка. Какво да го боли? Хълбокът му ще пострада едва след двайсет и три години. В този миг всичко се сглобява в главата му с трясък: няма и никога не е имало господин Сив — господин Сив живее единствено в капана за сънища. Той е фантом, досущ като болката в хълбока. „Не се заразих — размишлява Джоунси и се изправя. — Не ми поникна и една власинка бирус. Това в главата ми не е точно спомен, а истински дух в машината. Той е мен. Мили Боже, господин Сив — това съм аз.“

С усилие се изправя и хуква по коридора, като залита на завоя. Но съумява да се задържи на крака — сега е бърз и ловък като всеки четиринайсетгодишен хлапак и не изпитва никаква болка, никаква болка.

Следващият коридор му е познат. По средата е оставена болнична количка с подлога. Край нея грациозно пристъпа еленът, когото забеля в Кеймбридж миг преди да го блъсне колата. На гладката му кадифена шия и окачен нашийник, на който като гигантски амулет се полюшва магическо гадателско кълбо. Той го подминава тичешком, а животното учудено го поглежда с благите си очи.

Джоунси!

Вече наближава. Почти е стигнал.

Побързай, Джоунси!

Хуква още по-бързо, буквално лети, без да се задъхва, не е заразен с бирус, защото Джоунси е недосегаем за заразата; господин Сив не съществува, във всеки случай не е вътре в него — господин Сив е в болницата и винаги е бил там; господин Сив е ампутираният крайник, който още чувстваш и си готов да се закълнеш, че е на мястото си; господин Сив е духът в машината, поддържан на система, а системата е самият Джоунси.

Профучава зад поредния ъгъл. Насреща му се изпречват три отворени врати. Пред следващата, четвъртата по ред врата — единствената която е затворена — го чака Хенри. Приятелят му също е на четиринайсет години и носи оранжева жилетка. Както винаги очилата са се изсулили на върха на носа му и той кима отривисто.

Побързай! Побързай, Джоунси! Дудитс няма да издържи дълго! Ако умре, преди да убием господин Сив…

Джоунси застава до него. Идва му да му се хвърли на врата да го прегърне, но няма време.

Аз съм виновен — обяснява на приятеля си с мутиращ гласец.

Не е вярно — отвръща Хенри. Гледа го с едновремешната нетърпеливост, която в детството им вдъхваше у Пит, Бобъра и Джоунси огромно страхопочитание — Хенри винаги създаваше у тях усещането, че отдавна ги е надминал, че всеки момент ще отлети в бъдещето и ще ги изостави. Те сякаш вечно го задържаха.

Но…

Все едно да кажеш, че Дудитс е убил Ричи Гренадо, а ние сме били негови съучастници. Той си беше такъв, Джоунси, преобрази и нас… но не го направи преднамерено. Нима не знаеш — само връзките на обувките можеше да си връзва съзнателно.

„Ооави коо? Ооави уумеаа“ — припомни си Джоунси.

Хенри… как е Дудитс…

Както ти казах, той ни държи. Дудитс ни свързва.

В капана за сънища.

Именно. И какво сега — ще спорим в коридора, докато целият свят отива по дяволите, или ще се опитаме да…

Ще убием тоя гад! — отсече Джоунси и посегна към валчестата дръжка на вратата, означена с надпис: „ТУК НЯМА ЗАРАЗА IL N’Y A PAS D’INFECTION ICI“. В този миг проумява горчивата ирония, скрита в двоякия смисъл а посланието. То бе като рисунките на Ешер — на пръв поглед изглежда вярно. Вгледаш ли се внимателно, виждаш най-чудовищната лъжа във вселената.

„Капан за сънища“ — мисли си Джоунси и завърта топката.

Пред очите му се разкрива кошмарна гледка — всичко е обрасло с бирус — истинска джунгла от кървавочервена растителност.

Вони на сяра и етилов спирт — така мирише запалителната течност, която се впръсква в замръзналия карбуратор в мразовитата януарска утрин, когато температурата е под нулата. Тук поне няма да се тревожат за говнестулките — те се намират в друга нишка на капана, в друго време и на друго място. Бирумът сега е грижа на Хлапак, — коли с много неясно бъдеще.

Телевизорът работи и макар че екранът е обрасъл с червен мъх, призрачният черно-бел образ се провижда сред власинките. Мъж влачи кучешки труп по циментов под, покрит с дебел слой прах и сухи листа — много напомня на гробниците във филмите на ужасите от петдесетте години, които Джоунси и до ден днешен обича да гледа на видео. Но това не е гробница — някъде бълбука вода.

В средата на помещението се вижда ръждясал кръгъл капак с надпис: „МАВР“. Масачузетска агенция по водния ресурс. Буквите изпъкват въпреки червената плесен, с която е обрасъл екранът. Естествено — те означават всичко за господин Сив, който физически престава да съществува още в Бърлогата.

Означаваха целия свят.

Капакът на шахтата е леко изместен встрани, разкривайки тънък полумесец от непрогледния мрак в шахтата. Джоунси проумява, че кучето влачи самият той, при това животното още не е умряло. След него по циментовия под се точи пенеста розова диря кръв, а задните му лапи стърчат.

Зарежи филма! — кресва Хенри и Джоунси съсредоточава вниманието си върху силуета на леглото — завито до гърдите с чаршаф, обрасъл с бирус, сиво създание, представляващо огромно, гладко, безпоресто, безкосмено, безпъпно петно. Чаршафът закрива долната част на тялото му, но Джоунси е сигурен, че няма път, тъй като никога не се е раждало. То е детинска представа за извънземно, сякаш уловена като риба в океана на подсъзнанието на онези, които първи са влезли в досег с бирума. Сивите никога не са съществували като действителни създания, извънземни, пришълци. Физическият им облик бе дело на човешкото въображение, на капана за сънища — и Джоунси въздъхва облекчено. Поне не е единственият, който се е заблудил.

Радва го и нещо друго — изражението в противните черни очи. Те издават страх.

16

— Готов за бой! — докладва Фреди и спря зад джипа, който бяха преследвали в продължение на толкова много километри.

— Браво! Проучи обекта. Ще те прикривам.

— Слушам. — Фреди плъзна поглед към Пърлмътър, чийто корем отново започваше да се издува, после се гледа в джипа на Оуен, който беше надупчен от куршуми. Въпросът бе кой е стрелял и кой е пострадал. Отпечатъците, които водеха встрани от колата, чезнеха бързо в силния сняг, но още личаха. Бяха оставени от един чифт ботуши. Вероятно следите бяха на Оуен.

— Давай, Фреди!

Шофьорът слезе от джипа. Курц го последва и освободи предпазителя на личното си оръжие. Фреди осъзна, че животът му зависи от деветмилиметровия пистолет. Което може би не бе чак толкова лошо — шефът беше отличен стрелец.

За миг по гръбнака му пробяга ледена тръпка, сякаш онзи се бе прицелил право в гърба му. После си каза, че това е абсурдно. Виж, от Оуен можеше да се очаква, но Оуен е различен. Оуен бе прекрачил границата.

Той се приведе, притисна пушката до гърдите си и забърза към джипа. Хич не му беше приятно да бъде с гръб към Курц. Никак даже!

17

Двете хлапета пристъпват към леглото и господин Сив панически натиска звънеца за медицинската сестра, но звук не се чува. „Сигурно кабелите са прекъснати от бируса — мисли си Джоунси. — Лоша работа, господин Сив, лоша работа.“ Вдига поглед към екрана и открива, че телевизионният му образ вече е довлякъл кучето до ръба на шахтата. Може би закъсняват ужасно — а може би не. Не се знае. Колелото продължава да се върти.

Здрасти, господин Сив, откога чакам да се запознаем — поздравява го Хенри. Докато говори, издърпва обраслата в бирус възглавница изпод тясната му безуха глава. Сивчото се опитва да се претърколи в другия край на леглото, но Джоунси го задържа, като се вкопчва в тъничките му ръчици. Кожата на извънземния не е нито топла, нито студена. Всъщност на допир не прилича на кожа. А на…

„На нищо — мисли си. — На сън.“

Господин Сив? — продължава Хенри. — Това е нашият поздрав за „добре дошъл“ на планетата Земя.

После притиска възглавницата към лицето му.

Сивчото започва да се гърчи и да се мята в ръцете на Джоунси. Отнякъде долитат тревожните сигнали на монитор, сякаш това създание действително има сърце, което току-що бе спряло да бие.

Джоунси свежда поглед към умиращото чудовище и се моли това да е краят на кошмара.

18

Господин Сив замъква кучето до отвора под капака на шахтата. През тесния черен полумесец долиташе монотонното, глухо бучене на водата и лъхаше та застоял въздух и на влага.

„Ако, веднъж извършено, с туй свърши, добре ще е да се извърши бърже.“ Измъкна мисълта от един кашон с надпис „ШЕКСПИР“. Задните лапи на кучето ритаха с все сила, сякаш въртяха невидими педали, по плътта се раздираше с кървав пукот — бируът бе на път да излезе, прогризвайки телесната обвивка на приемника. Изпод опашката вече се чуваше цвърченето, наподобяващо на звуците, издавани от разярена маймуна. Трябва да то натика в шахтата, преди да е излязло на бял свят — не е чак толкова важно да се роди във водата, но там шансовете му за оцеляване са доста по-големи.

Господин Сив безуспешно се опита да вкара главата на животното в прореза между железния капак и цимента.

Шията се прегъна и идиотски ухилената муцуна се вирна нагоре. Макар да продължаваше да спи (или вече бе изпаднало в несвяст), животното няколко пъти излая глухо и сподавено.

Но не искаше да влиза в отвора.

— Да го духаш, Фреди! — изкрещя Сивият. Почти не усещаше убийствената болка в хълбока на Джоунси и със сигурност не осъзнаваше, че лицето му е пребледняло и напрегнато, а лешниковите му очи сълзят от напрежение и гняв. Но ясно си даваше сметка — пределно ясно — че става нещо. „Зад гърба ми става нещо нередно“ — както би казал Джоунси. Кой друг, ако не Джоунси? Кой друг, ако не неговият нелюбезен домакин?

— МАМКА ТИ! — закрещя на това проклето, омразно, запънато, твърде голямо куче. — Влизай веднага, разбра ли? РАЗБ…

Думите застинаха в гърлото му. Изведнъж изгуби способността си да крещи, макар толкова да му се искаше — как обичаше да крещи и да налага с юмруци (дори умиращите бременни кучета)! На всичко отгоре изгуби и способността да диша. Какво му прави Джоунси?

Не очакваше отговор, но нечий непознат, изпълнен с ледена ярост глас отвърна:

Това е нашият поздрав за „добре дошъл“ на планетата Земя.

19

Размахващите се трипръсти ръце на сивото създание за изплъзват и съумяват за мит да отместят възглавницата. Черните очи на инак безизразното лице са обезумели от ярост и страх. Онова в леглото се опитва да поеме дъх. Като се има предвид, че въобще не съществува — дори в съзнанието на Джоунси, във всеки случай не и като физическа единица — се бори за живота си доста отчаяно. Хенри не му съчувства, но го разбира. То иска същото, което искат и Джоунси, и Дудитс… дори самият Хенри; нима сърцето му спря да бие, когато мислеше за самоубийство? Нима черният дроб отказа да пречиства кръвта? Нима тялото не продължи да води своите невидими битки срещу всички нашественици — от най-обикновената хрема до злокачествения тумор и бируса? Тялото бе или твърде глупаво, или безпределно мъдро, но във всеки случай не страдаше от безмерното коварство на мисълта: то знаеше единствено как да отстоява своето и да се бори докрай. Дори да е бил някога различен, господин Сив е станал като тях. Иска да живее.

Но не мисля, че ще имаш тази възможност — спокойно отбеляза Хенри едва ли не успокоително. — Не мисля, приятелче.

И отново притиска възглавницата към лицето му.

20

Трахеята на господин Сив се отпуши. Той пое дълбоко дъх, изпълвайки гърдите на Джоунси със студения въздух — веднъж… втори път… и достъпът на въздух отново бе препречен. Те го душат, искат да го удушат, да го убият.

Не!! Цуни ме по ауспуха! НЕ МОЖЕТЕ ДА ГО НАПРАВИТЕ!

Дръпна кучето и го обърна по хълбок — напомняше на пътник, който вече е закъснял за самолета, но се мъчи да натъпче последен обемист предмет в багажа си.

„Ще влезе“ — помисли си господин Сив.

Да. Разбира се, че ще влезе. Дори ако се наложи да сплеска изхвръкналия му корем и да помогне на бирума да излезе. Във всеки случай проклетото животно непременно ще мине през отвора.

С издуто лице, изцъклени очи, затаил дъх от напрежение — на челото на Джоунси бе изпъкнала огромна пулсираща вена — Сивият набута кучето по-навътре в отвора и с юмруци го заудря по гърдите.

Влизай, мътните те взели, влизай.

ВЛИЗАЙ!

21

Фреди Джонсън вкара дулото на пушката в купето на изоставения джип, докато Курц предпазливо изчакваше (точно както при атаката срещу кораба на сивите човечета), за да види какво ще стане.

— Има двама, шефе. Оуен явно е решил да си изхвърли боклука, преди да продължи.

— Мъртви ли са?

— Май да. Единият сигурно е Девлин, а другият ще да е онзи, когото се отбиха да вземат.

Курц застана до него, надникна през разбитото стъкло и кимна. Безсъмнено бяха мъртви — две къртици, вкопчени една в друга на задната седалка, покрити с кръв и парченца стъкло. Насочи към тях пистолета, за да е сигурен, че повече няма защо да се безпокои за тях — по един куршум в главата не вреди — после отпусна ръка. Оуен може да не е чул бръмченето на двигателя. Мокрият сняг заглушаваше звуците и вероятността предателят да не е чул приближаването им бе доста голяма. Но изстрелите със сигурност няма да му убягнат. Курц се обърна към пътеката:

— Хайде, мъжки, ти водиш, но си гледай в краката, че ми се струва доста хлъзгаво. Може би ще успеем да запазим известен елемент на изненада, а?

Фреди кимна. Шефът се усмихна и заприлича на ухилен череп.

— С повечко късмет, юначе, Оуен Ъндърхил ще се намери в пъкъла преди да е разбрал, че е мъртъв.

22

На нощното шкафче стои устройството за дистанционно управление на телевизора — продълговата черна пластмасова кутия, обрасла с бирус. Джоунси го сграбчва. С глас, който зловещо напомня на Бобъровия, заявява: „К’ви са тия лайна, ебаси“ и с все сила тресва дистанционното в ръба на шкафчето, сякаш да натроши черупката на твърдосварено яйце. Устройството се разбива на парчета, батериите изпадат в ръката на Джоунси и остава да стърчи назъбена черна пръчка. Той посяга под възглавницата, която Хенри притиска към лицето на необуздано мятащото се същество. За миг се разколебава, припомняйки първата си — и единствена — среща с господин Сив. Оста на бравата се бе прекършила и валчестата дръжка остана в ръката му. Усещането, че някой стои зад него и сянката на съществото. То бе съвсем истинско — реално като роза и действително като дъждовна капка. Джоунси се обърна и го видя — застанал или застанало насред голямата стая бе създанието, което представляваше господин Сив, преди да се превърне в господин Сив. Образът от стотици филми и документални материали за „неразгаданите тайни на вселената“ — само че в доста напреднала възраст. Старо и болно. Още тогава бе на път за интензивното отделение. „Марси“ — бе казало, измъквайки думата като запушалка от мислите на Джоунси. На нейно място сякаш остана отвор, през който да се промъкне. После бе експлодирало, разпръсвайки бируса, а…

„… а останалото е моя измишльотина. Нали така? Поредният случай на най-обикновена космическа шизофрения. Общо взето…“

Джоунси! — крещи Хенри, — ако ще го правиш, не се бави!

„Приготви се, господин Сив — казва си Джоунси. — Защото възмездието не прощава.“

23

Господин Сив бе натикал кучето до половината в отвора, когато гласът на Джоунси нахлу в мислите му:

Приготви се, господин Сив. Защото възмездието не прощава.

Болка проряза гърлото му. Вдигна ръцете на Джоунси, надавайки поредица от сподавени стонове. Пръстите му докоснаха не наболата брада върху непокътнатото лице на Джоунси, а собствената му разкъсана плът. Изпита потрес — последната Джоунсиева емоция, на която се наслади. „Това е невъзможно.“ Винаги пътуваха с корабите на старите, които бяха буквално археологически находки, и винаги безпомощно вдигаха ръце, сякаш се предаваха, но винаги печелеха. Няма начин това да се случи.

Но все пак се случваше.

Съзнанието на бирума не отслабна постепенно, а сякаш се разпадна. Умирайки, същността, известна някога под името господин Сив, се върна към първоначалната си форма. „Той“ стана „то“ (миг преди „то“ да се превърне в „нищо“), съумявайки да блъсне кучето с все сила. Животното пропадна в отвора… но не достатъчно, за да се промуши цялото.

Последната мисъл на бирума бе: „Не трябваше да му се доверявам…“

24

С назъбения край на устройството Джоунси преряза набръчканата шия на господин Сив. Гърлото зейва като паст и отвътре излита червеникаво-оранжев облак, който сякаш боядисва въздуха в кървавочервено, после се посипва върху завивката като дъжд, примесен с прах и пухчета.

Тялото на господин Сив конвулсивно потръпва в ръцете на Джоунси и Хенри. После избледнява като сън, какъвто винаги е било, и придобива странно позната форма. Изведнъж Джоунси се досеща, че останките на господин Сив приличат на презервативите, които се въргаляха на пода в канцеларията на изоставеното товарно депо на братята Тракър.

Той…

… умря! — иска да каже Джоунси, но го пронизва ужасяваща болка. Не в хълбока, а в главата. И в гърлото. В миг сякаш го опасва огнена огърлица. Ама че работа, стаята става прозрачна! През стените прозира шахтеното помещение, където кучето стърчи наполовина от отвора и тъкмо ражда ужасяващо червено създание, което прилича на кръстоска между невестулка и огромен кървав червей. Джоунси прекрасно знае какво е това — бирум.

Изцапан с кръв, с изпражнения и остатъци от плацента, бирумът се взира с него с идиотските си черни очи („Това са неговите очи — забелязва Джоунси, — очите на господин Сив“), разтяга се и се опитва да се освободи, за да скочи в мрака, в бълбукащата вода.

Двамата приятели се споглеждат.

Стреснатите им погледи се срещат… после изчезват.

Дудитс — отдалеч долита гласът на Хенри. — Дудитс си отива, Джоунси…

Сбогом. Може би Хенри искаше да се сбогува. Но не успя, защото и двамата изчезнаха.

25

На Джоунси му се зави свят, загуби ориентация за време и място. Предположи, че умира — сигурно убивайки господин Сив, бе умъртвил и себе си — сам падна в изкопания за другиго гроб, както се казваше в пословицата.

Към действителността го върна болката. Не в гърлото — бе преминала и той дишаше свободно, дори чуваше как хриптят гърдите му. Не, тази болка бе негова стара познайница. Болката в хълбока. Вкопчи се в него и го върна на земята. Осъзна, че коленичи на циментовия под, стиска животинска козина, а наблизо отеква нечовешко цвърчене. „Това се случва наистина — помисли си. — Извън капана.“

Проклетото ужасяващо цвърчене!

Зърна съществото, наподобяващо невестулка. Бе надвиснало над отвора и се крепеше само на опашката си, която още не се бе измъкнала напълно от кучето. Джоунси се хвърли към него и сграбчи хлъзгавото, сбърчено туловище в мига, в който чудовището изскочи от гостоприемника си.

Политна назад, без да забелязва болката в хълбока, стиснал над главата си гърчещото си, скимтящо създание като змиеукротител, който държи боа над главата си. Създанието тракаше със зъби, мяташе се като обезумяло и се извиваше, опитвайки се да захапе китката му; вкопчи зъби в ръкава му и го раздра, отвътре се посипа почти безтегловен гъши пух.

Джоунси рязко се извърна и в рамката на прозореца, през който се бе промушил господин Сив, забеляза мъжки силует. Новодошлият бе зяпнал от учудване; носеше камуфлажна канадка и стискаше пушка.

Със сетни сили Джоунси хвърли гърчещата се невестулка. Чудовището прелетя около три метра, влажно тупна на посипания с листа под и мигновено запълзя обратно към шахтата. Тялото на кучето запушваше отвора, но не изцяло. Отстрани оставаше достатъчно място.

— Стреляй! — кресна Джоунси на човека с пушката. — За Бога, стреляй, преди да е паднало във водата!

Но онзи на прозореца не помръдваше.

Последната надежда за оцеляването на света бе зяпнала от изумление и не помръдваше.

26

Оуен просто не вярваше на очите си. Виждаше някакво червеникаво животно, подобно на уродлива невестулка без крака. Едно е да слушаш разкази за подобни страхотии, съвсем друго — да ги видиш с очите си. Гадината пълзеше към дупката в средата на помещението. Вдървяващите се лапи на кучето стърчаха нагоре, сякаш то се предаваше.

Мъжът — най-вероятно Джоунси — преносителят на заразата — му крещеше да убие създанието, но ръцете на Оуен отказваха да се подчинят, сякаш бяха от олово. Гадината се изплъзваше — след всички усилия онова, което се надяваха да предотвратят, заплашваше да се случи пред очите му. Сякаш се намираше в пъкъла.

Гадината продължи да пълзи към дупката, издавайки отвратително цвърчене, което сякаш се забиваше в мозъка на Оуен; в отчаянието си Джоунси тромаво се хвърли напред, опитвайки се, ако не да хване чудовището, поне да го отклони. Нямаше да успее. Кучето му пречеше.

Оуен отново заповяда на ръцете си да вдигнат пушката и да я насочат, но те пак не го послушаха. Оръжието сякаш се намираше в друга вселена. Господи, ще позволи на гадината да се изплъзне! Ще стои като истукан и ще я остави да се изплъзне. Бог да му е на помощ.

Бог да е на помощ на всички им.

27

Хенри се поизправи на задната седалка на джипа. Виеше му се свят, погледът му бе замъглен. Имаше нещо в косата. Вдигна ръка да го махне, не успявайки да се отърси от съня за болницата („Само дето не беше сън“ — поправи се мислено), но изпита пареща болка, която бързо го върна към някакво подобие на действителността. Беше стъкло. Косата му бе пълна със стъкълца. Седалката също бе посипана с блестящи отломки. Както и Дудитс.

— Дуд? — повика го, макар да бе сигурен, че е починал. Използвал бе сетните си сили, за да ги събере двамата с Джоунси в онази болнична стая.

Но приятелят му изстена. Отвори очи и в този миг съзнанието на Хенри напълно се проясни. Очите на Дудитс бяха още кървави окръжности — очите на сибила.

— Ууби! — извика той. Немощно вдигна ръце, сякаш насочваше пушка. — Ууби-Дуу! А сеаа имаее маоо рааоотаа!

В отговор на тези думи в гората отекнаха два пушечни изстрела. След кратка пауза последва трети.

— Дуд? — повика го Хенри. — Дудитс?

Дудитс го видя, макар очите му да бяха налети с кръв. Хенри по-скоро почувства погледът му — за миг дори сам се видя през очите на Дудитс, сякаш отразен във вълшебно огледало. Видя някогашният Хенри: хлапето, което гледаше света през очилата, вечно изхлузени на върна на носа му. Почувства любовта, която Дудитс изпитваше към него — простичка, безпретенциозна емоция без отсянка на съмнение, себелюбие, дори на благодарност. Притисна го в прегръдките си и като усети колко е олекнал, се просълзи.

— Ти беше късметлията, мой човек. — Искаше му се Бобъра да бъде тук, да приспи с песен умиращия. — Винаги си бил късметлия.

— Ени. — Дудитс докосна страната му. Усмихна се и отчетливо произнесе и последните думи в живота си: — Обичам те, Ени.

28

Отнякъде… май наблизо, проехтяха два изстрела — някой стреляше с пушка. Курц спря. Фреди стоеше на пет-шест метра напред под табела с надпис: „РИБОЛОВЪТ В ШАХТАТА АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕН“.

Последва трети изстрел, настъпи тишина.

— Шефе? — промърмори младшият. — Виждам някаква сграда.

— А хора има ли?

Джонсън поклати глава.

Курц се приближи до него и дори в този напрегнат момент го досмеша от реакцията на Фреди, който се стресна, когато командирът постави ръка на рамото му. Имаше право да се страхува. Ако Ейб Курц оцелееше през следващите петнайсет-двайсет минути, възнамеряваше да продължи сам, накъдето го отвее вятърът. Не искаше спътници, които да го бавят; нито пък свидетели на последната акция. Дори да предусеща намеренията му, Фреди не можеше да е сигурен. Колко жалко, че телепатията отшумя. Горкият Фреди.

— Оуен май [???]у,би още някого — му прошепна Курц в ухото, от което още стърчаха няколко кичурчета рипли, вече побелели и изсъхнали.

— Да го хванем, а?

— Не, за Бога! Далеч съм от подобна мисъл. Като че дойде моментът — какъвто за съжаление настъпва в почти всеки човешки живот — когато трябва да се отклоним от пътеката, мъжки. Да се скрием в дърветата. Да наблюдаваме кой ще остане и кой ще се върне. Ако изобщо някой се върне. Даваме им десет минути, какво ще кажеш? Струва ми се, че е предостатъчно.

29

В съзнанието на Оуен Ъндърхил отекна безсъдържателните, но съвършено отчетливи думи, които сякаш заглушиха останалите мисли: „Скууби-Дуу! А сега имаме малко работа!“

Прикладът се вдигна. Не той вдигна пушката, но когато силата, която му помогна, го напусна, с лекота взе нещата в свои ръце. Нагласи селектора в положение „единичен изстрел“, прицели се и два пъти натисна спусъка. Първият куршум не улучи целта — рикошира под носа на говнестулката. Разхвърчаха се отломки. Гадината се дръпна, обърна се и като го видя, оголи три реда зъби, остри като кости игли.

— Точно така, красавице, усмихни се пред обектива! — поощри я Оуен.

Вторият куршум прониза безрадостната й усмивка. Гадината отхвръкна назад, удари се в стената и падна на цимента. Но инстинктите продължаваха да я движат, дори след като зачатъчната й глава се пръсна. Отново запълзя бавно напред. Оуен се прицели и центрирайки мерника, се замисли за семейство Рейплоу — Дейвид и Айрийн. Добри хора. Мили съседи. Ако ти потрябва чаша захар или каничка мляко (или път ти се иска да поплачеш на нечие рамо), винаги можеш да потропаш на тяхната врата и проблемът се решава. Бе счупил порцелановият им поднос не защото не ги обичаше. Сторил го бе по погрешка.

Този изстрел бе за съседите Рейплоу. И за хлапето, което беше допуснало грешка.

Стреля за трети път. Куршумът разкъса на две гадината. Половинките продължаваха да се гърчат известно време… накрая застинаха.

Оуен поизмести мерника и се прицели в челото на Гари Джоунс.

Джоунси спокойно се втренчи в него. Оуен бе уморен до смърт — но човекът насреща му изглеждаше много по-зле. Вдигна празните си ръце и заговори:

— Нямате причина да ми вярвате, но господин Сив е мъртъв. Прерязах му гърлото, докато Хенри притискаше лицето му с възглавницата — точно като в „Кръстникът“.

— Така ли? — с безразличие промълви Оуен. — И къде проведохте екзекуцията?

— В мисления вариант на масачузетскта окръжна болница. — Джоунси се изсмя — Ъндърхил не бе чувал по-безрадостен смях. — По коридорите тичат елени и единствената телевизионна програма е стар филм със заглавие „Милост за дявола“.

Последните думи накараха Оуен да подскочи.

— Застреляйте ме, ако трябва. Аз спасих света — признавам си най-честно, с малко помощ от ваша страна на финала. Можете да ми се отплатите за услугата по традиционния начин. Освен това онзи гадняр пак ми строши тазобедрената става. Болката е… — Джоунси се озъби. — Нетърпима.

Оуен свали оръжието и промърмори:

— От болка не се умира.

Джоунси се отпусна назад, подпря се на лакти, изстена и се обърна така, че да прехвърли тежестта на здравия си хълбок.

— Дудитс си отиде. Струваше колкото нас двамата, взети заедно… че и повече… а вече го няма. — Закри очи, после отпусна ръка. — Какъв гъзобрък! Така би се изразил Бобъра — пълен гъзобрък. Разбирате ли, това е обратното на гъзопей — бобъризъм, означаващ изключително приятно изживяване, което би могло да има и сексуален характер.

Оуен въобще не разбираше за какво говори човекът — сигурно бе изпаднал в делириум.

— Дудитс може и да е мъртъв, но Хенри още е жив. Преследват ни, Джоунси. Едни гадняри. Чуваш ли ги? Знаеш ли къде са?

Изтегнат на посипания с шума студен циментов под, Джоунси поклати глава:

— Опасявам се, че и а вече останах с класическите пет сетива. Край на телепатията. Сигурен ли си, че няма да ме застреляш?

Оуен подмина въпроса със същото безразличие, с което удостои обяснението за семантичната разлика между гъзобрък и гъзопей. Курц наближаваше и сега най-важното беше да се справи с него. Не бе чул звук от автомобилен двигател, което не означаваше нищо. Обилният снеговалеж заглушаваше всички звуци освен резките шумове. Като изстрелите например.

— Трябва да се върна на пътя. Ти остани тук.

— Нямам избор. — Джоунси затвори очи. — За Бога, как искам да бъда в прекрасния си топъл кабинет. Не вярвах, че ще пожелая да се върна в затвора, но това е самата истина.

Оуен се обърна и заслиза по стълбите, като непрекъснато се хлъзгаше, но съумяваше да запази равновесие. Огледа гората от двете страни на пътеката, но не много щателно. Ако Курц и Фреди го чакат в засада в отсечката от тук до джипа, надали ще ги види навреме, за да реагира. Може би ще забележи следите им, но тогава вече ще е толкова близо до тях, че вероятно отпечатъците в снега ще са последното, което ще види на този свят. Единствената надежда бе, че все още разполага с известна преднина. Нямаше друг избор, освен да се довери на добрия стар късмет. Защо не? Попадал бе в не една критична ситуация и късметът винаги го спасяваше. Може би и този път ще го сп…

Първият куршум го улучи в корема и го отхвърли назад, раздирайки канадката му. Той се олюля, но се помъчи да се задържи прав, без да изпуска пушката. Не изпита болка — усещането напомняше на подъл удар под кръста, нанесена от огромната боксова ръкавица на нечестния противник. Вторият куршум го одраска над ухото, болката бе като да полееш със спирт открита рана. Третият го улучи отдясно в гърдите и това бе краят — той загуби равновесие и изпусна пушката.

Как го каза Джоунси? Нещо за спасяването на света и традиционната отплата. Положението му не е толкова трагично — Исус се е мъчил на кръста шест часа, окачили са му присмехулна табела над главата, а привечер са намазали раните Му с вода и оцет.

Проснат на половина на пътеката, наполовина в преспите, Оуен смътно долавяше далечен крясък, но знаеше, че не вика той. Звукът напомняше на гневния крясък на сойка.

„Това е орел“ — помисли си.

Съумя да си поеме дъх, но макар че при издишването от устата му бликна кръв, успя да се подпре на лакти. От гъстата гора изникнаха двама приведени мъже, които го приближиха та прибежки. Единият бе як и набит, другият — кльощав, с прошарена коса. Джонсън и Курц. Булдогът и хрътката. Значи късметът все пак го напусна. В крайна сметка късметът винаги те напуска.

Курц, чиито очи трескаво блестяха, коленичи до ранения. Държеше парче вестник, смачкано и позахабено от дългия престой в задния му джоб, но личеше какво е. Триъгълна хартиена шапка.

— Лош късмет, мъжки!

Оуен кимна.

— Виждам, че си намерил време да ми приготвиш прощален подарък.

— Тъй е. Постигнахте ли главната си цел? — Курц кимна към шахтената сграда.

— Пипнахме го — съумя да изрече Оуен. Устата му бе пълна с кръв. Изплю я, отново се опита да си поеме дъх, но чу как въздухът свисти през някоя нова дупка и почти не достига до дробовете му.

— Е, както бихме казали, всичко е добре, щом свърши добре — благосклонно заключи Курц и нежно нагласи шапката на главата на Оуен. Кръвта моментално попи в тънката хартия и обагри в червено статията за извънземните.

Откъм езерото отново долетя писък.

— Това е орел. — Курц потупа Оуен по рамото. — Можеш да се смяташ за щастливец, момко. Бог ти изпрати юнашка птица да попее на…

Главата му се пръсна над фонтан от кръв, мозък и костици. Оуен долови предсмъртния поглед в сините очи, обрамчени с белезникави мигли: смайване, съчетано с невяра. За миг Курц се задържа на колене, после се захлупи по лице, или онова, което бе останало от него. Фреди Джонсън не сваляше карабината, от чиято цев се виеше струйка дим.

„Фреди“ — опита се да изрече Оуен. Звук не излезе, но Фреди явно разчете името си по устните му. Кимна и рече:

— Не ми се искаше, но тоя мръсник щеше да пречука мен. И без да четеш мисли, се досещаш. Особено след всичките тези години.

„Довърши го“ — искаше да каже Ъндърхил. Фреди отново кимна. Телепатичните му способности като че ли все още не се бяха стопили напълно.

Оуен си отиваше. Чувстваше се уморен и замаян. Лека нощ, мили дами, лека нощ, Дейвид, лека нощ, Чет. Лека нощ, мили принце. Отпусна се на снега и сякаш потъна в най-мекото пухено легло на света. Приглушеният крясък на орела отново отекна в заснежения следобед. Хората бяха нахлули неговата територия и нарушили покоя му, но скоро щяха да си отидат. Отново ще остане сам сред пустошта около водохранилището.

„Ние сме герои — помисли си Оуен. — Да пукна, ако не сме. Майната й на твоята шапка, Курц, ние сме г…“

Не чу последния изстрел.

30

Последваха още изстрели, после се възцари тишина. Хенри прегръщаше мъртвия си приятел от детинство и се питаше какво да прави сега. Вероятността да са се изтребили взаимно му се струваше съвсем незначителна. Вероятността добрите — грешка, добрият — да е застрелял лошите му се струваше още по-малка.

Първоначалният импулс, породен от горното му умозаключение, бе светкавично да слезе от джипа и да се скрие в гората. После погледна снега („Вече ще ми се повръща само като видя сняг“ — отбеляза мислено) и се отказа. Ако Курц или неговият човек се върне до половин час, следите още ще личат. Ще ги отведат право до скривалището му и ще бъде застрелян като бясно куче. Или невестулка.

„Ами вземи една пушка и ги застреляй, преди да са те убили.“

По-удачно хрумване. Не е Уайът Ърп, но умее да стреля точно. Стрелбата по хора доста се различава от стрелбата по сърни, да се досетиш за което не е нужно да си психиатър, но все пак при чиста огнева линия можеше да ги застреля почти без никакво колебание.

Посегна да отвори вратата, но чу как някой изненадано изруга, после тупване и изстрел. Съвсем наблизо. Предположи, че някой се е подхлъзнал, изтърсил се е по задник в снега, а оръжието му е гръмнало при удара. Може би дори сам се е гръмнал. Твърде смело ли е това предположение? Така всичко би се…

Не. Къде ти такова щастие. Чу се сумтене — падналият се изправи и отново закрачи в снега. На Хенри му оставаше една-единствена възможност. Легна отново на седалката, обви ръцете на Дудитс около врата си (доколкото можа) и се престори на умрял. Не вярваше инсценировката да проработи. Лошите ги бяха подминали на идване — очевидно, щом още диша — но сигурно са се претрепали от бързане. Сега обаче няма да се подведат по няколкото дупки от куршуми, натрошеното стъкло и кръвта от предсмъртните кръвоизливи на Дудитс.

Долови нечии меки стъпки в снега. Съдейки по звука, човекът беше сам. Вероятно прословутият Курц. Последният оцелял. Мракът се задава. Следобедна смърт. Мракът вече не му е приятел — нали само се преструва на умрял — но неотклонно приближава.

Хенри затвори очи… зачака…

Човекът отмина, без да забави ход.

31

Стратегическият план на Фреди Джонсън бе едновременно безкрайно практичен и максимално краткосрочен: искаше да обърне проклетия хъмър, без да забуксува в калта. При успех следващата му цел бе да прескочи благополучно рова насред Източната улица (където бе закъсало субаруто, което преследваше Оуен). Съумееше ли да се върне на шосето, шансът за оцеляване бе съвсем реален. Като отвори вратата на джипа на шефа и се настани зад волана, в съзнанието му за миг изплува мисълта за Голямата магистрала. Покрай междущатско шосе № 90 се простираха полята на безбрежния американски запад. Където има безброй места за криене.

Кто затвори вратата, застоялата миризма на газове, примесена с хладния дъх на етилов алкохол сякаш го зашлеви като плесница. Пърли! Тоя проклет Пърли! Във въодушевлението си съвсем беше забравил за този мизерник.

Обърна се, вдигна карабината, но… Пърли спеше непробудно. Защо да хаби куршуми? Може просто да го бутне вън на снега. Ако онзи пръдльо извади късмет, ще измръзне до смърт, без въобще да се събуди. Заедно с онова приятелче, дето му прави комп…

Но Пърли не спеше. Още по-малко непробудно. Дори не беше в кома. Пърли бе мъртъв. И някак се бе… смалил. Направо бе изсъхнал. Страните му бяха изпити, хлътнали, набръчкани. Очите му бяха заприличали на дълбоки кални ямки, сякаш очните ябълки зад тънкия воал на клепачите се бяха изтърколили в празната кофа, в която се бе превърнала главата му. Наклонил се бе към вратата, а единият му крак бе повдигнат, сякаш в предсмъртния си час се бе опитал да пусне една пръдня по терлици. Гащеризонът му беше потъмнял от кръв, а седалката отдолу бе мокра. Петното, което сякаш протягаше пръсти към Фреди, бе червено.

— Какво за Б…

От задната седалка се разнесе оглушително трещене — сякаш мощни тонколони гърмяха с пълна сила. С периферното си зрение Фреди улови движение. В огледалото изникна отражението на някакво безподобно създание. То откъсна ухото на Фреди, зъбите му разкъсаха плътта чак до венеца. Невестулката, излязла от Арчи Пърлмътър, откъсна парче от страната на Фреди, все едно гладник откъсва крака на печено пиле.

Той изрева и стреля в дясната врата на джипа. Сетне се помъчи да махне гадината от себе си, но пръстите му се плъзгаха по гладката й кожа. Отвратителното изчадие отметна глава и погълна парчето човешка плът. Фреди затърси дръжката на вратата, но тъкмо когато я напипа, гадината пак се метна отгоре му, впивайки зъби в рамото му близо до врата. От вратната вена шурна кръв, изплиска тавана на купето и покапа като ален дъжд.

Фреди пририта и подметките му затропаха по педала за спирачката, сякаш танцуваше степ. Гадината отново се отдръпна, сякаш обмисляше нещо, но после се пропълзя през рамото му и падна в скута му.

Докато му откъсваше топките, той изрева за последен път… и повече не се обади.

32

Хенри се бе извърнал на задната седалка на другия джип и наблюдаваше как мъжът в паркирания отзад автомобил се мята зад волана. Радваше се, че снеговалежът е толкова силен, както и че предното стъкло на задния автомобил бе изплискано с шурналата кръв, като по този начин частично закриваше гледката.

Но и така виждаше твърде добре.

Човекът най-сетне престана да се мята и се килна на една страна. Над него надвисна огромна сянка, която сякаш възторжено ликуваше. Хенри знаеше какво представлява тя — бе виждал подобно животно в леглото на Джоунси в Бърлогата. Но едва сега забелязваше, че военния джип, който неотклонно ги преследваше, бе със счупено стъкло. Гадината надали разполагаше със забележителен интелект, за да подуши свежия въздух?

Те не обичат студа. Студът ги убива.

Но той нямаше намерение да се осланя на студа да умори гадината, и то не само защото входа на водохранилището беше на една крачка и плисъкът на крайбрежните вълни в скалите се чуваше и оттук. Някой беше натрупал твърде голям дълг, а само той бе останал жив да му потърси сметка. „Възмездието не прощава“ — често казваше Джоунси. Настъпил бе мигът на отплатата.

Погледна под седалката, не видя оръжие. Пресегна се и отвори жабката. И там нямаше нищо — вътре бяха нахвърляни само фактури, касови бележки за бензин и парцаливо книжле със заглавие „Как да бъдеш своят най-добър приятел“.

Хенри отвори вратата, излезе на снега… и моментално се намери на земята. Тупна по задник и си удари гърба във високия калник на джипа. Да го духаш, Фреди. Изправи се, подхлъзна се повторно, но този път се вкопчи в отворената врата и съумя да се задържи на крака. Внимателно запристъпва към багажника на техния джип, без да изпуска от поглед паркирания отзад „брат близнак“.

— Не мърдай оттам, хубавице — подхвърли и избухна в смях. Издаваше доста налудничави звуци, но това въобще не го смущаваше. — Я снеси някое и друго яйце. Нали и без друго съм човекът-яйце. Вежливият местен яйчар. Искаш ли да ти дам да си почетеш „Как да бъдеш своят най-добър приятел“? Имам я под ръка.

Запревива се от смях и вече не можеше да говори. Хлъзгаше се по коварния мокър сняг като хлапе, което след училище бърза към най-близката пързалка. Опитваше се да се придържа за джипа, но вратата бе единствената издатина по инак съвършено гладката му повърхност. Следеше движенията на гадината в задния автомобил… но изведнъж невестулката изчезна. „Ох-ох. Къде се дяна, мътните я взели? В тъпите филми на Джоунси в този миг започва злокобна музика — помисли си. — Нашествието на говнестулките убийци.“ Отново го напуши смях.

Най-сетне заобиколи джипа и се добра до багажника, който се отваряше чрез бутон, освен ако не е заключен, разбира се. Но сигурно не е. Оуен не се ли промуши през задната врата? Нямаше абсолютно никакъв спомен. Със сигурност не е своят най-добър приятел.

Заливаше се от смях, та чак сълзи му бликнаха от очите; натисна копчето и багажникът се отвори. Той надзърна вътре. Пушки — слава Богу. Армейски карабини — като онази, с която се въоръжи Оуен за последната си акция. Хенри грабна една и я разгледа. Предпазител — налице. Селектор за изстрели — налице. Пълнител с маркировка „АМЕРИКАНСКА АРМИЯ 5,56 КАЛИБЪР 120 ИЗСТРЕЛА“ — налице.

— Колко просто — дори бирум би могъл да се справи — коментира Хенри и продължи да се кикоти. Хвана се за корема и се присви, едва съумявайки да запази равновесие. Краката го боляха, гърбът го болеше, но най-силно го болеше сърцето… и въпреки всичко продължаваше да се смее. Той е яйце, човекът-яйце, смееща се хиена.

Приближи се до другия джип и застана до шофьорската врата с вдигната пушка (искрено се надяваше предпазителят да е освободен); в ушите му отекваше злокобната музика, но той не преставаше да се смее. Резервоар за бензин — налице, но къде е Гамера^[6] — Отвъдкосмическият ужас?

Сякаш прочела мислите му — което бе съвършено възможно — говнестулката се блъсна в задното стъкло. То, слава Богу, бе здраво. По окървавената й глава бяха полепнали косми и кожа. Ужасяващите й очи се взираха в Хенри. Дали знаеше, че има как да се измъкне — че разполага с авариен изход? Може би. Но може би си даваше сметка, че това би означавало незабавна смърт.

Чудовищното същество се озъби.

Хенри Девлин, който навремето спечели наградата на Американската психиатрична асоциация за статията си „Краят на омразата“, публикувана в „Ню Йорк Таймс“, също се зъби. Усещането беше прекрасно. После показа на гадината среден пръст. За Бобъра. И за Пит. Което му подейства още по-добре.

Като се прицели, говнестулката — която може и да беше глупава, но не и съвършено безмозъчна — се прикри. Много умно няма що — на Хенри и през ум не му беше минавало да я застреля през стъклото. Но мисълта, че се е сгушила някъде на пода безкрайно му допадаше: „Отиди колкото се може по-близо до бензина, сладуранке.“ После нагласи карабината на автоматичен режим и изпразни пълнителя в резервоара.

Оръжието оглушително изтрещя. На мястото на капачката се появи огромна назъбена черна дупка, но за миг не се случи нищо повече. „Ясно — подобни трикове действат само в холивудските филм“ — рече си Хенри, ала чу дрезгаво съскане, което постепенно премина в гърлено свистене. Отстъпи две крачки назад и отново загуби равновесие. Само след миг задницата на втория джип избухна в пламъци, които обвиха автомобила в огромни жълти венчелистчета. Задните колела отскочиха. Стъклата се разхвърчаха на парченца. Топлината стана непоносима и той бързо се изтъркаля встрани, като влачеше пушката за ремъка и се хилеше като обезумял. Последва втора експлозия и въздухът се изпълни с вихрушка от шрапнели.

Хенри сковано се изправи на крака, подпирайки се на долните клони на най-близкото дърво. Задъхваше се, но не преставаше да се смее — краката и гърбът продължаваха да го болят, а вратът го присвиваше малко странно, сякаш се бе изкълчил. Чуваше как гадината яростно цвърчи.

Хенри заобиколи пламтящата кола, застана до пътническата врата и насочи карабината към счупеното стъкло. За миг се замисли, после разбра защо това е глупаво. Всичките стъкла на хъмъра бяха строшени с изключение на предното. Отново се разхили! Ех, какъв е тъпак! Пълен тъпак!

Чудовището се мяташе сред пламъците в огнения ад. Ако случайно успее да излезе, колко ли куршума са му останали в пълнителя? Петдесет? Двайсет? Пет? Колкото и да са, трябва да му стигнат. Няма да рискува да се връща до джипа на Оуен за нов пълнител.

Но страховете му останаха напразни.

Той почака пет минути, после удължи срока на десет. Снегът продължаваше да вали, от горящия джип в бялото небе се виеше черен дим. Хенри си спомни парада по случай Дните на Дери: Гари Ценните книжа пееше „Ню Орлийнс“, в този момент отнякъде изникна исполин на кокили — легендарният каубой Пекос Бил; като го видя, Дудитс направо се разскача от вълнение. После се замисли за Пит, който ги чакаше на входа на прогимназията и се преструваше, че пуши. Пит, който кроеше планове да бъде командир на първата космическа експедиция на НАСА до Марс. За Бобъра с коженото му яке като на Фонзи от „Щастливи дни“ и клечките му за зъби, и как тананикаше на Дудитс приспивната песничка; спомни си как прегърна Джоунси на празненството по случай сватбата му и му пожела да бъде щастлив за всички им.

Джоунси.

Като се увери напълно, че говнестулката е мъртва — изпепелена — закрачи към шахтената сграда, за да провери дали Джоунси е още жив. Не хранеше особени надежди… но не се беше и отказал.

33

Единствената връзка на Джоунси със света бе болката, ето защо отначало взе коленичилия до него човек с изпито лице за сън или за плод на въображението, което му е изиграло лоша шега в предсмъртния му час. Човекът приличаше на Хенри.

— Джоунси? Ей, Джоунси, тук ли си? — Хенри щракна с пръсти пред очите му. — Земя вика Джоунси.

— Хенри, наистина ли си ти?

— Аз съм. — Хенри извърна поглед към кучето, което още стърчеше от шахтата, после отново се обърна към Джоунси. С безкрайна нежност отметна влажните кичури от челото му.

— Леле, братче, отне ти… — започна Джоунси, но гласът му затрепери. Затвори очи, съсредоточи се и отново го погледна — … отне ти цяла вечност да напазаруваш. Сети ли се да вземеш хляб?

— Да, ама загубих кренвиршите.

— Ама че гадория. — Джоунси с мъка си пое дъх. — Другият път аз ще отида.

— Цуни ме по ауспуха, братче — отсече Хенри, а приятелят му се усмихна… и мракът го погълна.