Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dreamcatcher, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 85гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- meduza(2009)
Издание:
Стивън Кинг. Капан за сънищa
ИК „Плеяда“, 2001
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от meduza)
Дванайсета глава
Джоунси в болницата
1
Беше сън.
Нямаше усещането, че сънува, но сигурно беше сън. Да, сигурно сънуваше. Първо, вече беше преживял ужасяващия петнайсети март и му се струваше адски нечестно историята да се повтаря. Второ, спомняше си много факти за периода от средата на март до средата на ноември — как помага на децата да си напишат домашните, как Карла разговаря с приятелките си (повечето членуващи в дружеството на Анонимните наркомани), как изнася лекция в Харвард… и мъчителните рехабилитационни процедури, продължили месеци наред, разбира се — безкрайните навеждания, болката при разтягане на ставите, които сякаш упорито се съпротивляваха. Спомняше си как казваше на терапевтката Джини Морин, че повече не издържа, а тя настояваше, че е способен да продължи, как по страните му се стичаха сълзи, а тя широко се усмихваше (ах, тази вечна и снизходителна усмивка на гимназиална „мис“), как в края на краищата инквизиторката му се оказа права. Той наистина успя, той беше като локомотивчето от приказката, което винаги успява, но каква цена му се беше наложило да плати!
Спомняше си всичко това и какво ли още не — как за пръв път стана от леглото, как за пръв път си избърса задника, нощта в началото на май, когато за пръв път си беше легнал с мисълта: „Ще го преодолея!“, друга нощ в края на същия месец, когато с Карла се любиха за пръв път след злополуката, а после той й каза един брадат виц: „Знаеш ли как се чукат таралежите? Много предпазливо.“ Спомняше си как наблюдаваше фойерверките в Деня на почит към загиналите през войните, а болката в хълбока и бедрото му бе нетърпима, как на Четвърти юли похапваше пъпеш, плюеше на тревата семките и гледаше как Карла и сестрите й играят бадмингтон — още изпитваше болка, но вече по-поносима; спомняше си посещението на Хенри през септември — „Отбих се да видя как я караш“ — бе заявил старият му приятел — и как разговаряха за какво ли не, включително за ежегодния ловен поход през ноември, когато се събираха в Бърлогата. „Разбира се, че ще дойда“ — бе заявил Джоунси, без да подозира какво отвращение ще изпитва, когато държи вярната си пушка „Гранд“. Всеки разказа за работата си (Джоунси бе изнасял лекции през последните три седмици през летния семестър), разговаряха за семействата си, за книгите, които бяха прочели, и за филмите, които бяха гледали; също както през януари Хенри подхвърли, че Пит май има проблеми с алкохола. Джоунси, който вече си беше изпатил заради проблемите на съпругата му с наркотиците, предпочиташе да не засягат тази тема, ала когато Хенри спомена за предложението на Бобъра след едноседмичния ловен поход да се отбият в Дери при Дудитс Кавел, той на драго сърце се съгласи. Отдавна не беше стъпвал в родното градче, пък и при вида на Дудитс на човек му олекваше на сърцето. Освен това…
Освен това си спомняше как бе попитал Хенри: „Нали възнамерявахме да посетим Дудитс, и то на деня на Свети Патрик? Не си спомням кога сме се уговорили, но е отбелязано на календара в службата.“ „Вярно е — бе отвърнал старият му приятел. — Така си беше.“ „Иди че разчитай на прословутия късмет на ирландците — техният светец-покровител ми изигра лоша шега“ — усмихнал се беше Джоунси.
Именно заради многобройните съвсем ярки спомени беше сигурен, че денят на злополуката е отминал. В подкрепа на предположението му съществуваха многобройни веществени доказателства, първото от които беше календарът в служебния му кабинет. Ала ето, че ужасните мартенски Иди[1] като че отново бяха настъпили, но този път — и това беше ужасно нечестно — усещането беше още по-мъчително.
Предишният път споменът за деня на злополуката се изчерпваше със събитията докъм десет сутринта. Например, че беше в кабинета си и на крак отпиваше от кафето си, докато трупаше купчина книги, за да ги занесе в катедрата по история, където на специална маса всеки оставяше ненужните му вече помагала и учебници. Беше в ужасно настроение, но за нищо на света не си спомняше причината. Справката с календара, на който беше отбелязал неосъществената среща с Дудитс, показваше, че на петнайсети март е имал среща със студент на име Дефюниак. Нямаше представа за какво са разговаряли, но по-късно един от асистентите му беше споменал, че Дефюниак е представил есе на тема Нормандското нашествие, за да компенсира отсъствието си по време на провеждането на теста за краткосрочните оценки, затова предположи, че това е била причината за срещата. И все пак мисълта не му даваше покой — защо ли написването на някакво есе толкова бе разстроило старши асистент Гари Джоунс?
Независимо от лошото си настроение все пак си тананикаше някаква безумно безсъдържателна песничка, чийто припев гласеше: „Знам, че ще успеем, знам, че можем, можем да успеем, да, можем, да, можем, мили Боже…“
От този момент нататък спомените му бяха доста откъслечни — пожелава на секретарката Колийн приятно прекарване на празника на Свети Патрик, купува си от вестникарската будка пред сградата бостънския „Финикс“, хвърля дребна монета на някакъв скинар, който свири на саксофон и събира подаяния в отворения калъф на инструмента, застанал на моста за Кеймбридж (беше го съжалил, защото уличният музикант носеше тънък пуловер, а откъм реката духаше бръснещ ветрец), но след момента, в който трупаше на купчина книгите, почти всичко му се губеше. Бе дошъл в съзнание в болницата. В съседната стая някой монотонно повтаряше:
— Моля ви, помогнете. Не издържам повече, искам инжекция, къде е Марси, искам Марси! А може би му се беше причуло, може би гласът монотонно повтаряше: „Джоунси, искам Джоунси!“ Дали не бе старата проклетница Смърт, която се преструва на пациент? Беше загубила следите му — разбира се, твърде е възможно да го е изпуснала от погледа си сред тази огромна болница, скрила под покрива си много човешки болки и мъки — ала сега щеше да го открие. Мръсницата се опитваше да го измами, да го накара сам да се издаде.
Този път обаче успокояващият и прекрасен мрак, настъпил след предаването на книгите, се е разсеял. Този път си спомня, че след като пожелава на Колийн приятно изкарване на ирландския празник, я попита: „Знаеш ли как наричаме лекар, които извършва анални прегледи? Аналист.“ После излиза, но бъдещият Джоунси — такъв, какъвто беше през ноември, се е спотаил в съзнанието му като пътник без билет. Бъдещият Джоунси чува как сегашният си мисли: „Какъв прекрасен ден!“, докато отива на среща със съдбата в Кеймбридж. Опитва се да му каже, че ще си спести месеци на агония, ако вземе такси или автобус, но онзи не го чува. Може би бе вярна мисълта от един от любимите му научно-фантастични разкази за пътуване във времето, които четеше като юноша — колкото и да се опитваш, не можеш да промениш миналото.
Прекосява моста и макар ветрецът да е бръснещ, пролетното слънчице напича приятно и хвърля приятни отблясъци върху повърхността на река Чарлс. Изпява няколко строфи от Слънцето идва, после отново превключва на парчето на Пойнтър Систърс: „… да, можем, да, можем, да, можем, мили Боже…“, като размахва в ритъм куфарчето си. Сандвичът, приготвен от съпругата му, е вътре. Сандвич с варени яйца — мммм, страхотна вкусотия. А най-хубавото от всичко беше обаждането на Хенри и споменаването на девиза от младежките им години.
Ето го и саксофонистът, но каква изненада! Не стои в края на моста, а много по-нататък, близо до университетския кампус… застанал е пред едно от шантавите китайски ресторантчета. Зъзне от студ, а върху гладко избръснатия му скалп личат порязвания, свидетелстващи, че от него няма да излезе добър бръснар. Изпълнението му на „Тези глупави постъпки“ подсказва, че не го бива и за саксофонист. На Джоунси му се ще да го посъветва да стане дърводелец, актьор, терорист… каквото и да било друго, не и музикант. Вместо това на практика го окуражава, като пуска в калъфа на саксофона (подплатен с червено кадифе) не една монетка, а цяла шепа — наистина глупава постъпка. Казва си, че се е размекнал от слънчицето, препичащо след дългата и неприятна зима; от благоприятното развитие на срещата с Дефюниак.
Саксофонистът му благодари с поглед, но продължава да свири. На Джоунси му хрумва поредната смешка: „Как наричаме саксофонист, притежаващ кредитна карта? Оптимист.“
Продължава бодро да крачи, размахвайки куфарчето си, без да се вслушва в гласа на другото си „аз“, на онзи Джоунси, който е изплувал от месец ноември като пъстърва от друго измерение на времето: „Хей, Джоунси, спри! Достатъчни са само няколко секунди. Например можеш да се наведеш и да завържеш обувките си. (Съветът е безполезен — той носи мокасини. Скоро ще носи и гипсова обувка.) Ще се случи на кръстовището на Мас Авеню и Проспект Стрийт, където спира автобусът. Задава се тъмнозелен линкълн, шофиран от сбръчкан старец — изкуфял преподавател по история — който ще те помете като булдозер.“
Но увещанията са напразни. Колкото и да крещи, думите му остават нечути, сякаш телефонните линии са прекъснати. Невъзможно е да се върнеш в миналото, невъзможно е да убиеш собствения си дядо; невъзможно е да застреляш Лий Харви Осуалд, който е приклекнал до прозореца на шестия етаж на склада, до него в картонена чиния има парче желирано пиле, а той внимателно се прицелва с пушката, която е поръчал по каталог; невъзможно е да попречиш на себе си да прекосиш кръстовището на Мас Авеню и Проспект Стрийт, пъхнал под мишница бостънския „Финикс“, който никога няма да прочетеш. „Извинете, сър, но телефонните линии са прекъснати някъде в Джеферсън Тракт. Обикновено там техниката е тотално прецакана, ето защо не можете да се свържете с…“
В този момент — Господи, какво чудо! — отчаяното съобщение достигна целта си. В мига, в който той стига до ъгъла и застава на тротоара, готвейки се да пресече кръстовището, ненадейно получава съобщението.
— Моля? — попита удивено, а минувачът до него, първият, дето ще се наведе над него в едно минало, което може би за щастие не се е състояло, подозрително го измерва с поглед и промърморва: „Аз нищо не казах“, все едно до тях е застанал трети човек. Но Джоунси го чува отдалеч, защото наистина има трети човек, в съзнанието му звучи натрапчив глас, който много прилича на неговия и който му крещи да не слиза от тротоара, да се пази от…
Изведнъж чува как някой плаче. Поглежда отвъд кръстовището към Проспект Стрийт и — о, Боже! — Дудитс е там. Носи само долни гащи, а устата му е изцапана с нещо кафяво. Прилича на шоколад, но Джоунси знае истината. Знае, че засъхналата кафява коричка не е от размекнат шоколад, а от кучешка фъшкия, която в края на краищата мръсникът Ричи принуди Дудитс да изяде. С изненада забелязва, че хората го отминават, сякаш не е там.
— Дудитс! — извиква. — Дудитс, дръж се, човече, идвам при теб!
Втурва се да прекоси улицата, без да види приближаващата се кола, чийто шофьор е безпомощен да направи каквото и да било, освен да отмине; най-сетне разбира причината за злополуката — разбира се, главният виновник е старецът, който страда от болестта на Алцхаймер в ранен стадий и изобщо не трябва да сяда зад волана, но има и друга причина. До този момент е било обгърната в мрака, последвал удара, но сега е съвсем ясна — той е видял Дудитс и е хукнал към него, забравяйки да се огледа.
Съзира още нещо — подобие на капана за сънища, свързващ в едно цяло времето, изминало от 1978 година, когато за пръв път видяха Дудитс Кавел, както и бъдещето.
С крайчеца на окото си вижда как слънчевите лъчи се отразяват от стъклото. Някаква кола се приближава, и то с висока скорост. Минувачът, който стои до него на тротоара, господин Аз нищо не казах, надава вик: „Внимавай, човече, внимавай!“, но Джоунси не му обръща внимание. Защото на тротоара до Дудитс стои елен — прекрасно животно, голямо почти колкото човек. Миг преди линкълнът да го блъсне, Джоунси вижда, че ленът наистина е човек с оранжева шапка и оранжево яке като на сигналист. На рамото си като отвратителен талисман за късмет носи безкраката невестулка с грамадните черни очи. Опашката й — е обвита около шията на човека. „Господи, как можах да го взема за елен?“ — пита се Джоунси, сетне линкълнът го блъска и той се просва на платното. Чува приглушен звук, когато тазобедрената му кост се счупва.
2
За добро или за зло този път не го обгръща мрак — на Алеята на спомените са монтирани стълбове със силни неонови лампи. Ала кадрите от филма са несвързани, сякаш на обяд монтажистът е пийнал малко повечко и е забравил каква е последователността им. До известна степен усещането се дължи на странно изкривяване на времето — той като че живее едновременно в миналото, настоящето и бъдещето.
„По този начин пътуваме — казва някой и Джоунси разпознава гласа на човека, който викаше Марси и молеше да му сложат инжекция. — Когато ускорението премине известна граница, почва пътуването във времето. Всяко пътуване се основава на спомените.“
Минувачът на ъгъла, господин Аз нищо не казах, се навежда над него и го пита дали е добре, а като вижда, че е пострадал, обръща се към насъбралото се множество:
— Кой има клетъчен телефон? Трябва да повикаме линейка.
Вдига глава и Джоунси вижда раничката под брадичката му — вероятно се е порязал при бръсненето и дори не е забелязал. „Много е мил“ — мисли си той, внезапно вижда друг кадър — старчок с черен балтон и мека шапка — да го наречем стария куфелник Какво направих. Щура се по улицата като муха без глава и задава все същия въпрос на насъбралите се зяпачи. „Какво направих?“ Твърди, че никога не му е харесвало да шофира толкова голяма кола и пак пита: „Какво направих?“ Твърди, че не си спомня името на застрахователната си компания, само знае, че служителите й се представят като „хората с добри ръце“… и отново повтаря: „Какво направих?“ Отпред панталонът му е подмокрен и Джоунси, който лежи на улицата, неволно изпитва известно съжаление към стария глупак, ще му се да каже: „Ако искаш да разбереш какво си направил, погледни отпред. Здравата си се наквасил.“
Следват нови кадри, които не са свързани с предишните. Сега около него са се струпали още повече хора. Изглеждат прекалено високи, затова на Джоунси му се струва, че ги наблюдава от гледната точка на мъртвец, проснат в ковчега. Спомня си един разказ на Бредбъри — май заглавието му беше „Зяпачите“ — в който се разказваше как хората, събрани около мястото на злополуката (винаги са едни и същи), с изказванията си определят съдбата на пострадалия. Ако мълвят, че положението не е толкова трагично, че човекът е имал късмет, задето в последния момент шофьорът рязко е ударил спирачки, злополуката няма да има фатални последствия. Но зашепнат ли помежду си: „Изглежда много зле“, пострадалият ще умре. Винаги са едни и същи — хора с безизразни лица и любопитни погледи. Зяпачи, които жадуват да видят кръвта и да чуят стенанията на ранените.
Сред онези, които са се надвесили над него, тъкмо зад стария господин Аз не казах нищо, Джоунси вижда Дудитс Кавел, който сега е облечен и изглежда прилично — тоест около устата му няма следи от кучешки фъшкии. И Маккарти е тук. „На него май му приляга името Чукам на вратата“ — мисли си Джоунси. Присъства и още някой. Някакъв сив човек. Само че всъщност изобщо не е човек, а извънземният, който стоеше зад него до вратата на банята. Забележителни са само грамадните му черни очи, иначе физиономията му е съвсем безлична. Кожата му, дебела като на слон, още не се е сбръчкала и провиснала, атмосферните условия и околната среда още не са му повлияли. Но скоро и това ще се случи. Накрая този свят ще го разяде като киселина.
„Главата ти експлодира“ — опитва се да му каже Джоунси, но не произнася нито дума, устата му отказва да се отвори. Ала, изглежда, сивият човек го е чул, защото едва забележимо кимва.
— Губи съзнание — казва някой и преди кадрите отново да се сменят, Джоунси чува как господин Какво направих, човекът, който го е блъснал и е направил на сол тазобедрената му кост, заявява пред някого:
— Едно време ми казваха, че приличам на Лорънс Уелк.
3
Лежи в безсъзнание на носилката в линейката, но се наблюдава отстрани, досущ като в някое от многобройните описания на хора, чиято душа временно е напуснала тялото, след това се случва нещо, което по-късно никой няма да му разкаже — получава вентрикуларна тахикардия, докато разрязват крачола на панталона му, за да оголят хълбока му, който изглежда така, сякаш под кожата са напъхани запоени една за друга нескопосано изработени валчести дръжки. Много добре знае какво представлява вентрикуларна тахикардия, защото с Карла никога не пропускат епизод от сериала „Спешно отделение“, понякога дори гледат повторенията, и ето, че вижда електродите, вижда тубичката с гел, един от членовете на екипа за спешна помощ носи на дълъг синджир златен кръст, който се допира до носа на Джоунси, когато господин Спешно отделение се навежда над тялото на мъртвеца — да му се не види, пукнал е по пътя за болницата! Защо никой не му е казал, че е умрял в линейката? Нима мислят, че не го е грижа, че усмихнато ще подхвърли: „Това вече съм го виждал, няма страшно!“?
— Отдръпнете се! — изкрещява другият от екипа за спешна помощ, но миг преди да включат устройството, Джоунси се озърта и вижда, че всъщност това е майката на Дудитс. После електрошокът разтърсва тялото му. „Тлъстините му се разтрисат“, както би се изразил Пит, и макар онзи Джоунси, който наблюдава отстрани, няма тяло, все пак усеща преминаването на електричеството — страховит удар, който като бомба взривява нервните му окончания. Боже мили, това сигурно е краят!
Тялото му върху носилката подскача като риба на сухо, после застива. Медикът от екипа за спешна помощ, който се е привел зад Робърта Кавел, поглежда към екранчето на уреда и възкликва:
— Мамка му, още имаме права линия! Да повторим!
При повторението на процедурата кадрите отново прекъсват, а когато прожекцията на филма се подновява, Джоунси вече е операционната.
Не, почакайте, не е вярно! Част от него е върху операционната маса, остатъкът стои зад стъклото и наблюдава какво се случва в залата. Присъстват и двама лекари, ала не проявяват интерес към усилията на хирурзите да сглобят отново пациента, наподобяващ на героя от „Алиса в страната на чудесата“ Хъмпти Дъмпти, който е паднал от стената. Те играят карти. Над тях е окачен капанът за сънища, като по чудо пренесен тук от Бърлогата, който се полюшва под напора на топлия въздух от вентилационната шахта.
Джоунси няма желание да наблюдава случващото се отвъд стъклото — ужасява го червеният кратер, зейнал на мястото на хълбока му, и белезникавите счупени кости, които стърчат отвътре. Въпреки че е безплътен и няма стомах за да му се повдигне, все пак му прилошава.
Единият от лекарите, които седят на масичката зад него и играят карти, казва:
— Дудитс ни помогна да опознаем себе си. Той е най-хубавото, което някога ни се е случвало.
А другият промърморва:
— Така ли мислиш?
Внезапно Джоунси разбира, че лекарите са Хенри и Пит.
Обръща се към тях и май не е безплътен, защото вижда отражението си в стъклото на прозореца към операционната. Вече не е Джоунси. Не е човешко същество. Кожата му е сивкава, очите му са досущ черни луковици, взиращи се от безносото му лице. Превърнал се е в един от тях, в един от…
„В един от сивчовците — казва си. — Така ни наричат — «сивчовци». Някои ни викат «космически чернилки»“
Понечва да изрече на глас мислите си или да помоли верните си приятели да му помогнат — винаги са си помагали взаимно, стига да е било по силите им — но филмът отново се накъсва (дяволите да го вземат проклетия монтажист, дето се налива с алкохол през работно време!) и Джоунси се озовава в легло, в болнично легло, а в съседната стая някой крещи:
— Къде е Джоунси? Искам Джоунси!
„Знаех си — мисли си с мрачно задоволство. — Така и подозирах — че викат името Джоунси, не Марси. Чувам повика на смъртта, на Страшния жътвар, не бива да гъквам, за да не ме усети; веднъж ме изгуби сред тълпата, провали се и опитът му да ме отвлече, докато бях в линейката, а сега е в болницата и се е маскирал като пациент.“
— Моля ви, помогнете! — монотонно стене Страшният жътвар. — Не издържам, искам инжекция, къде е Джоунси, искам Джоунси!
„Ще си лежа тихичко, докато престане — мисли си той. — И без това не мога да помръдна. В бедрото ми са вкарали еднокилограмов метален шип, ще ставам едва след няколко дни, дори може би след седмица…“
Ненадейно с ужас осъзнава, че става, отхвърля завивките и става от леглото и макар да чувства как се отварят шевовете на хълбока и на корема му, как по бедрото му шурва кръвта на непознат донор и намокря космите на слабините му, той прекосява стаята, без дори да накуцва, а под слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца, вижда сянката си на пода (слава Богу, вече не прилича на някой от сивчовците, които вече са мъртви), сетне отваря вратата. Незабелязано преминава по коридора покрай носилка на колелца, върху която е оставена подлога, покрай две медицински сестри, които разглеждат някакви снимки и се заливат от смях, насочвайки се към стаята, от която се чува монотонният глас. Неспособен е да спре, разбира, че е обвит от облака. Не от черно-червения облак, който и Пит, и Хенри са доловили — този облак е сив и той се носи сред него като уникална частица, непроменена от влиянието на сивата маса, като си мисли: „Именно мен търсят. Изглежда невероятно и безсмислено, но именно мен търсят. Защото… изглежда, облакът не може да ме промени?“
Да, май наистина е така.
Минава покрай три отворени врати, четвъртата е затворена. Върху нея има табела с надпис: „ВЛЕЗ. ТУК НЯМА ЗАРАЗА. IL N’Y A PAS D’INFECTION ICI“.
„Нагла лъжа — мисли си Джоунси. — Круз, Курц или каквото там му е името, може да е умопобъркан, но за едно има право — наистина има зараза.“
Кръвта се стича по бедрото му, долнището на пижамата му вече е обагрено в червено („Червеното вино вече се лее“ — както казваха едновремешните коментатори на боксовите мачове), но не чувства никаква болка. Нито пък се страхува от заразата. Той е необикновен, единствен по рода си… облакът може само да го носи със себе си, не и да го промени. Той отваря вратата и влиза.
4
Изненадва ли се, когато вижда на леглото проснат сивия човек с големите черни очи? Ни най-малко. Та нали когато за последен път го е видял в Бърлогата, главата на глупчото се взриви? В интерес на истината при това положение всеки би се озовал в болницата. Сега обаче главата му си е на мястото — наистина съвременната медицина прави чудеса.
Стаята е истински развъдник на червеникаво-златистата плесен, която покрива пода, перваза на прозореца, щорите; обвива дори лампата на тавана и бутилката (Джоунси предполага, че е пълна с гликоза), прикрепена към стойката; от валчестата дръжка на вратата на банята се спускат червеникаво-златисти израстъци, които са пропълзели и по крака на леглото.
Когато наближава сивото същество, което е завито с чаршаф до неокосената си тясна гръд, Джоунси забелязва, че върху нощното шкафче има само една картичка с пожелания за скорошно оздравяване. Под карикатурата, изобразяваща печална костенурка с лейкопласт на черупката, се мъдри надпис с големи букви: „ОТ СТИВЪН СПИЛБЪРГ И ВСИЧКИ ТВОИ ПРИЯТЕЛИ В ХОЛИВУД“.
„Това е сън, изпълнен с типичните необясними каламбури и шеги, известни само на посветените“ — мисли си той, но знае, че се самозаблуждава. Съзнанието му смесва фактите и понятията, смачква ги на пюре, за да бъдат преглътнати по-лесно, което е типично за сънищата; минало, настояще и бъдеще се преплитат, което също се случва само в сънищата, ала той знае, че не бива да го приема с лека ръка, самозалъгвайки се, че изживяването е само несвързана приказка, съчинена от подсъзнанието му. Уверен е, че някои епизоди наистина са се случили или се случват.
Странното създание не откъсва от него изпъкналите си очи. След секунда под чаршафа нещо се размърдва, отдолу изпълзява червеникавото животно, наподобяващо невестулка, което е убило Бобъра. Втренчено наблюдава Джоунси, то изпълзява нагоре, като си помага с опашката, и се свива на кълбо върху възглавницата до тясната глава на човекоподобното същество. „Хич не е чудно, че Маккарти се чувстваше зле“ — казва си Джоунси.
Кръвта, която продължава да се стича по бедрата му, е лепкава като мед и гореща като огън. Пада на едри капки на пода и човек би си помислил, че много скоро върху нея ще поникне цяла колония плесени, което обаче няма да се случи. Джоунси знае, че втори като него няма. Облакът може да го носи със себе си, не и да го промени.
„Тук не се тупка! — хрумва му, след секунда мислено добавя: — Шшшшт, запази го в тайна!“
Сивото създание апатично вдига ръка за поздрав. Тя има само три дълги пръста със светлорозови нокти, изпод които се процежда жълтеникава гной. Отвратителната течност се е събрала и в бръчките на лицето му, както и в ъгълчетата на очите му.
Наистина си закъсал — казва му Джоунси. — Ако ти инжектират малко „Драно“[2] или лизол, ще те избавят от…
Внезапно му хрумва ужасяваща мисъл, която така го разтърсва, че е неспособен да се възпротиви на силата, тласкаща го към леглото. След миг краката му отново се раздвижват, стъпалата му оставят червени дири.
Нали няма да ми изпиеш кръвта като някой вампир?
Съществото на леглото се усмихва, без устните му да помръдват: Ние сме… вегетарианци, както бихте се изразили.
И Баузъра ли? — посочва Джоунси към безкраката невестулка, чиито устни се разтягат в гротескна усмивка, разкриваща страховитите й остри зъби. — И тя ли е вегетарианка?
Знаеш, че не е — отвръща сивото същество, а процепът, който му служи вместо уста, отново не се раздвижва — страхотен вентрилоквист е, няма спор. От някой цирк биха му дали луди пари да участва в програмата. — Но знаеш още, че не може да ти причини зло.
Защо? По какво се различавам от другите хора?
Умиращото сиво същество (ясно като бял ден е, че умира, загнилите му вътрешности причиняват постепенно разлагане на тялото) не отговаря, а Джоунси мислено повтаря: „Тук не се тупка!“ Нещо му подсказва, че сивчото би дал мило и драго да прочете именно тази му мисъл, обаче няма да му се отвори парашутът; способността да прикрива мислите си е част от онова, което го различава от останалите, прави го уникален, затова единственият му коментар е vive la diffѐrence!, но за всеки случай не го изрича гласно.
В какво се изразява разликата?
Кой е Дудитс? — пита сивчото и след като не получава отговор, отново се усмихва, без устните му да помръднат. — Ето, виждаш ли, и двамата се интересуваме от отговори, които другият не желае да даде. Предлагам да ги оставим настрана, но обърнати, за да не се виждат. Ще бъдат… каква е думата? Онази, която използвате при играта.
Криб[3] — отговаря Джоунси. Вече долавя натрапчивата миризма на разлагаща се плът. Позната му е от онази нощ, когато беше полепнала по Маккарти. За кой ли път с горчивина си казва, че е трябвало да го застреля, да го убие и да остави безжизненото му тяло на снега под чакалото, монтирано сред клоните на кленовото дърво. Тогава и плесента, разпространяваща се в него, щеше да загине.
Точно така, криб — повтаря сивият. Капанът за сънища сега е тук — закачен е на тавана и бавно се върти над главата на съществото. — Ще оставим настрана онези карти, които искаме да запазим в тайна, и ще ги преброим малко по-късно.
Какво искаш от мен?
Сивото човече го наблюдава втренчено, без нито веднъж да премигне. Пък и едва ли би могло, след като няма клепачи, нито мигли.
Нито клепачи, нито мигли — повтаря то, само че с гласа на Пит. — Кой е Дудитс?
Джоунси така се стъписва, като чува гласа на Пит, че за едно бройка не отговаря… замалко е щял да попадне в капана, заложен от сивия хитрец. Независимо че е на прага на смъртта, съществото е умно и изобретателно. Джоунси си казва, че трябва да бъде нащрек и да внимава какво говори. Изпраща на сивия изображение на една кафява крава с табелка, провесена на шията. Надписът на табелката гласи: „КРАВАТА ДУДИТС“.
Странното същество отново се усмихва, без устните му да помръднат, но Джоунси мислено долавя усмивката му.
Кравата Дудитс — повтаря то. — Мисля, че послъгваш.
Откъде идвате? — на свой ред пита Джоунси.
От планетата Х. Напуснахме нашата умираща планета и дойдохме на земята, за да ядем пица, да теглим нисколихвени заеми и да учим италиански по папагалската система на Берлиц. — Този път Сивият говори досущ като Хенри, но след секунда превключва на собствения си глас… внезапно Джоунси с не особено голяма изненада открива, че всъщност това е неговият глас. Знае и в какво би го обвинил Хенри — че има халюцинации, предизвикани от смъртта на Бобъра.
Не, няма да ме обвини! — повтаря си мислено. — Сега Хенри е човекът-яйце и знае нещо, което му е като обица на ухото.
Хенри ли? Той скоро ще бъде мъртъв — с мислено безразличие заявява Сивият. Ръката му се прокрадва върху завивката, трите дълги пръста се вкопчват в ръката на Джоунси. Кожата му е топла и суха.
За какво говориш? — пита Джоунси, изтръпвайки от страх за съдбата на приятеля си, но умиращото същество, проснато на леглото, не отговаря. Това е поредната изчистена карта, затова и Джоунси следва примера му: — Защо ме повика тук?
Сивият изразява изненада, въпреки че лицето му остава безизразно.
Страшно е да умреш сам — отговаря. — Искам да бъда с някого в предсмъртния си час. Ще погледаме телевизия…
Не искам…
Ще излъчват филм, който държа да гледам. И на теб ще ти хареса. „Милост за сивите човечета“. Баузър, подай ми дистанционното.
Невестулката му хвърля поглед, изпълнен с омраза, и се плъзва надолу по възглавницата, помагайки си с опашката си — чува се стържещ звук, сякаш змия пълзи по скала. Устройството за дистанционно управление е на масичката и също е обрасло с мъх. Невестулката го грабва, обръща се и се плъзва обратно, като стиска между зъбите си устройството. Сивият пуска ръката на Джоунси (който изпитва облекчение, макар да не е отвратен от допира му), насочва дистанционното към телевизора и натиска бутона за включване. На екрана, върху който също има тъничък слой плесен, се появява образ — това е бараката зад хижата. В средата има нещо, покрито със зелен брезент. Още преди вратата да се отвори и Джоунси да види как самият той влиза в бараката, разбира се, че това вече се е случило. Главната роля в „Милост за сивите човечета“ се изпълнява от Гари Джоунс.
Изглежда, пропуснахме надписите с имената на участниците — заявява сивото същество, което се е разположило в съзнанието му, но всъщност филмът едва сега започва.
Тъкмо от това Джоунси най-много се страхува.
5
Вратата на бараката се отваря, влиза Джоунси. Облеклото му и аксесоарите към него, меко казано, не са в тон. Носи собственото си плътно яке, ръкавиците на Бобъра и една от старите оранжеви шапки на Леймар. Джоунси, който е вперил поглед в екрана на телевизора в болничната стая (преместил е стола за посетители и седи до леглото на господин Сив), си казва, че онзи, когото вижда в бараката, очевидно е пипнал заразата и е обрасъл с червеникав мъх. После си спомня, че сивчото е експлодирал на сантиметри от него — ако не целият, то главата му със сигурност се пръсна — и останките са полепнали по Джоунси.
Само че не си се взривил — казва. — Ти си… хвърлил семето си, а?
Шшшшт! — прошепва господин Сив, а невестулката заплашително се озъбва, сякаш да накара Джоунси да се държи по-учтиво. — Луд съм по тази песен, а ти?
Кадрите са придружени от песента на Ролинг Стоунс „Милост за дявола“, която е адски подходяща, защото названието й почти съвпада с названието на филма („Още с първата си роля се превърнах в звезда — казва си Джоунси. — Карла и децата направо ще се шашнат“), но всъщност той не я обича — незнайно защо го натъжава.
Как е възможно да ти харесва? — обръща се към сивчото, без да се страхува от острите зъби на невестулката — тя не може да му стори нищо и двамата го знаят. — Как е възможно? Тъкмо тази песен звучеше, когато ви избиваха.
Винаги ни избиват — отвръща господин Сив. — А сега замълчи и гледай филма. Тези епизоди са скучновати, но скоро ще стане по-интересно.
Джоунси скръства ръце на скута си, който е обагрен в червено — изглежда кръвоизливът най-сетне е престанал — и гледа филма „Милост за сивите човечета“, в който главната роля се изпълнява от единствения и неповторим Гари Джоунс.
6
Единственият и неповторим Гари Джоунс отмята брезентовото покривало от моторната шейна, вижда акумулатора, който е поставен в кашон върху тезгяха, и го поставя, като внимава правилно да свърже кабелите. Справя се успешно, въпреки че техническите му познания са, меко казано, оскъдни — в края на краищата той е преподавател по история, не механик, а представата му за обновяване на дома се свежда до това от време на време да придружава децата си да гледат филмите на историческа тематика, излъчвани по специалния канал, вместо „Ксена“. Ключът е на таблото и когато го завърта, светлинните индикатори проблесват — значи все пак правилно е свързал акумулатора — но двигателят не се включва, само стартерът задъхано изхърква.
— Да му се не види, ама че скапана работа — произнася монотонно. Струва му се, че дори и да иска, не е в състояние да изрази някакви чувства. Пода си по филмите на ужаса, гледал е дванайсет пъти „Нашествието на крадците на човешки тела“ (гледал е дори новата и доста глуповата версия с Доналд Съдърланд), за това разбира какво се случва с него. Откраднали са тялото му, точно така, откраднали са го. Само дето няма да има цяла армия от зомбита. Няма да има дори град, чиито жители са зомбита. Няма втори като него, изключителен е. Усеща, че Пит, Хенри и Бобъра също са необикновени (за Бобъра е по-правилно да се каже беше необикновен), но той ги превъзхожда. Не е редно сам да се хвалиш — добрата стока не се нуждае от реклама — но този случай е едно от малкото изключения, за които правилото не важи. Пит и Бобъра бяха необикновени, Хенри е по-необикновен, а той, Джоунси, е най-необикновеният. Та той дори тупка главната роля във филма за себе си! „Не е ли върхът?“ — би казал по-големият му син.
Сивото същество на леглото извръща поглед от екрана, на който Джоунси Едно възсяда моторната шейна, към Джоунси Две, който седи, отпуснал ръце върху окървавеното долнище на пижамата си.
Какво криеш? — пита то.
Нищо.
Защо непрекъснато виждаш някаква тухлена стена? Какво означава 19, освен че е просто число? Кой е казал: „Майната им на «Тигрите»“ и какво означава това? Какво представлява тухлената стена? С кой период от време е свързана? Какво означава, защо все нея виждаш?
Чувстваше как господин Сив се мъчи да изкопчи истината от него, но знае, че засега е в безопасност. Облакът може да го носи със себе си, не и да го промени. Изглежда, че не могат и да проникнат в дълбините на съзнанието му. Поне засега.
Прави му знак да млъкне и повтаря неговите думи:
Замълчи, гледай филма.
Съществото напрегнато го изучава с изпъкналите си очи (досущ очите на насекомо и още по-точно — на богомолка) и Джоунси чувства как сякаш проникват в него. След секунди усещането изчезва. Господин Сив бърза; рано или късно ще пробие бронята, защитаваща онзи Джоунси, който още не му е подвластен, и ще научи всичките му тайни.
Междувременно продължават да гледат филма. А когато безкраката невестулка с остри зъби, около която се разнася миризмата на антифриз, пропълзява в скаута на Джоунси, той не й обръща внимание.
Джоунси Едно и Джоунси Бараката (всъщност той вече не е той, а господин Сив) търси връзка с друго създание. Разполага с богат избор, мозъчните вълни се препокриват, както се случва късно нощем с предаванията на различни радиостанции, и той лесно открива носителя на необходимата му информация. Все едно да отвориш файл в компютъра си и да откриеш вместо думи триизмерен филм.
Информационният източник на господин Сив е Емил Бродски, живущ в Менло Парк, Ню Джърси. Той има чин сержант, механик е и отговаря за поддържането на техниката. Само че докато е член на екипа на Курц, осъществяващ тайна мисия, Бродски няма офицерско звание. Същото се отнася и за колегата му. Към висшите офицери се обръща с „шефе“, а към онези с по-нисък ранг от неговия чин (които в случая са една шепа хора) с „хей ти“. Ако не знае кой какъв е, избира неутралното „приятелче“.
Над района летят реактивни самолети, които не са много на брой (ако облаците се разпръснат, при бръснещ полет ще заснемат всичко необходимо), но и без това Бродски няма нищо общо с тях. Излитат от базата на Националната гвардия, разположена в Джеферсън Тракт. Неговото задължение е да се занимава с обслужването на хеликоптерите и камионите, чийто брой непрекъснато се увеличава (от пладне насам всички пътища в района са затворени и единствените превозни средства по шосето са тъмнозелени камиони със заличени опознавателни знаци). Възложена му е задачата да инсталира минимум четири генератора, захранващи с електричество базата край магазинчето на Гослин. Електричеството е необходимо за задействане на сензорите, долавящи всяко движение, за лампите, монтирани на високи стълбове и осветяващи периметъра, както и за уредите в командния център, помещаващ се в една от караваните.
Курц все повтаря, че много държи на осветлението — настоява и нощем в базата да бъде светло като посред бял ден. Повечето лампи са монтирани около обора, където някога кротко пасяха четиринайсетте крави на Реджи Гослин, са издигнати две големи палатки. На покрива на по-голямата, която е зелена, е написано „ИНТЕНДАНСТВО“. Другата палатка е бяла и без надпис, в нея няма газови печки както в другата, пък и не са необходими. Джоунси разбира, че това е полева морга. Сега в нея има само три трупа (единият е на някакъв банкер, който се е опитал да избяга — ама че наивен глупак!), но скоро ще пристигнат още. Освен ако не се случи нещо, което да затрудни или да попречи на събирането им. Курц, който е най-големият шеф, ще бъде безкрайно доволен от подобно разрешение.
Всичко това не е важно. Задачата, с която е натоварен Джоунси Едно, е Емил Бродски, живущ в Менло Парк, Ню Джърси.
С бърза крачка Бродски прекосява разкаляния терен между площадката за приземяване на хеликоптерите и сайванта, в който държат риплипозитивните (броят на които непрекъснато нараства — гледат като треснати с мокър парцал, което е типично за хора, за пръв път попаднали в затвора, викат охраната, молят за цигари и информация, заплашват). Емил Бродски е нисък и набит, косата му е много късо подстригана, а в лицето прилича на булдог — физиономията му е идеална за реклама на евтини пури (всъщност Джоунси знае, че Емил е ревностен католик, който никога през живота си не е пушил). В момента е затънал до гуша в работа. Носи слушалки с микрофон и непрекъснато поддържа радиовръзка с конвоя, който ще достави гориво, и който се движи по магистрала 95 — пристигането им навреме е много важно, защото хеликоптерите ще се върнат с празни резервоари от мисията — но той разговаря и с Камбри, който крачи редом с него; обсъждат подготвянето на контролно-командния пункт, който Курц е наредил да бъде готов най-късно до полунощ. Говори се, че мисията ще приключи максимум за четирийсет и осем часа, но никой не го знае със сигурност. Според носещите се слухове най-важният обект, известен под кодовото название „Синьо момче“, вече е бил обезвреден, обаче Бродси се пита откъде ли е изтекла информацията, след като големите бойни хеликоптери още не са се върнали. Пък и задачата им тук е елементарна — да подготвят всичко и после да завъртят копчето.
Не щеш ли, изведнъж хората с лицето на Джоунси стават трима — единият гледа телевизия в болничната стая, която е обрасла с плесен, вторият е в бараката при моторната шейна… а Джоунси Три ненадейно се е появил в съзнанието на ревностния католик Бродски. Емил се заковава на място и вдига поглед към побелялото небе.
Камбри прави две-три крачки, преди да осъзнае, че спътникът му е спрял като ударен от гръм посред калното пасище. Наоколо тичат хора, над лагера кръжат хеликоптери, оглушително реват двигатели, но той стои неподвижно като робот с изчерпани батерии.
— Шефе, какво ти е? — колебливо пита Камбри. — Добре ли си?
Бродски не отговаря… всъщност не отговаря на подчинения си, а се обръща към Джоунси едно, който се намира в бараката: Отвори капака на двигателя и ми покажи свещите.
Онзи се позатруднява, но Емил го напътства. След няколко секунди Джоунси се навежда над малкия двигател, без да го вижда — очите му са като чувствителни камери, препредаващи образа.
— Шефе, какво ти става? — разтревожено пита Камбри.
— Нищо ми няма — бавно и отчетливо заявява Бродкски и смъква слушалките — гласовете, които звучат в тях, го разсейват. — Остави ме на мира — обмислям нещо.
После се обръща към Джоунси. Някой е извадил свещите. Огледай се… Ето ги. В края на тезгяха.
В единия край на работната маса стои буркан с бензин. Капачката е пробита с отвертка, та да излизат изпаренията. В течността са потопени две свещи „Чемпийн“ досущ като отрязани крайници в стъкленица с формалин.
— Подсуши ги — казва Бродски. — Добре ги подсуши. — А когато колегата му смаяно го пита какво да подсуши, той разсеяно му заповядва да си затвори плювалника.
Джоунси изважда свещите, грижливо ги подсушава, после ги поставя, следвайки указанията на механика.
Опитай сега — казва му Бродски, този път без да помръдне устните си, а двигателят изръмжава. — Провери дали е заредена с бензин.
Джоунси се подчинява, сетне му благодари.
— Няма защо, шефе — отвръща механикът и отново поема по пътя си. Крачи толкова бързо, че Камбри трябва да подтичва, за да върви редом с него. Прави му впечатление учудването на шефа му, когато забелязва, че слушалките са провесени на шията му.
— Да му се не види, каква беше тая история? — любопитства той.
— Нищо особено — отговаря Бродски, макар да осъзнава, че се е случило нещо много странно. Смътно си спомня, че е разговарял с някого… че е давал някакви съвети, макар почти всичко вече да се е заличило от съзнанието му. Добре си спомня инструктажа, получен призори, когато положението започна да се напича. Курц изрично беше заповядал всеки един от екипа да рапортува, ако забележи нещо необичайно. Онова, което току-що преживя, спада ли към необичайните събития? Всъщност какво се случи?
— Май получих мозъчен спазъм — промърморва. — Затънал съм до гуша в работа, а времето все не стига. Хайде, синко, не изоставай.
Камбри се старае да не изостава, а Бродски отново повежда разговор с водача на конвоя и с подчинения си, ала в паметта му все още се върти някакъв друг разговор, който вече е приключил случилото се необичайно ли е? Може би не е. Ни най-малко не е нещо, което може да сподели с онзи некадърник Пърлмътър — този левак си въобразява, че онова, което не е записано в бележника му, не съществува. Дали все пак да разкаже на Курц за преживяването си? В никакъв случай. Уважава дъртия лешояд, но много повече се страхува от него. Всеки от екипа се страхува от Курц. Няма спор, че е умен и смел, но същевременно е готов за лудницата. Бродси гледа да не му се мярка пред очите.
Ами Ъндърхил? Да разговаря ли с Оуен Ъндърхил?
Може би трябва… а може би не. При подобни положения има опасност да загазиш, без да си виновен. Вярно е, че преди няколко минути му се бяха причули гласове — по-точно — един глас — но вече се чувстваше много по добре. И все пак…
Джоунси форсира двигателя на моторната шейна, излиза от бараката и се насочва към Просеката. Когато минава покрай Хенри, усеща присъствието му — приятелят му се е скрил зад едно дърво и едва се въздържа да не изкрещи — но успява да скрие тази мисъл от облака, заобикалящ мъничкото, останало от истинското му „аз“. Почти сигурно е, че го вижда за последен път — Хенри едва ли ще излезе жив от тази гора.
Искрено съжалява, че не е имал възможност да се сбогува с него.
7
Не знам кой е заснел този филм — заявява Джоунси, — но във веси случай няма смисъл хората от творческия екип да си подготвят смокингите за официалното раздаване на Оскарите. Всъщност…
Оглежда се и вижда само заснежени дървета. Втренчва се пред себе си, ала пред очите му като дълга лента се размотава Просеката, а моторната шейна вибрира между бедрата му. Никога не е бил в болницата, нямало е никакво сиво човече. Всичко е било само сън.
Не, отново греши. Наистина се намира в стая. Но не е в болницата. Няма легло, телевизор, стойката за системи също липсва. Всъщност няма нищо освен табло за съобщения, на което са прикрепени карта на северния район на Нова Англия с отбелязани определени маршрути — маршрутите, следвани от ловците — и моментална снимка на девойка в юношеска възраст — полата й е запретната, между бедрата й се виждат златисти косми. Той гледа Просеката през прозореца. Нещо му подсказва, че това е прозорецът на болничната му стая. Но там имаше нещо, което го смущаваше. Наложило се бе да се махне, защото…
„Защото ме дебнеше опасност — мисли си… макар че нито тук, нито където и да било е безопасно за него. И все пак… в тази стая се чувства мъничко по-сигурен. Това е последното убежище и той го е украсил със снимката, която май всичките четирима се надяваха да видят, когато през далечната 1978 година преминаха по онази алея. Снимката на Тина Джийн Слопингър или както там й беше името. — Някои от преживяванията ми бяха действителни… Възстановени спомени, както бе казал Хенри. Мисля, че наистина видях Дудитс в деня на злополуката. Затова прекосих улицата, без да се огледам. Колкото до сивото същество… сега аз съм господин Сив, нали? С изключение на една част от мен, намираща се в прашната и безинтересна стая, чийто под е осеян с използвани презервативи, а на таблото е прикрепена снимка на момиче, сега съм господни Сив. Вярно ли е?“
Не получава отговор. Което само по себе си е най-красноречивият ответ.
Но как се е случило? Как съм се озовал тук? И защо? Каква е причината?
Отново никой не му отговаря, а най-страшното е, че и той е в невидение. Приятно му е, че се намира някъде, където още може да бъде самият себе си, изпитва удивление с каква лекота останалата част от живота му е била похитена. За кой ли път горчиво съжалява, че не е застрелял Маккарти.
8
Мощна експлозия разтърси деня и макар взривът да беше избухнал на километри разстояние, беше толкова силен, че снегът, започна да се свлича от клоните на дърветата. Съществото на моторната шейна дори не се озърна. Знаеше какво се е случило. Войниците са взривили космическия кораб. Плесента е унищожена.
След няколко минути пред погледа му се появи заслонът. Пит лежеше в снега, единият му крак още беше затиснат от падналия покрив. Изглеждаше мъртъв, но не беше. Съществото чуваше мислите му — човекът на снега знаеше, че дори да се престори на мъртъв, номерът няма да мине. Когато то спря шейната и изключи двигателя, Пит вдигна глава и печално се усмихна, разкривайки малкото си останали зъби. Левият ръкав на канадката му беше почернял, материята сякаш се беше разтопила. Четирите пръста на дясната му ръка бяха счупени. По кожата му, доколкото се виждаше, разбира се, беше плъзнала плесента.
— Ти не си Джоунси — каза. — Какво направи с Джоунси?
— Ставай, Пит — подкани го Сивият.
— Няма да отида никъде с теб. — Човекът на снега вдигна осакатената си ръка, чиито пръсти, наподобяващи на прекършени пръчки, бяха покрити с червеникаво-златиста растителност, и избърса челото си. — Чупката оттук! Яхвай понито си и се разкарай!
Господин Сив сведе главата си, която доскоро беше на Джоунси (Доунси наблюдаваше сцената през прозореца на някогашната канцелария на братята Тракър, неспособен да помогне или да промени хода на събитията), и се втренчи в безпомощния човек на снега. Пит закрещя, тъй като мъхът по цялото му тяло започна да се вкоренява още по-дълбоко в мускулите и в нервите му. Докато се мяташе от непоносимата болка, стъпалото му се измъкна изпод ината и без да престава да крещи, той се сви на кълбо. От устата и от носа му отново шурна кръв. Нададе нов писък, при което изхвръкнаха още два зъба.
— Ставай, Пит!
Безпомощният човек избухна в ридания, притисна до гърдите си осакатената си дясна ръка и се помъчи да стане. Първият опит беше пълен провал и той отново се просна на снега. Сивият безмълвно го наблюдаваше, без да слезе от моторната шейна.
Джоунси усети болката, отчаянието и нечовешките болки, които изпитваше приятелят му. Най-ужасяващ му се стори страхът, затова реши да рискува.
— Пит!
Шепотът беше едва доловим, но Пит го чу. Вдигна глава и Джоунси видя изкривеното му от болка лице, покрито с плесен. Изтръпна, когато приятелят му навлажни устните си с език, също обрасъл с отвратителната растителност, пренесена от космоса. Навремето Пит Мур мечтаеше да стане астронавт. Навремето се беше изправил срещу много по-големи от него момчета, за да защити едно безпомощно създание. Не заслужаваше подобна съдба.
Тук не се тупка!
Пит се усмихна, макар че лицето му беше разкривено от болката. Беше едновременно прекрасно и сърцераздирателно. Този път успя да се изправи на крака и закуцука към моторната шейна.
Джоунси, който още се намираше в бившата канцелария, в която е затворник, видя как валчестата дръжка на вратата се превърта наляво-надясно.
Какво означава това? — попита господин Сив. — Какво означава че „тук не се тупка“? Какво търсиш тук? Хайде да се върнем в болницата и да погледаме телевизия. Всъщност как изобщо се озова на това място?
Ред беше на Джоунси да си спести отговора и той го стори с огромно удоволствие.
Ще разбера — заяви Сивият. — Ще проникна вътре, когато му дойде времето. Дълбоко грешиш, ако си въобразяваш, че вратата, която си залостил, може да ме спре.
Джоунси благоразумно си замълча — нямаше смисъл да предизвиква съществото, което се беше настанило в тялото му — макар да знаеше, че не греши. От друга страна, не смееше да напусне убежището си; сигурен бе, че опита ли, ще бъде погълнат. Бе само зрънце, пренесено от облака, парченце несмляна храна в стомаха на извънземното.
Каза си, че е най-добре да си мълчи и да действа благоразумно.
9
Пит се качи на шейната зад господин Сив и обгърна кръста на Джоунси. След десетина минути минаха край преобърнатия джип и Джоунси разбра защо Пит и Хенри толкова са се забавили на връщане от магазина. Цяло чудо бе, че са останали живи. Щеше му се да огледа скаута, но Сивият не намали скоростта и шейната продължи да се плъзга по заснежения път, оставяйки дълбоки дири.
На около пет километра разстояние от преобърнатия джип се издигаше хълмче; когато го превалиха, Джоунси видя жълто-бяло кълбо от светлина, увиснало на около трийсет сантиметра височина над пътя, което сякаш ги чакаше. Изглеждаше нажежено като електрожен на заварчик, но очевидно впечатлението беше илюзорно, защото снегът под него изобщо не се бе разтопил. Почти беше сигурен, че това е едно от огнените топки, които с Бобъра бяха видели да подскача сред облаците над животните, бягащи от Дерето.
Имаш право — каза Сивият. — Виждаш нещо, на което някои казват „прожектор“. Не са останали много… може би дори е последното.
Джоунси безмълвно се взираше през прозореца на бившата канцелария, превърнала се в негова килия. Усеща ръцете на Пит, които са го прегърнали през кръста — приятелят му се държи най-вече, защото се подчинява на инстинкта за оцеляване, както почти сразен боксьор се вкопчва в съперника си, за да не падне на ринга. Главата, която се опира на гърба му, тежи като камък. Пит се е превърнал в истински развъдник на червеникаво-златистата плесен — наоколо е студено, а неговото тяло — топло и предлага идеални условия за развитие на растителността. Но за какво е притрябвал Пит на господин Сив, Джоунси няма дори най-бегла представа.
„Прожекторът“ продължава да ги води по пътя още около километър, сетне изведнъж се отклони към гората. Плъзна се между два високи бора и изчака пътниците, като се въртеше на сантиметри от заснежената земя. Джоунси чу как Сивият нареди на Пит да се държи здраво.
Полярната котка с ръмжене се заизкачва по някакво хълмче, шейната оставяше дълбоки следи и вдигаше облаци от сняг. Когато навлязоха в гората, често попадаха на места, на които почти нямаше снежна покривка; там веригите на Полярната котка гневно тракаха върху замръзналата камениста земя, скрита под тънък слой почва и борови иглички. Сега се движеха на север.
След десет минути шейната попадна на участък, покрит с гранит и отскочи, а Пит изкрещя и се катурна назад. Сивият спря шейната. „Прожекторът“ също престана да се движи и въртейки се, увисна над снега. На Джоунси му се стори, че светлината му едва забележимо е помръкнала.
— Ставай! — заповяда господин Сив. Беше се обърнал на седалката и се взираше в падналия човек.
— Не мога! — изстена Пит. — Свършено е с мен, човече. Не…
Изведнъж нададе вой и се замята на земята, а ръцете му — едната обгорена, другата — осакатена, се гърчеха.
Престани! — извика Джоунси. — Ще го убиеш!
Господин Сив изобщо не му обърна внимание, а с убийствено безразличие продължи да наблюдава Пит, в чиято плът все по-дълбоко се вкопаваше космическата растителност. Най-сетне Джоунси почувства, че Сивият отслабва хватката си. Олюлявайки се, Пит се изправи на крака. На страната му имаше нова порезна рана, която вече се изпълваше с червеникаво-златистата плесен. Изглеждаше замаян, потъмнелите му очи бяха насълзени. Повторно възседна моторната шейна и отново се хвана за кръста на Джоунси.
Дръж се за якето ми — прошепна му Джоунси и докато Сивият се обръщаше, за да включи двигателя на моторната шейна, той почувства как Пит се вкопчи за дрехата му. — Тук не се тупка, нали?
Тук не се тупка — сякаш отдалеч повтори Пит.
Изглежда, този път вниманието на господин Сив беше заето с друго, защото не се намеси в безмълвната размяна на реплики. Огненото кълбо, което вече не блестеше така ярко, но продължаваше да се движи бързо, отново се понесе на север… по-точно в посока, която според Джоунси беше северна. Откакто моторната шейна слаломираше между дървета, високи храсти и остри скали, беше загубил ориентация. Някъде зад тях непрекъснато се чуваха изстрели, все едно някой се упражняваше в стрелба по подвижна мишена.
10
След около час Джоунси най-сетне разбра защо Сивият си е направил труда да вземе Пит със себе си. Случи се в мига, в който прожекторът, чиято светлина постепенно отслабваше, напълно угасна. Явлението беше придружено от изпукване, като че някой спука надут хартиен плик, облаче прах се спусна на земята.
Намираха се на билото на хребет, обрасъл с дървета, извисяващ се посред Бог знае къде. Пред тях беше гъсто заселената долина, покрита с дебела снежна пелена, отвъд нея стърчаха ерозирали хълмове и се простираха мочурища, не се виждаше нито една светлинка. А като капак започваше да се свечерява.
Пак ни забърка в голяма каша — си каза Джоунси, но този път господин Сив като че ли не се изненада и не му поиска обяснение. Изключи двигателя, но не понечи да слезе от моторната шейна.
Къде е север? — попита, ала очевидно не се обръщаше към Джоунси.
Пит отговори с глас, в който се прокрадваха умора и отчаяние.
— Откъде да знам? Как да се ориентирам, като не се вижда залязващото слънце? Отгоре на всичко едното ми око е съвсем прецакано.
Сивият обърна глава и Джоунси видя, че лявото око на приятеля му липсва. Клепачът бе силно повдигнат и му придаваше глуповато изражение на изненада. В очната кухина беше пораснала истинска джунгла от космическата растителност. По-дългите филизи провисваха от вдлъбнатината и гъделичкаха страната на Пит, покрита с набола брада. Други бяха преплетени в оредяващата му коса като червеникаво-златисти кичури.
Знаеш!
— Може би — промърмори Пит. — А може би не желая да ти покажа посоката.
Защо?
— Защото твоите желания са вредни за нас, грознико! — отсече Пит, при което Джоунси изпита абсурдно чувство на гордост.
После се случи нещо, което заличи всички негови чувства освен ужаса. Растителността в очната кухина сякаш потръпна. Пит изкрещя и закри с длани лицето си. За миг, който му се стори цяла вечност, Джоунси си представи как червеникаво-златисти пипала проникват в мозъка на приятеля му и се разперват като силни пръсти, стискащи сива гъбеста маса.
Хайде, Пит, кажи му! — изкрещява той. — За Бога, кажи му!
Плесента престана да си движи. Пит отпусна ръце. Лицето му (доколкото се виждаше изпод червеникаво-златистата растителност) беше бледо като платно.
— Къде си, Джоунси? — попита. — Има ли място и за мен?
Отговорът, разбира се, беше отрицателен. Единственият и неповторим Гари Джоунс неи проумяваше какво му се е случило, но знаеше, че оцеляването му — едничкото останало зрънце от истинската му същност — някак си зависи от оставането му в бившата канцелария. Сигурен бе, че ако само открехне вратата, завинаги ще изчезне.
Пит кимна и промърмори:
— Така и предполагах. — Сетне се обърна към другия: — А ти престани да ми причиняваш болка.
Сивият се взираше в него през очите на Джоунси, без да обещава каквото и да било.
Пит въздъхна, вдигна обгорената си ръка, протегна пръст. Затвори очи и започна да поклаща пръста си… напред-назад, напред-назад… В този момент Джоунси почти проумя всичко. Как се казваше онова момиченце? Май фамилията й беше Рикънхауър. Да, точно така. Не си спомняше името й, но кой би забравил толкова трудна за произнасяне дума като Рикънхауър? Тя също бе възпитаничка на училището „Мери М. Сноу“ или другояче казано Академията за олигофрени, макар ме с Дудитс бяха от различни випуски. Когато малката посещаваше Академията за олигофрени, той вече беше прехвърлен в училището за професионална подготовка. А Пит? Пит беше известен със способността си да си спомня всичко с най-незначителните подробности, но след като се запознаха с Дудитс…
Думите нахлуха в съзнанието на Джоунси, докато стоеше до прозореца на мръсната си килийка и наблюдаваше света, който му бяха откраднали… всъщност не бяха думи, а отворени гласни, притежаващи необикновена мелодичност и красота:
„Виаи Дияа, Ит? Виждаш ли Дирята, Пит?“
Пит, който изглеждаше някак унесен, но и изумен, бе потвърдил, че я вижда, после замахва с пръст както сега.
Пръстът престана да се поклаща, само връхчето му едва забележимо вибрираше, подобно на лескова пръчка за откриване на подпочвени води, която е попаднала на водоизточник. Сетне Пит посочи хребета малко вдясно от курса, който следваше господин Сив.
— Натам е — промълви. — Натам е север. Ориентирай се по ей онази скала с боровото дърво по средата. Виждаш ли я?
Да, виждам я. — Сивият се обърна и отново включи двигателя на моторната шейна. Джоунси се запита колко ли гориво е останало в резервоара.
— Ще ми позволиш ли да сляза? — попита Пит, но въпросът му имаше друго значение: „Ще ми позволиш ли да умра?“
Не!
Отново потеглиха. Пит, който с всяка изминала минута губеше сили, отново се вкопчи в якето на Джоунси.
11
Заобиколиха високата скала, а когато се озоваха на билото на най-високия хълм след нея, Сивият отново спря шейната, за да се консултира с новия си водач, който беше заменил „прожектора“. След като Пит му даде нови указания, потеглиха по тесен път, който водеше на северозапад. Дневната светлина все по-бързо гаснеше. Веднъж чуха бръмченето на приближаващи се хеликоптери — може би бяха два или най-много четири. Господин Сив рязко насочи шейната в крайпътните храсталаци, без да обръща внимание на тънките вейки, които израниха до кръв лицето на Джоунси. Пит отново политна назад и падна. Синият изключи двигателя на моторната шейна, после завлече стенещия човек сред най-гъстите храсти. Изчака преминаването на хеликоптерите, но Джоунси усети как извънземният прониква в съзнанието на един от пилотите — може би проверяваше дали Пит не го е излъгал. След като вертолетите отлетяха на югоизток, вероятно завръщайки се в базата, господин Сив включи двигателя на шейната и отново потеглиха. От небето започна да се сипе сняг.
След час спряха пред друго възвишение, а Пит за трети път падна от шейната, само че сега се изтъркаля настрани. Вдигна глава, ала лицето му вече почти не се виждаше под гъстата космическа растителност. Помъчи се да каже нещо, но не успя — червеникавият мъх не само беше полепнал по езика му, но запълваше устната му кухина.
Не мога, човече! Не мога повече! Моля те, остави ме на мира!
— Добре — заяви Сивият. — Вече не си ми необходим.
Пит! — изкрещя Джоунси, после се обърна към похитителя си: — Не! Недей!
Разбира се, онзи изобщо не му обърна внимание. За миг на Джоунси му се стори, че вижда разбиране в незасегнатото око на приятеля си. Разбиране и облекчение. През този миг той още можеше мислено да се свързва с Пит, който беше негов приятел от детинство, който обичаше да застава пред гимназията и с длан да прикрива устата си, сякаш пуши цигара, който мечтаеше да стане астронавт и да види света, кръжейки с космически кораб около Земята, който бе един от четиримата, спасили Дудитс от проклетите грубияни.
Усещането продължи не повече от секунда. Сетне почувства как нещо изскочи от съзнанието на Сивия, при което червено-златистата растителност върху Пит не само се раздвижи, но се сви. С ужасяващо пращене в черепа му зейнаха пет-шест пукнатини. Лицето му — по-точно онова, което беше останало от лицето му — се съсухри, и за частица от секундата той се превърна в немощен старец. Падна по корем, силният сняг започна да го затрупва.
Мръсник!
Господин Сив посрещна с мълчание гневното възклицание на Джоунси — изражението му подсказваше, че му е безразлично как го наричат. Обърна се напред, ала в този момент непрекъснато усилващият се вятър внезапно стихна, сред снежната завеса се отвори пролука. На около осем километра на северозапад от мястото, на което се намираха, Джоунси видя движещи се светлини. Не бяха „прожектори“, а фарове на превозни средства. На камиони, които се движеха в колона по магистралата. Сигурен бе, че няма леки коли, а само камиони. Този район в Мейн вече беше подчинен само на военните.
Теб търсят, гаднико! — процеди миг преди моторната шейна отново да потегли. Пролуката в снежната завеса изчезна и камионите вече не се виждаха, но навярно Сивият лесно щеше да намери магистралата. С помощта на Пит се беше добрал до карантинната зона, в която хората се чувстваха в безопасност. За по-нататъшното си предвижване разчиташе на Джоунси, защото Джоунси беше различен, а най-важното — не бе засегнат от заразата. Незнайно защо плесента не се разпространяваше върху него.
Никога няма да им се изплъзнеш! — заяви.
Грешиш — възрази господин Сив. — Ние винаги умираме и оцеляваме. Винаги губим и винаги печелим. Дори да не ти харесва, Джоунси, трябва да се примириш с мисълта, че ние сме бъдещето.
Ако е вярно, това е най-убедителната причина да живеем с миналото — отговори единственият и неповторим Гари Джоунс, но не получи отговор. Съществото, наречено господин Сив, вече го нямаше, сляло се бе с облака. Останала бе само честица от него, която използваше двигателните способности на гостоприемника си, за да насочи моторната шейна към магистралата. А Джоунси, който беше безпомощно оръдие за изпълнение на неизвестната му мисия, изпитваше поне малка утеха при мисълта, че похитителят не знае как да се добере до онази мъничка и последна частица от него, скрита в бившата канцелария на братята Тракър. И още, че Сивият не знаеше за Дудитс, неизвестно му бе и значението на фразата „Тук не се тупка!“.
Нямаше да му позволи да го научи.
Поне засега.