Лев Толстой
Ана Каренина (86)

VII

 

В играта на крокет, на която княгиня Тверская канеше Ана, трябваше да участвуват две дами и техните поклонници. Тия две дами бяха главните представителки на един избран нов петербургски кръг, които от подражание към подражанието на нещо бяха се нарекли les sept merveilles du monde^[1]. Тия дами принадлежаха към един наистина висш кръг, но напълно враждебен на оня, който посещаваше Ана. Освен това старият Стремов, един от влиятелните хора в Петербург, поклонник на Лиза Меркалова, беше враг по служба на Алексей Александрович. Поради всички тия съображения Ана не искаше да отиде и тъкмо за тоя неин отказ се отнасяха загатванията в бележката на княгиня Тверская. Но сега, като се надяваше да срещне там Вронски, Ана реши да отиде.

Тя пристигна у княгиня Тверская преди другите гости.

В това време, когато тя влизаше, лакеят на Вронски с разчесани бакенбарди, приличен на камерюнкер, също влизаше. Той се спря до вратата, свали фуражката си и й направи път. Ана го позна и едва сега си спомни, че вчера Вронски бе казал, че няма да дойде. Той навярно изпращаше бележка за това.

Когато събличаше горната си дреха в антрето, тя чу как лакеят, който произнасяше дори буквата „р“ като камерюнкер, каза: „От графа за княгинята“ — и предаде бележката.

Искаше й се да го попита де е господарят му. Искаше й се да се върне и да му изпрати писмо, за да дойде той при нея или тя да отиде при него. Но не можеше да направи нито първото, нито второто, пито третото: напред вече се чуваха звънците, с които съобщаваха за пристигането й, и лакеят на княгиня Тверская бе застанал вече полуобърнат до разтворената врата, като я чакаше да мине за вътрешните стаи.

— Княгинята е в градината, сега ще й доложат. Не бихте ли искали да заповядате в градината? — доложи друг лакей в другата стая.

Положението на нерешителност и на неяснота беше все същото, както и у дома й; дори още по-лошо, защото не можеше да предприеме нищо, не можеше да види Вронски, а трябваше да остане тук, в една чужда и толкова различна на настроението й компания; но тя беше в тоалет, който знаеше, че й отива; не беше сама, беше заобиколена от оная обикновена тържествена обстановка на безделие и й беше по-леко, отколкото у дома й; нямаше нужда да измисля какво да прави. Всичко ставаше от само себе си. Когато срещна идващата към кея Бетси в бял тоалет, който я порази с елегантността си, Ана й се усмихна както винаги. Княгиня Тверская вървеше с Тушкевич и една нейна роднина — госпожица, която за голямо щастие на провинциалните родители, прекарваше лятото у знаменитата княгиня.

Навярно у Ана имаше нещо особено, защото Бетси веднага забеляза това.

— Лошо спах — отвърна Ана, като се взираше в лакея, който идваше насреща им, и както се сети тя, носеше бележката на Вронски.

— Колко се радвам, че дойдохте! — каза Бетси. — Уморена съм и току-що се канех да изпия чаша чай, докато дойдат те. А вие — обърна се тя към Тушкевич, — ако искате, идете с Маша да опитате крокетгроунда там, дето се объркахте. Ние пък ще успеем да си поприказваме от сърце, докато пием чай, we’ll have a cosy chat^[2], нали? — усмихната се обърна тя към Ана, като стаена ръката й, в която Ана държеше слънчобрана си.

— Още повече, че аз не мога да остана у вас за дълго; трябва да отида у старата Вреде. Сто години вече й обещавам — каза Ана, за която лъжата, чужда на природата й, бе станала не само обикновена и естествена в обществото, но дори й правеше удоволствие.

Защо каза това, за което преди един миг не мислеше, тя никак не би могла да обясни. Каза го само защото Вронски нямаше да дойде, а тя трябва да си запази свободата и да се опита някак да го види. Но защо именно спомена старата фрейлина Вреде, при която трябвало да отиде, както и при много други, тя не би могла да обясни, а същевременно, както се разбра отпосле, измисляйки най-хитри средства, за да се срещне с Вронски, тя не можеше и да измисли нещо по-хубаво.

— Не, няма да ви пусна по никой начин — отвърна Бетси, като се взираше внимателно в лицето на Ана. — Право да ви кажа, бих се обидила, ако не ви обичах. Вие сякаш се страхувате, че моето общество може да ви компрометира. Моля, донесете ни чая в малката приемна — каза тя, като присвиваше очи както винаги, когато се обръщаше към лакея. Тя взе от него бележката и я прочете. — Алексей ни направи номер — каза тя на френски, — пише, че не може да дойде — прибави с такъв естествен и прост тон, сякаш никога не можеше да й мине през ума, че Вронски може да има за Ана някакво друго значение освен като играч на крокет.

Ана знаеше, че Бетси е в течение на всичко, но като я слушаше как говори пред нея за Вронски, винаги се убеждаваше за миг, че тя не знае нищо.

— А! — равнодушно каза Ана, сякаш това малко я интересуваше, и усмихнато продължи: — Как може вашето общество да компрометира някого? — Тая игра с думите, това скриване на тайната имаше, както за всички жени, голяма прелест за Ана. И тя се увличаше не от необходимостта да крие, не от целта, заради която се крие, а от самия процес на криенето. — Аз не мога да бъда по-голяма католичка от папата — каза тя. — Стремов и Лиза Меркалова са каймак от каймака на обществото. И после, тях ги приемат навред, а пък аз — тя особено подчерта думата „аз“ — никога не съм била строга и нетърпима. Просто нямам време.

— Не, вие не искате може би да се срещате със Стремов? Нека с Алексей Александрович те чупят копията си в комитета, това не ни засяга. Но в обществото той е най-любезният човек, какъвто познавам, и страстен играч на крокет. Ей сега ще видите. И въпреки смешното му положение на стар влюбен в Лиза, трябва да видите как се измъква от това смешно положение! Той е много мил. Не познавате ли Сафо Щолц? Това е един нов, съвсем нов тон.

Бетси приказваше всичко това, а в същото време по веселия й, умен поглед Ана чувствуваше, че тя разбира донейде положението й и крои нещо. Те бяха в малкия кабинет.

— Все пак трябва да се обадя на Алексей — и Бетси седна до масата, написа няколко реда и сложи писмото в един плик. — Пиша му да дойде на обед. Една дама на трапезата ми остава без кавалер. Я вижте, дали е убедително? Извинете, ще ви оставя за малко. Моля, запечатайте писмото и го изпратете — каза тя от вратата, — аз трябва да дам някои нареждания.

Ана не се замисли нито за миг, седна до масата с писмото на Бетси и без да го прочете, прибави отдолу: „Трябва да ви видя. Елате до градината на Вреде. Ще бъда там в 0 часа.“ Тя залепи плика и когато Бетси се върна, изпрати пред нея писмото.

И наистина през време на чая, който им поднесоха на една масичка-поднос в прохладната малка приемна, между двете жени се завърза един a cosy chat, какъвто бе обещала графиня Тверская преди пристигането на гостите. Критикуваха ония, които очакваха, и разговорът се спря на Лиза Меркалова.

— Тя е много мила и винаги ми е била симпатична — каза Ана.

— Вие трябва да я обичате. Тя бълнува за вас. Вчера след надбягванията дойде при мен и беше в отчаяние, че не ви завари. Казва, че вие сте истинска героиня на роман и че ако била мъж, би направила хиляди глупости заради вас. Стремов й казва, че тя и без това ги прави.

— Но, моля ви се, кажете ми, аз никога не съм могла да разбера — след като помълча малко, каза Ана, и то с такъв тон, който ясно показваше, че не задава празен въпрос, но че това, за което пита, е за нея по-важно, отколкото би могло да се очаква. — Моля ви се, кажете ми какви са нейните отношения с княз Калужски, така наречения Мишка? Аз съм ги срещала много малко. Какви са тия отношения?

Бетси се усмихна с очи и внимателно погледна Ана.

— Нов маниер — каза тя. — Те всички са избрали тоя маниер. Отпуснали са му края. Разбира се, от маниер до маниер има разлика.

— Да, но какви са отношенията й с Калужски?

Бетси неочаквано весело и неудържимо се разсмя, което се случваше рядко с нея.

— Вие си присвоявате областта на княгиня Мяхкая. Това е въпрос на ужасно дете — и Бетси очевидно искаше, но не можеше да се сдържи и избухна в оня заразителен смях, с какъвто се смеят рядко смеещите се хора. — Трябва да попитаме тях — рече тя през сълзите от смеха.

— Не, вие се смеете — каза Ана, която също се зарази неволно от смеха, — но аз никога не съм могла да разбера. Не разбирам тук ролята на мъжа й.

— Мъжът й ли? Мъжът на Лиза Меркалова носи подир нея одеялата и винаги е готов на услуги. А какво всъщност има по-нататък, никой не иска да знае. Нали знаете, в едно добро общество не говорят и дори не мислят за някои подробности на тоалета. Така е и тук.

— Ще отидете ли на празника на Роландаки? — попита Ана, за да промени разговора.

— Не смятам — отвърна Бетси и без да погледне приятелката си, внимателно започна да налива малките прозрачни чаши с ароматен чай. Като отмести едната чаша към Ана, тя извади цигара, пъхна я в сребърното цигаре и запуши.

— Виждате ли, аз съм в щастливо положение — вече без смях започна тя и взе чашата в ръка. — Разбирам и вас, разбирам и Лиза. Лиза е една от ония наивни натури, които, като децата, не разбират кое е хубаво и кое е лошо. Тя не е разбирала това поне когато е била твърде млада. И сега знае, че това неразбиране й прилича. Сега може би нарочно не разбира — каза Бетси с тънка усмивка. — Но Есе пак тия неща й приличат. Виждате ли, на едно и също нещо може да се гледа трагично и да се превърне то в мъка, а може да се гледа и просто, и дори весело. Може би вие сте склонна да гледате на нещата твърде трагично.

— Колко бих искала да познавам и другите така, както познавам себе си! — сериозно и умислено каза Ана. — Дали съм по-лоша от другите, или съм по-добра? Мисля, че съм по-лоша.

— Ужасно дете, ужасно дете! — повтори Бетси. — Но ето ги и тях.

Бележки

[1] Седемте чудеса на света. ↑

[2] Приятно ще си побъбрим. ↑