Лев Толстой
Ана Каренина (28)

XXVIII

Рано сутринта след бала Ана Аркадиевна телеграфира на мъжа си, че си заминава от Москва същия ден.

— Не, трябва, трябва да си замина — обясни тя на снаха си промяната в своето намерение с такъв тон, сякаш си спомни за безброй много работи, — не, по-добре да си замина днес!

Степан Аркадич не обядва в къщи, но обеща да дойде да изпрати сестра си в седем часа.

Кити също не дойде, а съобщи с една бележка, че я боли главата. Доли и Ана обядваха сами с децата и англичанката. Дали защото децата са непостоянни, или пък долавят нещата, та почувствуваха, че тоя ден Ана съвсем не е такава, не се занимава вече с тях както по-рано, когато толкова я бяха обикнали, но те изведнъж прекъснаха играта с леля си и любовта си към нея и никак не ги интересуваше, че тя си заминава. Цялата сутрин Ана бе заета с приготовления за заминаването си. Тя писа писъмца до московските си познати, записваше сметките си и прибираше нещата. Изобщо на Доли се струваше, че тя не е спокойна, а е обзета от такива грижи, които Доли познаваше добре по себе си и които не обземат човек без причина и в повечето случаи прикриват недоволството от себе си. След обеда Ана отиде да се облича в стаята си и Доли тръгна след нея.

— Колко си странна днес! — каза й Доли.

— Аз ли? Така ли намираш? Не съм странна, а лоша. Това се случва с мене. Все ми се иска да плача. Това е много глупаво, но ми минава — бързо каза Ана и наведе почервенялото си лице над малката чантичка, в която прибираше нощната си шапчица и батистените кърпички.

Очите й блестяха особено и непрестанно се забулваха в сълзи. — Така не ми се заминаваше от Петербург, а сега не ми се заминава оттук.

— Ти дойде тук и извърши добро дело — каза Доли, като се взираше изпитателно в нея.

Ана я погледна с мокри от сълзи очи.

— Не говори така, Доли, Не съм направила и не можех да направя нищо. Често се чудя защо хората са се наговорили да ме глезят. Какво съм направила и какво можех да направя? В сърцето ти се намери толкова любов, за да простиш…

— Без тебе Бог знае какво би станало! Колко си щастлива, Ана! — каза Доли. — В душата ти всичко е ясно и хубаво.

— Всеки има в душата си своите skeletons^[1], както казват англичаните.

— Какви пък skeletons можеш да имаш ти? У тебе всичко е така ясно!

— Имам — изведнъж каза Ана и неочаквано след сълзите хитра, иронична усмивка сви устните й.

— Тогава твоите skeletons са смешни, а не мрачни — усмихната каза Доли.

— Не, мрачни са. Знаеш ли защо заминавам днес, а не утре? Искам да ти направя това признание, което ме потискаше — каза Ана, като се отпусна енергично в креслото и погледна Доли право в очите.

И за свое учудване Доли видя, че Ана се изчерви до ушите, до къдравите черни пръстенчета на врата.

— Да — продължи Ана. — Знаеш ли защо Кити не дойде да обядва тук? Тя ме ревнува. Аз развалих… станах причина тоя бал да бъде за нея мъчение, а не радост. Но, да ти кажа право, аз не съм виновна или съм виновна мъничко — каза тя, като провлече с тънкия си глас думата „мъничко“.

— О, как го каза, също като Стива! — засмяна рече Доли.

Ана се обиди.

— О, не, не! Аз не съм Стива — каза тя намръщено. — Казвам ти го затова, защото нито за миг дори няма да си позволя да се усъмня в себе си — каза Ана.

Но в тоя миг, когато произнасяше тия думи тя чувствуваше, че не казва истината; тя не само се съмняваше в себе си, но изпитваше вълнение при мисълта за Вронски и си заминаваше по-рано, отколкото искаше, само за да не се среща вече с него.

— Да, Стива ми каза, че си танцувала мазурка с него и че той…

— Не можеш си представи колко смешно излезе. Аз мислех само да сватосвам, а стана съвсем друго. Може би против волята си…

Тя се изчерви и не довърши мисълта си.

— О, те веднага чувствуват това! — каза Доли.

— Но аз бих се отчаяла, ако от негова страна има нещо сериозно — прекъсна я Ана. — И съм уверена, че всичко ще се забрави и Кити ще престане да ме мрази.

— Впрочем, Ана, право да ти кажа, аз не желая тоя брак за Кити. И по-добре да се развали, щом Вронски можа да се влюби в тебе за един ден.

— Ах, Боже мой, колко глупаво би било това! — каза Ана и отново гъста руменина от удоволствие заля лицето й, когато чу да изговарят с думи мисълта, която я занимаваше. — И тъй, аз си заминавам, след като си спечелих един враг в лицето на Кити, която обикнах толкова много. Ах, колко е мила тя! Но, Доли, нали ти ще поправиш това? Да?

Доли едва можа да сдържи усмивката си. Тя обичаше Ана, но приятно й беше да види, че и тя има слабости.

— Враг ли? Това не може да бъде.

— Така бих желала всички да ме обичате, както аз ви обичам; а сега ви обикнах още повече — каза тя със сълзи на очите. — Ах, колко съм глупава днес!

Тя избърса лицето, си с кърпичката и започна да се облича.

Тъкмо преди заминаването й пристигна закърнелият Степан Аркадич, със зачервено, весело лице и с дъх на вино и цигари.

Чувствителността на Ана се предаде и на Доли и когато за последен път прегърна зълва си, тя й пошепна:

— Ана, помни: никога не ще забравя това, което ти направи за мене. И помни, че те обичам и ще те обичам винаги като най-добър приятел!

— Не разбирам защо — рече Ана, като я целуваше и криеше сълзите си.

— Ти ме разбра и ме разбираш. Сбогом, миличка!