Лев Толстой
Ана Каренина (214)

Като чувствуваше, че помирението е пълно, Ана от сутринта започна оживено да се приготвя за заминаване. Макар че не бяха решили дали ще заминат в понеделник или вторник, понеже и двамата вчера си отстъпваха един на друг, Ана се приготвяше дейно за заминаването, като сега й беше съвсем безразлично дали ще заминат един ден по-рано или по-късно. Тя се бе изправила над отворения сандък в стаята си и ровеше нещата си, когато той, вече облечен, влезе при нея по-рано от друг път.

— Ей сега ще отида при maman, тя може да ми изпрати парите чрез Егоров. И утре съм готов за път — каза той.

Колкото и да бе хубаво настроението й, споменаването, че отива във вилата при майка си, я засегна неприятно.

— Но аз и без това няма да успея — каза тя и веднага си помисли: „Значи, могло е да се нареди така, че да направим, както исках аз.“ — Не, както искаш, така направи. Иди в трапезарията, ей сега ще дойда, само да прибера тия непотребни неща — каза тя, като метна още нещо върху ръката на Анушка, на която вече лежеше цяла планина парцали.

Вронски ядеше бифтека си, когато тя влезе в трапезарията.

— Няма да повярваш как са ми омръзнали тия стаи — каза тя, като седна до него пред кафето си. — Няма нищо по-ужасно от тия chambres garnies^[1]. Те нямат израз, нямат душа. Тоя часовник, пердетата и главно тапетите са цял кошмар. Аз мисля за Воздвиженское като за обетована земя. Няма ли да изпратиш вече конете?

— Не, те ще дойдат след нас. Ами ти ще отидеш ли някъде?

— Исках да отида у Вилсон. Да й занеса роклите. Значи, непременно утре? — каза тя с весел глас; но изведнъж лицето й се промени.

Камериерът на Вронски дойде да поиска разписката за телеграмата от Петербург. Нямаше нищо особено в това, че Вронски бе получил телеграма, но той, сякаш искаше да скрие нещо от нея, та каза, че разписката е в кабинета и бързо се обърна към нея:

— Ще свърша всичко непременно утре.

— От кого е телеграмата? — запита тя, без да го слуша.

— От Стива — неохотно отвърна той.

— Но защо не ми я показа? Каква тайна може да има между Стива и мене?

Вронски върна камериера и му заповяда да донесе телеграмата.

— Не исках да ти я покажа, защото Стива има слабост да телеграфира; защо ще телеграфира, когато още нищо не е решено?

— За развода ли?

— Да, но той пише: не е успял да направи още нищо. Тия дни му обещал окончателен отговор. Ето, прочети я.

С треперещи ръце Ана взе телеграмата и прочете същото, което бе казал Вронски. В края беше прибавено още: надеждата е малка, но ще направя всичко възможно невъзможно.

— Казах ти вчера, че ми е все едно кога ще получа и дори дали ще получа развод — каза тя, като се изчерви. — Нямало е никаква нужда да криеш от мене. — „Така той може да скрие и крие писмата си с жени“ — помисли тя.

— А Яшвин искаше да дойде тая сутрин с Войтов — каза Вронски, — изглежда, че е спечелил от Певцов всичко и дори повече, отколкото той може да му плати — около шестдесет хиляди.

— Не — каза тя, като се дразнеше, че с тая промяна на разговора той така очевидно й показваше, че е сърдита, — защо мислиш, че това съобщение ме интересува толкова, че трябва дори да го криеш? Казах ти, че не искам и да мисля за това, и бих желала и ти да се интересуваш така малко като мене.

— Аз се интересувам, защото обичам да съм наясно — каза той.

— Яснотата не е във формата, а в любовта — каза тя, като се дразнеше все повече и повече, но не от думите, а от студения и спокоен тон, с който той говореше. — Защо искаш това нещо?

„Боже мой, пак за любовта!“ — помисли той, като се намръщи.

— Ти знаеш защо: за тебе и за децата, които ще имаме — каза той.

— Няма да имаме деца.

— Това е много жалко — каза той.

— Искаш го за децата, а за мене не мислиш — каза тя, като забрави съвсем и не чу, че той каза: „за тебе и за децата“.

Въпросът за възможността да имат деца беше отдавна спорен и я дразнеше. Тя си обясняваше желанието му да имат деца с това, че той не държи на красотата й.

— Ах, нали ти казах: за тебе. Най-много за тебе — повтори той, като се мръщеше, сякаш от болка, защото съм уверен, че твоето раздразнение произлиза най-вече от неопределеното ти положение.

„Но той престана вече да се преструва и ето — личи цялата му студена омраза към мене“ — помисли тя, като не слушаше думите му, а с ужас се взираше в тоя студен и жесток съдия, който я гледаше от очите му и я дразнеше.

— Причината не е тая — каза тя — и аз дори не разбирам как може причината за моето, както го наричаш раздразнение да бъде това, че се намирам напълно в твоята власт. Каква неопределеност на положението има тук? Напротив.

— Много съжалявам, че не искаш да разбереш — прекъсна я той, желаейки упорито да изкаже мисълта си, — неопределеността е в това, дето ти се струва, че аз съм свободен.

— За това ти можеш да бъдеш напълно спокоен — каза тя и като се извърна, започна да пие кафето си.

Тя вдигна чашката, като разпери малкия си пръст, и я поднесе към устата си. Отпи няколко глътки, погледна го и по израза на лицето му ясно разбра, че му са противни и ръката й, и движението, и звукът, който издаде с устните си.

— Все едно ми е какво мисли майка ти и как иска да те ожени — каза тя и с трепереща ръка остави чашката.

— Но ние не говорим за това.

— Не, тъкмо за това говорим. И повярвай, че една жена без сърце, била тя стара или млада, майка ти или друга, не е интересна за мене и аз не искам и да я знам.

— Ана, моля те да не говориш без уважение за майка ми.

— Една жена, която не е почувствувала със сърцето си де е щастието и честта на сина й, е безсърдечна жена.

— Повторно те моля да не говориш без уважение за майка ми, която аз уважавам! — каза той, като повиши глас и я погледна строго.

Тя не му отговори. Втренчила поглед в него, в лицето и ръцете му, тя си спомняше с всички подробности сцената на вчерашното помирение и страстните му ласки. „Със същите тия ласки той е обсипвал, ще обсипва и иска да обсипва други жени!“ — мислеше тя.

— Ти не обичаш майка си. Всичко това са фрази, фрази и фрази! — каза тя, като го гледаше с омраза.

— Щом е така, трябва…

— Трябва да се реши, и аз съм решила — каза тя и искаше да излезе, но в това време в стаята влезе Яшвин. Ана се здрависа с него и остана.

Защо, когато в душата й имаше буря и тя чувствуваше, че стои на кръстопътя на живота, който може да има ужасни последици, защо в тоя миг тя трябваше да се преструва пред чуждия човек, който рано или късно ще научи всичко — тя не знаеше това; но тя веднага укроти вътрешната буря в себе си, седна и заприказва с гостенина.

— Е, как е вашата работа? Получихте ли парите? — запита тя Яшвин.

— Горе-долу; изглежда, че няма да получа всичко, а в сряда трябва да замина. А вие кога заминавате? — каза Яшвин, като поглеждаше зажумял към Вронски и очевидно се досещаше за станалата свада.

— Изглежда, другиден — каза Вронски.

— Впрочем вие отдавна се каните.

— Но сега вече непременно — каза Ана, като погледна право в очите Вронски с такъв поглед, с който му казваше да не си мисли, че е възможно едно помирение. — Но нима не ви е жал за тоя нещастен Певцов? — продължи тя разговора си с Яшвин.

— Никога не съм се питал, Ана Аркадиевна, дали ми е жал, или не. Същото е, както на война, когато не питаш дали ти е жал, или не. Цялото ми богатство е тук — той посочи страничния си джоб — и сега аз съм богат човек; а днес ще отида в клуба и може би ще си изляза просяк. Защото който седне да играе с мене, също иска да ме остави без риза, както аз него. Това е борба, и тъкмо в това е удоволствието.

— Да, но ако бяхте женен — каза Ана — какво щеше да бъде на жена ви?

Яшвин се засмя.

— Изглежда, затова не съм се оженил и никога не съм имал такова намерение.

— Ами Хелсингфорс? — каза Вронски, който се намеси в разговора и погледна усмихналата се Ана.

Когато срещна погледа му, лицето на Ана изведнъж доби студено-строг израз, сякаш тя му казваше: „Не съм забравила. Все същото е.“

— Били ли сте влюбен? — каза тя на Яшвин.

— О, Господи, колко пъти! Само че, знаете ли, има едни, които сядат да играят на карти, но винаги стават, когато дойде време за rendez-vous^[2]. А пък аз мога да се занимавам с любов, но така, че вечер да не закъснявам за играта. Така и го нареждам.

— Не, аз не ви питам за това, а за сегашното. — Тя искаше да каже Хелсингфорс, но не искаше да повтори думата, казана от Вронски.

Дойде Войтов, който щеше да купи жребеца; Ана стана и излезе от стаята.

Преди да излезе от къщи, Вронски се отби при нея. Тя искаше да се престори, че търси нещо на масата, но я хвана срам от преструвките и затова го погледна студено право в лицето.

— Какво искате? — запита го тя на френски.

— Искам да взема билета на Гамбет, продадох го — каза той с такъв тон, който по-ясно от всякакви думи казваше: „Нямам време за обяснение, пък и нищо няма да излезе от това.“

„Аз не съм виновен за нищо пред нея — мислеше си той. — Щом тя иска да се наказва, tant pis pour elle^[3].“ Но когато излизаше, стори му се, че тя каза нещо и сърцето му изведнъж трепна от състрадание към нея.

— Какво, Ана? — запита той.

— Нищо — отвърна тя също така студено и спокойно.

„Нищо ли, тогава tant pis“ — помили той и пак охладня, обърна се и тръгна. Когато излизаше, видя в огледалото лицето й, бледно, с треперещи устни. Искаше да се спре и да й каже някоя утешителна дума, но краката му го изнесоха от стаята, преди да намисли какво да каже. Целия ден той прекара вън от къщи и когато се върна късно вечерта, прислужницата му каза, че Ана Аркадиевна я боли глава и е помолила да не влизат при нея.

Бележки

[1] Мебелирани стаи. ↑

[2] Среща. ↑

[3] Толкова по-зле за нея. ↑