Лев Толстой
Ана Каренина (196)

Левин пристигна в клуба тъкмо навреме. Заедно с него дойдоха гости и членове. Левин не бе идвал в клуба много отдавна, откак след завършване на университета живееше в Москва и посещаваше обществото. Той помнеше клуба, външните подробности на уредбата му, но съвсем бе забравил впечатлението, което по-рано му правеше клубът. Но още щом пристигна в широкия полукръгъл двор, слезе от файтона и се покачи по външната стълба и насреща му вратарят, с лента през рамо, безшумно му отвори вратата и му се поклони; още щом видя в антрето галошите и шубите на членовете, които бяха сметнали, че е по-лесно да свалят галошите си долу, отколкото да ги внасят горе; още щом чу тайнственото позвъняване, с което съобщаваха за идването му, и качвайки се по полегатата постлана стълба, видя статуята на площадката, а при горната врата на третия етаж остарелия познат вратар в клубна ливрея, който, без да бърза, но и без да се бави, отваряше вратата и оглеждаше гостите — Левин бе обхванат от отдавнашното си впечатление от клуба, впечатление на отмора, задоволство и приличие.

— Моля, шапката — каза вратарят на Левин, който бе забравил правилото, че в клуба шапките се оставят в антрето. — Отдавна не сте идвали. Князът още вчера ви записа. Княз Степан Аркадич още не е дошъл.

Вратарят познаваше не само Левин, но и всички негови приятели и роднини и веднага спомена за близките му хора.

Като мина през първия хол с параваните и вдясно преградената стая, дето седеше продавачът на плодове, Левин изпревари един бавно вървящ старец и влезе в шумната от навалица трапезария.

Мина край почти заетите вече маси, като оглеждаше гостите. Тук-там пред погледа му се изпречваха най-различни, и стари и млади, и едва познати и близки хора. Нямаше нито едно сърдито и угрижено лице. Сякаш заедно с шапките всички бяха оставили в антрето и своите тревоги и грижи и без да бързат, се готвеха да използуват материалните блага на живота. Тук бяха и Свияжски, и Шчербацки, и Неведовски, и старият княз, и Вронски, и Сергей Иванич.

— А! Защо закъсня? — усмихнат каза князът, като му подаде ръка през рамото си. — Как е Кити? — прибави той, оправяйки кърпата, която бе пъхнал над копчето на жилетката си.

— Нищо, здрава е; ще обядват и трите у дома.

— А, Алини-Надини. Тук при нас няма място. Иди на оная маса и заеми по-скоро място — каза князът и като се обърна, предпазливо пое чинията с рибя чорба.

— Левин, елате насам! — извика наблизо един добродушен глас. Беше Туровцин. Той седеше с един млад военен, а до тях имаше два обърнати стола. Левин с радост пристъпи до тях. Той винаги бе обичал добродушния гуляйджия Туровцин — с него го свързваше споменът за обяснението му с Кити, — а днес, след всички напрегнато-умни разговори, добродушният вид на Туровцин му беше особено приятен.

— Тия места са за вас и Облонски. Той ще дойде ей сега.

Военният, който седеше много изправено, с весели, винаги засмени очи, беше петербургчанинът Гагин. Туровцин ги запозна.

— Облонски вечно закъснява.

— А, ето го.

— Сега ли си дошъл? — каза Облонски, като пристъпи бързо към тях. — Здравей. Пи ли ракия? Я ела.

Левин стана и отиде с него към голямата маса, отрупана с ракии и най-разнообразни мезета. Изглежда, че от двадесетте мезета човек можеше да си избере нещо по вкуса, но Степан Аркадич поиска някакво особено мезе и един от застаналите прави лакей в ливреи веднага му донесе исканото. Те изпиха по една чаша и се върнаха на трапезата.

Веднага след рибята чорба на Гагин поднесоха шампанско и той нареди да наливат в четирите чаши. Левин не се отказа от предложеното вино и поиска втора бутилка. Той беше огладнял и затова ядеше и пиеше с голямо удоволствие и с още по-голямо удоволствие вземаше участие във веселите и най-обикновени разговори на събеседниците. Като сниши гласа си, Гагин разправи един нов петербургски анекдот и тоя анекдот, макар и неприличен и глупав, беше толкова смешен, че Левин се разсмя така силно, та привлече вниманието на съседите.

— Също като оня анекдот: „Това не мога да го търпя!“ Знаеш ли го? — запита Степан Аркадич. — Ах, това е прелест! Дай още една бутилка — каза той на лакея и започна да разправя.

— Пьотр Илич Виновски ви моли — прекъсна един старичък лакей Степан Аркадич, като поднесе две тънки чаши с кипящо шампанско и се обърна към Степан Аркадич и Левин. Степан Аркадич взе чашата и като се спогледа на другия край на масата с едни плешив, с червеникави мустаци господин, усмихнат му кимна с глава.

— Кой е той? — запита Левин.

— Ти си го срещал веднъж у дома, помниш ли? Чудо човек.

Левин направи същото като Степан Аркадич и взе чашата.

Анекдотът на Степан Аркадич беше също много забавен. Левин разправи един свой анекдот, който също се хареса. След това заприказваха за коне, за днешните надбягвания и за това колко майсторски Атлазения на Вронски взел първа награда. Левин не забеляза как мина обедът.

— А, ето ги! — вече в края на обеда каза Степен Аркадич, като се наведе през облегалото на стола и протегна ръце на идващите към него Вронски и един висок гвардейски полковник. По лицето на Вронски играеше също общото клубно весело добродушие. Той весело се облакъти на рамото на Степен Аркадич, пошепна му нещо и със същата весела усмивка протегна ръка на Левин.

— Много се радвам, че ви срещам — каза той. — Аз ви търсих тогава на изборите, но ми казаха, че сте си заминали — каза му той.

— Да, заминах си същия ден. Току-що говорихме за вашия кон. Поздравявам ви — каза Левин. — Било е много бързо яздене.

— Но и вие имате коне.

— Не, баща ми имаше; но аз ги помня и зная.

— Ти къде обядва? — запита Степен Аркадич.

— Ние бяхме на втората маса, зад колоните.

— Той получи поздравления — каза високият полковник. — Втора императорска награда. Ех, да имах такова щастие в картите, както той в конете!

— Но защо да губя златното си време. Отивам в инферналната — каза полковникът и се отдръпна от масата.

— Това е Яшвин — каза Вронски на Туровцин и седна на опразненото до тях място. След като изпи предложената му чаша, той поръча бутилка. Дали под влияние на клубното настроение или на изпитото вино Левин се разприказва с Вронски за най-породистия добитък и много се радваше, че не чувствува никаква враждебност към тоя човек. Той дори му каза между другото, че чул от жена си, че тя го срещнала у княгиня Мария Борисовна.

— Ах, княгиня Мария Борисовна е прелест! — каза Степен Аркадич и разправи за нея един анекдот, който разсмя всички. Особено Вронски се засмя така добродушно, че Левин се почувствува напълно примирен с него.

— Хайде, свършихте ли? — каза Степен Аркадич усмихнат и стана. — Да вървим!