Лев Толстой
Ана Каренина (139)

Те току-що бяха пристигнали от Москва и се радваха на уединението си. Той седеше до писмената маса в кабинета си и пишеше. Облечена и днес със същата тъмнолилава рокля, която носеше първите дни след женитбата си и която той особено помнеше и обичаше, тя седеше на дивана, на същия стар кожен диван, който винаги е бил в кабинета на Левиновите дядо и баща, и се занимаваше с broderie anglaise^[1]. Той мислеше и пишеше с постоянното радостно чувство от присъствието й. Не беше престанал да се занимава както със стопанството, така и с книгата, в която трябваше да изложи основите на новото стопанство; но както по-рано тия занимания и мисли му се видяха дребни и нищожни в сравнение с мрака, който бе покрил целия живот, също така незначителни и дребни му се виждаха сега в сравнение с тоя облян в ярката светлина на щастието предстоящ живот. Той продължаваше заниманията си, но сега чувствуваше, че центърът на тежестта на вниманието му се е преместил върху друго и поради това съвсем иначе и по-ясно гледа на работата си. По-рано тая работа беше за него спасение от живота. По-рано чувствуваше, че без тая работа животът му ще бъде много мрачен. А сега тия занимания му бяха необходими, за да не бъде животът твърде еднообразно светъл. След като се залови отново с ръкописите си и прочете това, което бе написал, с удоволствие видя, че работата заслужава да се занимава с нея. Тя беше нова и полезна. Много от по-раншните мисли му се видяха излишни и крайни, но когато поднови в паметта си цялата работа, много пропуснати неща му станаха ясни. Сега пишеше нова глава върху причините за неизгодното положение на земеделието в Русия. Доказваше, че бедността в Русия произлиза не само от неправилното разпределение на поземлената собственост и от неправилната насока, но че за това е помогнала в последно време неестествено присадената в Русия външна цивилизация, особено пътищата за съобщение, железниците, които докараха централизация в градовете, развитие на разкоша и поради това, в ущърб на земеделието, развитие на фабричната индустрия, на кредита и неговия спътник — борсовата игра. Струваше му се, че при нормално развитие на богатството в държавата всички тия явления настъпват само когато в земеделието е вложен вече значителен труд, когато то е поставено при правилни или поне определени условия, че богатството на страната трябва да расте равномерно и особено така, че другите отрасли да не изпреварват земеделието; че съобразно с известно състояние на земеделието трябва да има и съответни пътища за съобщение и че при нашето неправилно използуване от земята железните пътища, предизвикани не от икономическа, а от политическа необходимост, са предивременни и вместо да подпомогнат земеделието, както се очакваше, те го спъват, понеже го изпреварват и предизвикват развитие на индустрията и кредита, и затова както едностранчивото и предивременно развитие на един орган в животното би попречило на общото му развитие, така и за общото развитие на богатството в Русия кредитът, пътищата за съобщение и засилването на фабричната дейност, несъмнено необходими за Европа, дето са навременни, у нас причиняват само вреда, тъй като изместват главния належащ въпрос за организиране на земеделието.

Докато той пише това, тя мислеше колко неестествено внимателен бе мъжът й с младия княз Чарски, който много нетактично бе любезничил с нея в навечерието на заминаването им. „Но той ме ревнува — мислеше тя. — Боже мой! Колко е мил и глупав! Да ревнува мене! Ако знаеше, че за мене всички те са като готвача Пьотр — мислеше тя, като гледаше със странно за себе си чувство за собственост тила и червения му врат. — Макар че ми е жал да го откъсна от работата му (но той ще я навакса!), трябва да видя лицето му; дали ще почувствува, че го гледам? Искам да се обърне… Искам, хайде!“ — и тя отвори по-широко очи, като искаше с това да усили действието на погледа си.

— Да, те поглъщат всички сокове и придават лъжлив блясък — промърмори той, спря да пише и като почувствува, че тя го гледа и се усмихва, се обърна.

— Какво има? — попита той усмихнат и стана.

„Обърна се“ — помисли тя.

— Нищо, исках да се обърнеш — каза тя, като го гледаше и искаше да разбере дали го е яд, или не, задето го е откъснала от работата му.

— Колко ни е хубаво заедно! Искам да кажа, на мене — каза той и пристъпи до нея, грейнал в щастлива усмивка.

— И мене ми е много хубаво! Не ще отида никъде, особено в Москва.

— Ами за какво мислеше?

— Аз ли? Мислех… Не, не, иди си пиши, не се отвличай — каза тя, като се нацупи, — пък и аз трябва да изрежа ей тия дупчици, виждаш ли?

Тя взе ножицата и започна да изрязва.

— Не, кажи ми какво — каза той, като седна до нея и следеше кръгообразното движение на малката ножица.

— Ах, какво мислех ли? Мислех за Москва, за твоя тил.

— Защо именно на мене е дадено такова щастие? Неестествено е. Прекалено хубаво — каза той и целуна ръката й.

— За мене, наопаки, колкото е по-хубаво, толкова е по-естествено.

— А ти имаш плитчица — каза той, като обърна предпазливо главата й. — Плитчица. Виждаш ли, ето тук. Не, не, ние си имаме работа.

Но работата вече не продължи и те като виновни отскочиха един от друг, когато Кузма влезе да доложи, че чаят е готов.

— Ами от града дойдоха ли? — попита Левин Кузма.

— Току-що пристигнаха, гласят се.

— Но ела по-скоро — каза му тя на излизане от кабинета, — иначе ще прочета писмата без тебе. И нека посвирим на четири ръце.

Когато остана сам, той прибра тетрадките си в новата, купена му от нея чанта и започна да мие ръцете си на новия умивалник с нови елегантни принадлежности, които се бяха появили пак с нея. Левин се усмихваше на мислите си и неодобрително клатеше глава при тия мисли; измъчваше го едно чувство, подобно на разкаяние. В сегашния му живот имаше нещо срамно, изнежено, капуанско, както се изразяваше той. „Не е добре да се живее така — мислеше той. — Ето минаха близо три месеца, а аз не работя почти нищо. Днес почти за пръв път се залових сериозно за работа — и какво? Едва започнах и оставих. Дори обикновените си занимания — и тях почти съм зарязал. За стопанството също не се грижа. Ту ми е жал да я оставя, ту виждам, че й е скучно. А пък аз си мислех, че до женитбата живота не го бива, не се смята и че истинският живот започва след женитбата. А ето минаха близо три месеца и аз никога не съм прекарвал така празно и безполезно времето си. Не, не бива така, трябва да започна. Разбира се, тя не е виновна. Не мога да я укоря за нищо. Самият аз трябваше да бъда по-твърд, да запазя мъжката си независимост. Иначе и аз ще свикна така, и нея ще науча… Разбира се, тя не е виновна“ — каза си той.

Но за един недоволен човек е трудно да не укори другиго, и то най-близкия си, в това, от което е недоволен. И на Левин смътно му минаваше през ума, че вината не е у самата нея (тя не можеше да бъде виновна за нищо), но виновно е възпитанието й, твърде повърхностно и фриволно. („Тоя глупак Чарски: зная, че тя искаше, но не можеше да го спре.“) „Да, освен интереса към къщи (тя има такъв), освен тоалета и освен broderie anglaise тя няма други сериозни интереси. Нито интерес към моята работа, към стопанството, към селяните, нито към музиката, в която е доста силна, нито към четенето. Тя не работи нищо и е напълно доволна.“ В душата си Левин осъждаше това и още не можеше да разбере, че тя се подготвя за оня активен период, който трябваше да настъпи за нея, когато ще стане едновременно и жена на мъжа си, и домакиня на къщата, когато ще ражда, кърми и възпитава деца. Той не бе помислил, че тя инстинктивно знае това и готвейки се за тоя страшен труд, не се укоряваше за минутите на безгрижие и любовно щастие, от които се ползуваше сега, и весело виеше бъдещото си гнездо.