Лев Толстой
Ана Каренина (9)

IX

В четири часа, усещайки как сърцето му бие, Левин слезе от файтона пред Зоологическата градина и тръгна по една пътечка към хълма и пързалката, като знаеше сигурно, че ще я намери там, защото видя каретата на Шчербацки пред входа.

Беше ясен мразовит ден. Пред входа стояха в редици карети, шейни, файтонджии, стражари. Отбран народ с блеснали на яркото слънце шапки гъмжеше при входа и по разчистените пътечки, между руски къщички, с прозорци, украсени с резба; старите кичести брези, с увиснали от снега клони, сякаш бяха пременени в нови празнични одежди.

Той вървеше по пътечката към пързалката и си казваше: „Трябва да не се вълнувам, трябва да се успокоя. Какво си се развълнувало? Защо? Мълчи, глупчо!“ — обръщаше се той към сърцето си. И колкото повече се мъчеше да се успокои, толкова по-силно секваше дъхът му. Срещна го един познат и му извика на име, но Левин дори не го позна. Приближи се до хълма, дето гърмяха веригите на спущащи се и издигащи се шейни, кънтяха пързалящи се шейни и звучаха весели гласове. Направи още няколко крачки и пред него се откри пързалката, и веднага посред всички пързалящи се позна нея.

Той разбра, че тя е тук по радостта и страха, които обзеха сърцето му. Тя бе застанала, разговаряйки с една дама, на противоположния кран на пързалката. Нямаше сякаш нищо особено нито в облеклото, нито в позата й; но Левин можеше така лесно да я познае сред тая тълпа, както розов храст сред коприва. Всичко се осветяваше от нея. Тя бе усмивка, която озаряваше всичко наоколо. „Нима мога да отида там, на леда, да се приближа до нея?“ — помисли той. Мястото, дето се намираше тя, му се стори като недостъпна светиня и в един миг той за малко не си отиде; толкова страшно му стана. Трябваше да направи усилие над себе си и да размисли, че около нея се движат всевъзможни хора, че и той може да отиде там да се пързаля на кънки. Той слезе долу, като избягваше да я гледа дълго време, сякаш тя беше слънце, но я виждаше, както се вижда слънцето, и без да я гледа.

През тоя ден от седмицата и по това време на деня на пързалката се събираха хора от един кръг, все познати. Тук имаше и майстори на пързалянето, които се перчеха с изкуството си, и такива, които се учеха със столове, с плахи несръчни движения, и момчета, и стари хора, които се пързаляха със здравословна цел; те всички се струваха на Левин избрани щастливци, защото бяха тук, близо до нея. Всички пързалящи се сякаш съвсем равнодушно я надпреварваха, настигаха я, дори говореха с нея и съвсем независимо от нея се веселяха, като използуваха отличния лед и хубавото време.

Николай Шчербацки, братовчед на Кити, седеше с късичко палто и тесни панталони на една пейка, с кънки на краката, и като видя Левин, му извика:

— А, първият руски майстор на кънки! Отдавна ли сте дошли? Ледът е отличен, слагайте кънките!

— Та аз и кънки нямам — отвърна Левин, като се чудеше на тая смелост и безцеремонност в нейно присъствие и не я изпущаше от очи нито за миг, макар че не я гледаше. Той чувствуваше, че слънцето се приближава към него. Тя беше в ъгъла и като стъпи несигурно с тесните си крачка във високи обувки, с явна нерешителност се пързаляше към него. Едно момче с руско облекло, което отчаяно махаше с ръце и се превиваше към земята, я надминаваше. Тя се пързаляше не съвсем сигурно; извадила ръце от малкия си маншон, който висеше на шнурче, тя ги държеше готови и гледаше Левин, когото бе познала, усмихваше се и нему, и на своя страх. Когато завиването свърши, тя се засили с пъргавото си краче и се хлъзна право към Шчербацки; и като се улови с ръка за него, усмихната кимна към Левин. Беше по-хубава, отколкото той си я представяше.

Когато мислеше за нея, той можеше да си я представи живо цялата, особено прелестната й, малка руса главичка с израз на детска яснота и доброта, толкова свободно сложена върху стройните й момински рамене. Детският израз на лицето й, съчетан с изящната хубост на снагата, съставяше особената й прелест, която той добре си спомняше; но онова, което винаги го поразяваше в нея като нещо неочаквано, беше изразът на очите й — кротки, спокойни и правдиви, и особено усмивката й, която винаги пренасяше Левин в един вълшебен мир, дето се чувствуваше умилен и разнежен, какъвто се помнеше в редките дни от ранното си детство.

— Отдавна ли сте тук? — каза тя и му подаде ръка. — Благодаря — прибави тя, когато той вдигна кърпичката, която бе паднала от маншона й.

— Аз ли? Отскоро съм тук, вчера… тоест днес… пристигнах — отвърна Левин, който от вълнение не разбра изведнъж въпроса й. — Исках да дойда у вас — каза той и като си спомни с какво намерение я бе търсил, веднага се смути и се изчерви. — Не знаех, че се пързаляте с кънки, и то прекрасно.

Тя внимателно го погледна, сякаш искаше да разбере причината за смущението му.

— Вашата похвала е много ценна. Тук и досега всички разправят, че сте най-добрият майстор на кънки — каза тя, като отърсваше с малката си ръка в черна ръкавица иглиците от скреж, паднали върху маншона й.

— Да, едно време се пързалях със страст; искаше ми се да стигна до съвършенство.

— Изглежда, че вие правите всичко със страст — каза тя и се усмихна. — Много ми се иска да видя как се пързаляте. Хайде, сложете кънки и елате да се пързаляме заедно.

„Да се пързаляме заедно! Нима това е възможно?“ — мислеше Левин, като я гледаше.

— Ей сега ще сложа — каза той. И отиде да си сложи кънки.

— Отдавна не сте идвали към нас, господине — каза прислужникът на пързалката, като крепеше крака му и завинтваше кънката на тока. — След вас между господата няма вече такъв майстор на пързаляне. Добре ли е така? — каза той, като изопваше ремъчката.

— Добре, добре, но по-бързо, моля ти се — отвърна Левин и едва сдържаше щастливата усмивка, която се появи неволно на лицето му. „Да — мислеше той, — ето това е животът, това е щастието! Заедно, каза тя, елате да се пързаляме заедно. Да й кажа ли сега? Но нали затова се страхувам да й кажа, защото сега съм щастлив, щастлив поне с надеждата… Ами тогава… Но трябва пък! Трябва, трябва! Далеч от мене всяка слабост!“

Левин стъпи на крака, свали палтото си и като се затича по грапавия лед пред помещението, изскочи върху гладкия лед и започна да се пързаля без усилие, сякаш само с волята си ускоряваше, забавяше и насочваше пързалянето. Той се приближи до нея плахо, но пак усмивката и го успокои.

Тя му подаде ръка и те тръгнаха един до друг, като се засилваха, и колкото по-бързо се движеха, толкова по-силно тя стискаше ръката му.

— С вас бих се научила по-бързо; кой знае защо, имам вяра във вас — каза му тя.

— И аз съм уверен в себе си, когато вие се облягате на мене — каза той, но веднага се изплаши от онова, което каза, и се изчерви. И действително, щом той изрече тия думи, изведнъж сякаш слънцето се скри зад облак, лицето й изгуби цялата си ласкавост и Левин съзря познатата игра на лицето й, която означаваше усилие на мисълта: на гладкото й чело се появи бръчка.

— Да не би да ви е нещо неприятно? Впрочем аз нямам право да питам — бързо каза той.

— Защо пък?… Не, не ми е неприятно — отвърна тя студено и веднага прибави: — Не сте ли се виждали с mademoiselle Linon?

— Още не.

— Идете при нея, тя толкова ви обича.

„Какво значи това? Аз съм я обидил. Господи, помогни ми!“ — помисли Левин и се спусна към старата французойка с побелели къдри, която седеше на една пейка. Тя го посрещна като стар приятел, усмихвайки се и показвайки изкуствените си зъби.

— Да, ето на, растем — каза му тя, посочвайки с очи Кити — и стареем. Tinybear^[1] стана вече голямо! — продължи усмихнато французойката и му припомни неговата шега за трите госпожици, които той наричаше трите мечки от една английска приказка. — Помните ли, някога вие казвахте така.

Той съвсем не помнеше това, макар че тя от десет години се смееше на тая шега и я обичаше.

— Хайде идете, идете се пързаляйте. А нашата Кити започна да се пързаля хубаво, нали?

Когато Левин изтича пак при Кити, лицето й вече не беше строго, очите гледаха все така правдиво и ласкаво, но на Левин се стори, че нейната ласкавост има един особен, умишлено спокоен тон. И му стана тъжно. След като поприказва за старата си гувернантка, за нейните странности, тя го запита за живота му.

— Нима не ви е отегчително зимно време на село? — попита тя.

— Не, не ми е отегчително, аз съм много зает — каза той, чувствувайки, че тя го подчинява на спокойния си тон, от който той не ще има сили да се освободи, също както беше в началото на зимата.

— За дълго ли дойдохте? — попита го Кити.

— Не знам — отвърна той, без да мисли какво говори. Мина му мисълта, че ако се поддаде на тоя неин тон на спокойно приятелство, отново ще си замине, без да е решил нещо, и затова сметна за необходимо да се възмути.

— Как може да не знаете?

— Не знам. Това зависи от вас — каза той и веднага се ужаси от думите си.

Дали не го чуваше, или не искаше да го чуе, но тя сякаш се препъна, тропна два пъти с крак и бързо се понесе далеч от него. Стигна с пързаляне при m-lle Linon, каза й нещо и се запъти към помещението, дето дамите сваляха кънките си.

„Боже мой, какво направих аз! Господи Боже мой! Помогни ми, научи ме!“ — казваше си Левин, като се молеше и същевременно чувствуваше нужда от силно движение и затова се пързаляше бързо и описваше външни и вътрешни кръгове.

В това време един от младежите, най-добрият от новите майстори на пързаляне, с цигара в уста, с кънки, излезе от кафенето, затича се и се спусна надолу по стъпалата, като тропаше и подскачаше. Той се хлъзна надолу и без да измени дори свободното положение на ръцете си, започна да се пързаля по леда.

— А, това е нов номер! — каза Левин и веднага хукна горе, за да направи и той тоя номер.

— Да не се пребиете, за това трябва навик! — извика му Николай Шчербацки.

Левин се изкачи на стъпалата, затича се отгоре о всичка сила и се спусна долу, като пазеше при това необикновено движение равновесие с ръцете си. На последното стъпало той се закачи, но едва докосна леда с едната си ръка, направи силно движение, запази равновесие и засмян полетя нататък.

„Колко е приятен, мил!“ — помисли Кити, която в това време излизаше от помещението заедно с m-lle Linon и го гледаше с кротка, ласкава усмивка, като любим брат. „Нима съм виновна, нима направих нещо лошо? Те казват: кокетство. Аз зная, че не него обичам; но все пак ми е весело с него, той е толкова приятен! Само че защо ми каза такива работи!…“ — мислеше тя.

Като видя, че Кити си отива и майка и я посрещна на стъпалата, Левин, зачервен от бързото движение, се спря и се замисли. Той свали кънките и настигна майката и дъщерята при входа на градината.

— Много ми е приятно, че ви виждам — каза княгинята. — В четвъртък както винаги ние приемаме.

— Значи, днес?

— Много ще ни бъде приятно да ви видим — сухо каза княгинята.

Тая сухота огорчи Кити и тя не можа да сдържи желанието си да заглади студенината на майка си. Обърна глава и каза с усмивка:

— Довиждане.

В това време Степан Аркадич, с накривена шапка, със светнали лице и очи, влизаше в градината като весел победител. Но когато се приближи до тъща си, той с тъжно, виновно лице отговори на въпросите й за здравето на Доли. След като поприказва тихо и унило с нея, той изпъчи гърди и улови Левин под ръка.

— Е, да вървим ли? — попита той. — Все за тебе мислех и много, много ми е приятно, че дойде — каза той, като го гледаше многозначително в очите.

— Да вървим, да вървим — отвърна щастливият Левин, той непрекъснато чуваше звука на гласа, който му каза „довиждане“, и виждаше усмивката, с която бе казано това.

— В „Англия“ или в „Ермитаж“?

— Все ми е едно.

— Добре, в „Англия“ — каза Степан Аркадич, който избра „Англия“, защото там, в „Англия“, бе повече задлъжнял, отколкото в „Ермитажа“. Тъкмо затова той смяташе, че не е добре да отбягва тоя ресторант. — С файтон ли си? Е, чудесно, защото аз освободих каретата.

По целия път приятелите мълчаха. Левин мислеше какво ли значи тая промяна в израза на лицето на Кити и ту се убеждаваше, че има надежда, ту изпадаше в отчаяние и ясно виждаше, че надеждата му е безумна, а същевременно се чувствуваше съвсем друг човек, не такъв, какъвто беше преди нейната усмивка и нейното довиждане.

По пътя Степан Аркадич съчиняваше менюто на обеда.

— Ти нали обичаш тюрбо? — попита той Левин, когато стигнаха до ресторанта.

— Какво? — попита Левин. — Тюрбо ли? Да, ужасно обичам тюрбо.