Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 190гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD(2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. —Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

XIII

 

Чуха се стъпки и мъжки глас, след това женски глас и смях и най-после влязоха очакваните гости: Сафо Щолц и един сияещ, пращящ от здраве млад човек, така нареченият Васка. Ясно беше, че много му е понесло храненето със сурово говеждо, трюфели и бургундско вино. Васка се поклони на дамите и ги погледна, но само за миг. Той влезе след Сафо в приемната и тръгна подире й, сякаш беше вързан за нея, и не сваляше от нея искрящите си очи, сякаш искаше да я изяде. Сафо Щолц беше блондинка с черни очи. С високите токчета на обувките си тя влезе със ситни, пъргави крачки и силно, мъжки стисна ръка на дамите.

Ана не бе виждала още нито веднъж тая нова знаменитост и бе поразена както от хубостта й, така и от оная крайност, до която бе доведен тоалетът й, и от смелостта на маниерите й. От свои и чужди нежнозлатисти коси на главата й бе издигнат такъв ешафодаж, че по големина главата й се равняваше на стройно изпъкналия и твърде открит отпред бюст. А стремителността й напред беше такава, че при всяко движение изпод роклята й се очертаваха формите на коленете и горната част на крака и неволно изникваше въпросът къде отзад, в тая стъкмена люлееща се планина, завършва същинското й, малко стройно тяло, толкова оголено горе и толкова скрито отзад и долу.

Бетси побърза да я запознае с Ана.

— Можете ли да си представите, ние без малко щяхме да прегазим двама войника — веднага започна да разправя тя, като намигаше, усмихваше се и отдръпваше назад опашката си, която отведнъж бе попрехвърлила на едната страна. — Пътувахме с Васка… Ах, да, вие не се познавате. — И тя представи младия човек, като каза фамилното му име, изчерви се и се засмя звучно на грешката си, сиреч на това, че пред една непозната бе го нарекла Васка.

Васка още веднъж се поклони на Ана, но не й каза нищо. Той се обърна към Сафо:

— Изгубихте облога. Ние дойдохме по-рано. Плащайте — усмихнато каза той.

Сафо се засмя още по-весело.

— Не сега — каза тя.

— Все едно, ще го получа после.

— Добре, добре. Ах, да! — изведнъж се обърна тя към домакинята. — Хубава работа… Бях забравила… Доведох ви гост. Ето го.

Неочакваният млад гостенин, когото Сафо бе довела и за когото бе забравила, беше обаче такъв важен гостенин, че въпреки неговата младост и двете дами станаха да го посрещнат.

Това беше новият поклонник на Сафо. Сега и той ходеше по петите й като Васка.

Скоро дойдоха княз Калужски и Лиза Меркалова със Стремов. Лиза Меркалова беше слаба брюнетка с източен ленив тип лице и прелестни, загадъчни, както казваха всички, очи. Нейният тъмен тоалет (Ана веднага забеляза и оцени това) напълно отговаряше на хубостта й. Колкото Сафо бе сурова и стегната, толкова Лиза беше мека и отпусната.

Но според вкуса на Ана Лиза беше много по-привлекателна. За нея Бетси казваше на Ана, че си е присвоила тон на наивно дете, но когато Ана я видя, почувствува, че това не е истина. Тя действително беше наивна, покварена, но мила и кротка жена. Наистина тонът й беше същият като на Сафо; също както след Сафо, и след нея ходеха като зашити и я изпиваха с очи двама поклонници, единият млад, а другият старец; по в нея имаше нещо такова, което стоеше по-високо от онова, което я заобикаляше — в нея имаше блясък на истински брилянт между стъкла. Тъкмо тоя блясък светеше в прелестните й, наистина загадъчни очи. Умореният и същевременно страстен поглед на тия заобиколени с тъмен кръг очи поразяваше със съвършената си искреност. Надникнеше ли в тия очи, всекиму се струваше, че я е познал цяла и след като я познаеше, не можеше да не я обикне. Когато тя видя Ана, цялото й лице изведнъж светна в радостна усмивка.

— Ах, колко се радвам, че ви виждам! — каза тя и пристъпи към нея. — Вчера на надбягванията тъкмо се канех да дойда при вас и вие си отидохте. А ми се искаше толкова много да ви видя именно вчера. Нали беше ужасно? — каза тя, като гледаше Ана със своя поглед, който сякаш откриваше цялата й душа.

— Да, никак не съм очаквала, че тия неща вълнуват толкова много — каза Ана и се изчерви.

В това време компанията стана, за да отиде в градината.

— Аз няма да отида — усмихната каза Лиза и седна до Ана. — И вие няма да отидете, нали? Как им се ще да играят крокет!

— Не, аз обичам — каза Ана.

— Какво правите, за да не ви е скучно? Като ви погледне човек, става му весело. Вие живеете, а пък аз скучая.

— Как тъй скучаете? Та вие сте най-веселата компания в Петербург — каза Ана.

— Може би на ония, които не са от нашата компания, е още по-скучно, по нам, по-право на мене не ми е весело, а ужасно, ужасно скучно.

Сафо запуши цигара и отиде в градината с двамата млади хора. Бетси и Стремов останаха да пият чай.

— Как, скучно ли? — каза Бетси. — Сафо казва, че вчера се веселили много у вас.

— Ах, колко тягостно беше! — каза Лиза Меркалова. — След надбягванията отидохме всички у дома. И все същите, все същите хора! Все едно и също. Цяла вечер се търкаляхме по диваните. Какво весело има в това? Не, какво правите вие, за да не ви е скучно? — отново се обърна тя към Ана. — Достатъчно е човек да ви погледне и ще види — ето една жена, която може да бъде щастлива или нещастна, но не скучае. Научете ме, как правите това?

— Никак не правя — отвърна Ана, като се изчерви от тия натрапливи въпроси.

— Това е най-добрият маниер — намеси се в разговора Стремов.

Стремов беше около петдесетгодишен, полупобелял, още свеж, твърде некрасив, но с характерно и умно лице. Лиза Меркалова беше племенница на жена му и той прекарваше всичките си свободни часове с нея. Макар че бе враг по служба на Алексей Александрович, когато се срещна с Ана Каренина, като светски и умен човек, той се постара да бъде особено любезен с нея, жената на неговия враг.

— „Никак“ — подзе той, като се усмихваше тънко, — това е най-доброто средство. Отдавна ви казвам — обърна се той към Лиза Меркалова, — че за да не ти е скучно, трябва да не мислиш, че ще ти е скучно. Това е все едно, както не трябва да се боиш, че няма да заспиш, ако се страхуваш от безсъница. Тъкмо това ви каза и Ана Аркадиевна.

— Много бих се радвала, ако бях казала това, защото то не е само умно, но е и истина — усмихната каза Ана.

— Не, вие ми кажете, защо човек не може да заспи и не може да не скучае?

— За да заспиш, трябва да си работил, и за да се веселиш, също трябва да си работил.

— Защо ще работя, когато моята работа не е нужна никому? А пък аз не умея и не искам да се преструвам.

— Вие сте непоправима — каза Стремов, без да я погледне, и отново се обърна към Ана.

Понеже се срещаше рядко с Ана, той не можеше да й каже нищо друго освен банални неща, но и тия банални неща — кога щяла да се премести в Петербург, колко я обичала графиня Лидия Ивановна — той говореше с такъв израз, който показваше, че иска искрено да й бъде приятен и да й засвидетелствува уважението си и дори нещо повече.

Влезе Тушкевич и каза, че цялата компания чака играчите на крокет.

— Не, моля ви се, не си отивайте — помоли Лиза Меркалова, като научи, че Ана си отива. Към нея се присъедини и Стремов.

— Твърде голям контраст — каза той, — след такава компания да отидете при бабичката Вреде. И после, за нея вие ще бъдете един случай да позлослови, а тук ще възбудите други, най-хубави и противоположни на злословието чувства — каза й той.

Ана за миг се замисли в нерешителност. Ласкателните думи на тоя умен човек, наивната, детска симпатия, която проявяваше към нея Лиза Меркалова, и цялата тъй позната светска обстановка — всичко това беше така приятно, а нея я очакваше такова трудно нещо, че за миг тя се питаше в нерешителност дали да остане и с това да отложи тежката минута на обяснението. Но като си спомни какво я очаква сама в къщи, ако не вземе никакво решение, като си спомни тоя страшен за нея дори в спомена жест, когато бе уловила косите си с двете ръце, ти се сбогува и си отиде.