Лев Толстой
Ана Каренина (58)

XXIV

Когато погледна часовника си на терасата у Каренини, Вронски бе така разтревожен и зает с мислите си, че видя стрелките на цифреника, но не можа да разбере колко е часът. Излезе на шосето и като стъпваше предпазливо из калта, тръгна към каляската си. Беше до такава степен изпълнен с чувството към Ана, че дори не помисли колко е часът и дали има още време да отиде у Брянски. Беше му останала, както често се случва това, само външната способност на паметта, която посочваше кое след кое е решено да се направи. Той се приближи до кочияша, задрямал на капрата в полегатата вече сянка на гъстата липа, полюбува се на гъмжащите на орляци дребни мушици, които се виеха над потните коне, и като събуди кочияша, скочи в каляската и му заповяда да кара у Брянски. Едва когато отмина седем километра, той се опомни дотолкова, че погледна часовника и разбра, че часът е пет и половина и че е закъснял.

Тоя ден имаше няколко надбягвания: едните конвойни, след това двукилометрови офицерски, четирикилометрови и ония надбягвания, в които участвуваше той. За своите надбягвания можеше да свари, но ако отиде у Брянски, ще пристигне навреме, и то тогава, когато ще е дошъл целият дворец. Това не беше хубаво. Но той бе дал дума на Брянски да отиде у него и затова реши да продължи пътя си, като заповяда на кочияша да не жали конете.

Пристигна у Брянски, поседя пет минути и препусна обратно. Това бързо препускане го успокои. От главата му изчезна всичко тежко, което имаше в отношенията му с Ана, цялата неопределеност, останала след разговора им; той с наслада и вълнение мислеше сега за надбягванията, за това, че все пак ще стигне навреме, и сегиз-тогиз само във въображението му пламваше с ярка светлина очакването на щастливата среща тая нощ.

Вълнението от предстоящите надбягвания все повече и повече го обземаше, колкото повече навлизаше в атмосферата на надбягванията, като изпреварваше екипажите на ония, които от вилите и от Петербург отиваха към хиподрума.

В квартирата му нямаше вече никого: всички бяха на надбягванията и лакеят му го чакаше пред вратата. Докато той се преобличаше, лакеят му съобщи, че са започнали вече вторите надбягвания, че идвали много господа да питат за него и момчето от конюшнята притичало на два пъти.

Като се преоблече без бързане (той никога не бързаше и не губеше самообладание), Вронски заповяда да карат към конюшнята. От бараките той вече виждаше море от екипажи, пешеходци, войници, които пазеха около хиподрома, и гъмжащите от публика беседки. Сигурно бяха започнали вторите надбягвания, защото, когато влизаше в бараките, той чу звънец. Като се приближаваше до конюшнята, срещна белокракия червеникав Гладиатор на Махотин — водеха го на хиподрома в оранжева със синя попона и със сякаш пораснали, щръкнали под синьото уши.

— Къде е Корд? — попита той коняря.

— В конюшнята, оседлават коня.

В отворената преградка Фру-Фру беше вече оседлана. Канеха се да я извеждат.

— Не съм ли закъснял?

— All right! All right! Всичко е наред, всичко е наред — рече англичанинът, — не се вълнувайте.

Вронски още веднъж обгърна с поглед прелестните любими форми на коня, който трепереше с цялото си тяло, едва се откъсна от тая гледка и излезе от бараката. Той издебна време да се приближи до беседките, за да не привлече ничие внимание. Току-що бяха завършили двукилометровите надбягвания и всички погледи бяха насочени към кавалергарда отпред и лейбхусаря отзад, които с последни сили препускаха конете и се приближаваха до стълба. От средата и извън кръга всички се трупаха към стълба и кавалергардската група войници и офицери с високи възгласи изразяваше радостта си от очакваното тържество на своя офицер и другар. Вронски незабелязано влезе сред тълпата почти в същото време, когато се чу звънецът за завършване на надбягванията и високият, опръскан с кал кавалергард, който бе пристигнал пръв, се отпусна на седлото и започна да охлабва поводите на своя сив, потъмнял от потта, тежко дишащ жребец.

Жребецът, който енергично забиваше крака в земята, намали бързия вървеж на голямото си тяло и кавалергардският офицер, като човек, събудил се от дълбок сън, се озърна наоколо и едва се усмихна. Навалица от свои и чужди го заобиколи.

Вронски умишлено отбягваше тая отбрана, великосветска тълпа, която сдържано и свободно се движеше и разговаряше пред беседките. Той научи, че там са и Каренина, и Бетси, и жената на брат му и нарочно не отиде при тях, за да не се разсее. Но познатите, които постоянно срещаше, го спираха, разправяха му подробности от предишните надбягвания и го разпитваха защо е закъснял.

В това време, когато участниците в надбягването бяха извикани в една от беседките, за да получат наградите, и всички се обърнаха натам, по-големият брат на Вронски, Александър, полковник с акселбанти, среден на ръст и също тъй набит като Алексей, но по-красив и румен, с червен нос и пиянско, открито лице, пристъпи до него.

— Получи ли бележката ми? — попита той. — Тебе човек не може да те намери никога.

Александър Вронски, въпреки разпуснатия си и особено пиянския живот, с който бе известен, беше напълно придворен човек.

Сега, когато говореше с брат си за тия твърде неприятни за него неща и понеже знаеше, че очите на мнозина може да са насочени към тях, той беше усмихнат, сякаш се шегуваше с брат си за нещо най-обикновено.

— Получих я и право да ти кажа, не разбирам защо ти се безпокоиш — каза Алексей.

— Безпокоя се, защото преди малко ми направиха бележка, че тебе те няма и че в понеделник те срещнали в Петерхоф.

— Има работи, които подлежат на разискване само от пряко заинтересуваните в тях, а работата, за която се грижиш толкова, е такава…

— Да, когато хората не са на служба, когато…

— Моля те да не ми се бъркаш — и нищо повече.

Намръщеното лице на Алексей Вронски побледня, а издадената му напред долна челюст трепна, което рядко се случваше с него. Като човек с много добро сърце, той се сърдеше рядко, но когато се разсърдеше и брадичката му затрепереше, беше опасен и Александър Вронски знаеше това. Александър Вронски весело се усмихна.

— Исках само да ти предам писмото на мама. Отговори й и не се вълнувай преди язденето. Bonne chance — прибави той с усмивка и се отдалечи.

Но след него отново приятелски поздрав спря Вронски.

— Не искаш и да знаеш за приятелите си! Здравей, mon cher — започна Степан Аркадич, който и тук, сред тоя петербургски блясък, не по-малко, отколкото в Москва, лъщеше с руменото си лице и с лъскавите си вчесани бакенбарди. — Пристигнах вчера и много се радвам, че ще видя успеха ти. Кога ще се видим?

— Ела утре в стола — каза Вронски, стисна го за ръкава на палтото, за което се извини, и се отдръпна в средата на хиподрума, дето вече вкарваха конете за голямото надбягване с препятствия.

Потните, изморени коне, с които бяха вече препускали, придружени от конярите, отвеждаха в конюшнята и един след друг се появяваха нови за предстоящото надбягване, бодри, повечето английски коне, в капишони, с пристегнати кореми, които приличаха на странни огромни птици. Вдясно водеха сухата, но жилава хубавица Фру-Фру, която пристъпваше като на пружини на еластичните си и доста дълги бабки. Близо до нея сваляха попоната на клепоухия Гладиатор. Едрите, прелестни, съвършено правилни форми на жребеца с чудесна задница и необикновено къси, очертани над самите копита бабки неволно спираха вниманието на Вронски. Той искаше да иде при коня си, но пак го задържа един познат.

— Я виж Каренин! — каза му познатият, с когото разговаряше. — Търси жена си, а тя е по средата на беседката. Вие не се ли видяхте с нея?

— Не, не съм я виждал — отвърна Вронски и се приближи до коня си, без дори да се обърне към беседката, дето му сочеха Каренина.

Вронски не бе успял да прегледа седлото, за което трябваше да даде нареждане, когато извикаха състезателите до беседката, за да изтеглят номера и да тръгнат. Със сериозни, строги, а мнозина с бледи лица, седемнадесет души офицери се бяха събрали при беседката и си вземаха номера. На Вронски се падна седми номер. Чу се: „Възсядай!“

Чувствувайки, че заедно с другите състезатели е център, към който са отправени всички погледи, Вронски пристъпи до коня си в напрегнато състояние, при което обикновено ставаше бавен и спокоен в движенията. По случай тържествените надбягвания Корд бе облякъл парадния си костюм: черен закопчан сюртук, корава колосана яка, която подпираше бузите му, и бе сложил кръгла черна шапка и високи ботуши. Както винаги той бе спокоен и важен и сам държеше за двата повода коня, застанал пред него. Фру-Фру продължаваше да трепери като в треска. Пълното й с огън око гледаше накриво приближилия се Вронски. Вронски пъхна пръст под колана й. Конят го изгледа още по-накриво, озъби се и притисна ухо. Англичанинът нацупи устни, сякаш искаше да се усмихне, задето проверяваха дали е оседлал добре коня.

— Качете се, по-малко ще се вълнувате.

Вронски огледа за последен път съперниците си. Той знаеше, че когато потеглят, няма да ги види повече. Двамина вече подкараха напред към мястото, отдето трябваше да препуснат. Галцин, един от опасните съперници и приятел на Вронски, се въртеше около дорестия си жребец, който не се оставяше да го възседнат. Един дребничък лейбхусар с тесни кавалерийски панталони яздеше в галоп, свил се като котка към задницата на коня, от желание да подражава на англичаните. Княз Кузовлев седеше бледен върху породистата си кобила от Грабовския завод и един англичанин я водеше за юздата. Вронски и всички негови другари познаваха Кузовлев и неговата особеност — „слаби“ нерви и страшно самолюбие. Те знаеха, че той се страхува от всичко, страхува се да язди на фронтови кон; но сега тъкмо защото това бе страшно, защото хората си трошаха главите и защото при всяко препятствие имаше лекар, лазаретна кола с извезан кръст и милосърдна сестра, той реши да участвува в конно надбягване. Очите им се срещнаха и Вронски любезно и одобрително му смигна. Само едного той не бе успял да види — главния си съперник Махотин с неговия Гладиатор.

— Не бързайте — каза Корд на Вронски — и помнете едно: не задържайте коня при препятствията, но не го и препускайте, оставете го да избира сам.

— Добре, добре — каза Вронски и взе поводите.

— Ако можете, водете надбягването; но дори и да останете назад, не се отчайвайте до последния миг.

Преди още конят да се помръдне, Вронски с гъвкаво и силно движение пъхна крака си в стоманеното назъбено стреме и леко, твърдо отпусна набитото си тяло върху скърцащото кожено седло. След като пъхна и десния си крак в стремето, той с привично движение изравни двойните поводи между пръстите си и Корд пусна ръце. Сякаш не знаеше с кой крак да стъпи по-напред, Фру-Фру обтегна поводите с дългата си шия и тръгна като на пружина, люлеейки ездача върху гъвкавия си гръб. Корд ускори крачките си и тръгна след коня. Като се мъчеше да измами ездача, развълнуваният кон изопваше поводите ту от едната, ту от другата страна и Вронски с глас и с ръка напразно се мъчеше да го успокои.

Вече наближаваха до заприщената река и се насочваха към мястото, отдето трябваше да почне препускането. Мнозина от състезателите бяха напред, мнозина отзад, когато изведнъж Вронски чу зад себе си по калния път стъпки на галопиращ кон и него го изпревари Махотин на своя белокрак, клепоух Гладиатор. Махотин се усмихна като показа дългите си зъби, но Вронски го погледна сърдито. Той изобщо не го обичаше, а сега го смяташе за най-опасния съперник и го хвана яд на него, задето мина така близо и раздразни коня му. Фру-Фру прекрачи с левия си крак в галоп, направи два скока и ядосана поради обтегнатите поводи, премина в друсащ тръс, който подхвърляше ездача. Корд също се намръщи и почти тичаше раван след Вронски.