Лев Толстой
Ана Каренина (5)

V

Степан Аркадич се учеше добре в училището благодарение на големите си способности, но беше мързелив и палав и затова завърши измежду последните; но въпреки постоянния си гуляйджийски живот, малките чинове и младите си години, той заемаше почетната и добре плащана служба председател на едно от московските съдилища. Тая служба той бе получил чрез мъжа на сестра си Ана, Алексей Александрович Каренин, който беше на една от най-важните служби в министерството, към което принадлежеше съдилището; но дори Каренин да не бе назначил шурея си на тая служба, чрез стотина други лица, братя, сестри, роднини, братовчеди, вуйчовци, лели, Стива Облонски би получил тая служба или друга подобна, около шест хиляди рубли заплата, които му бяха необходими, тъй като работите му, въпреки голямото богатство на жена му, бяха разстроени.

Половината Москва и Петербург бяха роднини и приятели на Степан Аркадич. Той бе се родил в средата на ония хора, които бяха или станаха силни на деня. Една трета от държавниците, старците, бяха приятели на баща му и го познаваха още докато ходеше по ризка; другата трета бяха с него на „ти“, а третата — бяха добри познати; следователно ония, които раздаваха земните блага във вид на служби, аренди, концесии и други такива, бяха все негови приятели и не можеха да отминат своя човек; и нямаше нужда Облонски да се старае особено, за да получи изгодна служба; трябваше само да не отказва, да не завижда, да не се кара, да не се обижда, което, поради свойствената му доброта, той никога и не правеше. Би му се видяло смешно, ако му кажеха, че не ще получи служба с такава заплата, от каквато има нужда, толкоз повече, че и без това не искаше нищо изключително; той искаше само това, което получаваха връстниците му, а можеше не по-зле от другите да изпълнява такава длъжност.

Всички, които познаваха Степан Аркадич, не само го обичаха заради добрия му весел нрав и несъмнена честност, но в него, в красивата му, лъчезарна външност, в блестящите му очи, черни вежди и коси, в белотата и руменината на лицето му имаше нещо, което физически действуваше дружелюбно и весело върху ония, които се срещаха с него. „Аха! Стива! Облонски! Ето го и него!“ — почти винаги с радостна усмивка казваха, когато го срещнеха. Дори и да имаше случай понякога след разговор с него да се разбере, че не е станало нищо особено радостно — на другия, на третия ден пак също така всички се радваха, когато го срещнеха.

Служейки трета година като председател на едно от съдилищата в Москва, Степан Аркадич бе спечелил не само любовта, но и уважението на колегите си, на подчинените, началниците и на всички, които имаха работа с него. Главните качества на Степан Аркадич, с които бе заслужил това общо уважение в службата, се състояха, първо, в извънредната снизходителност към хората, която у него се основаваше на съзнанието за собствените му недостатъци; второ, в изключителната либералност, но не оная, за която той прочиташе във вестниците, а тая, която бе в кръвта му и с която той напълно равно и еднакво се отнасяше към всички хора, каквото и състояние и звание да имаха те, и, трето — главно, — в пълното равнодушие към работата, с която се занимаваше, и поради това никога не се увличаше и не правеше грешки.

Когато пристигна в учреждението, дето служеше, Степан Аркадич, изпратен от почтителния портиер, с чанта под ръка се отби в малкия си кабинет, облече мундира и влезе в заседателната зала. Всички писари и служещи станаха, като весело и почтително се поклониха. Степан Аркадич бързо както винаги мина на своето място, стисна ръка на членовете на съда и седна. Той се пошегува и поприказва, точно колкото това бе прилично, и започна работа. Никой по-правилно от Степан Аркадич не умееше да намери оная граница на свободата, естествеността и официалността, която е необходима, за да бъде работата приятна. Секретарят весело и почтително, както и всички в присъствието на Степан Аркадич, се приближи с книжата и изрече с оня фамилиарно-либерален тон, който бе въведен от Степан Аркадич:

— Все пак получихме сведения от Пензенското губернско управление. Ето ги, ако обичате…

— Получихте ли ги най-после? — каза Степан Аркадич, като сложи пръст върху документа. — Е, хайде, господа… — И заседанието започна.

„Ако те знаеха — мислеше си той, навел важно глава, докато слушаше доклада — какво виновно момче беше преди половин час техният председател!“ И очите му се смееха при четенето на доклада. До два часа трябваше да продължат работата без прекъсване, а в два часа — отдих и закуска.

Още нямаше два часа, когато големите стъклени врати на съдебната зала изведнъж се разтвориха и някой влезе. Всички членове изпод портрета и иззад зерцалото^[1], зарадвани, че могат да се развлекат, се озърнаха към вратата; но пазачът, който стоеше до входа, веднага изпъди влезлия и затвори стъклената врата след него.

Когато делото бе прочетено, Степан Аркадич стана, като се поизтегна, и плащайки данък на либералността на времето, извади цигара още в заседателната зала и тръгна към кабинета си. С него излязоха двама негови колеги, старият служител Никитин и камерюнкерът Гриневич.

— След закуската ще успеем да свършим — каза Степан Аркадич.

— И още как! — каза Никитин.

— Но тоя Фомин трябва да е голям мошеник — каза Гриневич за едно от лицата, участвуващи в делото, което разглеждаха.

При думите на Гриневич Степан Аркадич се понамръщи, като даваше да се разбере, че е неприлично да се съставя предивременно мнение, и не му отговори нищо.

— Кой беше влязъл? — попита той пазача.

— Влезе един, ваше превъзходителство, без разрешение, едва-що се бях извърнал. Търсеше вас. Казах му: когато излязат членовете, тогава…

— Де е той?

— Май излезе в коридора, ама все тук се разхождаше. Ето го — каза пазачът и посочи здраво сложения широкоплещест човек с къдрава брада, който, без да снеме овчия си калпак, бързо и леко тичаше нагоре по изтърканите стъпала на каменната стълба. Един от слизащите надолу, мършав чиновник с чанта, се поспря, неодобрително погледна тичащия в краката и след това въпросително дигна очи към Облонски.

Степан Аркадич стоеше край стълбата. Добродушно светналото му лице над бродираната яка на мундира светна още повече, когато той позна дотичалия.

— Така си и мислех! Левин, най-после! — рече той с приятелска, иронична усмивка, като оглеждаше идващия към него Левин. — Как не те догнуся да ме търсиш в тоя вертеп? — попита Степан Аркадич и не се задоволи само да стисне ръка на приятеля си, но го и целуна. — Отдавна ли си пристигнал?

— Ей сега и много исках да те видя — отвърна Левин, като се озърташе срамежливо и същевременно сърдито и неспокойно.

— Е, да отидем в кабинета — каза Степан Аркадич, който познаваше самолюбивата и озлобена срамежливост на приятеля си; и като го улови за ръка, той го помъкна след себе си, сякаш го водеше сред опасности.

Степан Аркадич беше на „ти“ почти с всичките си познати: с шестдесетгодишни старци, с двадесетгодишни момчета, с актьори, с министри, с търговци и с генерал-адютанти, така че мнозинството от ония, които бяха с него на „ти“, се намираха в двата крайни пункта на обществената стълба и биха се учудили много, ако научеха, че чрез Облонски имат нещо общо помежду си. Той беше на „ти“ с всички, с които пиеше шампанско, а шампанско пиеше с всички и затова, когато в присъствието на подчинените си се срещаше със своите срамни „ти“, както наричаше на шега мнозина от приятелите си, той със свойствения му такт умееше да смекчи неприятността от това впечатление за подчинените си. Левин не беше срамно „ти“, но със своя такт Облонски почувствува, че Левин мисли, че той може да не иска да прояви близостта си с него пред подчинените си и затова побърза да го отведе в кабинета.

Левин беше почти на едни години с Облонски и беше с него на „ти“ не само поради шампанското. Той беше негов другар и приятел от ранни младини. Те се обичаха въпреки разликата в характерите и вкусовете, както се обичат приятели от ранни младини. Но въпреки това, както става често между хора, които са избрали различни родове дейност, всеки от тях, макар и да оправдаваше, след като размисли, дейността на другия, в душата си я презираше. Всекиму от тях се струваше, че истинските само оня живот, който води той, а животът, който води приятелят му, е само сянка. Когато видеше Левин, Облонски не можеше да сдържи леката си иронична усмивка. Колко пъти вече той го виждаше, че пристига в Москва от село, дето правеше нещо, но какво именно — Степан Аркадич никога не можеше да разбере хубаво, пък и не се интересуваше. Левин идваше в Москва винаги развълнуван, припрян, малко притеснен и раздразнен от това притеснение и повечето пъти със съвсем нов, неочакван възглед за нещата. Степан Аркадич му се смееше за това нещо, но го и обичаше. Също така и Левин в душата си презираше както градския начин на живот на приятеля си, така и службата му, която смяташе за празна работа, и му се смееше. Но разликата беше там, че Облонски правеше онова, що правят всички, и затова се смееше самоуверено и добродушно, а Левин се смееше не самоуверено и понякога сърдито.

— Ние те очаквахме отдавна — каза Степан Аркадич, когато влезе в кабинета и пусна ръката на Левин, сякаш искаше да покаже с това, че тук опасностите са минали. — Много, много ми е драго, че те виждам — продължи той, — Е, как си? Какво правиш? Кога пристигна?

Левин мълчеше, поглеждаше непознатите му лица на двамата колеги на Облонски и особено ръката на елегантния Гриневич, с такива бели тънки пръсти, с такива дълги, жълти, завити на края нокти и такива грамадни блестящи копчета на ризата, че тия ръце явно поглъщаха цялото му внимание и не му даваха свободно да мисли. Облонски веднага забеляза това и се усмихна.

— Ах, да, позволете да ви запозная — каза той. — Моите колеги: Филип Иванич Никитин и Михаил Станиславич Гриневич — и като се обърна към Левин: — Земски^[2] деец, нов земски човек, гимнастик, който с една ръка повдига сто килограма, скотовъдец и ловджия и мой приятел, Константин Дмитрич Левин, брат на Сергей Иванич Кознишев.

— Много ми е приятно — каза старчето.

— Имам честта да познавам брат ви, Сергей Иванич — каза Гриневич, като подаваше тънката си ръка с дългите нокти.

Левин се начумери, стисна студено ръката и веднага се обърна към Облонски. Макар че хранеше голямо уважение към своя известен по цяла Русия едноутробен брат писател, той не можеше да търпи, когато към него се обръщаха не като към Константин Левин, а като към брата на знаменития Кознишев.

— Не, аз не съм вече земски деец. Скарах се с всички и не ходя вече на събранията — каза той, като се обърна към Облонски.

— Много скоро! — с усмивка каза Облонски. — Но как? Защо?

— Дълга история. Ще ти я разправя някой път — каза Левин, но въпреки това започна да разправя веднага. — Е, накъсо казано, убедих се, че няма и не може да има никаква земска дейност — заприказва той, сякаш някой току-що бе го обидил, — от една страна, играчка, играят на парламент, а аз не съм нито достатъчно млад, нито достатъчно стар, за да се забавлявам с играчки; а от друга (той заекна) страна, това е средство за уездната coterie^[3] да трупа парички. По-рано имаше опеки, съд, а сега земство; не като рушвети, а като незаслужена заплата — каза той така разпалено, сякаш някой от присъствуващите оспорваше мнението му.

— Ехе! Но ти, както виждам, пак си в нова фаза, в консервативна — каза Степан Аркадич. — Впрочем после за това.

— Да, после. Но аз исках да те видя — каза Левин, като се взираше с омраза в ръката на Гриневич.

Степан Аркадич едва доловимо се усмихна.

— Но защо казваше, че никога вече не ще облечеш европейски дрехи? — попита той, като оглеждаше новите му, шити очевидно от френски шивач дрехи. — Да! Виждам аз: нова фаза.

Левин изведнъж се изчерви, но не така, както се изчервяват възрастните хора — леко, без да усетят, а както се изчервяват момчетата — понеже чувствуват, че са смешни със своята срамежливост и от това се засрамват и се изчервяват още повече, почти до просълзяване. И толкова странно беше да виждаш това умно, мъжествено лице в такова детско състояние, че Облонски престана да го гледа.

— Но къде ще се видим? Искам много, много да си поговорим — каза Левин.

Облонски сякаш се замисли.

— Ето какво: ще идем да хапнем у Гурин и там ще си поприказваме. Аз съм свободен до три часа.

— Не — отвърна Левин, като помисли, — аз трябва да се отбия още на едно място.

— Е добре, тогава ще обядваме заедно.

— Да обядваме ли? Та аз нямам да ти говоря нищо особено, искам да ти кажа само две думи, да те попитам, а след това ще си побъбрим.

— Тогава кажи веднага двете думи, а ще говорим, когато обядваме.

— Ето какви са двете думи — каза Левин, — впрочем нищо особено.

Лицето му изведнъж доби зъл израз поради усилието да преодолее срамежливостта си.

— Как са Шчербацки? Все както преди ли? — попита той.

Степан Аркадич, който отдавна знаеше, че Левин е влюбен в неговата балдъза Кити, едва доловимо се усмихна и очите му весело заблестяха.

— Ти го каза с две думи, но аз не мога да ти отговоря с две думи, защото… Извинявай за момент…

Влезе секретарят с фамилиарна почтителност и с известно, общо за всички секретари, скромно съзнание за своето превъзходство пред началника в познаването на работите, пристъпи с книжата до Облонски и под форма на въпрос започна да обяснява някакво затруднение. Степан Аркадич, без да го изслуша, сложи ласкаво ръка върху ръкава на секретаря.

— Не, вие направете така, както ви казах — рече той, като смекчаваше с усмивка бележката, и след като обясни накратко как той разбира делото, отмести книжата и каза: — Така направете, моля. Моля, така, Захар Никитич.

Сконфузеният секретар се отдалечи. Левин, който през време на съвещанието със секретар, напълно се бе оправил от смущението си, стоеше облакътен с двете си ръце на стола и по лицето му се четеше иронично внимание.

— Не разбирам, не разбирам — рече той.

— Кое не разбираш? — попита Облонски, като изваждаше цигара и също така весело се усмихваше. Той очакваше от Левин някаква странна постъпка.

— Не разбирам какво правите — каза Левин и сви рамене. — Как можеш да вършиш сериозно това?

— Защо?

— Защото се занимаваш с това от нямане какво да правиш.

— Ти мислиш така, но ние сме затрупани с работа.

— С писмена работа. Е да, ти имаш дарба за това — каза Левин.

— Сиреч ти мислиш, че ми липсва нещо?

— Може и така да е — каза Левин. — Но все пак аз се любувам на величието ти и се гордея, че приятелят ми е такъв голям човек. Ала ти не отговори на въпроса ми — прибави той и с отчаяно усилие гледаше Облонски право в очите.

— Е добре, добре. Почакай малко, и ти ще стигнеш дотам. Добре е, че сега имаш три хиляди десетини в Каразински уезд и такива мускули и свежест като у дванадесетгодишно момиченце, но и ти ще дойдеш при нас. А сега за това, за което ме питаш: промяна няма, но жалко, че толкова отдавна не си идвал.

— Защо? — плахо попита Левин.

— Нищо — отвърна Облонски. — Ще си поприказваме. Но ти всъщност защо си дошъл?

— Ах, за това също ще приказваме после — каза Левин и пак се изчерви до ушите.

— Е добре. Разбрано — каза Степан Аркадич. — Виждаш ли, аз бих те поканил у дома, но жена ми е нещо неразположена. Но слушай какво: ако искаш да ги видиш, днес от четири до пет сигурно ще бъдат в Зоологическата градина. Кити се пързаля с кънки. Иди там, а аз ще намина и ще идем да обядваме нейде заедно.

— Прекрасно. Хайде довиждане.

— Но внимавай, аз те познавам, сигурно ще забравиш или неочаквано ще си заминеш на село! — засмяно се провикна Степан Аркадич.

— Не, бъди спокоен.

Едва когато стигна вече до вратата, Левин си спомни, че бе забравил да се сбогува с колегите на Облонски и излезе от кабинета.

— Изглежда много енергичен господин — каза Гриневич, когато Левин си отиде.

— Да, бива си го — каза Степан Аркадич, като поклащаше глава, — щастливец! Три хиляди десетини в Каразински уезд, животът е пред него и колко е свеж! Не е като нас.

— Но вие защо се оплаквате, Степан Аркадич?

— Ами че отвратително, лошо — каза Степан Аркадич и въздъхна тежко.